Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.
Глава 2
–Пушиш ли? Вече не е модерно! Има толкова други по-екзотични зависимости. Сигурна съм, че можеш да си ги позволиш!
Той се засмя. Кратко. Сухо. Приличаше повече на прочистване на гърлото.
–Приеми го като форма на мълчалив протест – очите им се срещнаха и тя, без да знаеш защо, му повярва – Да, един малък, смешен протест срещу този подреден и ръководен от безброй системи свят… Не си мисли, че ми харесва да съм наследник на Корпорацията! Бих искал да съм един незабележим, никому неизвестен, млад мъж и да разполагам с живота си. А сега, за да дойда тук, ми се наложи да лъжа… И да, наистина те намерих заради един малък бъг в системата. Баща ми държи да се запозная с различните нива на работа в Корпорацията и затова сега работя в отдела по програмно осигуряване. Тествам как работят системите по поддръжка на програмите за забавление и защото, както винаги има повече работа, отколкото работници, една вечер останах извънредно и реших да проверя… нашата платформа…
Ръката му се зарови в пясъка. После той я повдигна и от дланта му се посипаха безброй песъчинки.
–Видях, че си на линия… Бях сам там, в онази контролна зала, единственият техник, разполагащ с безброй възможности за проверка… И реших да те открия! Винаги съм го искал, откакто започнахме да си говорим. Но потисках това желание, макар че несъзнателно винаги съм знаел, че имам тази възможност. Не си мисли, че всеки има подходящо ниво на достъп. Аз… е, откраднах кода на главния техник. Всички кодове се сменят на седем дни и се предоставят на баща ми, а той е… е, той е с доста стари разбирания и прибира чипа в сейфа си у дома. Един прост, механичен сейф, който не би се опрял на някой що-годе добър техничар. Винаги копирам тези кодове, така от куртоазия, за да се чувствам значим и да си мисля, че мога да контролирам дори татко, ако искам. Никога не съм ги използвал, освен снощи… И те намерих. Видях къде работиш, къде живееш… с кой! И друго видях… Къде почиваш обикновено. И аз обичам този бряг! И други самотни брегове! Защо не си ми казала, че почиваш така? Можеше да се срещнем някъде…
Каси го изгледа с почуда.
–Нали… нали… не може… не трябва… има правила!
–Толкова си наивна! – устните му се разтегнаха в усмивка – Всички го правят!
–Ами, ако ни засекат?
–Ще блокират профила ти. И ще си направиш нов…от някое друго устройство. IP-адресите се следят определено време и то само селективно. Вероятността да се установи нарушение не е голяма, а за подобни размени на лична информация може просто да минеш между капките… Какво я интересува системата дали ти си достатъчно наивна да раздаваш лична информация? Почти не я интересува, може да си сигурна. Най-много да те предупредят официално. А можеше да се видим отдавна…
–Аз не се казвам Феърбътън и нямам неограничени възможности, Антъни!
За първи път се обърна към него с истинското му име, а то произнесено от устата ѝ, му се видя някак много приятно за слуха.
–Може да ми казваш Тони, Каси… И знам как се казваш! Името не определя какъв е човекът.
–В твоя случай определя, Тони – каза тя с тъга в гласа – Баща ти владее света!
–Да… може би. А аз съм едно птиче в клетка. Или, ако щеш лъв в зоологическа градина!
–Зоологическа градина? – тя го погледна с интерес – От къде знаеш за тях? Последната действаща е закрита преди около два века…
–Не само ти си падаш по старинни истории, Каси!
–Защо дойде тук, Тони?
–Защото не искам живота, който живея… А ти?
Каси наведе очи. Не искаше той да види мъката в нейните. Нито пък можеше да я скрие от него.
–Какво ти е сторил… ъх… Павел? Нали така се казва мъжът, с който живееш?
–Да… – кимна тя леко.
Споменаването на Павел я накара да се сгърчи вътрешно.
–Интересен пич – засмя се отново някак сухо Антъни.
–За какво говориш?
–Ооо… – мъжът провлачи леко и прочисти притеснено гърлото си.
–Какво? – Каси стисна изведнъж рамото му и го погледна право в лицето.
–Винаги избира откровено секс-дестинации за почивките си, знаеш ли?
Каси потрепери.
–Винаги?
–Е, има и специални „весели” екскурзийки… Сещаш се!
–Наркотици?
–Е, не точно… Леки опиати, слаби психотропни вещества, халюциногени… такива работи… Явно изобщо не си харесва нормалния живот.
–Явно – съгласи се Каси.
В гласа ѝ имаше горчивина.
–Изобщо не е етично да бърникаш в живота на хората, нали знаеш, Тони? – каза тя с подобие на усмивка на устните.
–Ако отида да го изнудвам ще е неетично. Сега е просто откачено. И твоят Павел е леко куку…
–Той не е мой – каза бързо Каси и въздъхна.
–Обаче те кара да плачеш…
–Не знам…
–… за какво говоря ли? Мисля, че знаеш! Плачеше заради него. Не се учуди на интересните му избори. Не ги е споделял с теб. Видях. Обаче ти не беше учудена. И плачеше. Значи скоро си разбрала. Нещо… Какво? Онова за специалното проучване?
–Нима знаеш и за него? – Каси прошепна притеснено.
–Интригуваща работа. И не, изобщо не знаех… Но като открих онзи бъг…
–Така и не ми каза какъв е… Едва ли е това, че взел татковите ти кодове. Това не е бъг, а кражба…
–Да, права си – кимна Тони – кражба е. А онзи бъг е такъв, че мога да се скрия. Нещо като сянка, а зад нея въвеждам, който код реша и получавам достъп, виждам каквото искам, но системата не отчита активност. И аз оставам незабелязан. Баща ми не разбира, че съм му взел кодовете. Всички са доволни и щастливи!
–Докато някой по-добър от тебе не намери същия бъг и не ровичка на воля из базата данни на Корпорацията!
–Има вероятност. Скоро ще посоча на специалистите какво съм открил… Но не веднага. За сега искам да имам вратичка за бягство.
–Бягство? За какво говориш?
–Ще ти кажа, ако ти ми кажеш…
–Какво?
–Защо плачеше?
Каси се извърна. После скочи, сякаш пясъкът изведнъж бе станал твърде нагорещен, за да седи на него.
–Идваш тук, казваш ми, че си бърникал из личния ми живот, знаеш с какво се е занимавал… хм… приятелят ми… а сега, сега искаш да ти кажа защо съм плакала? Може би там в базата от данни има и тая ценна информация, а, Тони? Писна ми! Писна ми от всичко и от всички! Мислят, че съм странна, че съм някакво полезно изкопаемо от миналото време, защото вместо да се влея в тоя луд свят, аз колекционирам книги… Павел мисли, че съм луда, защото го ревнувам от един робот! Представи си, от жена-робот, която е съвсем като истинска и той, той… той може да прави с нея, каквото си реши! Все едно си има робиня! О, да! Секс-робиня, робиня за други работи – да му готви, да му прислужва и после, хоп – в леглото и е винаги готова! Прекрасно, нали? Че кой мъж не иска такава жена? Винаги усмихната, доволна, красива – предполагам, винаги красива! Идеална кожа, идеална коса, идеални зъби… сигурно и отвътре е идеално… тясна! По дяволите, Тони! Кажи нещо? Какво по-хубаво от това? Може би един харем от жени-роботи?
–Аз не искам…
–Моля? – Каси го изгледа невярващо и се тръшна на пясъка.
–Аз не искам жена-робот, не искам секс-робиня и скъпа Каси… и харем не искам. Искам да имам жена, с която мога да си говоря, да се разхождаме за ръка из тоя хубав бряг, или някъде в някоя гора, да четем заедно… и да, може и да попътешестваме някъде… Да, а също, по възможност, да е съвсем жива и да не е идеална. Идеалните неща са скучни. И аз не съм идеален, имам неправилни черти и даже някой би казал, че съм грозен. Но какво от това?! Всеки човек е ценен по свой начин. И не защото е перфектен на външен вид!
–Така е…
–Кое?
–Всичко, което каза е така, Тони. И не си грозен! Всъщност, красотата е в очите на гледащия… Важно е кой и как те гледа.
Мъжът се усмихна.
–Радвам се, че мислиш така! И… честно да ти кажа, няма смисъл да плачеш за него… Обичаш ли го?
Каси скръсти ръце на гърдите си.
–А теб какво те засяга, а Феърбътън? Имаш си твоя богат, уреден живот, можеш даже да бърникаш в чуждите животи, а дали няма и някое копче, с което да им дръпнеш шалтера, а? Какво те засяга защо аз плача и кого аз обичам?
–Интересува ме, Каси. Защото те харесвам.
–Дявол те взел, Sage! Ти харесваш Cassandra!
–Каси…
–Какво „Касииии”? Каси Делейни е една непозната за теб! Мислиш ли, че тя е същата, като виртуалната Cassandra? Каси е един прост архиватор, Sage! Не е магьосница-воин! Каси ровичка в стари артефакти и ги систематизира! Парите на родителите ми не стигнаха, за да мога да уча за археолог! Моите мечти не са да избягам от златната клетка на баща си! Защото нямам такава! И да, обичах Павел! А сега не знам кой съм обичала… Защото не го познавам! Този мъж, който разбрах, че е Павел… е, него вече не знам какво да го правя! Но определено ме нарани! Заради това плачех и защото изведнъж се почувствах ненужна и различна, и малко… откачена!
–Хайде да вечеряме заедно, искаш ли, Каси Делейни? Честно казано сигурно си права! Ти не си Cassandra, аз не съм Sage и все пак в тия двамата има по нещо от нас двамата… Може пък да е по-добрата ни част, а може и по-лошата… Кой знае?
–Да вечеряме?
–Да. Все пак трябва и да се яде…
–Хубаво… Ще ядем! А ти, Антъни, ти… какво ще ми кажеш за себе си?
–Аз?
–Кой си ти, освен, че си наследник на една от най-големите корпорации в света?
–Аз съм един страхливец, Каси…
Той стана на крака и изтупа пясъка от светлия си спортен панталон.
–Хайде, ела да хапнем и ще ти разкажа…
Назад към част 1 Напред към част 3
