Глава 11
„Проблеми напред, проблеми назад“
– Ето те – казва Джо, когато минавам покрай ученическия подклуб. – Почти е осем и трийсет. Мислех, че трябваше да си тук в осем. – Тя се е гримирала. Тя никога не носи грим. И е направила нещо блестящо на клепачите си и между циците си. Това ме вбесява. Не знам защо се е променила. Беше си добре такава, каквато беше.
Думите „трябваше да си тук“ ме разяждат сурово. Те са обида, натрупана върху обида. Имах гаден ден. Вече ми е нужен всеки грам самоконтрол, за да скрия колко ме убива това, че виждам Джо сервитьорка, облечена в къса кичозна пола, да обслужва Фае. Но го задушавам, защото ако позволя и грам от него да се покаже, кой знае какво може да направи Риодан? Пичът е предсказуем като междуизмерна феерична дупка, онези парчета от счупената реалност на феите, които се носят наоколо и за които никога не знаеш какво има вътре, докато не си потънал при алигаторите.
– Мак те търси – казва тя.
Задъхвам се бясно, опитвайки се да претърся всички подклубове в „Честърс“ едновременно.
– Тя е тук?
– Какво? – Джо ме гледа безучастно и аз осъзнавам, че сигурно съм говорила на бързи обороти. Това се случва понякога, когато съм развълнувана. Започвам да вибрирам и си мисля, че всичко, което другите хора чуват, е високото жужене на комар.
– Тя тук ли е? -Забавям се за секунда, за да говоря, след което ускорявам гуменото примигване.
– Не е. Тя си тръгна с Баронс преди половин час. Ще си докараш камшичен удар, ако не забавиш главата си, Дани. Страшно е, когато го правиш. Просто сте се разминали една с друга. Ако беше дошла навреме, нямаше да се разминете. Какво става? Току-що побеля като лист.
Ако бях дошла навреме.
Мак дойде тук да ме търси ли? Дали ме беше издирвала? Знае ли, че трябва да се появя на „работа“ в осем?
Чувствам се замаяна. Трябва да върна кръвта в главата си. Понякога ми се струва, че сърцето и вените ми се движат на бързи обороти без останалата част от мен, подготвяйки тялото ми за бягство или битка, изпращайки всички сокове към ръката с меча или към краката ми и далеч от мозъка ми. Това е единственото нещо, което обяснява колко глупаво постъпвам, когато се ядосам или притесня. Но тогава момчетата работят по същия начин с пишките си и не могат да се движат бързо, така че може би това е просто недостатък на човешкия дизайн. Интензивно чувство? Ха! Моментна мозъчна смърт.
– Къде, по дяволите, ми е питието, кучко? Искаш ли парче от мен или какво? – Изръмжава един Ънсийли на съседната маса. Той го мисли буквално.
– Кажи ми, че не ядеш Ънсийли – казвам аз.
– Фу! Никога! – Казва Джо, сякаш не може да повярва, че съм попитала.
– Имаш ли светлосенки в косата си?
Тя я докосва със смутена усмивка.
– Малко.
– Никога не си имала светлосенки. И не носиш грим.
– Понякога се гримирам.
– Като, нито веднъж през цялото време, откакто те познавам. И никога не съм те виждала с блестящи неща по циците.
Тя започва да казва нещо, но после поклаща глава.
– Ти се обличаш за тези гадове?
– Кучко, казах къде е питието ми?
Поглеждам към Ънсийли. Той оглежда Джо нагоре-надолу, облизвайки тънки, гадни устни, сякаш тя е следващата му храна. Твърде лично.
Един Ънсийли току-що нарече Джо кучка. Налягането се натрупва зад гръдната ми кост. Ръката ми стига до дръжката на меча. Преди да успея да затворя пръст около него, съм обградена от планинска верига от мъже с бицепси, големи като лавини. Да си сред четирима от пичовете на Риодан е нещо като да стоиш върху ледник, докато те удря лек ток. Никога не съм усещала нещо подобно, освен от самия пич и от Баронс.
– Онзи Ънсийли нарече Джо кучка – казвам аз. Явно Ънсийли заслужава да умре.
– Шефът казва, че ако убиеш Фае в защитената му зона, сервитьорката умира пред теб, много бавно – казва Лор. – Тогава ние ще те убием. Никога повече няма да ти напомняме за това. Никога повече няма да се намесваме. Това е на главата ти, хлапе. Контролирай темперамента си или ще я убиеш. Ти. Ние сме само оръжието, с което тя ще умре. А ние сме изобретателни като дявол, когато става дума за бавно убиване.
Очите на Джо са огромни. Тя вижда лицата им. Знае колко съм настроена.
Въздъхвам и пускам меча си.
– Уау, пич, никога не съм те чувала да навързваш толкова много пълни изречения наведнъж, като че ли, никога. Тази вечер си направо словоохотлив. – Грубата сила е обичайния начин на Лор да се справя с нещата. Идеята му за съблазняване е „хвани и отвлечи“. Не искаш да хванеш окото на този пич. Оказваш се в леглото му, независимо дали искаш или не. Поглеждам го с лош поглед. Той ми казва да се контролирам, а единствения начин да го направя в „Честър“ е да се ударя няколко пъти с палка за борба с безредиците и да се срина.
– Кучко, казах къде, по дяволите, е питието ми?
Темпераментът едва не разбива черепа ми. Мозъкът ми се изпразва. Ръката ми с меча набъбва, пълна с кръв и нетърпение.
Джо ме поглежда и се обръща настрани.
След това отива да играе на сервитьорка и да достави на един Ънсийли. Който не я уважава. Никога няма да оцелея след това.
Но тя трябва да го направи. И аз трябва да го направя.
Обръщам се настрани, провирам се с рамо през пичовете, като се уверявам, че докато вървя, ще побутна Лор с лакът.
Той изхърква.
Изправям мигли срещу него.
Той казва:
– Хлапе, трябва бързо да пораснеш.
– Смешно. Мисля, че всички останали трябва да си размърдат задника.
– Като кон, миличка, някой ще те счупи.
– Никога. Отивам. Да. Не се случи.
Скучно ми е да седя в кабинета на Риодан. Мислех, че ще излезем навън да разследваме, да търсим улики за това какво е заледило тези места. Засега единствената обща черта, която виждам, е Риодан. И двете места, които са заледени, са негови, сякаш някой се е насочил към него и към утайката на обществото, което защитава: Феи и хора, обичащи феи. Струва ми се, че ако достатъчно негови места се заледят и се разчуе, хората ще започнат да избягват това на Честър. Клубът може да умре от липса на посетители.
– Винаги може да се надяваме – казвам язвително. Риодан дори не признава, че съм говорила. Премествам се на стола си и поглеждам към върха на главата му.
Той се занимава с документи.
От повече от час се занимава с документи. Каква работа може да се върши в този скапан свят?
Той не каза нищо, когато влязох, така че и аз не казах нищо.
Седяхме тук в пълно мълчание в продължение на един час, седем минути и тридесет и две секунди.
Почуквам с химикалката по ръба на бюрото му.
Не се каня да кажа първата дума.
– И така, защо, по дяволите, пак съм тук? – Казвам.
– Защото ти казах да бъдеш – казва той, без да вдига глава от каквато и да е глупост, върху която работи.
– Ще ме накараш ли да направя следващото ти подаване на документи? Аз ли съм Робин на твоя Батман, или някакъв глупав асистент, който е тук, за да ти помага да точиш моливи? Нямаме ли си по-добри неща за вършене, като например да разрешим някоя загадка? Искаш ли още твои места да се заледят? Просто се мотаем наоколо и чакаме това да се случи?
– Робин и един глупав временно нает асистент щяха да са навреме.
Сядам изправена от отегчения си застой, почуквайки по-бързо.
– За това става въпрос? Наказваш ме, защото съм закъсняла?
– Умно момиче. Престани да почукваш с тази писалка. Докарваш ме до истерия.
Почуквам по-бързо. Той и мен ме кара да се разпищя.
– Значи, ако следващия път съм навреме, няма да ми се налага да седя тук и да те гледам как правиш глупости, които не мога да повярвам, че изобщо правиш?
Половината от химикалката – частта, която не е в юмрука ми – изведнъж се превръща в пластмасов прах. Примигвам към нея.
Не го видях да се движи, толкова бързо смачка химикалката. Сега виждам малки трохи от синя пластмаса по острието на ръката му, мастило, размазано върху хартията, върху която работи. Сядам още по-изправена. Имам с какво да се съревновавам, ако някога искам да бъда толкова бърза, колкото него.
– Правя това, което правя, Дани, защото всекидневното кара света да се върти. Който контролира ежедневието, контролира реалността на всички останали.
– Затова крадеш всичката храна?
– Ах, затова ти беше пристъпа на разбиване на щайгите. Не, аз трупам оръжия. Някой друг се запасява с храна. Това е твърде прозаично дори за мен. Аз въоръжавам рояка, храня алчността му. Някой друг се готви да ги умори от глад.
Въпреки себе си го поглеждам с възхищение.
– Знаеш, че това се е случвало. – Той знае от по-дълго време, отколкото аз.
– Някой започна да разчиства магазините преди известно време. Къде беше ти?
– Като окована в нечия тъмница. Пич, може ли да отидем да правим нещо, преди да умра от скука? Имаме мистерия за разгадаване!
Той ме поглежда. Как изобщо съм си мислила, че лицето му е безстрастно? То казва цели изречения.
Превъртам очи.
– Сигурно се шегуваш с мен.
Той навежда глава в очакване.
– Наистина ли ще ме накараш да го кажа?
Той сгъва ръце на гърдите си.
Почти се задушавам, когато се опитвам да измъкна езика си. Но ще направя всичко, за да не се налага да седя в този офис цяла нощ. Гледането на Ънсийли между високите ми обувки вече ми омръзна. Правя си записки на ум. Младото ми тяло има нужда да види малко действие. Вътре в мен има жица под напрежение, която прозира под кожата ми. Ако не се разтоварвам, ще умра. Заповядайте през нощта! Навън се случват разни неща, а аз съм заклещена тук!
– Аз ще. Ще бъда. На. Време. Следващият път.
– Добре. Следващият път няма да се налага да седиш в кабинета ми цяла нощ.
Изстрелвам се от стола.
– Страхотно, да вървим!
Той ме избутва обратно на земята.
– Но тази вечер ти се провали. Така че тази вечер ти ще го направиш.
***
Седем часа по-късно ми хрумва, че Лор може би е прав. Може би съм счупена. Седем часа скука и аз съм локва на желанието, готова да направя почти всичко, което гарантирано ще доведе до смяна на обстановката. С веригите мога да се справя. Със скуката – в никакъв случай. Мозъкът ми изпреварва краката ми и не обичам да мисля за това къде отивам. Просто вървя.
Точно в шест сутринта Риодан вдига поглед и казва:
– Тази вечер в осем, Дани.
Поглеждам го с убийствен поглед и се отправям към вратата. Тя не се отваря. Поглеждам към нея. Цяла нощ е пропиляна. Още секунди, които минават, докато чакам затвора ми да ме освободи.
В моята книга няма много престъпления. Не и много грехове.
Но на първо място и в двата списъка е убиването на време. Забавлявай се с него, направи нещо готино, играй видеоигри, работи усилено, ако ти се иска, но прави нещо. Убитото време е аборт, живот, който никога не е изживян, отминал, просто отминал. Клетката и нашийника убиха твърде много от моето.
Точно когато съм на път да избухна, той прави нещо и вратата се прибира в гладката стъклена стена.
Докато нахлувам навън, го чувам да казва:
– Изгуби ми времето, Дани. Аз изгубих твоето.
Въртя се към него, с юмруци на кръста.
– Това са глупости! Това дори не беше пропорционално!
– Рядко ще бъде.
– Тридесет малки шибани минути ми костваха девет часа и половина?
– Начинът, по който се отнасяш с мен, е начина, по който ще се отнасям с теб. Тъй като съм по-голям и по-възрастен, си представям, че винаги ще е по-лошо.
– О, сега ставаш все по-пропорционален. Ако ще се държиш като копеле, колкото си голям и стар, пич, това си е сериозно копеле. Това не е честно. Не можеш да бъдеш напълно непропорционален в един момент, а в следващия да си все така „едно за две“.
– Мога да бъда какъвто си поискам.
– О, чий е този шибан комикс? – Избухвам. – Това е моята реплика.
Той се смее и лицето му се променя. Изведнъж вече не изглежда толкова стар. Изглежда щастлив. Безгрижен. Напълно различен. Виждам бръчки около очите му от смях, които никога преди не съм забелязвала. Съзнанието ми се връща направо на четвърто ниво и го виждам отново зад онази жена, а той стене, както онази вечер, после се смее, а на мен ми става почти лошо, като си спомням. Не знам какво не е наред с мен. Иска ми се никога да не бях слизала на четвърто ниво! Стоя там и го зяпам.
Вратата се затваря пред лицето ми.
***
– Рано си.
Поглеждам го с бунтовен поглед. Разбира се, че си мисли, че ранното ми идване е заради него. Не е така. Мак беше в Честър снощи в осем. Мисля, че ме издирва. Тъй като не мога да закъснея, за да я избегна, трябва да съм рано.
– Часовникът се счупи. Мислех, че съм навреме.
– Ти не носиш часовник.
– Виждаш ли? Знаех, че имам проблем. Просто ще избързам и ще си взема един. Ще се върна утре. Навреме. – Бижутата се закачат за нещата в битка. Единствената отстъпка, която правя, е гривната, която Дансър ми даде и която нося плътно на ръката си. Освен това без него наоколо, който да дава заповеди, може би наистина ще постигна някакъв напредък в разследването.
– Дори не си го помисляй.
Спускам се на стола в кабинета му и премятам крак през страната.
– Какво ще правим тази вечер? – Казвам точно като него. Без пречупване на края.
– Ах, Дани, ако само приемаше толкова добре наставленията във всичко.
– Щеше да ти е скучно.
– И на теб ще ти е скучно. В Дъблин има още три ледени заведения.
– Три! – Сядам изправена на стола си. – Всичките ли са твои?
– Местни места. Не са свързани с мен по никакъв начин.
По дяволите, теорията ми, че той е мишената, си отива, заедно с надеждата ми, че Честър може да умре бавно.
– Жертви?
– Около петдесет между трите.
– Хора или феи?
– Хора.
– Всички хора?
Той кимва.
Изпускам ниско свиркане. Още петдесет души са мъртви. Човешката раса продължава да получава удар след удар.
– Тогава защо ти пука? Това не се е случило на твоя територия. Нищо твое не е повредено или унищожено.
– Имам други причини да искам да го спра.
– Какви например? Движиш се бързо като мен. Можеш да изпревариш всичко. Можеш да откраднеш още неща, за да замениш онова, което е заледено. Така че каква е причината? – Какви мотиви има пич като него?
– Стените между нашите царства бяха разрушени на Хелоуин. Оттогава нещата се промениха. Човешките закони на физиката вече не са закони, те са пожелателни. Възможно е части от Фае да се проявяват спонтанно, да прозират в нашата реалност. Възможно е това да се случва на случаен принцип, мигновено и без предупреждение. Не видях изненада по лицето на никого при нито едно от моите притежания. Сглоби цялостната картина, дори за хора, които могат да се движат като теб и мен.
Изправям се до пълно внимание, с двата крака на пода, като това изобщо не ми харесва.
– Искаш да кажеш, че ако това се случи на мястото, на което стоя, в една секунда ще бъда жива, а в следващата – мъртъва. И дори нямаше да го знам. Просто щях да съм изчезнала! – Ръцете ми се свиват в юмруци. Толкова съм изплашена, че искам да се бия с нещо точно сега.
– Точно така. Незабавна смърт. Без предупреждение. Никакво осъзнаване. Не знам за теб, но това ме обижда до смърт.
Няма пламък на слава, няма епична битка! Бих умряла от напълно безсмислена смърт. По-лошото е, че дори нямаше да успея да я изживея. Колко гадно щеше да е това, да изживея целия си живот в очакване да умра, а после дори да не разбера, че се е случило? Мисля, че смъртта е като последния етап на видеоигра. И ако това, което казва Риодан, е вярно и аз се заледя, никога няма да стигна до последния етап. Ще бъда изтрита от лицето на земята още на предпоследното ниво. Искам да изиграя това последно ниво, когато му дойде времето. Искам да опитам всичко, дори и умирането.
Изведнъж съм инвестирала сто и десет процента в разрешаването на тази загадка. Още петдесет мъртви души, съчетани с възможността за напълно безсмислена смърт, са мощна мотивация. Няма да получиш голям запис в учебниците по история, ако не си отидеш по голям начин. Смачквам мисли и ги изричам.
– Ами, първо, хората в твоя подклуб са били малко заети с неща като това да бъдат измъчвани и да умират, така че е разбираемо, ако не са забелязали, че са на път да умрат по някакъв друг неочакван и изненадващ начин, и второ, не мога да кажа със сигурност как изглежда изненадата на лицето на един Ънсийли, но имам страхотна идея: Ще сляза долу и ще убия няколко още сега и ще съберем малко емпирични данни. – Не си правя труда да споменавам, че тази сутрин, след като си тръгнах, вече ловувах и убих половин дузина различни видове, но все още не можех да реша какво означават израженията им. Лицата им просто не работят като нашите.
Когато той не си прави труда да удостои изкопаването ми с отговор, казвам:
– Три нови места? – Какво ще стане, ако „заледяването“ започне да се ускорява? Скоро може да има десетки заледени места. Ако приемем, че това се случва, как, по дяволите, ще го спрем?
– Всички те се заледиха снощи в рамките на няколко часа едно от друго. Две от тях вече се взривиха.
Изправям се на крака.
– Пич, трябва да стигнем до третото, преди и то да се взриви!
Назад към част 12 Напред към част 14
