Милена Завойчинска – Къща на кръстопътя – Книга 1 – Част 10

ГЛАВА 9

Слънцето вече припичаше, затова не се опитах пак да заспя, а станах и се отправих под душа. Интересно, какво ли им е притрябвало от мен на гномите и елфа? Честно казано, нямах никакви предположения и нито една идея.
Филя и Тимар още спяха, така че се спуснах на пръсти в кухнята, бързо си сварих кафе и се замислих с какво да нахраня гостите си. Веднъж вече ми поискаха храна за вечеря, значи ще ми поискат нещо и за закуска. Мъжете са си такива, вечно гладни. А тези още повече, че бяха нощувало на открито. Обаче нямах нищо месно в достатъчно количество, за да нахраня такава тълпа, затова ми оставаше набързо да опека някой пирог или кекс. Което и направих. Разбих с миксера всички съставки е двойно по-голямо количество, изсипах тестото в голяма квадратна форма за печене и я поставих във фурната. След тридесет-четиридесет минути ще е готов. През това време самата аз успях да закуся и да се облека удобно.
Когато моите момчета изпълзяха долу, кексът за гномите и елфа беше готов и даже сварих тенджера с вода за чая.
– Тимар, дай по-бързо да дадем закуската на гостите, после вие с Филя ще закусите и ще разберем накрая какво искат от нас?
Тим кимна сънено и излезе, прихванал покритият с кърпа кекс. Върна се след пет минути, с едва сдържан смях.
– Вик, гостите едва не си глътнаха езиците от аромата. Пращат ти благодарности и молят за чай.
Тропота на вратата се раздаде след половин час. Ние с Тимар излязохме. На прага отново пристъпваха от крак на крак моите вчерашни събеседници – гномът и елфът.
Елфът – висок, строен, даже кльощав, беше облечен в тъмнозелен костюм, на бедрото – меч в ножница. Косите дълги, много светли, свободно се спускаха по гърба и само на тила му бяха закрепени кичури, откриващи лицето му и издължените му уши. Красиво студено лице. Очите огромни, бадемовидни, зелени. Герой от японските анимета. И докато го разглеждах, той също така ме разглеждаше, без да се смущава.
Гномът беше видимо по-нисък от мен, тоест не повече от метър и половина. Широки могъщи плещи, мощни бицепси. Същински Шварценегер, но на половин ръст. Тъмни коси, брадата малко по-светла, дълга и заплетена на плитка. Тъмнокафяв кожен костюм с метални пластини, зашити по гърдите и раменете. Иззад гърба му стърчи дръжката на някакво оръжие.
– Добро утро. Е, какво пък… Готова съм да ви изслушам. По каква работа сте тук?
– Ами тук сме въобще по най-различни въпроси – прогърмя гномът.
– Добре – свих рамене. – Кой е пръв?
Те се спогледаха и елфът, като се замисли за секунда, кимна на гнома, че му отстъпва ред.
– Благодаря – гномът също кимна на елфа и се обърна към мен: – Позволете ми да ви се представя, стопанке: херол Рубур. – И той ми се поклони.
– Много ми е приятно. Моето име е Виктория. Мога ли само да уточня? Херол е името ви, а Рубур е фамилията ви ли?
– Не! – Гномът се усмихна, а елфът леко изкриви ъгълчетата на устата си. – Името ми е Рубур, а херол е едно такова вежливо обръщение у нас. Както при хората е господин.
– А… Моля за извинение – смутих се аз. – Лично на мен преди не ми се е налагало да общувам с гноми и с елфи.
– Ами такова, стопанке, трябва да отида във вашия свят – продължи гномът. – Позволете ми да се възползвам от прехода.
– О, така ли! – Даже се стъписах. Огледах го. – Ще ти позволя, само че видът ти… Много ще се набиваш на очи и ще привличаш ненужно внимание. Не те ли е страх?
– Ти ще ми помогнеш. Заведи ме до най-близкото магазинче за дрехи, а там вече ще се преоблека.
– А пари?
– Не се тревожи, стопанке. Знам, че при вас могат да се продадат или заложат скъпоценности. Та че си взех.
– Добре – кимнах бавно. – Сам ли ще си или няколко чо… ще сте няколко?
– Сам. Останалите ще ме почакат тук и ще се погрижат за конете.
– Добре – внимателно огледах гнома, отбелязвайки си какво трябва да свали от себе си и какво може да остави до момента на преобличането. – А вие какво ще желаете? – Преместих погледа си на елфа.
– Имам въпрос от личен характер – той ми се усмихна студено. – И щом херол Рубур изисква вашето непосредствено участие в делата му, ще почакам.
– Както кажете. Е, какво пък, херол Рубур, да вървим.
Пуснах брадатия през вратата и го заведох до столовата.
– За начало имам едно предложение за теб. По принцип ако съблечеш якето с плочките и цялото си въоръжение, може и да не се наложи преобличане. Дай да видим костюма ти.
Гномът измъкна иззад гърба си своята внушителна брадва с полускъпоценни камъни по ръкохватката и я постави на кухненската маса. Съблече якето си и остана само по кожените си панталони и риза.
– Пояса с оръжията също – кимнах аз.
Щом го разсъблякох до ризата, която някога е била светлосива, прецених дали да не го пусна ей така. По принцип… Ъъъ… Ще мине за пълничък любител на бирата и мотоциклетите. Само му трябва една бандана.
– Поседни за малко, аз ей сегичка – изправих се и се обърнах към Тимар: – Тимар, намери някаква кесия, в която можем да сложим вещите на херол Рубур.
Върнах се след няколко минути и донесох черната бандана, която обикновено връзвах на главата си по време на чистене и ластик за косата. На масата вече лежеше голяма найлонова кесия, от която стърчаха дръжката на брадвата и крайчеца на ръкава на якето му.
– Може ли? – Приближих се до гнома, бързо събрах косата му на опашка и и му вързах банданата. – А брадата трябва да се разплете!
Гномът послушно изпълни указанията ми и приглади брадата си.
– Така добре ли е? – Рубур огледа себе си с интерес и поправи банданата на главата си.
– Значи така. В случай, че възникнат някакви въпроси – наричат те Роберт и си новодошъл. В нашия град си за първи път. Пристигнал си, хм, от Твер. Златото ще предадеш в заложната къща, Тимар ще те заведе. После ще се оправиш ли сам?
– Да. Познавам вашия град! – Кимна гномът.
– Ами добре. Тогава да вървим. Вещите си остави тук, не бива да ходиш в моя свят въоръжен.
– Добре, стопанке. Ето заплащането за прехода, а също и за храната за моите спътници – той бръкна в джоба си, измъкна кесия от плат, завързана с връв и я сложи на масата. – Мен няма да ме има два-три дена.
– Нямам нищо за конете, вече ти казах. Най-много мога да предложа вода.
– Нищо, ще купите овес от селото. Върколакът ти ще изтича набързо, а парите ще стигнат, не се притеснявай.
Свих рамене, погледнах въпросително Тимар и изчаках неговото съгласие.
– Тогава да вървим – и през къщата изведох гнома при вратата за моя свят.
Интересно какво ли му трябва от Земята? Пък и не идва тук за първи път… А в кесията, която ни остави, се оказаха петдесет златни монети. Да се побъркаш!
Тимар отиде заедно с гнома, аз замислено преброих златните монети и погледнах Филимон, който през цялото това време седеше тихичко на дивана, без да привлича вниманието.
– Фил, сега вече можем да си купим продукти от Листянка. Имаме от местните пари. Как мислиш, ще ни стигнат ли за дълго време?
Фамилиарът скочи, протегна се и се приближи до мен.
– За дълго.
– Слушай, как мислиш, защо никой от селото не ни е потърсил досега? Странно е някак. Уж са наблизо… Знаят, че живея в къщата, местно момче ме видя. А пък не идват – премествах с пръст монетите по масата.
– Ъъъ – котаракът смутено почеса ушите си. – Ами такова…
– Какво?
– Побаях малко. Какво ме гледаш така? – Възмути се той в отговор на неразбиращият ми поглед. – Длъжен съм да те пазя, а ти още не си привикнала. Затова трябваше малко да отклоня погледите встрани, за да няма излишни любопитковци наоколо.
– Няма що! – Само поклатих глава. – Защо не ми каза?
– Е…
– Фил, не се сърдя. Само ме предупреди следващия път, става ли? Между другото, не знаех, че можеш да баеш.
– Ами съвсем малко, колкото да опазя стопанката си… – котаракът разбра, че няма да го ругаят и се успокои.
Скрих златото по-надълбоко и се запътих към елфа. Интересно ми е, каква е тая неговата „лична работа“? За всеки случай напъхах в необятните джобове на камуфлажните си панталони малък електрошок, газов спрей и като се замислих, и малка сирена. Кой ги знае тия елфи? Не ми се искаше да отивам при него, защото най-вероятно сега той е далеч от дома ми заедно с конете и останалите гномове, но все пак обещах, затова и ще се наложи. За мое най-голямо учудване намерих елфа веднага, той никъде не беше отишъл, седнал да си почива в сянката на пейката до вратата.
– Ох – стреснах се от изненада аз. – Вие сте тук.
– Да – при появяването ми той стана. – Позволете ми да се представя: леро Илфинор. Веднага ще обясня, понеже разбрах, че не сте наясно: леро е обръщение към елфа, а Илфинор е името ми.
– Слушам ви – забавяйки се за секунда, седнах на пейката и го поканих с махване на ръката.
– Имам два въпроса към вас, лейди Виктория. По-точно молба и предложение. Ще започна с молбата. Трябва ми жива вода.
– Аз какво общо имам с това? – Погледнах удивено елфа. – Нямам жива вода. По този въпрос се обърнете към водния дух.
– Знам – кимна той. – Вече бях при него и си поговорихме. Водния ми каза, че се намира под вашето покровителство и без вашето одобрение няма да ми даде вода. Затова много ви моля да ме придружите до езерото и да дадете на водния разрешението си.
– Под моето покровителство… – замислено разтеглих аз. Ама и този воден само какъв е хитряга! Решил всички стрелки да насочи към мен, а той ни лук ял, ни лук мирисал. – И много вода ли ви трябва?
– Не, една манерка само.
– Знаете ли, аз въобще мога да разреша на водния да получите водата, но в частност ще го оставя той да решава. Длъжен сте да му разкажете за какво ви е нужна и той ще вземе крайното решение. Все пак той е непосредствения притежател. Така устройва ли ви?
Елфът се съгласи, аз взех бутилката, за да напълня и за себе си, нека да имам малък запас и така двамата се отправихме към езерото. Филя, честно казано, беше недоволен, че отивам сама. Но като поразмисли, каза, че елфите не причиняват зло без основателна причина, затова няма причина да се страхувам от него. Макар че, право да си кажа, аз самата се страхувах.
Мълчахме през целия път. Елфът не ме заговаряше, а аз се притеснявах и също не му досаждах с въпросите си. Затова целият ни разговор се свеждаше до кратки фрази от типа: „Внимавайте, лейди, да не се спънете.“
При езерото, което не беше се променило от вчера насам, седнах на брега и плеснах с длан по водата няколко пъти. И водният веднага изплува.
– О, Виктория – усмихна се той с голямата си уста.
– Добро утро – усмихнах се и аз, и започнах да шепна. Макар че… Елфите имат такива уши, че той със сигурност ще ни чуе. – Не знам какво си намислил, но този елф моли да ти разреша да му дадеш жива вода.
Водният мълчаливо ми намигна и аз се обърнах към елфа.
– Леро Инфинор, приближете се, моля ви! – елфът се приближи и клекна до мен. – Както вече ви казах, давам съгласието си водния да ви напълни жива вода. Но само след като кажете на всеослушание целта, за която ви е нужна и съгласувате условията. Аз няма да се намесвам.
– Лейди! – Елфът кимна и ме загледа с очакване.
– О! Сигурно искате да поговорите насаме? – Досетих се аз след няколко секунди. Станах, отдръпнах се настрани и седнах на тревата.
Тези двамата разговаряха тихо за нещо, после елфът кимна и подаде на водния манерката си. Той я взе и се гмурна. Появи се след около три минути, върна я на собственика и, а ушатия тип в замяна му връчи кесия, подобна на онази, която ми даде гномът.
– Виктория! – Извика ме водния. – Вземи!
И щом се приближих, ми подаде кесията:
– Това е за всичко, което ти дължа за закупеното за езерото, заплатата за твоята помощ и за следващите покупки. Най-накрая имам с какво да ти се отплатя.
– А… – исках да му кажа, че не е нужно и разни такива, но водния ми намигна и лукаво ми се усмихна, затова се наложи да си премълча. – Добре. Трябва ли да купя още нещо?
– Перуники, ако може. Много са красиви – разсмя се водния с бълбукане.
– Добре – усмихнах се аз. – А може ли и за мен малко жива вода? Няма да мога да те навестя по-дълго време и да имам малък запас вкъщи, става ли?
Без да каже нито дума, водния се гмурна с бутилката ми и като изплува обратно, ми я връчи вече пълна.
По пътя за вкъщи с елфа отново се умълчахме. Въобще той е странен. Интересно, всички елфи ли са такива? Разглеждах го крадешком. Лицето е много красиво, но толкова отчуждено и студено, че е съвсем неизразително. Ако имаше малко живот в очите, лека усмивка на устните и щеше да е неотразим. А така е сякаш красива кукла.
– Какво пък – спрях се аз при вратата. – Готова съм да изслушам и втората ви молба.
Седнах на пейката и поканих Илфинор да се присъедини към мен.
– Мм… – неочаквано се обърка той. – Направо тук ли?
– А къде искате?
– Ами… Може би ще ми позволите да вляза вътре? Това е много личен въпрос и не бих искал да го обсъждам тук – елфът хвърли поглед на почиващите малко по-нататък гномове.
– Добре. Да вървим, ще изпием по едно кафе и ще поговорим.
Докато приготвях напитката, Илфинор седеше мълчаливо на кухненската маса. Разбира се, че трябваше гостите да се черпят с кафе в столовата, но и досега голяма част от масата бе заета от паното, което ние с Тим бавно подреждахме, за да го залепим обратно на стената. Така че скромно се хранехме в кухнята, там и сервирах чашата на елфа. А Филя се беше притаил на дивана и не привличаше вниманието към себе си.
– Слушам ви – заговорих аз след като кафето бе изпито в пълно мълчание.
– Мда… – Илфинор отмести нервно празната чаша. – Лейди Виктория, моля ви да ми станете жена.
– А? – Глупаво се втренчих в него, а на дивана Филимон издаде някакъв сподавен звук.
– Да, не ви се е сторило – елфът ме погледна. – Бях избран от Владетеля на Ерелдом сред известен брой претенденти за тази роля. За себе си мога да кажа, че съм от знатен род и бракът с мен е голяма чест за вас. Моето семейство и аз нямаме възражения. Готов съм да ви дам името си и да стана ваш мъж.
Като изказа тази съкрушаваща тирада, Илфинор извади от джоба си златна гривна, украсена с големи полускъпоценни камъни и я сложи на масата пред мен.
– Ооо! – Процедих многозначително от себе си и се втренчих в това бижутерийно украшение.
– Това е родовата ми гривна и ако я приемете, годежът ще бъде сключен незабавно – неправилно изтълкува моето сподавено измучаване Илфинор. Изглежда беше решил, че съм в екстаз от предложението и гривната му.
– Аха – смотолевих аз. – Притеснявам се да попитам: защо така изведнъж ми е оказана такава чест? Някак е неочаквано, нали?
Филимон не издържа и развълнувано пробягна през дивана. Изглеждаше, че отвътре го раздира да започне емоционална реч, но се сдържаше с всички сили. Само издаваше някакви непонятни звуци.
– Филя, я ела тук! – Потупах подканващо коленете си, от което той незабавно се възползва, довтасал като стрела до мен. Че може да гръмне от любопитство този фамилиар.
– Лейди Виктория – заговори елфът, – разбирам, че сте стъписана от предложението ми, не сте го очаквала и, най-вероятно, не ми вярвате. То е ясно, че елфите не се женят за човешките жени. Но повярвайте ми, не се шегувам.
– Това го разбрах – почесах Филя зад ухото и му помогнах да стъпи на масата с предните си лапи, за да може да разгледа гривната. – Само че все още не разбирам, защо така изведнъж ви е притрябвало? Видяхте ме за първи път едва вчера вечерта. Тоест, вие сте пътували насам, без дори да имате най-малка представа как изглеждам. Затова не може и да става дума за внезапно избухнали чувства.
– Лейди, ама вие какво! Бракът е сериозно нещо, тук не може да става дума за някакви си чувства. Но тъй като ви е необходим мъж от нашия свят с цел да се съхрани рода ви, затова и аз бях избран за тази роля.
– Съхранение на рода ли? – Сподавено изписках аз и се опулих срещу него. – Деца ли ви трябват или какво?
– С времето – безусловно – той кимна равнодушно. – Твърде дълго време кръвта на владетелките на прехода между световете се е разреждала от чуждоземци. Това оказва пагубно влияние на способностите на стопанките за магия. Вие сте длъжни да знаете, че за да може преходът да работи пълноценно, крайно желателно е да има магия. Засега, докато не сте намерила все още свой избраник от другия свят, беше взето решение да ви бъде намерен съпруг от тук. Готов съм да живея с вас и да ви бъда такъв.
– Аха – бях толкова стъписана, че даже не знаех как да изразя понятно мислите си. – Извинете ме, но доколкото зная, през последните години къщата е била необитаема. Тоест не е имало стопанка на прехода.
– Точно за това. Нейната последна стопанка си намери мъж от света зад чертата и се пресели при него, като заряза къщата. Това е недопустимо. Беше нарушен балансът и това оказва пагубно влияние върху състоянието на двата свята. Доста дълго почакахме, докато неин потомък се пресели отново на мястото на прехода и започне да го управлява. Сега вече ви е ясно, че сме крайно заинтересовани да ви намерим мъж от нашия свят и да продължите да живеете в тази къща, нали?
– Потомък? – Почесах Филя зад ухото. – Знаете ли, по повод магията… Така се получи, че въобще не владея магия. Тоест нито капчица.
– Не е възможно, лейди – той се усмихна снизходително.
– Че защо да е невъзможно? Даже е много възможно. Както правилно забелязахте, аз съм от друг свят и не владея магия.
– Лейди Виктория, това не е възможно, даже затова, че сте стопанка на прехода – елфът поклати глава с укор. – Да, безусловно, по силата на това, че притежавате кръвта на чуждоземците, почти всеки от които не е изпълнен с магия, вашите способности са доста, хм, ограничени. Но вие просто не бихте могли да отворите прехода, ако не владеехте силите дори и в нищожен обем.
Направо се чудя, дали да не разкажа на тоя мой „жених“, че не съм никакъв потомък на предишната стопанка на тази къща или да го оставя в неведение? И що за способности имам, за които дори не съм и сънувала? Имам едно такова голямо подозрение, че ако неочаквано са се появили в мен, то те са толкова нищожни, че са стигнали само за да отворя прехода.
– Не се разстройвайте. Като ваш съпруг, мога да ви предпазя от проблемите и да ви помогна при решаването на сложни въпроси и проблеми, изискващи магическа намеса. Именно за това ме изпратиха тук. Ще позволите ли? – Той взе гривната и впери в очакване поглед в дясната ми ръка.
– Ъмм… – бързо скрих ръката си под масата и без малко да изтърся Филка. – Извинявайте, но не ви ли смущава това, че продължителността на живота между нас е малко различна? Както правилно отбелязахте аз съм човек, а вие елф.
– Не – той сви рамене. – Ако постоянно живеете в точката на прехода, то очевидно продължителността на живота ви ще е много голяма. Източникът ще ви поддържа. Освен това, имате постоянен достъп до жива вода. Съответно, не сте застрашена от старост и немощ.
Охо! Това вече са интересни подробности! Но да се омъжа за този надменен сноб въобще не ми се иска. Виж го ти, ощастливил ме, чест ми бил оказал и всякакви такива. Макар че… Всичките елфи са изперкали, ако може да се вярва на фентъзито. На всичко отгоре ще си мисли, че е от пострадалата страна – ще трябва за човечка да се жени. Как ли да го отрежа, но все пак да е вежливо? Само и вражда с владетеля на елфите ми липсва. Погледнах крадешком събеседника си. Пък и този тип не бих желала да ми е враг. Изобщо съм за мир, дружба, дъвки. Ако не ме обиждат.
– Простете ми, леро Илфинор, но правилно ли да го разбирам, че вие самият въобще не сте във възторг от… ъъъ… необходимостта да се ожените за мен?
– Аз съм готов за този брак, това е напълно достатъчно – той леко гнусливо изкриви ъгълчетата на устата си.
Да, съвсем не е във възторг. Бедния, как само се гърчи. Нали не можеш да противоречиш на собствения си владетел и на рода си. Няма що, Александър Матросов*. С гърдите си върху амбразурата… С тялото си за сватбата…
– Леро Инфинор… – поколебах се аз, не знаейки как по-вежливо да го кажа. – Много съм поласкана от щедрото ви предложение и го оценявам като достойно. Но поради причини от личен характер бракът ни е невъзможен. Не, не, вие не сте причината и работата не е в това, че не искам да се омъжвам точно за елф и за вас конкретно – забързах се аз, като видях как настръхна. – Просто в този момент съм във връзка. Засега няма да се омъжвам и не планирам да стане в близко време, но и не мога просто ей така веднага да прекратя взаимоотношенията.
– Ако вашият… партньор – Илфинор на практика изплю думата – не е от този свят, въпреки това ще ви се наложи да се разделите с него.
– А това вече не е ваша работа, ще ме извините за грубостта.
– Не е лично моя. Но като жител на този свят, не мога да допусна стопанката на прехода, която чакахме толкова години, отново да напусне това място. Ще бъда откровен с вас – той се усмихна снизходително – ако не съм аз, то някой друг няма да ви позволи да направите тази глупост. Затова ви съветвам хубаво да си помислите. Могат да ви омъжат насила за някой, който не е толкова деликатен като мен.
Ама че заявление! Даже се смутих. Ама това на нищо не прилича, сега вече ще трябва да се пазя не от вампирите, а от кандидатите за женитба ли?
– Леро Инфинор! – Говорех много бавно, внимателно претегляйки думите си. – Приех за чиста монета информацията, която ми разкрихте. Благодаря за откровеността. Обещавам ви и можете да предадете това и на другите, че през следващата година няма да се омъжа за жител от моя свят. Обаче, в случай, че се опитат да ме омъжат насила… Бихте ли могли да кажете, че съм ваша годеница? В края на краищата вие пръв ми направихте предложение. И въпреки че този брак не е нужен нито на вас, нито пък на мен, но… Вие сте много достоен чо… елф и може би няма да се огорчаваме един другиго. Е… и аз, безусловно, ще помисля над предложението ви.
Елфът побарабани с пръсти по масата, разглеждайки замислено гривната. Изражението на лицето му беше странно. С някаква досада, леко безпокойство и в същото време с облекчение.
– Добре. Ще приема предложението ви, като имам предвид колко сте неопитна в нашия свят. Оставям ви годежната гривна. Ако сметнете за необходимо, можете да си я сложите. Но от онази минута ще станете моя годеница не само на думи.
– Благодаря – въздъхнах с облекчение, а Филя отново издаде някакъв звук. Него явно го разкъсваше отвътре. – От своя страна ви каня да ми идвате на гости, ако имате желание.
Изпратих елфа до вратата и се върнах в кухнята. Филимон седеше върху масата и гледаше гривната със смаяни очи.
– Жестоко! Да се побъркаш! – Едновременно изрекохме, гледайки се един друг с еднакво окръглени очи.
Грабнах гривната, хванала една кърпа, сякаш тя беше гърмяща змия и я отнесох в стаята си, за да я скрия в най-дълбокото чекмедже.

/* Руски военнослужещ, който през Втората световна война се хвърля саможертвено на амбразурата на укрепен германски бункер, за да предотврати жертвите, които дава съветската армия./

Назад към част 9                                                    Напред към част 11

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

2 коментара към “Милена Завойчинска – Къща на кръстопътя – Книга 1 – Част 10”

  1. Здравейте!
    Страхотно е че променихте начина на споделяне на главите, пояснителните бележки да са на края!
    Така не се губя в главата и мога да се насладя на книгата, която е наистина страхотна, Благодаря ☺️

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!