Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-2

КАЛИСТА

Закъснявам. Подскачам от крак на крак, докато чакам на опашката за проверка.
По дяволите, закъснявам, побързайте! Човекът на опашката пред мен изглежда на осемдесет и няколко години и явно си е забравил личната карта, затова го проверяват изключително бавно. Той е на осемдесет, на кого му пука! Пуснете го да влезе!
– По дяволите, аз работя тук, покажете малко проклето уважение – възмущава се старецът.
– Щом работите тук, значи знаете правилата, господин Чембърлейн – казва набитият охранител, който го претърсва.
– Ето сега, докоснеш ли стока, по-добре бъди готов да довършиш започнатото! – вика старецът, докато охранителят го опипва по крака.
Изпъшках.
– Извинете, сър – казва по-младият охранител Чарли.
Бърт, напереният пазач, само мърмори недоволно. Поклащам глава и поглеждам телефона си, проверявайки часа. Гершом ще ме навика, много. По дяволите. Имам нужда от това, толкова колкото имам нужда от дупка в главата си.
– Бърт? – Питам и той поглежда покрай стареца към мен.
– Има ли начин да мина през това?
Бърт е вбесен, което не е нещо ново, но очевидно днес иска да вбеси и целия свят. Това става пределно ясно, когато той извърта очи.
– О, съжалявам, мислите, че съм помолил този човек да си забрави личната карта, а след това да очаква да мине? Това, че си върша работата, затруднява ли професионализма ви?
– Бърт, не исках да…
– Не исках да унижавам вас, бедните охранители, които се грижите за нас, айляците?
– Не съм казала…
– Не си казвала моля? Да, забелязах. Между другото, благодаря за уважението. Ще ти помогне много. А сега се нареди на опашката, моля, докато решим този казус.
– Никога не си лягаш, нали? – Чембърлейн се подиграва с Бърт.
Очите на Бърт се разширяват и лицето му става лилаво, а кръвното му налягане се покачва до небето. Той е толкова ядосан, че очевидно не може да говори. Устните му се движат и хвърчат пръски, но от тях не излизат думи.
Чембърлейн продължава, а аз се ухилвам.
Чарли прави всичко възможно да не се разсмее, докато се изправя пред Чембърлейн, но е на път да се пръсне. Чембърлейн се усмихва, като ме поглежда със светнали очи и усмивка, която отива от ухо до ухо.
– Бих казал, че ако бях с двайсет години по-млад, щях да те поканя на среща – казва ми той. – Но по дяволите, имаш нужда от добро прекарване, а аз имам точното оборудване, за да ти го дам!
По бузите ми пълзи топлина и ми се иска да пропълзя под машините за сигурност и да се скрия. Не съм това момиче и нямам представа как да реагирам. Трябва ли да бъда поласкана? Какво ще кажете за смущението? Това достатъчно близо ли е?
– Разрешено ви е преминете, сър – казва Чарли и дърпа Чембърлейн за рамото, принуждавайки го да откъсне поглед от мен.
– Крайно време беше – промърморва Чембърлейн и се отдалечава, без да каже нито дума повече.
– Съжалявам, Калиста – казва Чарли, когато се приближавам до контролния пункт.
– Уау – казвам аз, но все още не знам как да реагирам и какво да кажа.
– Да, той е… различен – казва Чарли.
– Често ли си имаш работа с него?
– По-често, отколкото ми се иска, той постоянно забравя личната си карта – отговаря Чарли.
– Ненавиждам този кучи син – промълвява Бърт.
Бърт се връща при сканиращата машина, която следи всеки влизащ в сектора. Не съм сигурна защо смятат, че се нуждаем от такава степен на сигурност в нашата зона. Ние правим изследвания, от които никой не се интересува. Не е като да проектираме оръжия. Моят екип работи върху нови сортове пшеница. Ура! Първостепенна мишена за тероризъм, предполагам, ако си мразещ пшеницата. Има ли такова нещо? Наистина ли някой се интересува какво правим?
Колкото и сериозно да се съмнявам в това, охраната вече ме накара да закъснея с двайсет минути за работа. Гершом ще ме подложи на изпитание. Боже, той е глупак. Бърт и Чарли ме пропускат и аз тичам към асансьора. Качването ще отнеме още пет минути, а след това трябва да отида по коридора до мястото, където е екипът ми. Ще закъснея с двайсет и девет минути и двайсет и четири секунди. Това е малко под тридесетте минути, така че нямам и секунда в резерв. Тридесет минути закъснение и Гершом може да ми удържи заплатата за половин ден. Всичко под тази граница е само порицание, не че имам нужда и от такова, но по-добре да не ми се налага да губя половината от дневната си заплата.
Асансьорът пълзи нагоре. Кълна се, че се движи с половин скорост. Отново танцувам от крак на крак, докато гледам как номерът бавно се изкачва. Стига до четвъртия етаж, след което вратите бавно се отварят. Изскачам през тях в момента, в който са достатъчно широки, за да се промъкна, след което тичам по коридора. За щастие днес носех маратонки. Дрескодът в лабораторията е доста небрежен, тъй като всички носим или лабораторни престилки, или специалните костюми, които предотвратяват кръстосаното замърсяване.
– БЯГАЙ, ФОРЕСТ! БЯГАЙ! – крещи висок глас по коридора, докато аз правя точно това.
Започвам да спринтирам и виждам най-добрата си приятелка Джоли, която ми маха с ръка и държи вратата на лабораторията отворена. Джоли е ниска и много сладка. В генетиката ѝ има азиатска нотка, която ѝ придава бадемови очи, а дребното ѝ тяло я е благословило със способността да яде всичко, без да се притеснява за теглото си.
– ДЖОЛИ, ЗАТВОРИ ВРАТАТА! – Прозвучава баритонът на Гершом.
– Да, господине! – изкрещява тя. – Аз правя точно това, държа вратата! – обажда се през рамо и ми се усмихва.
Спирам със скърцащи маратонки точно пред вратата и натискам Enter на компютъра за време. Джоли вече е въвела идентификатора ми на служител и ме чака. Това е измама, но не е категорично нарушаване на правилата. Мига, че съм влязла точно преди да се смени времето. Успях! Задъхвам се тежко и се навеждам, когато Джоли ме сграбчва в силна прегръдка.
– Калиста – казва Гершом, като се промъква към мен като котка, която дебне птица.
Страшно е.
– Да? – Питам.
Гершом е по-възрастен от мен, с посивели слепоочия на тъмната си коса. Има дълбок тен, набраздено лице и големи ръце, които постоянно стискат чаша с кафе. Отпива от него, за да акцентира върху изказванията си. Изглежда смята, че това го прави готин и модерен. Тирантите, които носи, убиват всякаква мода и стил. Той е нашият ръководител, но не е учен като всички нас. Мисля, че това го прави несигурен и е част от причината да обича да налага авторитета си.
– Закъсняваш – казва той, отпивайки от кафето си.
– Да, съжалявам за това. Проблем при охраната.
– Разбирам – отпива, – ами ние тук си имаме правила – отпива.
– Да, господине – казвам аз.
– Правилата са създадени, за да бъдат спазвани – отсича – Може би сте се прибрали твърде късно снощи?
– Не, сър – казвам.
Мисля, че ме закача, което ме кара да се чувствам още по-неудобно, отколкото Чембърлейн долу. Той непрекъснато прави забележки или се интересува какво съм правила предната вечер. Това не е нещо, което той прави с другите работници.
– Разбирам – отсича – ами това е много лошо. – Отпива. – Тогава ще имаш причина, нали? – Отпива.
– Предполагам, че е така, сър.
– Е, половин дневна заплата – отпива.
– Бях в рамките на допустимия срока, сър – отговарям аз.
Очите му се разширяват и той се обръща към компютъра с времето. Въвежда кода си за сигурност и преглежда записите. Когато се обръща обратно към мен, всякаква претенция за контрол е изчезнала.
– Върви си на мястото – казва той и посочва с чашата си за кафе.
Опитвам се да сдържа смеха си, докато следвам Джоли обратно в лабораторията ни.
Гершом изчезва в кабинета си, докато Джоли и аз обличаме лабораторните си престилки.
– На косъм беше – казва Джоли.
– Да – съгласявам се аз.
– Къде, по дяволите, беше?
– Успах се.
– Отново? Гореща среща снощи?
Изпъшках.
– Да, точно така. Само дето никой не иска да си има библиотекарка-невротик извън филмите.
– Наричам го глупост.
– Наричам глупости твоите глупости.
– Трябва да излизаш! Хайде, момиче, ти имаш качества под тази зубраческа усмивка и зад тези очила.
– Ъхх. Ами засега ще се съсредоточа върху работата.
– Обаче, работата е скучна!
– Близо сме до пробив – казвам аз.
– Да, наистина обичам науката – казва Джоли и се смее. – Предполагам, че съм също толкова голям ботаник, колкото и ти.
– Искам да видя как се справят новите семена. Ще те намеря, след като свърша в чистата стая.
– По-добре да го направиш – казва Джоли с усмивка.
Отивам в чистата стая и проверявам всички нови семена. Биохимията е забавна, или поне аз мисля така. Също така е жизнено важна, ако искаме да нахраним света, трябва да продължим да развиваме по-добри хранителни щамове, така че работя и денят минава. Седя на бюрото си и въвеждам резултатите от последния кръг тестове и докладите за края на деня, когато Гершом се приближава отново с чаша кафе в ръка.
– И така, да – казва той без предисловия.
Поглеждам го над очилата си. В лабораторията няма никой друг и с начина, по който ме гледа, изведнъж се чувствам неловко. Отмятам косата си зад ухото в очакване той да заговори.
– Да?
Гершом прочиства гърлото си и оглежда кабинета.
– Мислех си, че бихте искали да излезем да хапнем тази вечер?
– Аз? – Изненадата кара гласа ми да излезе по-висок от обикновено.
– Ами, разбира се – казва той. – Ти, аз, вечеря, може би някакво друго забавление.
– Не мисля, че това би било подходящо – казвам, а бузите ми горят от топлина.
– О, добре, ами, защо не?
– Работа? – Казвам бързо, опитвайки се да се прикрия.
Какво да кажа? Намирам те за отблъскващ и слузест? Боже, месеци без среща или намек за такава и всичко, което получавам, е Гершом да ме сваля.
– А, да, разбира се – казва той.
– Ей, Калиста, свърши ли? – Пита Джоли, която върви зад шефа ни.
Той веднага се вцепенява, а после размахва чашата си с кафе.
– Да, добре, много добре. Не забравяй да попълниш доклада изцяло – казва той и си тръгва.
Джоли и аз го гледаме как си тръгва. Когато той се изгуби от поглед, тя се завърта към мен с усмивка от ухо до ухо.
– Пак ли? – пита тя.
– Боже, да – казвам аз.
– Човече, той не може да ти се нарадва. Ако искаш, можеш да го използваш по-късно за повишаване на заплатата или нещо подобно – смее се тя.
– Уф! Не!
– Хей, просто казвам – смее се тя. – Почеши този сърбеж и всичко останало.
– Предпочитам да умра – отговарям аз.
– Да, не мога да те виня за това. Е, денят свърши, готова ли си да тръгваш?
– Със сигурност – казвам, като изключвам монитора и разтривам очи.
Излизаме от лабораторията и минаваме покрай охраната без инциденти. Излизаме на главната улица и вървим тихо.
– Вечеря? – пита тя. – Или направо в общежитието?
– Вечеря, би било чудесно. Мислиш ли, че можем да влезем в „Космос“?
– Нямам представа, но обичам това място – казва Джоли. – Да опитаме!
Проправяме си път през тълпата в края на деня, когато хората отвсякъде се отправят към домовете си или излизат за вечерта. Когато стигаме до “Космос“, има опашка, но ни пускат в бара да изчакаме.
– Какво ще пиеш? – пита Джоли.
– Блъди Мери тази вечер – казвам аз.
Тя вдига два пръста и поръчва напитките ни. Вземам моята и се отдалечавам от бара.
– Искам да видя гледката – казвам.
– Разбира се! – казва тя, следвайки ме.
Водя ни през препълнения бар, докато не минаваме през малката врата към стаята за наблюдение. Там има малки масички с по три високи стола. Избирам един от най-близките до прозореца, който е празен и сядам на него, а Джоли сяда срещу мен. Обръщам се и поглеждам навън през празната тъмнина. Малки трептящи светлини, толкова далечни, че приличат на искри, ни намигат.
– Люси в небе с диаманти – подхваща Джоли, държи питието си нагоре и се поклаща напред-назад.
– Без съмнение – казвам аз, възхищавайки й се.
– Коя галактика е това? – Питам, сочейки към един мъглив облак, който трябва да е на няколкостотин светлинни години от нас.
– Не съм сигурна, не знам къде се намираме в момента – отговаря тя.
Облягам се назад и отпивам от питието си. Гледайки в голямата тъмнина, се чувствам малка и завършена едновременно. Тъмна пустота зее навсякъде около нас, но в същото време ние сме я завладели. Ние сме третото поколение на борда на кораба и никога няма да видим целта си. Още две поколения ще живеят тук, преди това да се случи. Усмихвам се, благодарение на прадядо и баба животът такъв, какъвто го познаваме, е ограничен до кораба.
– И какво мислиш? – пита Джоли.
– За какво?
– За любовта! В големия план на всички неща какво е любовта за теб?
Усмихвам се и се взирам в тъмнината. Джоли има мозък пълен с любов. Тя мисли само за нея. Обича да гледа романтични филми и мечтае за своя рицар в блестящи доспехи, което означава, че мечтае и аз да намеря своя.
– Мисля – казвам аз, отпивайки замислено. – Че момиче, което се занимава с наука, получава момче само във филмите.
– Ами – казва тя. – Изкуството имитира живота, а животът имитира изкуството!
– Не съм сигурна, че „Нотинг Хил“ е „изкуство“.
– О, Боже мой, Джулия не беше ли страхотна в него? И Хю, за когото се умира!
– Да – въздъхвам аз. – Но това не съм аз.
– Нямаш представа колко си сладка, нали?
– Какво? – Питам я, като я поглеждам изненадано.
– Сладка си – повтаря тя. – Много момчета биха искали да излязат с теб.
– Разбира се – казвам и поклащам глава.
Джоли извърта очи.
– Повярвай ми, знам за какво говоря.
– Ще се придържам към моята наука, благодаря – казвам аз.
– Ще си говорим пак за това, скъпа моя – казва Джоли и се смее.
В далечината се вижда бърз проблясък на светлина, който привлича вниманието ми. Взирам се там, където ми се струваше, че съм я видяла, но тя не се повтаря.
– Видя ли това? – Питам.
– Хм? Какво?
– Проблясък на светлина в тази посока – посочвам към мястото, където го видях.
– Не – казва тя без интерес.
– Хм – отговарям аз.
Нощта минава спокойно, докато си говорим и вечеряме, след което отиваме в общежитията си и аз се отнасям като светлина, която видях по-рано.

Назад към част 1                                                             Напред към част 3

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *