Глава 13
Залата за съвети се оказа по-малка от обикновено. Сокът течеше през живите зърна на стените и с всеки пулс кръглият ръб на стаята сякаш се приближаваше все повече и повече.
Ривен ми кимна от мястото, където стоеше до Сира. Гърбът ѝ беше изправен като дърво на стола, а ръцете ѝ бяха извити под странен ъгъл, сякаш всеки момент щеше да изскочи напред и да избяга от стаята.
Не знаех колко ѝ е казал. Но се почувствах по-добре, когато тя беше с нас.
Някой почука на стената.
Зърното се разцепи за миг и се изви обратно достатъчно широко, за да могат Герарда и Еларан да преминат през него. Две фигури с качулки стояха зад тях, навели ниско глави, така че никой да не може да види лицата им под сянката на плата.
Рейх влезе зад тях. Къдриците ѝ бяха прибрани назад с две пръчки, които сякаш беше откъснала от гората.
– Къде беше? – Просъсках през зъби, когато тя седна на стола до мен. Бях я търсила часове наред, но магьосника не беше намерен никъде.
Жълтите ѝ очи се свиха до тънки прорези.
– Някой е наложил полицейски час за целия град. След като часовете ми за прибиране на реколтата бяха намалени наполовина, не мога да бъда на разположение за всяка фриволност, с която смятате за нужно да ни забавлявате.
Тя изплези език и ръката ми се превърна в юмрук по подлакътника.
– Не знаех, че ме намираш за забавна – отвърнах аз.
Рейх въздъхна и нагласи престилката върху робата си.
– Това е истинската тъга. Аз не.
Ферон се изправи, преди да изгубя уважението на всички за това, че удрям в устата възрастен магьосник.
– Всички сме съгласни да запазим поверителността на споделеното в тази стая, докато не постигнем консенсус? – Ферон бавно огледа стаята в кръг.
Всички кимнаха, с изключение на една от фигурите с качулки. Не беше нужно да виждам червените ѝ къдрици, за да разбера, че това е Гуин.
Прочистих гърлото си.
– Кълна се в това – промълви Гуин с отегчен глас.
Ферон седна и кимна на Герарда и Еларан. Двете се отдръпнаха встрани, за да позволят на Фирел и Гуин да се приближат до кръглата маса.
Гуин отдръпна качулката си. След това вдигна ръка, за да разкрие светещите си пръсти и неповторимия кехлибарен цвят на очите си.
– По дяволите. – Мира се наведе напред в инвалидната си количка, за да има по-добра видимост.
Рейх се изправи от стола си, макар че той почти не увеличаваше височината ѝ. Тя промърмори под носа си и се приближи до момичетата, за да разгледа Гуин по-отблизо.
– Мислех, че това е скучно – попитах я от другата страна на масата. Магьосникът изръмжа и сграбчи китката на Гуин. Обърнах се към останалите. – Както виждате, в тези гори се е случило нещо повече от нападение.
Твърдото тяло на Сира се отпусна достатъчно, за да обърне глава към Гуин. Несъсредоточеният ѝ поглед се проясни, докато гледаше как момичето оставя кехлибарени ивици светлина във въздуха.
Даритир изжестикулира нещо твърде бързо, за да успея да го доловя. Но бързият пулс на ръката ѝ пред гърдите ѝ беше безпогрешен.
Кръв.
– И аз се чудя – отвърна ѝ Рейх. Тя бръкна дълбоко в джобовете на престилката си и извади игла. Гуин протегна дланта си, без да протестира. Магьосникът убоде месестата част на ръката ѝ и изтръпна, когато кехлибарената и златна кръв се разля по кожата на Гуин.
Гуин не помръдна, а само гледаше как кръвта ѝ залива кратера на дланта ѝ. Тя я вдигна нагоре, за да могат останалите да я погледнат.
– Изключително – прошепна Мира и се протегна на стола си, за да докосне сама кръвта. Тя я разтри по върховете на пръстите си, сякаш щеше да усети някаква физическа разлика в сравнение с цялата кръв, която някога е проливала.
Направих кълбо вода от гарафата на масата. Мира разсеяно потопи пръстите си в нея, а магическата кръв се отмиваше на тънки вихри. Тя погледна към Ферон.
– Няма истории, в които да се говори за такова нещо?
Ферон поклати глава, тълкувайки въпроса за Даритир, който разряза въздуха веднъж с плоска, стегната длан.
Жестикулирано на елфически за не.
Учуденото изражение на Мира се превърна в усмивка.
– Това е отлично. – Тя се обърна към мен. – Помисли за предимството. – Леденосините ѝ очи заблестяха, докато зад тях се оформяха нови планове за атака.
– Помисли за кръвопролитията. – Думите ми бяха остри и сурови като усещането в гърлото ми. Не физическото изгаряне на жаждата, а навика, желанието. Същата тази вина, от която десетилетия наред избягвах, беше свила пръсти около края на плитката ми и с едно добро дръпване щеше да ме удави със себе си.
Сира забеляза огъването на врата ми. Тя погледна надолу към ръцете си, които бяха изпъкнали на кокалчетата от това, че ги беше стиснала здраво. Тя също стоеше силно срещу желанията си.
Еларан се настани на облегалката на един празен стол.
– Без значение как и кога ще атакуваме столицата, ще има кръвопролитие, Кира. – Тя усука края на една от къдриците си, докато разхлабената се изправи. – Колкото повече войници феи ще имаме, толкова по-малко ще бъде.
Челюстта на Герарда пулсираше зад гърба на любовника ѝ, но тя стоеше с ръце, прибрани зад гърба ѝ. Тихо.
– Мислиш ли, че кехлибарените очи на Гуин са съвпадение? – Подиграх се, знаейки, че Еларан е твърде умна за това. – Не е толкова просто да превърнеш всеки желаещ Елверинец във фея. Аз бих превърнала халфлинги. Аз. Не ти. И в момента, в който очите им станат кехлибарени, ще издълбая мишена на гърдите им.
Фирел се изправи, обзета от паника.
– Какво имаш предвид?
Загриженият ѝ поглед се премести от Гуин към мен.
Сплесках ръцете си на масата.
– Деймиън ще нападне първо феите. Веднага щом силите му забележат някой, който използва силите им, Деймиън ще ги атакува с всеки кораб, войник и оръжие, с които разполага. Воините на феите, които са останали, са тренирали векове; контролът над силите им е навик. И те имат още векове опит, за да знаят точно за какво се подписват. Но халфлингите, които искаш да превърна във феи? – Отделих време да огледам масата. – Те не са воини. Те ще бъдат уязвими и много от тях, ако не всички, ще умрат, за да върнат Елверат на останалите.
Даритир махна с ръка.
– Сигурна ли си, че дарбите ти се разпростират само върху халфлинги? – Разтълкува Ферон.
Коремът ми се втвърди.
– За разлика от Деймиън, аз нямам навика да експериментирам върху другите с магии, които не разбирам.
– Значи не знаеш. – Възрастта в бузите на Даритир направи гримасата ѝ още по-изразена. Тъмните ѝ очи се присвиха към мен, докато се навеждаше напред на масата.
Сира се изправи. Внезапното ѝ движение накара всички в стаята да настръхнат от изненада. Тя не обърна внимание на реакциите, а само ме погледна.
– Доброволно се явявам на този тест.
Замръзнах.
– Категорично не.
– Кира, не можеш да гребеш и в двете посоки. – Сира се изправи в цял ръст, а половината ѝ плитка падна от рамото ѝ. – Съгласна съм с теб – тази война не бива да бъде спечелена, като запълним фронтовите си линии с превърнати халфлинги. Сред елфите има опитни воини, които с удоволствие биха поели това бреме. Позволи ми да бъда първата, която ще го поиска.
Поклатих глава.
– Ами ако не се получи?
– Доволна съм като елф. – Сира скри ръце зад гърба си. – Не виждам защо това да се промени.
– Ами ако магията е опетнена? – Повдигнах вежди и погледнах Ривен. – Ами ако моята дарба те превърне, въпреки че не би трябвало, защото сме били достатъчно алчни, за да прокараме благословиите си? Ами ако магията се размива и гнои в теб, защото никога не ти е било писано да съществуваш и ти носиш болката от това всеки ден? – Ривен се премести зад стола си, като държеше главата си ниско под наметалото, но аз продължих. – Можеш ли да живееш с такава болка? Като знаеш, че няма да има гаранция, че ще имаш втора форма, която да те пощади?
В стаята настъпи тишина. Веждите на Даритир се смръщиха от думите ми, но Ривен трябваше да ѝ каже какво имам предвид.
Ривен сложи ръка на ръката на Сира.
– Кира е права да зададе този въпрос и ти би било правилно да го обмислиш.
Каквито и дарби да притежавах, знаех, че не ги разбирам. И макар да не бях израснала във време или земя, в която магията е била пищна, знаех достатъчно, за да разбера, че тя винаги може да реагира по неочакван начин.
Някои от тях не към по-добро.
Сира не се поколеба. Вратът ѝ се огъна, а погледът ѝ се плъзна по мен като острото острие на нож.
– Тогава ще го понеса с благодарност, че именно аз се включих доброволно и бремето не се носи от друг.
Разтърках кожата по дланта си. Магията ми сърбеше, искаше да се отприщи отново. Издържах, дори когато усещането се плъзна по тялото ми, докато костите ми завибрираха.
Сира беше отговорила на въпроса си като всеки воин, но сега беше мой ред. Дали щях да мога да живея със съзнанието, че ръцете ми са причинили тази болка на друг? Не просто на друг, а на приятел.
Даритир се облегна на стола си, като местеше очи между мен и Сира. Тя нямаше да позволи на Съвета да приеме, че има някакви ограничения върху дарбата ми, докато не се докаже обратното.
Нямаше път напред, без да се експериментира върху някого.
И ако не Сира, то кой? Тя беше тази, която бе прекарала живота си в обучение за защитник на своето царство, на своя народ. Нейната сестра, нейната любов, нейното дете. Сира повече от всеки друг знаеше каква може да бъде цената на едно такова решение и въпреки това се бе включила доброволно.
Сърбежът по дланта ми се засили до бавно, неоспоримо изгаряне.
– Добре. – Отговорът ми пресече напрежението в стаята като един от ножовете за хвърляне на Герарда. Кимнах към стола. – Трябва да седнеш.
Гърбът на Сира се напрегна и краката ѝ някак си потънаха по-ниско в живата структура на пода.
Гуин долови раздразнението ми и прочисти гърлото си.
– Най-добре ще е да седнеш. Загубих съзнание за момент, когато се обърнах.
Сира присви очи към Гуин, но момичето не се поколеба. Вдигна брадичката си и кехлибарените ѝ очи заблестяха със слаб блясък.
Сира кимна веднъж.
– Това ще е най-удобно – каза Ферон и бавно махна с ръка. Дървеният материал зад него се разцепи, разкривайки розово небе, а с него и хладния въздух на здрача. Два дебели клона се промъкнаха през него, лозите се извиха по тях като преплетени змии, докато между тях увисна мек зелен хамак.
Сира седна на ръба и се облегна назад. Стъпалата ѝ все още бяха на пода.
Пристъпих напред. Силата под кожата ми съскаше като нажежен кокал, който се вади от пламъка, знаейки, че ще се запечата.
Застанах над Сира. Дългите ѝ вълни се допряха до коляното ми.
– Сигурна ли си?
Белезите по ръцете ѝ потрепнаха.
– Толкова сигурна, колкото лети стрелата ми.
Мира се засмя, но отхвърли стола си към стената. Колкото се може по-далеч от магията.
Погледнах към останалите.
– Останалите също трябва да се отдръпнат.
Никой не проговори, докато те си проправяха път към задната стена, прикривайки зърнения шев с полулюбопитните си, полузагрижени лица.
Едва когато всички бяха възможно най-далеч от мен, вдигнах ръка. Тя увисна над гърдите на Сира, докато позволявах на затрупаната в мен сила да прелее. Докоснах челото на Сира и магията се втурна напред.
Беше по-различно от трансформацията на Гуин. Може би защото не бях паникьосана, можех да контролирам скоростта на магията, докато тя се изливаше от мен на ленти от златна светлина. Ривен изтръпна, когато светлината се усука около ръцете на Сира, толкова ловка и осезаема, колкото бяха и неговите сенки.
Светлината се движеше по тялото на Сира и после надолу. Потупваше белезите ѝ навсякъде, където кожата ѝ се срещаше с въздуха, търсейки като мишка дупка, в която да пропълзи.
Но не намери такъв.
Затаих дъх, чакайки светлината да потъне в Сира, да я завладее така, както магията ми беше завладяла Гуин, но тя не дойде. Вместо това златните лентички започнаха да избледняват в края си, докато се отдръпваха обратно в дланта ми. Усещането предизвика тръпка по гръбнака ми. Тялото ми се превърна във водопад за магия, който нямаше къде да отиде.
Магията се чувстваше по-хладна при завръщането си, неизползвана и тъжна.
Сира отвори очи. Бяха тъмни както винаги.
Даритир цъкаше с език, докато Рейх разглеждаше кафявите ириси на Сира. Тя дръпна клепачите ѝ, докато Сира не отблъсна ръката ѝ.
– Подозренията на Кира бяха верни. – Магьосникът се обърна назад, а устните ѝ бяха подтиснати от любопитство. – Само халфлинг може да получи нейните дарове.
Поклатих глава.
– Само халфлинг може да получи моето проклятие.
Еларан се изсмя и се облегна назад на стола си, така че тялото ѝ да се свлече върху него като коприна.
– Несправедливо е от твоя страна да го наричаш проклятие, докато стоиш там с повече дарове от всяка друга жива или мъртва фея. – Стаята замря. Еларан се усмихна нежно на Гуин. – Чувстваш ли се прокълната, прекрасна?
Тялото на Гуин се втвърди.
– Съвсем не.
– Ние дори не знаем какви са нейните сили. – Ръката ми се стисна.
– Точно така – каза Еларан, а лицето ѝ беше остро и угрижено. – Така че не можеш да решиш вместо нея дали това е проклятие, или не. – Тя щракна с китката си. – Може би изобщо не трябва да решаваш.
Челюстта ми се счупи. Еларан се усмихна и бавно извади острата щипка от снопа къдрици. Ривен прескочи облегалката на стола пред него и се настани между мен и нея, преди ръката ми да е стиснала напълно кинжала.
– Толкова е реактивен – мъркаше Еларан.
– Как иначе очакваш другите да реагират на заплахите? – Ноздрите на Ривен се разшириха, а ръката му се вкопчи в собственото му оръжие. Сянката на качулката му се приближи опасно близо до очите му.
Герарда застана пред Еларан, без в лицето ѝ да се появи и следа от страх. Тя изглеждаше отегчена, най-малката се взираше в най-големия елверин в стаята.
– Ел не е отправяла заплаха.
– Всъщност да. – Тя скръсти ръце.
Ферон се наведе напред върху бастуна си.
– Очаквам този разговор да бъде цивилизован.
Герарда изтръгна оръжието от ръката на Еларан, преди тя да отправи друга заплаха.
– Може би трябва да обсъдим това по-късно. Когато всички ще имат време да осмислят случилото се.
Еларан барабани с пръсти по ръката си.
– Какво има да се смила, освен че Кира държи победата в ръката си и отказва да я използва?
Стиснах носа си.
– Не е толкова просто.
Еларан повдигна вежди.
– Не? Тогава може би искаш да запазиш магията само за себе си? – Тя се наведе напред, облегна глава на рамото на Герарда, която се бореше да задържи тялото си между нашите. – Страхуваш се, че ако раздадеш твърде много от магията си, няма да остане нищо за теб?
Гневът ми избухна. Как Еларан не видя, че това е най-малката ми грижа? Ако армията на Деймиън не се готвеше за война, с удоволствие щях да направя всичко необходимо, за да се отърва от магията си. От момента, в който майка ми ме постави в онова забравено от Бога дърво, единственото, което магията беше направила, беше да ми подари решения за разруха.
Ферон стоеше с протегната към вратата ръка.
– Трябва да обсъдим това след закуска.
Пренебрегнах го.
– Може би ти си тази, която иска всичко за себе си? – Вдигнах ръката си. Дланта пулсираше със златна светлина. – Не се крий зад съдбата на войната, когато всичко, което искаш, е да опиташ.
Еларан пристъпи напред и грабна кинжала ми от ножницата. Ривен измъкна оръжието си, но Еларан само проряза тъкания ръкав, разкривайки загорялата ѝ кожа. – Направи го тогава.
Сърцето ми туптеше в гърдите, пулсираше толкова силно, че отекваше в черепа ми, заглушавайки експлозията от гласове в стаята. Опияняващата топлина на тази нова магия ме заля, подканвайки ме да я отприщя от злоба. Да се отдам на моментната благост на това облекчение.
Не.
Преглътнах. Дните, в които се поддавах на капризите си, бяха свършили. Не исках да правя това, така че нямаше да го направя. Без значение колко силно Еларан или моята магия ме привличаха към това.
Отворих уста, за да кажа точно това, когато един дебел клон се уви около кръста ми, а също и около този на Еларан. И двете бяхме отхвърлени назад, запратени в противоположните страни на стаята.
За пръв път видях истински гняв по древното лице на Ферон. Дългите му кичури се поклащаха зад гърба му, докато той пристъпваше в средата на стаята, а почукването на бастуна му по пода беше единствения звук, който някой изобщо издаваше.
– Достатъчно. – Отвращението му беше тежко на езика. – Няма да допусна такъв хаос на този съвет. – Той се обърна към мен. – Съгласен съм с Кира.
Еларан се засмя разочаровано.
– Засега – добави Ферон. – Докато не разберем степента на дарбите на Гуин и тяхната надеждност, най-добре е Кира да не се обръща към никого другиго.
Раменете ми се отпуснаха върху гърдите на Ривен.
Очите на Ферон заблестяха във виолетово и се разфокусираха за най-кратък миг. След това веждите му помръднаха и вниманието му се върна към стаята.
– Изглежда, че имаме по-належащ въпрос.
Стената се разцепи точно когато Ферон довърши думите си, и разкри нисък халфлинг с пришити уши и закопчалка по наметалото.
Куриер.
Ферон протегна ръка. Халфлингът държеше писмо.
– Това не е за теб. – Халфлингското момче извинително наведе глава към Ферон. – Това е за нея.
Той се обърна към мен с протегната ръка. Обърнах плика, за да открия червения печат на кръстосаните житни снопове. Знакът на Дома на реколтата.
Разкъсах плика и извадих фино оцветено парче пергамент.
Лорд Килмор ви кани сърдечно да отпразнувате встъпването в длъжност на новия крал.
Ривен надникна през рамото ми.
– Бал?
Но не бях прочела останалата част от поканата. Едва забелязах датата.
Виждах само деликатния надпис отгоре. Това беше същия почерк, който месеци наред пълнеше тетрадките ми с трескави съобщения напред-назад.
Време е.
Динара беше готова да върне куртизанките у дома.
Назад към част 13 Напред към част 15
