ГЛАВА 10
– Какви сте такива, като ударени с мокър парцал? – Тимар разтовари чантите с продукти и ни огледа.
А ние с Филя наистина бяхме леко цапардосани. Все пак на елфът му се удаде не само да ме смае, ами доста и из основи да ме извади извън равновесие.
– Ами такова… – Филя нервно размърда уши. – Докато ти беше с гнома, Вика едва не се омъжи.
– Как така? – Тимар се усмихна недоверчиво.
– Ами така. Представяш ли си, елфът дошъл да се сватосва. И годежна гривна донесъл, на рода си. Направи предложение на Вика. А тя му отказа – Филимон окръгли очите си. Малко е трудно да си го представиш, защото очите на котките и без това са кръгли, но Филя е талантище: удаде му се.
– Елфът? Сватосвал се е с Вика!? – Сега очите на Тимар се окръглиха. – Това не е възможно. Ама Вика е човек.
– Възможно е, Тимар. Вярвай ми, аз самата съм в шок! – Казах аз.
– И ти какво?
– Отказах му. Но той ми остави родовата си гривна. Тим, а той ми каза, че трябва да се омъжа непременно за жител на Ферин и в никакъв случай за землянин. Толкова много народ е заинтересован от това, че даже могат да ме омъжат и насила. Защото се страхуват, че новата стопанка на прехода между световете пак ще се омъжи за землянин и ще избяга оттук.
– Ама че работа! – Тимар се пльосна на стола. – И какво ще правим? Ти сега не бива да излизаш във Ферин, че могат и да те откраднат. Гледай каква красавица си – той се изчерви. – То и така всеки е готов да се ожени за тебе. А вече при такова положение…
– Какво да се прави, какво да се прави!!! – Филимон започна нервно да бяга из кухнята. – Вика да не се пуска във Ферин, това първо. А още трябва и маскировка. Ще крием красотата на Вика, няма защо всякакви там случайни мъже да точат лиги!
– Ама ти самият искаше да ме омъжиш по-скоро! – Усмихнах се, докато гледах към котарака.
Защо да си кривя душата, беше ми много приятно, че така се вълнува за мен.
– Едно е да те омъжат истински, за да е с любов и всичко останало. Тук съм „за“ с всичките си лапи и дори с опашката! А съвсем друга работа е, ако искат да се оженят за теб, за да завладеят прехода. А не! Фамилиар ли съм или не съм? Няма да позволя да те обидят!
– Маскировка ли? – Тим въпросително погледна котарака. – А какво означава?
– Тим, това е когато се обличат в някакви дрехи, за да се представят за някой друг. Или за да изглеждат по-страшни.
– Ама така си е! Вика, трябват ти някакви уродливи дрехи, някаква по-страшна перука. И тези… на очите дето се слагат такива едни странни неща със стъкълца – фамилиарът направи движение с лапичката си, сякаш поправя нещо на носа си.
– Очила – отговорих машинално аз.
– Аха, те! За да може в никого да не изниква мисълта: „Еха, каква красавица, бързо ще я открадна и ще се оженя за нея.“ Тимар, в Листянки само ти ще ходиш, Вика не си струва да си пъха носа там. Че то всякакви селски зевзеци ще се научат да идват за сватосване. Тук едва-едва от елфа се отървахме.
– Да бе… – ние се спогледахме.
– Между другото, за Листянки… Тимар, гномът ни остави пари. За продукти за неговите спътници и за зоб за конете. Ще можеш ли да купиш? Ръчната количка е в плевнята, с нея ще вземеш повече. Нямам представа какво е нужно за конете, от продуктите – булгур, месо, хляб, плодове, салати, млечни продукти. Може и повечко месо, ще го замразя.
– А може би по-добре от Земята, а?
– Не, Тимка. Останаха ни малко земни пари и ако имаме възможност да купуваме храна във Ферин, то по-добре да е оттам. А земните ще ги похарчим за нещо по-необходимо. И без това не си заслужава да привличаме излишно внимание на Земята с тези златните.
– Както кажеш – Тим отстъпчиво сви рамене. – По-важното е ти самата да не излизаш, аз всичко ще направя.
– Хора, имам такова предложение – хитро се усмихнах аз. – Тука имаме цели четирима гномове да се мотаят и които ще се наложи да храня. Дайте да ги хванем да ни прекопаят двора, а после ще го направим ливада, а? Имаме две лопати. Нека да копаят поредно по двама?
– А ще се съгласят ли? – Тим ме погледна със съмнение.
– Ще се съгласят, ако искат да ядат. Ето какво, преди да отидеш в Листянки, извикай при мен техния представител. Ще поговоря с него.
Гномите се съгласиха. Кой би се усъмнил?! Особено когато казах гласно, че ако искат да хапнат нещо вкусно, а не просто сух порцион, докато другарят им го няма, те са длъжни да ми помогнат. Първата двойка гноми-копачи се появи веднага след обяда. Получиха две лопати, гребла и сатър, посочих им обема на работата и… Накратко, получи се като в анекдота за военните. Да копаят от оградата и до вечеря. А после от закуската до обяда и така нататък. А докато гномите работеха с лопатите по навик, аз прекарвах времето си вкъщи. Фурната им печеше разни ястия, котлонът им вареше супи.
Гномът Рубур се върна след два дена. Много доволен, с огромна раница, в която нещо тракаше и стърчеше с острите си ъгли. Разбира се, че ми беше много интересно, но реших, че колкото по-малко зная, толкова по-добре ще спя. И не започнах да досаждам с въпросите си. Гномът си взе нещата, поклони ни се и замина със спътниците си. А в това време по най-грижливия начин бе прекопан целия ни двор, земята разрохкана, всички плевели изскубнати и посята тревичка. И предвид прогнозата за времето, след няколко дена всичко трябваше да изглежда много симпатично.
Всичко щеше да е съвсем наред, но ме безпокоеше тоя тип горе, който хич не искаше да се събужда. Беше ми някак обидно. Аз го умих, целунах, цялата сластно-мъчително се разчувствах, а той си спинка и хич не му е. Нередно е. Никак нямаше да ми е излишен още един мъж в къщата, ако наистина започнат да напират женихите, нали? А така с чиста съвест бих пуснала тоя екземпляр на верандата и на много ще им отмине желанието. Аз даже препрочетох приказката за Финист Ясния сокол.* Но идеята да износя три чифта железни обуща, да счупя три железни тояги и още да разкъсам три железни калпака съвсем не ме вдъхновяваше. А и нямах позната бабичка, която да ми даде мъдър съвет. Още оставаше и варианта да пророня сълза върху него, за да може тя да го пробуди. Но пак си е някак съмнително. Марюшка си беше жена на Финист, както и да го погледнем. Е, почти… А този другар тука въобще не го познавам.
Горе-долу с такива мисли се отправих за пореден път към кулата. Блондинът си спеше, като дишаше толкова тихо, че беше незабележимо. Въобще, тишина и благодат, само прашинки плуваха в лъчите на слънчевата светлина. Прекосих стаята. Постоях до библиотечката, в която бяха наредени книги. Излязох на балкона, гледащ към Ферин. Оттук се откриваше прекрасна гледка – гората, в далечината езерото, синьото небе над тях. Изключителна кула. Ако „спящ красавец“ не беше този вече тук, самата аз щях да се преселя на това място. Наистина, стълбата ме зореше, но затова пък мускулите щяха да са натренирани.
Седнах на края на леглото и замислено заразглеждах лицето на спящия. Сега, когато бях сама в стаята и не ме смущаваха Филя и Тимар с присъствието си, можеше да го направя спокойно. Интересно какъв ли е цветът на очите му? Какъв ли е изобщо? В смисъл по характер? Лицето му е волево, тоест явно не е туткав човек. Изглежда на двадесет и осем, макар че е твърде приблизително, но няма бръчки.
Внимателно го погалих по бузата. Крадливо се огледах към вратата и почервеняла от собствената си наглост, смъкнах чаршафа върху него до кръста му. Поне мъничко да го поразгледам. Интересно е да се разглежда такъв образец на мъжката мускулатура.
Класа! Мускулите бяха релефни, гъвкави, кожата гладка. Само че прашна. Аха, а пък аз дори я пипнах. Мамка му, твърде голямо беше изкушението, затова прокарах длан по плочките на гръдните мускули, побутнах с пръст бицепсите му. Разгледах дланите му – едри, с дълги пръсти, достатъчно широки, с малки мазоли по възглавничките от вътрешната страна и един встрани на средния пръст на дясната ръка. Хубави ръце, харесаха ми.
Отново погледнах към вратата – няма да мога отмия позора, ако ме хванат – прекарах показалеца си по контура на плочиците на коремните мускули. Не на всички, разбира се, само на тези по-високо от талията. Все пак съм прилично момиче, не посегнах директно където не трябва. На мъжленцето и без това му е все едно, а самата мен ще ме измъчат еротичните сънища след това.
– Какво да правя с теб, а? – Тихо попитах аз, като разглеждах спокойното му лице. – Все пак трябва да те събудя по някакъв начин. Нали не сме те намерили напразно?
Разбира се, отговор не получих, не получих и никакво просветление. Затова отново погладих с пръст ключиците му и смъкнах медальона от шията му, за да го разгледам на спокойствие. Повъртях го в ръцете си, огледах го от всички страни. Старото злато беше потъмняло от времето, но даже и без това, беше очевидно, че украшението е направено много внимателно и прецизно. В златната прозрачна клетка се търкаляше червено камъче. Интересно, дали е рубин? Щракнах ключалката и изтръсках камъка на дланта си. Прозрачен червен камък с множество повърхности, много хубав и необичаен. Струва ми се, че в дълбочината му свети малко огънче. По-точно, даже не светеше, а като че ли тлееше искра. Като въгленче, което вече не гори, но още не е съвсем изстинало.
Взех камъка с два пръста, вдигнах го, за да го разгледам и в този момент долу нещо изтрополя, а Тимар високо изпсува. Изглежда, че беше изпуснал нещо. А аз трепнах неочаквано и изпуснах камъчето, което веднага се търколи под леглото. По дяволите! Сега ще трябва да се навирам там, за да го достигна, а сигурно е прашно. Проклинайки мислено Тимар и неговата разсеяност по всякакъв начин, запълзях за камъка и отново изругах, но вече на глас. От удара се беше счупил и сега под кревата имаше две половинки. Оказа се, че отвътре камъкът беше кух. А къде е онова, което светеше в него, е под въпрос. Огледах цялото пространство, даже пошарих с ръка и нищо. Ето ти на!
Смутено повъртях в ръцете си рубиновите „черупчици“, без да зная какво да правя. Трябва да извикам Филя, той все пак е нашето магично същество, може да подскаже нещо. А засега…
– Прощавай, момко, не беше нарочно, честна дума – погладих спящия мъж по бузата. – Ако не спеше, всичко щях да ти обясня, а така мога само да ти се извиня.
Не последва никаква реакция. Мдаа.
– Ех… Добре де, отивам си. Всичко, което можех да счупя, вече го счупих. Така че ще вървя, да не ми е уроки – забавих се за секунда и смущавайки се от собствената си безнаказаност, отново целунах спящия мъж по устата.
И изведнъж… Ресниците му трепнаха, очите му се отвориха, а в следващия миг ръката му се впи в гърлото ми и започна да ме души. Майка му стара!!!
Впих се с две ръце в стискащите гърлото ми пръсти и се мъчех да ги откъсна оттам. Боли ме, и въздух… Ааа, искам да дишам! Не искам да умирам. Толкова е обидно, да събудиш мъж, който толкова години е проспал, за да може да ме удуши! Пред очите ми заплуваха черни кръгове, в ушите ми бучеше и се прокрадна мисълта, че вероятно сега целият ми живот ще премине пред очите ми. Както го описват в книгите, защото е дошъл смъртния ми час. Но незнайно защо нищо не преминаваше, освен всичките тези черни кръгове и проумях, че даже не мога нормално да си умра. Ще бъда удушена съвсем глупаво от непознат красив момък, когото самата аз възвърнах към живота. Къде си, мое тиганче?! Последното, което чух, преди да се проваля в тъмнината, беше истеричен котешки рев.
По лицето ми неприятно и влажно пълзеше някакво миниатюрно парцалче. Или не парцалче, а някаква стъргалка. Но мека и мокра. Намръщих се гнусливо и отворих очи, за да зажумя тутакси. Пред носа ми се люлееше нещо мустакато, космато, зъбато и с очи. Даже подскочих от уплаха. Ох! Ама това е Филя, облизва ми лицето.
– Вика, Вика – завайка се Филимон, като забеляза, че се размърдвам. – Ти си жива! Ох, как се уплаших!
– Вика?! – Почти веднага долетя развълнувания глас на Тимар и аз все пак отворих очи.
Разрошеният и уплашен Филимон седеше на възглавницата и докосваше с лапа челото ми. До кревата стоеше Тим, хм, с насинено око и разбити устни. О боже, някой е пребил Тимар ли?
И си спомних! Седнах трескаво, огледах се неспокойно, за да попитам къде е тоя ненормален психар, който се нахвърля върху момичета и срещнах погледа му. Блондинът седеше на леглото в краката ми и внимателно ме гледаше. Не беше намерил време да се облече, а и нямаше какво, доколкото ми е известно, затова беше увил чаршафа около кръста си.
Погледнах го с ужас, а от гърлото ми излезе сподавено хриптене. Всъщност аз се разкрещях, но крещенето нещо не се получи, само това неразбираемо хриптене излезе. Отгоре на това гърлото ме болеше ужасно, все едно съм се наяла с чист лют пипер и ужасно ми се пиеше вода, и… И ми се искаше да избягам и да се скрия. А тоя маниак седеше и ме гледаше…
И аз, вцепенена от страх, също го гледах. Точно в този момент той никак не ми изглеждаше привлекателен. Мръсник такъв!!! А аз го целувах и той ми се присънваше. Пфу! На лявата буза на блондина се мъдреше дълбока драскотина, долната му устна бе нахапана от малки зъби и от четирите дупчици бяха се стекли вече засъхнали капчици кръв. Ехаа, Филечка, красавецо мой! Ти сега ще имаш сметаната си още с първото желание… Тааака, а кой е насинил окото на Тим? Преместих очите си към ръцете на този… убиец. На дясната му ръка кокалчетата бяха раздрани. Аха, значи и Тим е пострадал от него. Ама че гадина!
– Вика, как си? – Тимар седна до мен, премести малко Филя и се вгледа тревожно в лицето ми. – Боли ли те вратът? Можеш ли да говориш?
– Боли – исках да кажа аз, но вместо това от гърлото ми отново излезе някакво хриптене. Мамка му, аз гласа си ли съм изгубила?
– Тимар, не и досаждай. Вика сега не бива да говори, сам виждаш – гърлото и е смачкано! – Филя гледаше шията ми и аз също протегнах ръка и я попипах. Намръщих се. Ай, че боли! И сигурно има синини.
– Заради тебе! – Фамилиарът злобно се облещи на блондина.
– Лейди? – Обади се накрая моят неосъществил се удушвач. – Моля да ми простите. Нямах намерение да убивам точно вас, просто се събудих и… Ръцете ми реагираха машинално.
Гласът му беше потресаващ – плътен, обгръщащ. Ако тази гадина не беше такава гадина, аз щях сто процента да се впечатля. Но като се има предвид нашето предишно общение, аз само предпазливо го гледах. Аха, машинално… Нещо ръцете му продължаваха да „работят“, докато Филимон и Тимар се опитваха да го отстранят от мен. И Тимар беше насинен под окото, най-вероятно, машинално. Надявам се поне Филя да не е пострадал – той все пак е малък и крехък. Само характерът му е на наглец и грубиян.
– Лейди, ще ми позволите ли да огледам шията ви. Защото вашите телохранители не ме допускат до вас. Обещавам, че няма да ви навредя – той стана без да дочака отговора ми и направи крачка към мен.
А аз даже без да разбера как, се дръпнах от него и отлетях на другия край на леглото. Замръзнах нащрек. Той също се закова и виновно разпери ръце.
– Лейди, аз наистина съжалявам за инцидента. Много съм виновен пред вас.
– Стой по-далеч от нея! – Тимар се изправи и гледаше блондина, като нервно свиваше и разпускаше юмруци.
– Вика, хайде да ти натрием шията с жива вода, а? И глътчица ще отпиеш, нали? Тимар вече я донесе, но ние не успяхме да го направим – Филя разговаряше с мен като с дете, с един такъв уговарящо-фъфлещ глас.
Аз най-накрая се огледах. И се оказа, че сме в моята стая. И ето го въпроса: кой ме е донесъл тук? Намръщих се и отново докоснах шията си. Боли… На тоалетната ми масичка стоеше бутилката с живата вода, която бях донесла от водния предния път. Затова, като поглеждах с опасение към мъжа и напоих едно памучно кръгче. обработих тъмночервените следи от пръсти по шията си. Направих и глътчица за всеки случай. А тези тримата продължаваха да ме наблюдават, седнали на леглото.
– Ама сте… – забавих се, докато се опитвах да подбера ругатня, която най-добре да описва отношението ми към този тип. Гласът ми се появи, но още беше пресипнал.
– Лейди Вика… – прекъсна ме той.
– За вас съм Виктория. Позволявам само на приятелите си да ми казват Вика, а вие не сте включен в това число – измърморих сърдито. Глупаво е, но трябва по някакъв начин да покажа отношението си към него.
– Добре, лейди Виктория – отстъпчиво се съгласи той. – Кълна се, че няма да ви навредя. И за да изкупя поне малко вината си, моля ви да ми разрешите напълно да излекувам шията ви. Просто е, само че… – той се смути. – Трябва да се докосна до нея.
– А защо не сте излекували себе си, щом е толкова просто? – Изсъсках заядливо.
– Себе си не мога да лекувам, затова ще ви бъда изключително признателен, ако ми отделите малко жива вода, за да обработя драскотините си.
Отвътре ме разкъсваше желанието да му измърморя: „Ще оживееш и без нея“ и аз с усилие удържах този си порив. Въпросително погледнах към Филимон, той се забави и завъртя очи, изразявайки недоволството си, но после все пак кимна в съгласие.
– Може, Вик. Той даде истинска клетва.
Тимар промърмори сподавено нещо под носа си, но не мръдна от мястото си.
– Може ли? – Блондинът направи крачка към мен.
Ех, ама къде ми е тиганчето? Боже, в собствената ми къща… Вече без електрошок в джоба си дори от стаята си няма да излизам! Стегнах се духом и кимнах. А този, мамка му и блондин, ме уплаши почти до подмокряне на гащите. Той с едно неуловимо бързо движение съумя да прекоси стаята и да се озове до мен. Същинска „Матрицата: Презареждане“, по дяволите. Едва не се напиках от страх. В същия миг горещите му пръсти легнаха на шията ми и от тях се заизлива пробождаща топлина.
След две секунди той се отмести и аз, като завъртях врата си, се заслушах в усещанията си. Като че ли ми мина. Това е добре. Обаче това не премахва вината му, така че и аз се отместих, демонстративно без да поглеждам към блондина.
– Тим, да ти намажа ли раните?
– Няма нужда – той поклати глава. – Ще се преобразя и всичко ще мине от самосебе си.
– Филечка, а ти как си? Не те ли боли нещо? – Погледнах фамилиара, който седеше на леглото ми.
– Също няма нужда, наред съм – изсумтя котарака.
– Лейди Виктория? – Блондинът сам заговори, като разбра, че го игнорират. – Ще ми позволите ли да се възползвам от вашата жива вода? Ще ви бъда много признателен, ако ми помогнете.
Аха, ей сегичка, и да му помагам. Друг път! Сам си е виновен и нямам намерение да му помагам.
– Ето ти живата вода, ето ти памучни кръгчета, ето ти огледало – кимнах на всяко едно изброено, стиснах устни, отдалечих се и седнах в креслото. Няма да му помагам!
Той изхъмка, разбрал моето отстъпление и без да каже нито дума, сам започна да намазва драскотините си, а ние го наблюдавахме мълчаливо. Като приключи, мъжът се обърна към мен.
– Лейди?
– Да? – Отговорих вежливо на глас, а мислено: „Какво искаш бе, козел?“
– Ще ми позволите ли да се възползвам от банята ви? Че аз – той отново изхъмка, – малко съм прашен. И може би имате някакви дрехи?
– Тимар, моля те да заведеш нашият гост до банята – хвърлих бърз поглед на върколака. – Ще му обясниш каквото трябва и ще му дадеш кърпа, нали? – Тим кимна и също стисна устни. – Нямам дрехи като за вас.
По дяволите! Ще се наложи да му купя някакви. Няма да му позволя да се носи наоколо по гол задник… Ох, никак не ми харесваше всичко това. Чак ми се гадеше от необходимостта да правя нещо за този мерзавец.
– Добре – направих физиономия аз. – Ще ви набавя дрехи. Само снемете мерките си преди да влезете в банята. Нещо друго?
– Мм… – поколеба се моят удушвач. – Бих искал да си отрежа косите. Това възможно ли е?
– Възможно е. Да слезем долу.
В кухнята извадих големите ножици и мълчаливо ги подадох на младежа. Той ги взе, повъртя ги, после прехвърли косата си на гърдите, а тя се оказа дори много по-дълга, отколкото си мислех, че чак се влачеше по земята и замислено се загледа в мен.
– Какво пак? – Втренчих се в него.
– Помогнете ми, моля ви! – И той се усмихна обезоръжаващо.
Хич няма да се поддавам на обаянието ти! Женкар такъв… Усмивчици ще ми раздава… Трябваше по-рано да помислиш, преди да започнеш да душиш невинните момичета!
– Сядайте – мрачно кимнах към стола. – Не обещавам да е равно, така че без обиди. Колко дълга да я оставя?
– Напълно достатъчно е да е до раменете – младежът, сдържайки усмивката си, седна и се обърна с гръб към мен. Изглежда разбираше чувствата ми и това го забавляваше. Гррр.
Как да е се справих с гривата му, сложих ножиците на масата и се дръпнах настрани.
– Благодаря ви – щом свърших, той стана и направи някакво неуловимо движение с ръката си, от което купчината коса на пода пламна и се разпиля на пепел. Леле! Намръщих се, взех метлата и сметох пепелта в лопатката, че хич не ми се отиваше за прахосмукачката.
Тимар се върна след десет минути от банята, в която заведе госта ни и ми подаде листче хартия с мерките. Добре, ще му купя дрехи на този тип, докато кисне в банята. И без това трябва да отида до магазина. Утре Тимар има рожден ден, трябва да накупя това-онова.
/* Приказката „Финист – ясен сокол“ можете да намерите в Читанка./