РОМЕРИЯ
Единственото, за което си мисля, докато Абаран прикляка пред мъжа, а лицето ѝ е на сантиметри от неговото, е колко гаден трябва да е дъха му след нощ на пиене и спане, като се има предвид колко гаден беше той, когато ми направи предложение снощи.
Пан и Фъргал го изнамериха в този животински обор, заобиколен от плесенясало сено и конски изпражнения, приспивайки обилната бира. Дори и в полусъзнание и с махмурлук, той се развихри и нанесе няколко силни удара, преди Фъргал да го притисне и Пан да го върже.
Сигурно тук е мислел да ме вкара в малката си сделка „дай и вземи“. Мисълта възбужда желание да изгубя овесената си каша.
– Къде ще са сега? – Изсъсква Абаран.
– Не знам.
– Грешен отговор. – Върхът на кинжала ѝ се забива в брадичката му, а там, където кожата се разцепва, бликва кръв.
Той прави гримаса.
– Видях ги да тръгват вчера преди разсъмване с една каруца и други припаси, за да поемат на север. Това е поне един ден пътуване? Вероятно досега щяха да са предали товара си.
– Къде?
– Трудно е да се каже. Има няколко различни места за среща. Саплините следят за сигнали. Винаги ги намират.
– Флан е бил на тези бягания и преди, така че знае поне едно от тези места за среща.
Мъжът поглежда към Фъргал.
– Какво правиш? Затвори си устата!
– Колко смъртни ги превозват? – Пита Зандер.
С още една подигравка към събеседника си в бара Флан казва:
– Вероятно трима. Онзи ден се сблъсках с двама от тях в града, но те обикновено пътуват по трима. Всеки път, когато на Иземберт му се наложи да се отърве от някой от вас от юг, той ги вика. Ако ви липсват хора, той стои зад това.
– За съжаление, труповете не говорят. Ако не искаш да се превърнеш в такъв, по-добре продължавай да ни казваш това, което искаме да знаем. – Абаран отпуска хватката си за косата му и се изправя. – И така, Иземберт изпраща безсмъртни пътешественици при саплините, а в замяна саплините оставят Норкастър на мира. Умно. От колко време е в заговор с тях?
Ноздрите на Зандер се разширяват.
– Бих се обзаложил, че от толкова време, колкото елфите изчезват по тези места. Така е останал на власт толкова дълго време.
Да държи властта, като жертва собствения си вид. Само че той не ги възприемаше като свой род. Те бяха от юг и се кланяха на краля. Врагове, що се отнася до него.
– Това няма смисъл. – Ярек поклаща глава. – Виждал съм Дракон да се бие сам с нетератур. Как трима смъртни биха го победили?
– Може би вашите момчета са пили твърде много медовина.
Абаран отново хваща с юмрук косата на Флан и отмята главата му назад.
– Можеха да се удавят в казан с нея и пак щяха да се преборят с приятелите ти.
– Тогава не знам какво да ти кажа. Може би са имали помощ – успява да каже Флан през болезнена гримаса. – Веднъж ги чух да говорят за ибарисанците.
– В това има още по-малко смисъл. – Тя забива лицето му в пръстта.
Той изхвърля всяка частица информация, която може, надявайки се да получи облекчение от тормоза на Абаран.
Имам въпроси, а досега Фъргал е златната мина, за която го спрягах.
– Колко ибарисанци са останали там горе?
Той се почесва по брадичката.
– Трудно е да се каже. Никой не е тръгнал да търси къде точно са, а и те предимно се пазят, но от това, което съм чувал, предполагам, че са поне двеста.
Споделям поглед със Зандер. Той си мисли същото. Двеста елфически войници. Това може да бъде или огромна помощ, или огромен проблем, в зависимост от това доколко са склонни да изоставят предишните си заповеди и да следват нови.
– А колко флакона от тази отрова?
– Не знам. – Колебае се Фъргал. – Но повечето от Уудсуич са я взели. Включително и Флан тук.
– Ти, копеле…
Абаран рита вързания мъж в корема, като си спечелва хъркане.
Не ми е жал за него обаче. Опитваше се да ме примами, за да ме убие.
– Разпитах ви и двамата снощи, а ти нямаше какво да кажеш. Защо си промени мнението? – Вниманието на Абаран се е насочило към Фъргал, ръката ѝ е върху дръжката на кинжала.
– Така е. Не ми се искаше да се забърквам с когото и да било от вас. Вие сте много злобни – признава той. – Но Пан е от моя род и се кълне в живота си в нея – поглежда ме – а тя е спасила много животи. Хора, които не са заслужавали да бъдат на скобите. Не ми харесва да виждам как моя вид се обесват или се държат в клетки, защото искат да живеят като мен. Това не е правилно. – Той поглежда към Зандер. – И ако си говорил истината там, изглежда, че и ти не мислиш така. Имаме нужда от крал като теб, за да се променим.
Брадата на Зандер пада, фокуса му се отклонява към пода на обора. Знам какво си мисли. Имали са крал като него, но той никога не е имал шанс, не и в момента, в който принцеса Ромерия прекоси разлома.
– Вероятно сме получили всичко, което ще получим от този лумпен. Ще проследя пътя на север, за да видя дали ще успея да открия някакви следи. – Запътва се Ярек.
– Не. – Единствената дума, излязла от устата на Зандер, го замразява. – Имам нужда от всеки воин. Тези хора се нуждаят от всеки воин. А ние не знаем пред какво сме изправени. Ако излезеш сам, може да се окажеш окован като останалите.
Ярек поглежда към Абаран. За различен отговор? За спор?
Лицето ѝ е нечетливо.
– Както заповядва краля.
След дълга пауза Ярек прави кратко „Командир“ и излиза с твърда стойка.
Острият поглед на Абаран се плъзга по Флан, сякаш обмисля как би искала да го разфасова.
– Сега поне знаем къде да търсим.
– Благодарение на Пан – напомням ѝ аз. Може би сега тя ще спре да заплашва бедняка.
– Реших, че ще помогна с каквото мога – промърморва той.
– Ти наистина помогна, и то в голяма степен. – Усмихвам се. – Защо не отидеш да помолиш Гезин да те излекува?
Устата му се отваря.
– Мислиш ли, че тя може да го направи?
Засмивам се, като си спомням за стрелата, забита между ребрата на Зоря.
– Да, Пан. Тя може да поправи и чернилка на окото. – От друга страна, би било разумно да си спомня, че не беше много отдавна, когато благоговеех пред Венделин, докато тя заличаваше раните и синините ми.
Зендер е съсредоточен върху Фъргал. Той търси някакви признаци на измама.
– Вие двамата бяхте заедно в таверната. Откъде знаеше, че той ще има информация за нашите разузнавачи? Откъде?
Погледът на Фъргал се стеснява върху прегърбения лалугер.
– Да, и двамата сме от Уудсуич и сме пътували заедно много пъти, но не сме едни и същи, Флан и аз. Аз не търся възможности като него. Но пък съм достатъчно отворен, за да знам, че си е намерил приятели на лоши места.
Знам какво има предвид Фъргал. Възможности, които могат да му донесат полза, дори ако това включва кражба, изнасилване, убийство. Хората, които търсят такива възможности, обикновено се сприятеляват с други от същия род. Корсаков се беше постарал да познава всеки неприятен човек в радиус от петдесет мили.
– Ако нямате нищо против, бих искал да пътувам на север с вас – каза Фъргал. – Нещо ми подсказва, че не искам да бъда смъртен в Норкастър през следващите дни.
След миг Зандер кимва.
– Какво искаш да направя с този чувал? – Абаран докосва Флан с пръст.
– Дръж го вързан. Все още имаме нужда от него.
– Знаеш, че той се опита да ме накара да се храня от него, още когато ме смяташе за една от вас. Излиза от пътя си, за да примамва и убива островните безсмъртни.
Зъбите на Зандер се свиват.
– Накарай Гезин да му отбележи челото.
***
Слънцето е високо, когато нашата компания е готова да напусне Норкастър.
– Уверете се, че пътя е чист.
– Да, Ваше Височество. – Абаран се качва на коня си и се отправя към портата.
Зандер наблюдава нарастващата колекция от каруци и коне.
– Колко са общо?
– Осемдесет и шест нови смъртни. Дванайсет деца – потвърждава Елисаф. – От петдесетте смъртни, открити в килиите, четиридесет и двама заминават с нас. Останалите осем решиха, че не могат да изоставят пазителите си, или се страхуваха твърде много от това, което им предстои. Те изчезнаха бързо. Вероятно никой няма да ги види отново. Останалите се състоят от онези, които са дошли за знак, и онези, които са чули предложението на Зандер за защита и са изоставили своите пазители.
Осемдесет и шест нови смъртни, в добавка към тези от Белкрос, и само седемнадесет останали легионери. Съотношението далеч не е идеално, но аз решително вдигам брадичка. Постъпваме правилно.
Зандер притиска устните си.
– Имаме ли достатъчно храна? Кожи? Дрехи?
– Събрахме каквото можахме. Изпразнихме хазната на Иземберт.
– Не обичам да грабя – промълви той, а ние с Елисаф си поделихме погледи. Това е третия път, в който той казва точно тези думи тази сутрин.
– Да не мислиш, че армията на Линдел няма да ги остави дибидюс голи, когато минат през тук? Можем и да получим първи шанс – казвам, опитвайки се да облекча съвестта му.
– Не знам какви са тези дибидюс голи, но съм сигурен, че си права. Както обикновено.
– Не и пълни главата с това – закача се Елисаф, с което си спечелва нежния ми лакът.
С меко кикотене очите на Зандер се плъзгат зад мен.
– С какво си маркирала тези смъртни, върховна жрице? Всички носят емблемата на полумесеца, но някои не светят.
Обръщам се и виждам, че Гезин се приближава.
– Да, Ваше Височество. Помислих си, че би било разумно да облекча работата си и да намаля риска някой от тях да бъде опетнен без тяхно знание, затова импровизирах. Ако някой от тях се зарази в бъдеще, знака ще светне.
– Умно.
– И аз така мислех. – Тя се усмихва, макар че усмивката ѝ е стегната. – Ромерия, Ианка поиска да говори с теб.
– С мен? Наистина? – Никога не е изглеждала достатъчно ясна, за да ме призове.
– По-точно казано, с Другата Ромерия. Трябва да пътуваш с нас в колата. – Тя се връща към нея, предполагайки, че ще я последвам.
Ерос вече е оседлан и стои до коня на Зандер. Очаквах с нетърпение да изляза от този шибан адски пейзаж и да се кача в живописните планини до него.
– Върви. Изключи се при първата ни почивка. Това е за добро, в случай че някой е достатъчно глупав да насочи стрела. – Зандер препуска покрай зяпащите зрители. Само двама пазители се опитаха да спрат клетите си роби да тръгнат с нас. Съпругите им вероятно в момента подготвят места за погребение.
– Стига да не тръгнеш да търсиш тези саплини без мен или нещо друго също толкова глупаво.
– Мисля, че съм си научил урока в това отношение. – Зандер се навежда, за да притисне устни към моите. Това е нежна целувка, но в стомаха ми се появява желание за още нещо. – По-късно – прошепва той и я завършва с погалване по носа ми, преди да се отдалечи. – Засега се виж с Ианка.
Промъквам се през колите, в които вече са натоварени жените и децата. Други смъртни са намерили коне, които да яздят. Някои вървят пеша, като се движат нервно и хвърлят погледи наоколо, сякаш очакват да бъдат издърпани от редицата.
Всички ми се покланят, докато минавам.
А всички легионери сякаш се стремят да избягват визуален контакт. Те не ме признават. Искам да мисля, че е така, защото вниманието им е приковано от външната заплаха, но това вътрешно усещане говори друго. Дали това е по тяхна собствена воля, или е вдъхновено от ожесточението на Ярек?
– Ваше височество! – Идън се втурва към мен, ръцете ѝ са натоварени с купчина дрехи. – Пан ми разказа за снощи.
Какво ли ѝ е казал, чудя се, защото Зандер го предупреди да запази видяното за себе си. Хората ще разберат, но не е нужно да го разгласяваме, особено когато все още съм твърде неопитна, за да се защитя.
– Как си, Идън? – Не съм я виждала, откакто Ярек я заведе в онази палатка.
Тя вдига ръце.
– Имам неща за поправяне, които ме занимават.
Колебая се.
– А как беше снощи с Ярек?
– О. – Тя се изчервява. – Добре.
– Ти ли… Той ли… – Как да попитам? Имам ли право да питам? Дали това е моя работа?
Идън се досеща за смисъла ми и поклаща глава.
– Не, говорихме. Това е всичко.
Веждите ми се извиват.
– Говорихте? – Ярек разговаря? – За какво? Как да убива хора?
– Не! – Тя се кикоти, сякаш се шегувам. – За детството ни, за родителите ни.
– Наистина? – Ярек е имал доброволна и красива смъртна в палатката и е разказвал приказки за скъпите мама и татко? – Не мога да го видя.
Сякаш ушите му горят, воина и белия му жребец тръгват към нас.
Идън му се усмихва, докато той се приближава.
– Казах ви, че може да бъде сладък.
Конят му се насочва право към мен, принуждавайки ме да отстъпя назад или да рискувам да ме прегази. Казвам си, че това е съвпадение, но полуобръщането на Ярек, за да провери през рамо, да ни види в периферията си, ми подсказва, че е знаел какво прави.
– Да, разбирам какво имаш предвид.
– Готови сме! – Извиква той, а вниманието му се насочва към онези, които все още се задържат на площада, наблюдават спектакъла и вероятно са затаили дъх, докато си тръгнем. Легионерите се качват на конете си и се преместват, за да оформят периметър около обширния ни керван, с извадени мечове и бдителни сетива.
– Трябва да тръгвам. Имате ли нужда от нещо?
– Не. Ще се видим при първата почивка.
Пан вече е седнал до Бреген на предното място, а новия му най-добър приятел Фъргал седи на един кон. Предполагам, че той ще язди заедно с нас по време на пътуването.
– Вярно ли е, че имаш ясновидец и заклинател там? – Очите на Фъргал са широко отворени от истинско страхопочитание.
– Може би. – Все още не се доверявам на смъртния от Уудсуич – колкото и да започвам да го харесвам – но се усмихвам така, сякаш му се доверявам. Ако планира да опита нещо, по-добре е първо да свали гарда.
Качвам се обратно във фургона, въздуха е застоял и остър, чувствам го като наказание, след като толкова дълго съм била извън него. Но когато виждам Ианка, която лежи под меховете, а кожата виси от лицето ѝ, сякаш вече няма за какво да се държи, разбирам защо са ме повикали.
Гезин кимва, потвърждавайки това.
Времето на Ианка на този свят е почти приключило и двете го знаят.
Празните, замъглени очи на ясновидката се взират в тавана на фургона.
– Ела по-близо, дете.
С предпазливост – никога не знам какво да очаквам – се приближавам и сядам на пейката срещу нея.
– Чуваш ги, нали?
– Кои?
– Нимфите.
Предполагам, че тя говори за островните безсмъртни.
– Мога.
– Те очакват пристигането ти.
– Моето пристигане къде?
Но тя не отговаря, а работи с устата си, сякаш се мъчи да извади думи.
– Ианка, ето ти вода. – Гезин се придвижва с една чаша, протягайки ръка, за да наклони главата ѝ.
Но Ианка ѝ маха с ръка.
– Ислор трябва да падне, преди да може да възкръсне, и кралицата на две луни ще царува, както никой друг преди нея.
Кралица на две луни?
– Искаш да кажеш, че е на Ислор? – Или Ибарис? Или на целия остров?
– Трябва да кървиш, за да се поклонят. Това е единствения начин.
Намръщих се на Гезин, но тя поклати глава.
– Трябваше да позволиш на воина да ми пререже гърлото, докато спя. Тя искаше да го направи, нали знаеш. – Ианка затваря очи.
– Зоря? – Гезин помръдва. – Съдби, не. Знаеш, че никога не бих позволила това.
– Там, където отивам, няма съдби, но съвсем скоро отново ще позная тишината.
Отвън се чува още един вик, а след това фургона ни се отдръпва напред.
Ианка започва да бълнува на друг език.
– Какво казва сега?
Гезин поклаща глава.
– Това не е език, който тя или аз знаем.
И все пак изглежда, че Ианка го говори свободно. Накрая тънките ѝ, пресъхнали устни се успокояват и тя замлъква, а аз предполагам, че се е унесла през всички вдлъбнатини и неравности по осеяния с петна път.
Или по-лошо.
Колебая се.
– Тя дали е…
– Още не. Все още усещам каквито и да е капчици от живота ѝ да са останали. – Гезин отвръща през сълзите си. – Но сега се колебае и бързо угасва.
Изучавам спящата ясновидка.
– Как е изглеждала преди?
Този въпрос предизвиква тъжна усмивка на устните на Гезин.
– Коса като изработена от злато и очи като водата на Безкрайното море – тъмни, сини и бездънни. Красива. Но най-много обичах хумора ѝ. Добър хумор, който никога не беше за сметка на другите. – Тя изтрива една сълза. – Не е за вярване колко бързо се случи това.
– Откога бяхте заедно?
– Първо бяхме приятелки. А после ни преместиха в една стая. Ианка ме караше да не спя по половин нощ и да говоря. Едва няколко години по-късно станахме нещо повече. Сключихме глупав договор да преминем през промяната заедно, макар че това е извън нашия контрол. Знаех, че ще трябва да гледам как тя преминава през това сама.
Колко болезнено трябва да е това.
И колко ужасяващо е да станеш свидетел на мрачните подробности за това, което тепърва я очаква.
В гърлото ми набъбва буца от мисълта, че един ден и аз ще загубя Гезин заради тази промяна, и този ден може да не е далеч. Дори и да нямам пълно доверие на заклинателката, аз я харесвам и съм започнала да разчитам на нея като на нещо повече от учител. Тя се превърна в приятел и довереник.
– Какво мислиш, че е имала предвид, това, което каза за мен, че кървя, за да ми се поклонят? Кой ще се преклони? Островитяните? Ибарисанците?
– Не знам, но се надявам скоро да стане ясно. Имам нужда нещо да се изясни скоро. Не може всичко това да е напразно… – Гласът на Гезин се изгуби, а веждите ѝ се смръщиха. – Мисля, че… Тя може да е… –
Ианка започва да се задъхва и ръката ѝ излита, за да хване китката ми с изненадваща сила.
– Улиседе – прошепва тя, а после също толкова бързо хватката ѝ се отпуска и ръката ѝ увисва.
Гезин потапя глава и прошепва нещо, което не мога да разбера, а после още по-силно заявява:
– Сега вече я няма.
– Много съжалявам.
С безмълвни сълзи, които се стичат свободно по бузите ѝ, тя придърпва вълнено одеяло върху лицето на Ианка.
– Тя е в мир, а ние нямаме време за скръб. – Поемайки дълбоко дъх, тя стяга челюстта си и вдига ръка във въздуха, с длан нагоре. Появява се водна топка. – Сега трябва да се упражняваш, за да си готова за всичко, което предстои.