„От скромното начало се раждат велики неща.“
Зик Джейкъбсън присви очи, докато четеше лентата, която току-що беше извадил от счупената си бисквитка с късмети.
– Е, не можеш да бъдеш по-скромен от мен – промълви той, преди телефона да звънне.
Стомахът му се свиваше от ужас пред поредното оплакване, той вдигна слушалката и огледа стените на бледосивия си куб, където прекарваше средно по петдесет часа седмично. Имаше моменти, в които се кълнеше, че чува как живота му отмерва времето си с всяко движение на секундната стрелка на часовника „Трансформърс“, който беше наследил от по-големия си брат. Оптимус Прайм го гледаше от мястото си до сивия монитор на Зик.
– Добър ден. Тейлър Транспорт. Отдел за рекламации. Говори Зик. С какво мога да ви помогна? – Най-лошата част от работата… Понякога чуваше тези думи дори в съня си.
Разярената жена от другата страна на слушалката се нахвърли върху него заради факта, че е отхвърлил съмнителното ѝ твърдение, че камиона им за доставка е покосил пощенската ѝ кутия и е продължил. Ако беше говорила с шофьора по начина, по който говореше с него, беше късметлийка, че шофьора не беше покосил първо нея.
Гласът ѝ притежаваше онова високо, носово качество, което преминаваше през гръбнака на мъжа като шредер.
– Ти си жалък идиот, ако не вярваш, че шофьора ти е направил това.
Зик не говореше, докато тя продължаваше да му крещи.
И за славната чест да го псуват непрекъснато и за почетната титла следовател по искове, той се беше отказал от пет години от живота си, тъй като беше отишъл в колеж, създаде дълг, за който правнуците му щяха да го проклинат, и получи свещената чест да бъде магистър по медицина. Позволени са още глупости. За разлика от по-интелигентните си колеги, той действително беше учил и завършил с отличие, мислейки, че го очаква светло бъдеще…
Да, това беше живота му и той мразеше всяка минута от него.
Е, не всяка минута. Но достатъчно, за да се страхува какво още чудно развитие щеше да му донесе бъдещето.
Знаете ли, като дете просто не очаквах това да се случи.
Когато бе мечтал за бъдещето си, нито веднъж не бе виждал себе си да седи в куб по десет часа на ден и хората да му крещят, докато той гладко го приема от страх да не загуби заплатата си от трийсет хиляди на година.
Най-важните моменти в живота му? Да пие бира и да играе баскетбол през уикендите с приятелите си.
По дяволите, жената е права. Аз съм апатичен идиот.
– Слушаш ли ме изобщо? – Промълви тя.
– Да, госпожо. Разбирам какво казвате. Но няма доказателства, че нашия шофьор е направил това. Имам клетвена декларация от него, че не е удрял пощенската кутия.
– Да ти еба майката, глупаво копеле!
– Да, госпожо. И на вас пожелавам добър ден.
Тя захлопна телефона достатъчно силно, за да звънне в ухото му.
Зик въздъхна, преди да сложи главата си на ламинираното си бюро и да я удари в студеното, изглеждащо като гранит покритие. Може би ще получа сътресение на мозъка…
Телефонът иззвъня отново.
Той вдигна глава, за да погледне към Оптимус Прайм. Беше едва единайсет сутринта. Прекалено много ли искаше за една малка мозъчна аневризма? Само една.
Стомахът му се сви, той вдигна слушалката и повтори работната си литания.
– С Езикил Малачи Джейкъбсън ли говоря?
Зик се разплака от името, с което дядо му, благочестив баптистки проповедник, го беше проклел при раждането му, единствения внук. Боже, как мразеше да чува всичко това наведнъж. Това беше името, заради което неведнъж бе получавал ритник в училище. То дори бе накарало един съквартирант от колежа да се изнесе от стаята му в общежитието, преди да пристигне.
– Това съм аз. – Боже, да не би това да е някой, на когото дължа пари.
– Името ми е Робърт Уест. Адвокат съм на дядо ти Майкъл Джейкъбсън.
– Кой?
– Той беше най-малкия брат на дядо ти.
Това беше странно. Мислеше, че всички тези роднини отдавна са изчезнали.
– Със съжаление трябва да кажа, че дядо ти почина преди няколко седмици и ме посочи за изпълнител на завещанието си. Тъй като не е бил женен и не е имал деца, той е оставил всичко на теб.
– На мен? Ами сестра ми?
– Той посочи само теб.
Ооооо… Зик слушаше, докато адвоката му даваше повече подробности.
– Можеш ли да си представиш колко самотен трябва да е бил?
Зик направи пауза при въпроса на сестра си Мери. На двадесет и пет години тя беше само с няколко сантиметра по-ниска от него. И тя като него имаше права черна коса и страховити очи с цвят на топаз, които баба им наричаше „дяволското злато“. Той посочи месинговото легло зад нея, което беше покрито със старомодно одеяло.
– Да. Адвокатът каза, че е умрял в леглото си. Три дни преди някой да намери тялото.
Тя отскочи от таблата на крака и се намръщи към него.
– Ех! Благодаря, Зик. Ти си такъв болен козел.
– Очевидно е така, тъй като това е всичко, което някой ми казва.
Тя разроши косата му.
– О, бедно бебе. Някой ден трябва да ти намерим по-добра работа.
– Никога няма да се случи, сестричке. Продадох душата си на дявола за трийсет хиляди на година. – Зик огледа стаята, която беше покрита с древни артефакти от Египет, Персия и други култури, за които той можеше само да гадае.
– Какво казваше дядо? „Можеш да заложиш душата си на дявола, но добрия Господ винаги ще те измъкне“?
– Нещо такова.
Тя спря до бюрото до вратата, преди да вземе нещо, за да го разгледа.
– Какво е това?
Зик се премести, за да надникне през рамото ѝ. Беше кръгъл медальон с нещо, което изглеждаше като борещи се ангел и змия. Имаше някакъв старовремски шрифт, който той не можа да разчете.
– Прилича на едно от онези неща от филм на ужасите, които някой използва, за да призове демон или нещо подобно.
Тя се ухили.
– Назад, Маниту, назад. Помниш ли този стар филм?
– Спомням си как ме накара да го гледам, после казах на мама, че в него има гола жена, и заради това ми скъсаха задника.
Мери му се усмихна като овца.
– О, няма значение. Забрави, че съм казала нещо. – Тя му подаде медальона. – Може би трябва да изпееш нещо над него.
– О, велики Маниту, искам още един живот. Нещо съвсем различно от този.
– Няма ли да е странно, ако ние двамата си разменим местата? Щеше да се наложи да се прибереш в моята къща и да се целуваш с Дънкан.
Зик закри ушите си с ръце в присмехулен ужас.
– Ах, гах, избелване на очите. Не ми слагай тази гадост в главата. Ти си ми сестра, заради Пийт. Сега ще трябва да пребия мъжа ти следващия път, когато го видя, задето те е осквернил. – Разкрещя се той. – Предпочитам да съм на работа.
– О, пу. Винаги реагираш прекалено остро на всичко.
– Толкова не е вярно. Повярвай ми. Живея живот, в който хората ми крещят ежечасно, и го понасям, без да вдигам нещо повече от язва.
Тя притисна медальона към гърдите му.
– Един ден живота ти ще се промени.
– Да. – Той взе медальона, докато тя се връщаше към всекидневната. – Някой ден и аз ще бъда в борова кутия, шест фута под земята. – Той я последва от спалнята и трябваше да признае, че дядо им е странен старец. – Адвокатът каза, че дядо тук е прекарал по-младите си години като археолог, а последните няколко десетилетия като пълен отшелник.
Мери кимна, докато сканираше рафтовете с книги и масите, които бяха отрупани с още повече артефакти.
– Изглежда, че е прекарал много време, за да донесе тези неща у дома. Сигурно би могъл да изкара доста пари в eBay.
Зик не я чу, тъй като вниманието му беше заето от една странна монета, която беше частично покрита на масичката за кафе. Той се намръщи и отиде до нея. Ярка и лъскава, тя изглеждаше съвсем нова и въпреки това маркировката върху нея изглеждаше толкова древна, колкото и всичко останало.
Нещо повече, на допир тя беше топла.
– Какво мислиш, че е това?
Мери сви рамене.
– Още боклуци.
Може би. Тогава отново го обзе странно усещане.
– Мислиш ли, че някоя от тези глупости може да е обладана?
– Не. Мисля, че си обладан от духа на страховитостта. Сложи това и да отидем да вечеряме. Това място ме депресира.
Зик кимна. Той протегна ръка, за да я пусне, но не можа да се накара да я пусне. Сякаш монетата по някакъв начин го викаше. Прошепна му.
И преди да осъзнае какво прави, той я сложи в джоба си и последва Мери до колата ѝ.
„Ти си избран…“
Зик вдигна поглед от сандвича си с кюфтета в уютната закусвалня, която бяха намерили, за да види как Мери се тъпче с бургера си.
– Какво каза?
Тя преглътна, преди да заговори.
– Нищо. Ям.
„Ти си избран…“
– Не си смешна, Мери. Престани с това.
– Какво да престанеш?
– Да променяш гласа си.
– Не си променям гласа, но ако не престанеш да ме дразниш, може би ще хвърля пържено картофче по главата ти.
„Ти си избран…“
Зик огледа малкия ресторант. Всички маси около тях бяха празни. Единствените други клиенти бяха седнали на бара и разговаряха със сервитьорката.
– Не чу ли това?
Мери се намръщи срещу него.
– Какво да чуя?
– Ти си избран.
– Ти на какво си? На крек?
– Все още не, но си мисля, че може би ще ми е полезно да си намеря, само че за работа ме карат да правя тест на урината всеки втори ден, така че няма забавление.
– Не си наред, нали? Боже, дано да не е генетично, тъй като с Дънкан се опитваме да забременеем.
– Отново с тези неща. Престани!
„Ти си избран…“
Зик изръмжа на гласа.
– И това означава, че и ти. По дяволите. Животът ми е достатъчно лош. Последното нещо, от което се нуждая, е да бъда шизофреник.
– Не знам. Като се има предвид работата ти, шизо може да е забавно… „Не, госпожо, не съм ви отказал. Това бяха гласовете в главата ми, които ви казваха да запратите това твърдение там, където слънцето не грее.“
– Наистина те мразя – каза той със смях.
– Знам. Ето защо се опитваше да ме храниш с Драно, когато бяхме деца.
Той поклати глава при този спомен.
– Да, но ти си тази, която ме размени за вагон.
– Знаеш ли, че когато навърши шестнайсет години, мама ми каза, че е трябвало да запазим вагона.
– Не се съмнявам.
„Ти си избран…“
Зик загреба с ръце през косата си.
– Обади се на психиатъра. Изгубил съм ума си.
– Скъпи, ти си го загубил отдавна. А сега си изяж сандвича. Гласовете в главата ти сигурно са гладни.
Напред към съдържанието
ФАНТАСТИЧНИЯТ СВЯТ НА КНИГИТЕ