ДАРСИ
По скалата от едно до тотално прецакана седях на осем точки. Бях под една маса, а Звярът в сянка подсмърчаше
въздуха, докато ме преследваше, а аз си поемах дъх и се държах здраво за белия меч, който беше изпратен тук под мен по време на битката ни.
Чувах Орион, който все още се биеше с Тарик, и му изпратих няколко добри мисли, докато се съсредоточавах върху това какъв, по дяволите, е следващият ми ход.
Без магията си разчитах единствено на физическата си сила и знаех, че не мога да продължавам така вечно. Раната, която Стела бе прорязала в ръката ми, пареше, макар че кръвта бе спряла да тече, но сега към нея имах колекция от синини и порязвания, включително прорез на челото ми и дълбока драскотина по подбедрицата от един от ноктите на звяра.
Бях изгубила и другия си ботуш, така че сега бях и без обувки, а нагръдната ми плоча беше силно вдлъбната и притискаше гърдите ми твърде силно. Да не говорим за кръвта, която беше засъхнала и полепнала по всеки сантиметър кожа от хубавата малка баня, която Стела ми беше направила.
Общо взето, не бях в най-добрата си форма, но не бях и в най-лошата. Трябваше ми само план как да приключа, преди да съм допуснала грешка, която да позволи на Звяра на сенките да впие отровните си зъби в мен.
Звярът отпусна глава, вдишвайки дълбоко през носа, твърде близо до мен, за да не долови аромата на кръв, който следва навсякъде, където се движех. Той изръмжа остро, хвърли се към масата и я преобърна във въздуха, разкривайки ме под нея.
Чудовището се насочи към мен и аз с вик на усилие вдигнах меча си, забивайки го в огромната му лапа. Сенчестият звяр изрева от болка, спъна се и се строполи, а от дълбоката рана, която бях прорязала в подложката на крака му, изтичаше кръв.
Аз се изправих на крака, наложих предимството си и се хвърлих да ударя оголеното му гърло, пулсът ми се повиши, а надеждата трепна в мен. Острието ми се блъсна в него, след което отскочи с трептене, което се проточи по цялата му дължина.
– Какво става? – Издишах, спънах се крачка назад, после си спомних за яката от сянка, която беше поставена на врата му.
Сенчестият звяр се хвърли напред, зъбите му щръкнаха, а аз се измъкнах, едва избягвайки фаталното ухапване. Бях принудена да се промуша между предните му лапи, след което скочих, улових козината му в юмруците си и се покатерих нагоре и през рамото му. Сенчестият звяр се завъртя и изрева гневно, опитвайки се да ме изтръгне, но аз се вкопчих здраво и се изкачих по-високо, докато не седнах на гърба му.
Вдигнах меча на майка ми над главата си, но Сенчестият звяр започна да тича по дължината на оръжейната с яростен вой, който се разнесе от устните му и накара космите по тила ми да настръхнат. Движеше се толкова бързо, че бях принудена да се държа или да се откъсна от него, затова се прибрах плътно, стиснала меча си, и зачаках следващия си шанс за убийство.
Разбихме се през задната стена и аз се измъкнах зад главата на звяра, притискайки се към тялото му със сила, държейки се за живота си, докато той се провря през друга стая, върху която не можех да се съсредоточа, преди да се блъсне в друга стена, а прахът и отломките се стовариха върху мен. Някак си избегнах падащите тухли, които се сипеха навсякъде, и се вкопчих още по-здраво, когато сенчестият звяр се озова на едно стълбище и започна да тича нагоре по стъпалата със скорост.
Стигнахме до широк коридор, където над нас висяха свещници, и Сенчестият звяр забави малко темпото си, давайки ми възможност да действам. Седнах бързо, вдигнах меча си и го забих брутално в месестата част между лопатките му. Сенчестият звяр изпищя от агония, препъна се напред и се сгромоляса на белия килим под нас.
Скочих от гърба му, преди да бъда смазана, когато се претърколи, приземявайки се между лапите му, докато наоколо се стичаше черна кръв.
Забих меча в гърдите му с жесток удар, който накара сенчестия звяр да изкрещи и от тази рана се разля светлина. Великолепна, пламтяща синя светлина, която ме принуди да вдигна ръка, за да предпазя очите си. В главата ми настъпи объркване и аз се придвижих напред, готова да довърша звяра веднъж завинаги, но когато светлината погали кожата ми, изтръпнах. Докосването ѝ беше толкова познато, че ме заболя отвътре, а от устните ми се изтръгна звук на болка, докато отчаяно посягах към нея. Магия. И не просто някаква магия. Тя беше моя.
Пръстите ми се плъзнаха по-надълбоко в светлината и тя се изля от Сенчестия звяр в поток, блъскайки се в гърдите ми с такава сила, че се свлякох на пода край чудовището. Светлината се втурна по цялото ми тяло, сякаш ме целуваше за добре дошла, след което се гмурна дълбоко в гърдите ми.
Засмуках въздух, гърбът ми се изви към пода, когато ме напусна стон на наслада, а силата на водата се разля във вените ми като поток от вихрени реки и бушуващи океани, които живееха в мен едновременно. След това зелена светлина се изля от Звяра на сенките и се вряза в мен, а силата на земята гръмна под кожата ми като земетресение, което гръмна от вълнение, че е намерило пътя към дома си.
Лиани се извиха по ръцете ми, прегръщайки тялото ми, и аз почти се просълзих от това колко хубаво беше да го почувствам отново. После от Сенчестия звяр в мен се вля дълбоко червеникаво сияние и топлината на моя огнен елемент се върна, сгрявайки ме до дъното на душата ми и обещавайки, че никога повече няма да ми е студено. Вече нямаше да има замръзнали плочки, които да изсмукват топлината от костите ми, моят огън винаги щеше да е там, за да вдъхва топлина в кожата ми като мое собствено слънце, което живее в мен.
Най-накрая силата на въздуха се втурна към мен в блестяща дъга от бяла светлина, синята ми коса се развя около мен в буря, преди да се вмъкне в мен, а от дробовете ми се изтръгна смях на най-чиста радост. Ураган от сила се изви през мен в дива, славна буря, която накара кожата ми да забушува от енергия. Това беше самият живот, буря през лятото и най-свежият вятър, който пронизва най-високите върхове на най-високите дървета.
Лежах там с елементите си, къпех се в усещането, че се мият заедно, и отново намирах баланс между тях, докато цялата тази сила се настаняваше в мен, където ѝ беше мястото.
Но липсваше едно жизненоважно парче, от което ме болеше, и когато се обърнах да го потърся, то дойде при мен. От тази зееща рана в гърдите на Сенчестия звяр излетя красива птица феникс, от вътрешността ѝ се разпериха червени и сини огнени криле и полетяха над мен в кръг, а от дългия ѝ клюн се разнесе сърцераздирателен вик.
След това тя се насочи към мен и аз разтворих широко ръце, за да я прегърна, а птицата се гмурна в най-отдалечените части на гърдите ми и се съедини с душата ми.
Сълзи от щастие се плъзнаха по бузите ми, когато Орденът ми се сля отново със същността на това, което бях, а огънят избухна по ръцете ми и най-сетне се настани върху кожата ми. Извих пръсти през любовната им топлина, главата ми падна назад към мекия килим, когато ме напусна въздишка на чист възторг.
Отново бях себе си. Цялостна и неразрушима. И нито една сянка нямаше да намери път към тялото ми от този ден до последния.
Колкото и да беше изкушаващо да се огъна под величието на това, което ми беше възстановено, не можех да си позволя да се задържа там повече, знаейки, че Орион все още е изправен пред Тарик. Трябваше да се движа.
Станах и се приближих до Сенчестия звяр, за да взема меча на майка ми, взех го и го държах здраво, докато разглеждах чудовището пред мен. То все още дишаше, но едва-едва.
Вдигнах окървавения меч по-високо, мракът се навираше в мен, докато гледах надолу към това същество, което беше откраднало волята ми и ме принуждаваше да убивам отново и отново. Беше по-лесно да го виждам като отделно сега, когато вече не живееше в мен. Орион беше прав. Не бях отговорна за ужаса, предизвикан от това животно. То ме беше заразило с жестокостта си, но зад смъртните случаи, които сееше, никога не беше стояла моята воля, макар че не бях сигурна дали някога наистина ще се отърва от вината. Или от гнева си заради несправедливостта на проклятието.
Горната ми устна се отлепи назад и аз заобиколих главата му, така че да ме види, освободен от оковите си, готова да го накарам да си плати за стореното. То не се опита да се надигне, вече беше твърде близо до смъртта, а в изпълнените му с болка очи проблясваше приемане.
Отделих миг, за да притисна ръцете си в козината му, опипвайки яката около гърлото му, и пръстите ми се закачиха за нея. Отблъснах козината настрани, намръщена от тъмната и неприветлива сила, която тя излъчваше, казвайки ми точно кой я е поставил там.
– Лавиния – изплюх името ѝ. Мръщенето ми се задълбочи, когато погледнах тъмните очи на звяра и през ума ми премина мисъл, която ме накара да потръпна отвътре. – Ти също ли си затворник?
Призовах Феникса си и усетих как се надига, а стонът напусна гърлото ми, докато владеех тази дълбоко вродена сила, червени и сини пламъци танцуваха в ръката ми и ме изпълваха с най-буйна радост. Притиснах ги към яката, забих ги дълбоко и изгорих силата, която я държеше там. Със съскащ звук нашийникът се скъса под въздействието на пламъците ми и падна на пода под Сенчестия звяр, превръщайки се в пепел.
Сенчестият звяр изхлипа, звукът беше толкова траурен, че дръпна струните на сърцето ми. Беше скръб, съжаление и аз споделях същата болка, познавайки я твърде добре.
Придвижих се предпазливо пред него, като открих, че адски черните му очи се променят, докато вместо това не придобиха красив цвят на изгоряла умбра.
Устните ми се разтвориха и онази частица съжаление, която изпитвах, се превърна в оловна тежест в мен, която не можех да пренебрегна. Взех решение, знаейки, че може да съжалявам, но трябваше да напрвя това да рискувам, защото ако това същество е било свързано със силата на Лавиния, то е било толкова невинно, колкото и аз във всичко това. Но от друга страна, ако не беше, щях да направя сериозна грешка.
– Надявам се, че няма кой да поеме риска, ако не съм аз – прошепнах аз, протегнах ръка и притиснах длан към мекото място между пленителните очи на звяра, като не си позволих да отстъпя по този въпрос. Това беше инстинкт и трябваше да му се доверя.
Изпратих поток от лечебна магия в тялото на звяра, без да знам дали то изобщо е способно да се лекува по този начин, но открих непозната магия в съществото, която ми беше напълно чужда, и някак си се захванах за нея, подхранвайки способността му да лекува и оставяйки го да свърши останалата работа. От крайниците му се извиваше сянка, различна от всички, които бях виждала досега. Беше бледосива и преливаше от преливаща светлина, която сякаш сияеше отвътре.
Сенчестият звяр хленчеше жалко, но след няколко мига издаде лай, който ме накара да престъпя назад и да вдигна защитно ръце. Чу се глух, глух, глух звук и аз се запътих предпазливо встрани, за да видя откъде идва, очаквайки атака всеки момент, когато съществото вдигна глава. Пухкавата му опашка се размахваше, удряйки се в килима като куче, което се радва да види стопанина си.
– Господи – издишах аз.
Сенчестият звяр се изправи на крака, а аз хвърлих здрав въздушен щит около себе си, готов да се върна на война с него, ако се наложи. Но докато тичаше напред, ръмжейки щастливо, то се наведе и облиза твърдия щит около мен, което ме накара да се замисля в шок.
– Блу, махни се – изръмжа Орион, появявайки се зад мен в горната част на стълбището, което беше почти разкъсано от чудовището, което сега ме ближеше.
– Всичко е наред – казах бързо, с болезнено облекчение, че моят приятел е добре.
Той вдигна черен метален меч в ръката си, по чиито ръбове личеше пурпурен огън. Изглеждаше като сестра на белия меч, който бях взела.
– Какво означава „наред“? – Поиска той, пристъпвайки намръщено с очи, вперени в звяра. Огромното сенчесто същество седна пред нас, размахвайки по-възбудено опашка, а езикът му висеше отстрани на устата.
– Беше затворник – промълвих аз. – Както и аз бях. Но аз си върнах магията и Ордена от него и…
– Направила си го? – Изпъшка той, втурвайки се към мен с надежда, пламтяща като пътека в очите му.
– Да. – Усмихнах се широко, като хвърлих пламък в дланта си като доказателство и харесах как магическите ми резерви набъбнаха в отговор.
– Благодаря на слънцето – каза той, а щастието озари чертите му въпреки тъмнината, която все още ни заобикаляше.
– Хм, също така, Звярът на сенките също е свободен и… мисля, че ще дойде с нас – добавих бързо.
– Какво? – Изръмжа Орион, а изражението му за миг стана сурово.
Зад гърба му се разнесе пронизителен вик и той се обърна с проклятие, вдигна свободната си ръка и прегради стълбището с дебела ледена стена, като затвори всяка пролука, преди да се обърне към мен. – Трябва да се движим. Магията ми ще го задържи за малко, но…
Тарик проби леда, а аз вдигнах ръка и хвърлих огромна, непробиваема стена от Огън на феникса по цялата ширина на коридора, за да го задържа.
– Мога да го задържа – изръмжах решително. – Отиди при Гейбриъл и го измъкни.
– Не, Блу. Тарик не може да умре. Мисля, че той се храни със силата на майка си – каза сериозно Орион и хвана китката ми. – Трябва да се измъкнем оттук. Магията ми е на изчерпване и е само въпрос на време Лайънъл да се върне с пълната сила на своите драконови пазители.
Изпуснах рязко дъх на разочарование, като погледнах в очите му и видях истината в тях. Тарик изпищя отвъд огнената ми стена, докато се опитваше да се промъкне през нея, но не успяваше, и аз реших, че засега това трябва да е достатъчно. Не можехме да губим време в опити да убием неубиваемо нещо.
– Хайде тогава. – Обърнах се, тичайки надолу по коридора, но Орион ме блъсна, грабна ме на ръце и ускори крачка от Сенчестия звяр през двореца, докато аз прибирах меча на майка си към гърдите. Отделих малко време, за да създам ножници за всеки от новопридобитите ни мечове с помощта на земния си елемент, като ги завързах около кръста ни. По дяволите, беше ми приятно отново да правя магии. Сякаш корените ми бяха възстановени и разцъфтяваха в мен, разширявайки се, за да запълнят всички празни пространства.
– Как точно възвърна силите си? – Попита със страхопочитание Орион, като ме погледна надолу, докато аз стисках ръката му за подкрепа.
– Почти убих Сенчестия звяр, разрязах гърдите му и всички те се втурнаха с моя Орден.
Устните му потрепнаха в ъгъла и дива наслада изпълни очите му.
– Ебаси, иска ми се да бях видял това.
– Ще ти разкажа всичко, когато се измъкнем оттук – казах аз.
– Разчитам на това. – Той спря и аз едва не получих камшичен удар, когато осъзнах, че се намираме пред Камерата на кралския прорицател.
Назад към част 92 Напред към част 94