Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-21

КАЛИСТА

– Твърде горещо е – оплаква се Джоли.
Тя избърсва потта от очите си. Косата ѝ виси на влажни кичури, а ризата ѝ е пропита.
– Знам – съгласявам се с нея. – Мисля обаче, че вече почти сме се справили.
– Ти го каза преди един час – оплаква се тя.
– Да, но това означава, че сме с един час по-близо – казвам оптимистично.
– Понякога те мразя – смее се тя.
– Бихте ли млъкнали? – Амара ме пита. – Подай ми този гаечен ключ.
Джоли взима един инструмент от кутията и го вдига, като го размахва на Амара, чиято глава стърчи изпод една масивна машина.
– Това? – Джоли пита.
– Дали си падала на главата си като бебе? – Амара се сопва.
– Е, не, аз съм ботаник, какво знам за гаечните ключове? – пита Джоли.
– Очевидно нищо – казва Амара, измъква се изпод машината и сама взема инструмента, докато аз се смея. – За какво се смееш? – Тя се насочва към мен. – Ти не си по-добра.
– Ей, аз не участвам! – Казвам.
– И не го ли знам – казва тя.
Амара пропълзява обратно в машината и се чува звук от метал върху метал, след което нещо се разбива. Амара проклина точно когато светлините в тунела, в който се намираме, се включват.
– Ти го направи! – Казвам.
– Да, и то благодарение на мен – казва Амара и изпълзява навън.
– Да, ваше височество – провиква се Джоли и се покланя подигравателно на Амара.
Амара се усмихва и избърсва мръсотията от лицето си.
– Добре, добре, стига вече с това – казва тя с усмивка.
– И така, наистина ли е поправено? – Питам я.
– Мисля, че е така – казва Амара. – Не мисля, че работи на пълна мощност, но поне части от града вече ще функционират.
– Това е невероятно – казвам аз.
– Е, засега е така – казва Амара. – Сигурна съм, че няма да мине много време и нещо ще се повреди. Изглежда, че това оборудване е стояло тук от хиляда или повече години.
– Много добре, може и да е така – отговарям ѝ аз.
– Сериозно ли? – пита тя.
– Да – казвам и им разказвам за видеото, което видях.
– Къде го видя? – Джоли ме пита.
– В сградата, в която живеем с Ладон. Мисля, че може да е била библиотека или нещо подобно. Изглеждаше, че работи с минимална мощност.
– Библиотека? Да я разгледаме! – Джоли се въодушевява. – Може би сега, след като Амара е поправила генераторите, тя ще работи по-добре!
– Добре – съгласявам се аз.
Надявам се, че тя е права. Водя приятелите си към библиотеката и щом влизаме, по-непокътнатите стъклени панели оживяват. Всеки от нас отива до еднин от тях и започва да се занимава с него. Научният ми ум иска да даде много по-езотеричен термин за това, но истината е, че никой от нас не знае какво правим и просто произволно потропваме по нещата. Аз движа ръката си по нея напред-назад, после правя кръгове и това сякаш предизвиква реакция. Отнема още малко време и накрая от неудовлетвореност притискам и двете си ръце към стъклото.
Под дланите на ръцете ми от двете страни светват две сини линии. Светлинните линии се преливат нагоре-надолу, а след това панелът мига бързо. Толкова бързо сменя цвета си, че не мога да го проследя. Цветовете се сливат и се излъчват направо в мозъка ми, сякаш. Кара ме да мигам много и после всичко свършва. Текстът започва да се движи по екрана и аз разбирам, че това е меню. В същия миг, в който осъзнавам това, ми хрумва, че го чета. Мога да разбера това. Тази машина току-що ме научи на езика на Ладон!
Един от елементите на менюто е епис. Докосвам го с пръст и екранът мига и се превърта още текст. Настанявам се и започвам да чета абсолютно очарована. Дори не осъзнавам колко дълго седя и уча, докато Амара не се оказва зад мен.
– Хей, разбра ли нещо? – пита тя.
– Да, гладна съм – казва Джоли до нея.
Обръщам се към тях и кимам.
– Да, разбрах нещо.
– Ами какво е?
– Знаеш ли как някои от хората говореха за напускане на планетата?
– Да? – Амара пита и Джоли кимва.
– Никога няма да мога да я напусна.
– Какво имаш предвид? – Джоли пита.
– Помниш ли, че ти говорих за онова растение, което ти позволява да оцеляваш по-добре в жегите?
– Да – казва Джоли, като ме насърчава да продължа да говоря.
– Ама то има и страничен ефект – казвам аз.
– О, по дяволите – казва Амара.
– Да.
– Ами какъв е той? – Джоли пита.
– Направили са много изследвания на свойствата му. Еписът е една от най-ценните стоки във Вселената и расте само тук. Проблемът е, че е силно пристрастяващ. След като веднъж си го взел, няма начин да не ти се наложи да го вземеш отново.
– Ами за да можеш да се детоксикираш – казва Джоли. – Можем да си организираме рехабилитация за знаменитости.
– Не е толкова лесно – казвам аз.
– Защо не? – Амара ме пита.
– Защото това променя ДНК-то ти, нали? – пита Джоли, когато всичко си идва на мястото.
– Да – казвам аз. – Променя те на клетъчно ниво. Не просто ти помага да се адаптираш към топлината, а пренаписва части от генетичния ти код. Удължава живота ти, дава ти сила и ти позволява да се адаптираш към всякаква среда, но никога не можеш да не го приемаш.
– Колко често трябва да го вземаш? – Джоли пита.
– Три-четири пъти годишно, за да се предпазиш от детоксикация – казвам аз.
– Е, може би можем да отгледаме малко и да вземем със себе си – казва Джоли.
– Да, това ще свърши работа, нали? – Амара пита.
– Може би – казвам аз, без да имам сърце да им кажа, че от това, което виждам, цялата галактика с технологии, далеч по-напреднали от нашите, се е опитвала да направи точно това в продължение на десетилетия без успех. Разбрали са, че това има нещо общо с чудовищните земляни, които живеят само на Таджс. Епис расте само в близост до подземните им леговища.
– Добре, ще го разберем – казва Джоли и ме прегръща.
– Да, точно така, ще го направим.
Прегръщаме се, а после коремът ми се свива.
– Да! Гладна съм! – Джоли отново се смее.
– Добре, време е за вечеря.
Извеждам ги от библиотеката и ги карам да се приберат у дома. Те ще докладват на Розалинд за всичко, което сме научили. Всички трябва да са наистина развълнувани и от работната сила. Докато се придвижвам към дома си с Ладон, размишлявам за живота си. Може би ще заседна тук завинаги, но това не е толкова лошо. Имам Ладон и той ме обожава. Аз също го обожавам. Никога не съм била щастлива и не съм се чувствала по-пълноценна, отколкото откакто го срещнах.
А сега вече знам и неговия език! Нямам търпение да проведа истински разговор с него! Мислейки си за това, хуквам да бягам.

Назад към част 20                                                  Напред към част 22

 

 

 

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *