***
Как да живее.
Правилата, които го свързваха с нощта и с Артемида. Тези нови воини щяха да бъдат изгубени. Объркани.
Най-лошото е, че те бяха уязвими, докато не се научат да използват силите си.
Проклета да е.
И да го прокълне, че не е предвидил това. Трябваше да се погрижи повече да не я изпуска от очи.
– Къде са? – Попита той.
– Чакат във Фалосос. Крият се в една пещера, която ги пази от слънчевата светлина. Но не са сигурни какво трябва да правят, как да намерят или да се борят с даймоните. Те са мъже, които се нуждаят от ръководство.
Ахерон не искаше да прави това. Не искаше да води никого, както не искаше да изпълнява чужди заповеди. След човешкия живот, който беше живял, изобщо не искаше да се занимава с други хора.
Никога не беше искал нищо друго в съществуването си, освен да бъде оставен сам.
Мисълта да общува с други хора…
Тя караше кръвта му да се смразява.
Полуизкушен да тръгне по своя път, Ахерон знаеше, че не може. Ако не обучеше хората как да се бият и да убиват даймоните, те щяха да се окажат мъртви.
А мъртъв без душа беше много лошо съществуване. Той знаеше това най-добре от всички хора.
– Добре – каза той. – Ще ги обуча.
Тя се усмихна.
Ахерон проблесна от храма и обратно към Сими и ѝ нареди да остане на място още малко. Демонът само щеше да усложни и без това сложния въпрос.
След като се увери, че Сими ще остане, оплаквайки се шумно през цялото време, той се телепортира във Фалосос.
Намери тримата мъже, сгушени в мрака, точно както беше казала Артемида. Говореха тихо помежду си, групирани около малък огън за топлина; и все пак очите им се насълзяваха от яркостта на пламъците.
Очите им вече не бяха човешки и не можеха да понасят яркостта, която идваше от всеки източник на светлина.
Той имаше на какво да ги научи.
Ахерон се придвижи напред, излизайки от сенките.
– Кой си ти? – Попита най-високия воин, щом видя Ахерон да се появява.
Като се има предвид телосложението, доспехите и стойката му, мъжа несъмнено беше от дориански произход, с дълга черна коса. Беше висок, мощно сложен и все още облечен в самоделните си кожени бойни доспехи, които силно се нуждаеха от грижи и поправка.
Мъжете с него бяха руси гърци. Доспехите им не бяха по-добри от тези на първия мъж. Най-младият от тях имаше дупка в центъра на хауберка си, където беше прободен в сърцето с дървено копие.
Тези мъже никога не биха могли да излязат и да се смесят с живи хора, облечени по този начин. Всеки от тях се нуждаеше от грижи. Почивка.
Инструкции.
Ахерон спусна качулката на черната си химация и огледа всеки мъж последователно.
Когато забелязаха сребристия цвят на очите му, мъжете пребледняха.
– Ти бог ли си? – Попита най-високия. – Казаха ни, че боговете ще ни убият, ако сме в тяхно присъствие.
– Аз съм Ахерон Партенопей – каза той тихо. – Артемида ме изпрати да ви обучавам.
– Аз съм Калабракс от Ликонос – каза най-високия, потвърждавайки дорианския си произход.
Той посочи русокосия мъж вдясно от себе си.
– Кирос от Секлос. – След това най-младият от групата: – И Яш от Гроезия. – Яш се отдръпна, тъмните му очи бяха празни. Ахерон чуваше мислите на мъжа толкова ясно, сякаш бяха в собственото му съзнание. Болката на мъжа достигна до него и накара собствения му стомах да се свие от съчувствие.
– Колко време е минало, откакто вие, хора, сте били създадени? – Попита ги Ахерон.
– Няколко седмици за мен – каза Кирос.
Калабракс кимна.
– Аз бях създаден по същото време.
Ахерон погледна към Яш.
– Преди два дни – каза той, а гласа му беше празен.
– Все още е болен от превръщането – допълни Кирос. – Но се подобрява. Мина почти седмица, преди да успея да… се адаптирам.
Ахерон потисна желанието си да се засмее горчиво. Това беше добра дума за него.
– Убихте ли вече някой даймон? – Попита ги той.
– Опитахме – каза Калабракс – но те са много различни от убиването на войници. По-силни са. По-бързи. Не умират лесно. Вече загубихме двама мъже заради тях.
Ахерон изтръпна при мисълта за двама неподготвени мъже, които се изправят срещу даймоните, и за ужасяващото съществуване, което ги очакваше, когато умрат.
Последва спомена за първата му битка…
Той блокира мисълта от съзнанието си.
– Тримата яли ли сте тази вечер? –
Те кимнаха.
– Тогава ме последвайте навън и ще ви науча какво трябва да знаете, за да ги убиете.
Ахерон работеше с тях, докато не се разсъмна. Сподели с тях всичко, което можеше за една нощ. Научи ги на нови тактики и ходове. Къде и как даймоните са най-уязвими.
В края на нощта ги остави в пещерата им.
– Ще ви намеря по-добро място, където да се скриете на дневна светлина – обеща им той.
– Аз съм дорианин – гордо заяви Калабракс. – Не изисквам нищо повече от това, което имам.
– Но ние не сме – каза Кирос. – Едно легло би било добре дошло за мен и Яш. А банята – още повече.
Ахерон наклони глава, след което направи знак на Яш да се присъедини към него навън.
Той остана назад, докато Яш излезе пръв, след което го насочи далеч от слуха на останалите.
– Искаш да видиш жена си отново – каза Ахерон тихо.
Той вдигна поглед, изненадан.
– Откъде знаеш това?
Ахерон не отговори. Още като човек мразеше личните въпроси, тъй като те най-често го вкарваха в разговори, които не искаше да води. Засягаха спомени, които искаше да запази погребани.
Затворил очи, Ахерон остави съзнанието си да блуждае навън, из космоса, докато не намери жената, която преследваше ума на Яш.
Лиора.
Тя беше красива жена с черна като гарваново крило коса. Очи, чисти и сини като открито море.
Нищо чудно, че тя липсваше на Яш.
В момента жената беше на колене, плачеше и се молеше.
– Моля ви – молеше тя боговете. – Моля, върнете ми любовта. Моля ви, позволете на децата ми да си имат баща у дома.
Ахерон изпита съчувствие към нея при вида и звука на страховете ѝ. Все още никой не ѝ беше казал какво се е случило. Тя се молеше за благополучието на мъж, който вече не беше с нея, а тя дори не го знаеше.
Това го преследваше.
– Разбирам тъгата ти – каза той на Яш, макар да знаеше, че всъщност не я разбира. До момента, в който получи Сими, той изобщо нямаше реална представа за любовта, а дори и сега познанията му по този въпрос бяха сериозно недостатъчни. – Но не можеш да им позволиш да разберат, че сега живееш в тази форма. Те ще се страхуват от теб, ако се върнеш у дома. Ще се опитат да те убият.
Очите на Яш се наляха със сълзи, а когато заговори, кътниците му разрязаха устните му.
– Лиора няма кой друг да се грижи за нея. Тя беше сираче, когато се ожених за нея, а брат ми беше убит преди мен. Няма кой да се погрижи за вдовицата или децата ми. Те ще гладуват и ще страдат.
Страданието беше единственото нещо, което Ахерон познаваше най-добре, и той съчувстваше на всички тях, но не можеше да направи нищо за тях. – Не можеш да се върнеш.
– Защо не? – Попита гневно Яш. – Артемида каза, че ще мога да си отмъстя на човека, който ме е убил, и тогава ще съм жив, за да ѝ служа. Тя не каза нищо за това, че няма да мога да се върна у дома.
Ахерон стисна здраво тоягата си. Остави Артемида удобно да забравя важни подробности, когато сключва сделка. Тя беше злобна кучка, която не се интересуваше кого наранява, стига да получи това, което иска.
– Яш – каза той, като смекчи гласа си – помисли за момент. Ти вече не си човек. Как мислиш, че ще реагира селото ти, ако се върнеш у дома с кътници и черни очи? Не можеш да рискуваш да излезеш на дневна светлина. Твоята вярност е към цялото човечество, а не само към семейството ти. Никой не може да изпълни задълженията и на двамата. Не можеш да се върнеш никога.
Устните на мъжа потрепериха, но той кимна в знак на разбиране.
– Аз спасявам хора, докато невинното ми семейство е изхвърлено да гладува, без да има кой да го защити. Така че това беше моята сделка.
Ахерон погледна настрани, защото сърцето го болеше за човека и семейството му.
– Влез вътре с останалите – каза Ахерон.
Той гледаше как Яш се връща, докато обмисляше думите на мъжа. Не можеше да го остави така.
Ахерон можеше да функционира сам, но другите… За разлика от него те имаха семейства. Хора, които ги обичаха и им липсваха. Те не биха искали да прекарат остатъка от вечността изолирани и сами.
Затвори очи и се върна в тронната зала на Артемида.
Този път, когато жените и отвориха уста, за да изкрещят, Артемида замрази гласните им струни.
– Оставете ни – заповяда им тя.
Жените се втурнаха към вратата толкова бързо, колкото можеха, след което я затръшнаха зад себе си.
Щом останаха сами, Артемида му се усмихна.
– Ти се върна. Не очаквах да те видя толкова скоро.
– Недей, Артемида – каза той, ограничавайки закачката ѝ, преди тя да е започнала с нея. – По принцип се върнах, за да ти крещя.
Тя имаше дързостта действително да изглежда изненадана.
– За какво?
Той се втренчи в нея.
– Как си посмяла да излъжеш тези мъже, за да ги привлечеш на своя служба.
Тя се скова гневно.
– Никога не лъжа.
Той свъси вежди.
Изглеждайки мигновено неудобно, тя прочисти гърлото си и се облегна назад в трона си.
– Ти беше различен и аз не съм лъгала. Просто забравих да спомена някои неща.
– Това е семантика, Артемида, а тук не става дума за мен. Става дума за това, което ти си направила с тях. Не можеш да оставиш тези бедни копелета там, както си го направила.
– Защо не? Ти си оцелял доста добре сам.
– Аз не съм същия като тях и ти добре го знаеш. Не съм имал нищо в живота си, към което да си струва да се върна. Нито семейство, нито приятели.
– Правя изключение от това. Каква бях аз?
– Грешка, за която се оплаквам през последните две хиляди години.
Лицето ѝ се изчерви. Тя слезе от трона си и се спусна по две стъпала, за да застане пред него.
– Как се осмеляваш да ми говориш по този начин!
Ахерон отметна наметалото си и захвърли гневно него и жезъла си в ъгъла.
– Убий ме за това, Артемида. Продължавай напред. Направи услуга и на двама ни и ме избави от страданията ми.
Тя се опита да му удари шамар, но той хвана ръката ѝ в своята и се вгледа в зелените ѝ очи, като се бореше с гнева, който го молеше да ѝ нанесе побоя, който наистина заслужаваше. Но за разлика от нея той отказа да се поддаде на детските си пориви.
Имаше голям късмет, че беше сдържан.
Артемида видя омразата в погледа на Ахерон, язвителното осъждане.
Гневните им дихания се смесиха и въздуха около тях се разлюля яростно при сблъсъка на силите им.
Но не неговата ярост искаше тя.
Не, никога неговата ярост…
Тя искаше всичко друго, но не и това.
Погледът ѝ се плъзна по него. По съвършено изваяното му лице, високите скули, дългия му нос. Чернотата на косата му.
Зловещият живак на очите му.
Никога не се беше раждал смъртен, който да се равнява на неговото физическо съвършенство. И не само красотата му привличаше хората към него. Не само красотата му я привличаше към него. Той притежаваше сурова, рядка мъжка харизма. Сила. Власт. Обаяние. Интелигентност. Решителност.
Да го погледнеш, означаваше да го искаш.
Да го видиш, означаваше да го докоснеш.
Беше създаден, за да задоволява, и обучен да доставя удоволствие. Всичко в него – от гладките мускули, които пулсираха, до дълбокия, еротичен тембър на гласа му – съблазняваше всеки, който влезе в контакт с него.
Подобно на смъртоносно диво животно, той се движеше с първично обещание за опасност и мъжка сила. С обещание за върховно сексуално удовлетворение.
Това бяха обещания, които той изпълняваше добре.
През цялата вечност той беше единствения мъж, който я бе направил слаба или ѝ бе завъртял главата.
Единственият мъж, когото някога бе обичала.
Той имаше силата в себе си да я убие. И двамата го знаеха. А тя намираше факта, че той не го е направил, за интригуващ и провокативен. Съблазнителен и еротичен.
Преглъщайки, тя си го спомни такъв, какъвто беше, когато се срещнаха за първи път. Силата му. Страстта.
Предизвикателно бе застанал в храма ѝ и се бе засмял, когато тя го заплаши да го убие.
Там, пред нейната статуя, той се бе осмелил да направи това, което никой преди и след това не бе дръзвал…
Тя все още усещаше вкуса на тази целувка.
За разлика от другите мъже, той никога не се е страхувал от нея.
Сега топлината на ръката му върху плътта ѝ я изгаряше, но докосването му винаги я е изгаряло. Нямаше нищо по-желано от вкуса на устните му. Огънят на неговата страст.
И с една грешка го бе загубила.
На Артемида ѝ се искаше да се разплаче от безнадеждността на всичко това. Веднъж, много отдавна, се бе опитала да върне стрелките на времето и да повтори онази сутрин.
Да си върне любовта и доверието на Ахерон.
Съдбата я бе наказала жестоко за тази дързост. Той си беше отишъл и дори те нямаше да ѝ помогнат да си го върне.
През последните две хиляди години тя бе опитала всичко, за да го върне на своя страна.
Нищо не се бе получило. Нищо не го беше накарало да ѝ прости или да се върне в храма ѝ. Не и докато не се сети за единственото нещо, на което той никога не можеше да откаже – смъртна душа в опасност.
Ахерон би направил всичко, за да спаси хората.
Планът ѝ да го накара да отговаря за нейните Нощни ловци беше проработил и сега той се беше върнал.
Стига да можеше да го задържи.
– Искаш ли да ги освободя? – Попита тя.
За него тя би направила всичко.
– Да.
За нея той не би направил нищо. Не и ако тя не го принуди да го направи.
– Какво ще направиш за мен, Ахерон? Знаеш правилата. Услугата изисква услуга в замяна.
Той я пусна с гневно проклятие и се отдръпна от нея.
– Научил съм се по-добре, отколкото да играя тази игра с теб.
Артемида сви рамене с безгрижие, което не усещаше. В този момент всичко, за което се грижеше, беше поставено на карта.
Ако той откажеше, това щеше да я унищожи.