Милена Завойчинска – Къща на кръстопътя – Книга 1 – Част 9

ГЛАВА 8

– И кого довя вятърът? – Скочих аз.
Надникнах от вратата на верандата, ослушах се за звуците, носещи се иззад оградата. Като че ли мъжки гласове – някой тихо ругаеше, потропване на копита и конско цвилене. Аха, само коне ми липсваха за да съм напълно щастлива! Да не казвам за непознатите мъже.
– Тимар, вземи два електрошока и да отидем да огледаме, кой ни е цъфнал тук нощеска – обърнах се към Тим.
Нямах намерение да отивам сама. Разбира се, аз съм решително момиче, а не камикадзе. Тимар кимна мълчаливо и измъкна от чекмеджето на кухненската маса два електрошока. Даде по-малкия на мен, втория, във вид на палка, стисна той. Промъкнахме се тихо до вратата, като се стараехме да не вдигаме шум. Кимнах на Тимар, за да му посоча къде да застане така, че да не се вижда, когато отворя вратата и се приближих плътно до нея.
– Кой е там?
– Стопанке! Добър вечер – избръмча дълбок бас – отвори, имаме работа за теб.
– Каква работа? И кои сте вие? – Не бързах да отворя.
– Ама ти не се бой – изкикоти се гласът. – Няма да те обидим. Но и не можем да го обсъждаме през вратата.
Забавих се две секунди и открехнах леко вратата колкото на верижката. Да, да, аз на всички входни врати – и в къщата, и на външните порти – увесих специални ограничители. Силните недоброжелатели това, разбира се няма да ги спре. Но все пак е някаква защита. Така че отворих вратата на дължината на същата тази верижка и надникнах.
Светлината от прозорците стигаше само за двора и малка ивица пред вратата, а което се намираше по-нататък вече не можеше да се види. Месечината осветяваше само няколко конски силуета и ниски набити мъжки фигури, четири на брой. А точно пред мен стояха масивно брадато джудже и висок строен субект.
– Слушам ви…
Плъзнах погледа си по здравеняка, оцених могъщите му, широки рамене и дълга брада, сплетена на плитка. Прехвърлих погледа си на съседа му – тънък, звънтящ, опасен. Първата характеристика беше именно такава. Втората мисъл: елф – ушат и красив.
– Лейди, позволете ни да влезем – гласът на елфа беше съответен на външността му – притегателен и напевен.
– Не, няма да ви позволя. Какво искате?
– Хм… – елфът погледна брадатия. – Бихме искали да обсъдим с вас един сериозен въпрос и да пренощуваме в дома ви.
– За въпросите не възразявам, но утре, ако не е необходимо решение на минутата. За нощуване – не. – Нямах намерение да отварям вратата на късните гости и да ги пускам в дома си. Има си хас…
– Но защо, лейди? – Не разбра елфът. – Ние не сме врагове, не се страхувайте.
– Защото аз не пускам непознати мъже да нощуват в дома ми. Още повече толкова късно. Че и с коне. Тук не е страноприемница.
– Стопанке – отново избоботи брадатия. – Ние ще заплатим, не се притеснявай.
– Несъмнено, ще платите – изхъмках аз. А ето и доход получих. – Но не днес. Елате сутринта и ще обсъдим всичко.
– Ама ние няма да заемем много място – подръпна брадата си здравеняка.
– Господа, хайде незабавно да си изясним: никого няма да пусна в дома си. И не пускам непознати хора, ъъъ, тоест непознати. Това първо. Второ, нямам място за конете, нямам зоб за тях и нямам намерение после да събирам от двора продуктите на жизнената им дейност.
Елфът и гномът се спогледаха, и ако правилно съм се досетила, то брадатия беше именно гном.
– И какво ще ни предложите вие? – Попита елфът. – Въобще ние дойдохме специално при вас.
– Господа, не се обиждайте, но аз вече ви обясних позицията си. Всичките дела ще ги обсъдим с вас и ако мога, ще помогна. Но за престой и дума да не става – бях непреклонна. – По-нататък е селото, пренощувайте там и елате утре.
– Лейди – отново заговори елфът. – Вижте, не бихме искали да нощуваме в селото.
– Тогава с нищо не мога да ви помогна – свих рамене аз. – Пренощувайте, както обичайно го правите – сред природата. Мога да ви дам храна и вода. Но в дома си няма да ви пусна през нощта.
– Лейди, ами правилата за гостоприемността? Нима ще ни оставите да нощуваме навън? – Елфът се усмихна и вложи в гласа си целия си чар.
И щях да се разтопя и да ги пусна, ако не бяха новините по телевизията за всякакви там криминални ужасии. Аз съм дете на двадесет и първия век и не се доверявам на непознати. А моят Дом е моята крепост.*

– Уважаеми, а какво за правилата на благоприличието? – Вежливо се усмихнах аз. – Вие се самопоканвате в дома на млада самотна девойка и очаквате тя да вземе и да ви пусне просто ей така? По-добре ми кажете трябва ли ви храна? Или може би вода? Чай? А на сутринта ще си поговорим. Относно конете ще повторя: нямам зоб за тях.
Гномът огледа спътниците си, стоящи настрани. После се спогледа с елфа.
– Лейди, тогава може ли вода за конете и нещо за вечеря за нас? Няма да откажем и чай.
– Добре. Само че отведете транспорта си някъде настрани, че целия път до тук ще ми оцапате – усмихнах се аз. – Вода ей сега ще ви изнесе братчето ми, нека някой от вас остане при вратата и да я вземе. За вечерята ще се наложи да почакате.
И захлопнах вратата. Ух! Ръцете ми леко трепереха. Май се поуплаших. Гостите, естествено, бяха вежливи, но, мамка му, страшно си е. Нощта, тълпата непознати мъже от непознат свят. От една страна, невежливата бях аз, но от друга – никой не е отменял правилата за безопасност при оцеляване.
– Тим – сниших гласа си аз – моля те, напълни им вода. Кофите са в плевнята, нека да напоят конете си. Само че не излизай навън – предай им ги на вратата, че се притеснявам за теб. Аз ще сваря макарони и ще погледна с какво още ще мога да нахраня тази тълпа.
Накратко разказах на Филимон за това кой дойде и сложих да се варят два пакета макарони. По-точно спагети на лентички, защото им трябват само десет минути да се сварят. Извадих от камерата на хладилника и размразих в микровълновата кюфтета като си направих сметка да бъдат по три на човек. Бях преценила, че напоследък на нас с Тим въобще не ни оставаха сили да готвим и затова изпържих цяла камара по-рано, а после ги пъхнах в камерата. И сега ги измъкнах. Умих салата, нарязах хляб.
Щом се свариха макароните, връчих на Тимар голямата тенджера, а аз в по-малка понесох горещите кюфтета. Мда… Много по-лесно щях да нахраня гостите в столовата, но… Пренесохме и връчихме на гнома храната, съдовете и още една тенджера с гореща вода за чая.
Пакетчетата чай, захарта и чашите взе от мен елфът. И изглеждаше доста недоволен.
– Уважаеми – повиках го аз – не се обиждайте, че не ви пуснах вътре. Не си мислете, че причината е във вас. Просто… Разберете ме: най-банално се страхувам да пусна през нощта в дома си непознати мъже. – Усмихнах се миролюбиво. – Желая ви приятен апетит, донесете ми после посудата и си починете. А утре ще поговорим.
Елфът ме погледна внимателно, ала кимна, че е приел обяснението ми. Върнаха ни посудата след около половин час. И през цялото това време нервно обикалях из столовата. Филя ме следеше с жълтите си очи, а Тим се опитваше да ме успокои.
– Така, момчета – започнах аз, щом умихме и прибрахме посудата. – Изглежда, че ще започнат често да ни посещават гости от Ферин. И не, че не ми харесва, но ми е някак нервно. Именно заради това, предлагам да започнем със събуждането на оня спящ красавец горе. Може да е всякакъв, но е мъж. И никак няма да ни навреди да имаме силен възрастен защитник вкъщи. Какво ще кажете?
– Нямам нищо напротив – протегна се Филя.
– А аз какво, не съм ли мъж? – Нацупи се Тимар.
– Тим, съгласи се, че все още не си възрастен мъж. Ти си юнак, но едва ли ще се справиш в бой с който и да е от нашите гости днес. Видя ли какви изроди са? Хубаво е, че са миролюбиви. Да не дава Господ, ама ще ни цъфнат и такива, които са агресивни, нали? Тогава с нас е свършено.
Тим стисна устни и отмести поглед, признавайки, че съм права.
– Това имам предвид – въздъхнах аз. – И аз не съм във възторг, че онзи спящия тип ще се засели тук. Но да се надяваме, че ще е адекватен и няма да ни създава проблеми.
– А как ще го събудиш? – Филимон както винаги подходи директно към въпроса.
– Само ако знаех – свих рамене аз. – Ще трябва да го целуна. Може пък и наистина да помогне. Кой знае, може пък да не лъжат приказките, а? Само че първо ще трябва да му измия лицето, толкова прашен няма да го целувам.
Тимар се нацупи недоволно, а Филимон се разсмя.
– Вика, ти си като малко дете. Може би, това да е омагьосаният принц, а ти не искаш да го целунеш, него прашния. И като го събудиш, а той се влюби в теб, а пък ти в него! – Котаракът измърка. – Ще те омъжим.
– Не ми трябват принцове – нито обикновени, нито омагьосани. И нямам намерение да се влюбвам в никого, притрябвало ми е такова щастие. И стига сме се мотали. Да вървим и да опитаме да го събудим.
– Сега ли? – Тим ме погледна неразбиращо.
– Че кога? Той и без това вече цяла седмица се въргаля неизползван.
Качих се до банята на втория етаж, взех кърпа, гъба, сапун, налях леген с вода и го връчих на мрачния Тимар. От своята стая грабнах почистващият крем за лице и памучните кръгчета. Какво да правя? Трябва да измия лицето на този тип. Там натрупания прахоляк е направо като в анекдота – сам ще започне да си пада.**

Като влязох в кулата, се огледах. Нищо не беше се променило от предишния път, мъжът все така си лежеше под покривалото, в същата поза, както го и оставихме. Тим остави легена с водата на пода до леглото, а аз седнах на края на постелята. Загледах се в спокойното лице.
На електрическата светлина, хвърляна от полилея, изглеждаше бледо. Сенки от ресниците, светлите коси, запрашени от прахоляка, изглеждаха сиви. Интересно, какъв ли е истинският им оттенък? На лицето къса брада като козина. Това също е странно – косата му е дълга, сигурно до самия под, ако се изправи. Най-вероятно е продължила да расте, докато е спял. А ноктите и брадата за всичките тези години не са пораснали. Учудващо.
На врата на мъжа проблясваше дебело и късо златно синджирче с овална висулка. Внимателно подхванах синджирчето с пръста си и го повдигнах, за да разгледам висулката. Приличаше на медальон, само че горната и долната половинки не бяха плътни, а като дантелени, и отстрани – ключалка. А през металната дантела просветваше вложения вътре червен камък.
– С какво ще започнем? – Филя скочи от другата страна на кревата и седна до възглавницата, разглеждайки мъжа.
– С измиването – свих рамене аз. – Тим, можеш ли да го повдигнеш? Аз ще сложа кърпата под главата му.
Върколакът се приближи мълчаливо и като отмести леко котарака, приповдигна главата и раменете на спящия мъж, а аз бързо постлах кърпата. След това внимателно измих лицето му с гъбата и сапуна и като поразмислих, също и шията до ключиците. След това ги избърсах. А Тим и Филя седяха наблизо и наблюдаваха действията ми.
– Е, какво? – Котаракът ми намигна игриво. – Целувчици?
– Още не – изкикотих се шумно. – Космат сводник такъв, какво, все нямаш търпение да ме видиш да се целувам с всякакви там непознати?
– Че какво? Така се полага на младите. Ти си нашето момиче тъкмо в подходящата възраст, време ти е да се задомиш. А този като че ли е достатъчно красив и доста силен. Значи, дечицата ще са здрави.
– Филимоне – възмути се Тимар. – Вика изобщо не го познава. – Той ми хвърли един поглед и отново се изчерви.
– Филя! – Изсъсках му беззлобно аз. – Засега не искам да се омъжвам. А и да ми се прииска, няма да е скоро.
– Е, жалко… – котаракът беше непробиваем. – Не е добре девица да е самотна. А и ти вече не си съвсем млада, както и да го погледнем, си на двадесет и пет. И трябва мъжът ти да е по-голям от теб. Като този, например. – Котаракът размърда опашката си и се направи, че не е забелязал как Тимар скочи от кревата.
Охо, а Тимар ревнува. Надявам се да не се е влюбил в мен. На мен, разбира се, ми е съвсем ясно, че възрастта му сега е най-влюбчивата, но не ми се иска момчето да се разстройва. Отнасям се към него като с по-малък брат или приятел. Трябва да му задам някакво занимание, нещо интересно, за да не му идват на ума разни щуротии. Може би в някакъв клуб по интереси на Земята? Танци или волейбол? Нека да общува с връстниците си, току виж и приятелка си намерил. Огледах замислено върколака.
– Е, какво чакаме? – Отново се намеси котаракът.
– Нищо – напоих памучното кръгче с крема за лице и натърках спящия. – Ето, това е съвсем друга работа.
– Е хайде де! – Филя едва ли не подскачаше от нетърпение.
– А пък вие се обърнете – точно в тази секунда изведнъж се притесних. – Чувствам се някак глупаво и отгоре на това ме гледате.
Фамилиарът извъртя очи, изсумтя, но послушно се обърна с опашка към възглавницата и започна да гледа на другата страна. Тимар се позабави, но също се обърна и пъхна ръце в джобовете си. А аз събрах смелост, изхихиках от смущение и се наведох над лицето на този, когото сега трябваше да целуна.
Устните му бяха меки и топли, а дъхът му едва доловимо ухаеше на диви ягоди. Всъщност дишането му почти не се усещаше, толкова леко беше. И само по време на целувката усетих този лек ягодов мирис. Усещането ми от тази целувка въобще си беше нееднозначно. Като че ли малко срамно и неловко, че доброволно целувам непознат, отгоре на това и спящ. И едновременно с това вкусът на нещо забранено и каращо кръвта да бушува. В същото това време целувката събуди в мен чувственост, така че направо ме разпали с коктейла от емоции, който неочаквано ме заля. Същевременно ме беше малко страх, че той сега ще отвори очи, а аз го целувам и… Не знаех какво да очаквам. Докато всичко това клокочеше в главата ми и ме преизпълваше с чувства, устните ми го целуваха и аз се разтапях от усещанията си. Ужас! Сега цяла нощ ще ме измъчват еротични фантазии.
С усилие се откъснах от целувката и седнах, като се стараех да изравня дишането си, че е срамно – до мен са котаракът и Тимар. Някакъв кошмар! А как ме впечатли… Чувствах се като извратенячка.
– Е какво? – Котаракът забеляза, че прекъснах целувката и бързо се обърна, а след него и Тимар.
– И нищо – сложих длани на горящите си бузи и се загледах в мъжа, който продължаваше да спи.
Нищо не беше се променило, все така си спеше и тихо и равномерно си дишаше.
– А ти добре ли го целуна? Истински ли – обърна се към мен Филя.
– Еее, нормално го целунах – изправих се.
– Как така нормално? Само го млясна ли? – Котаракът побутна с лапа спящия блондин по рамото.
– Филя! Ама какво се заяждаш с нея! – Възмути се Тимар.
– Фил, мляснах го, но не ей така, мляс и край.
– Не, така не става. Значи си го целунала неправилно – котаракът беше тактичен като булдозер. – Я пак го целуни. И като възрастен човек!
– Филя, какво значи като възрастен? – Разхилих се аз.
– Ама ти какво като дете! – Филимон скочи и нервно побягна по леглото. – Хайде целувай!
– Не искам – аз наистина не исках повече да го целувам. Твърде много емоции предизвика у мен, неочаквано и за самата мен.
– Вика, недей да се инатиш. Нали ние с Тимар не можем да го целуваме. Той няма да го оцени, пък и няма да му подействат целувките ни – той е мъж – котаракът ме погледна в очите. – Трябва да го събудим, ти самата го каза. – Той изчака моето кимване. – Действай тогава. Хайде още един път и повече няма да ти досаждам.
Боже! Още един път… От първия още не съм се опомнила, още ми парят бузите. Хвърлих крадешком поглед на спокойното лице на спящия. Въобще, всичко това е неудобно…
– Не се мотай! – Филя переше към целта си като танк.
Въздъхнах страдалчески, за да покажа колко много не ми харесва това, приседнах, изчаках моите спътници да се обърнат и отново го целунах. Ееее, ако не броя това, че в мен хормоните направиха революция, дишането ми се учести, а ушите и бузите ми горяха, то нищо не се случи.
– Не действат моите целувки – отдръпнах се от спящия мъж и го огледах замислено. Прехвърлих погледа си върху Филимон. – Имате ли още някакви идеи как да го събудим?
Филя също го огледа.
– Я хайде да смъкнем от него този медальон, а? – Той побутна с лапа посочения предмет.
– А ще може ли? – Усъмних се аз. – Ами ако това е някакъв охраняващ амулет? И като го махнем от него, този тип вземе че умре или мигновено се състари, а?
– Не би трябвало – фамилиарът също се замисли. – Напълно си права, че това е нещо вълшебно. Само че е възможно това да не е охранителен амулет, а обратното – приспиващ, а? Хайде да го свалиш, ще видим каква е реакцията и ако нищо не се случи, ще го сложиш обратно.
Послушно отключих ключалката и с известно опасение смъкнах синджирчето с медальона. Почакахме. Нищо не се случваше. Този тип все така си спеше и ние все така чакахме.
– Хм, накак си е странно. Бях сигурен, че ще подейства – котаракът отново побутна спящия по рамото с меката си лапа.
– А може би трябва да го умием с жив вода, а? – Проговори Тимар.
– С жива вода ли? Ами хайде. Ще донесеш ли? – Погледнах въпросително върколака.
Тимар кимна и излезе, а ние с котарака останахме да чакаме.
– Фил, а как въобще приспиват за толкова дълго време, а? Сигурно е някакво вълшебство. Значи е по твоята част.
– Защо веднага пък по моята? Аз не съм маг, а фамилиар. Моята задача е да пазя спътницата си и да и помагам.
– Няма значение. Ти поне имаш понятие от това. Защото аз нито бъкел.
Тук се върна Тимар с бутилката, в която бе останала малко жива вода. Водния ни даваше всеки ден, но в строго дозирано количество. Точно две малки шишенца с мъртва и една пластмасова с жива. Повече не ни трябваше и ние не искахме в запас.
– И какво ще правим? Ще го измием ли с нея или ще я излеем в устата му? – Взех бутилката от Тимар.
– Хайде и едното, и другото, а? – Филимон стана и като се надвеси над лицето на спящия, го подуши.
Намокрих памучно кръгче и изтърках лицето на мъжа, даже и клепачите му. Почакахме. Спогледахме се. Филя кимна, налях в капачката от бутилката жива вода и като внимателно разтворих устните на спящия мъж, излях водата в устата му. Отново поседяхме и почакахме.
– Ама защо не се събужда? – Сърдито цъкнах аз. – Направихме вече всичко, което се полага да се направи при подобни ситуации.
– Вик, не зная – Филимон сви рамене. Изглеждаше много забавно. Все пак той е котарак и изведнъж съвсем по човешки свива пухкавите си раменца.
– Добре, тогава това е всичко за днес. Ще мислим, а засега да вървим да спим. Утре и с неканените гости ще се разправяме.
Надянах обратно медальона на притежателя му, поправих чаршафа, покривайки го до сами врата му и излязохме.
Вече в леглото дълго се въртях и не можех да заспя. Обмислях всичко, по какъв начин още можехме да събудим този тип? Нито целувките, нито живата вода, нито смъкването на медальона успяха да подействат. Но все пак трябваше да има нещо, което да сработи? Във всяка приказка – а аз прочетох на времето доста – винаги имаше някакво условие, при спазването на което можеше да бъде обърната обратно всяка магия. Въпросът беше само в това, какво трябваше да се направи сега, в конкретната ситуация?
Когато все пак задрямах, присъниха ми се всякакви глупости. При това глупости от, ъъъ, еротично естество. Като че ли пак се целувах този блондин, само че той вече беше бодър и доста живичко ме прегръщаше. При това с ума си разбирах, че това е само сън, но пък организмът ми недвусмислено намекваше, че няма нищо напротив това да се случи и наяве. А почти на разсъмване пак ми се присъни оня мъж, както и по-рано. Същите светли коси, размитите черти на лицето. В съня ми той бе надвесен над възглавницата ми, разглеждаше лицето ми, после прокара пръсти по бузата ми и аз се събудих. Само че така и не разбрах, това този тип ли е, който е горе – като че ли косата също е светла – или все пак някой друг? Чертите на лицето бяха неразличими.

/* Моят дом е моята крепост. О английската поговорка: My house is my castle. Изразът принадлежи на английският юрист от XVII век Едуард Кок (1552 – 1634). Среща се в неговите коментари към британското законодателство, които са публикувани (1628 – 1644) под названието „Установяване на английското право“. Смисълът на израза е: моят дом е онова място на земята, където мога и съм длъжен да се чувствам в пълна безопасност./

/* *Анекдоти за Чукчата – Попитали веднъж Чукчата: Колко често се миете? Ами, веднъж на шест месеца. Толкова рядко ли? А не се ли чувствате мръсен? Ами, първите два месеца се чувствам, после мръсотията сама си пада./

Назад към част 8                                                              Напред към част 10

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!