Глава 19
Само че настроението ми така или иначе беше мъртво. Знаех твърде ясно, че сега ще бъда изгнаник – кой би искал да се смеси с някой, за който може да получи куршум от самия крал? Сякаш за да потвърди тази мисъл, МикВой се откъсна от мен. През следващата почивка приятелят ми просто изчезна и аз тръгнах сама към следващата класна стая. Вървях тъжна и почти нещастна.
Изобщо не бях щастлива, когато до себе си чух весел глас:
– Здравей.
Погледнах настрани и видях един разчорлен, доволен Психо. Той все още не знае за предупреждението. Или наистина е достатъчно неадекватен, за да не му пука.
– Здравей – отвърнах с въздишка.
– Защо си толкова кисела? – Попита човекът.
Можех да кажа, но вместо името на Джордж от устата ми излезе друго. В отношенията ми с краля имаше нещо повече от това. В края на краищата имах дълг към Зора. Обещание, което трябва да изпълня.
– Имам нужда от човек за портали. Да не би случайно да имаш някой сред приятелите си, който да е достатъчно опитен и да не е прекалено бъбрив.
Аз го казах просто така. Дори не се надявах.
Още по-изненадващо е да чуя:
– Имам. От какво се нуждаеш?
Почти се задавих с дъха си.
– Имам нужда – опитах се да намеря думите – да ме заведе някъде, а после да ме върне в Академията.
– Знам какво трябва да направя. Бъди конкретна, бебе.
Психо проблесна с белозъба усмивка и аз изгубих ума си. Какво да кажа, така че да не издам задачата, получена от черното петно. Как изобщо да водя този вид малко хлъзгава работа.
– Трябва да стигна до Големия храм – издишах накрая, като пристъпих по-близо. – Дотам и обратно. Плащането е умерено и след завръщането ми.
Психо изхриптя и аз помислих, че става дума за парите, но момчето изведнъж обяви:
– Забрави за плащането, нали не ти приличам на търговец?
Не разбрах наистина.
Филиния беше обяснила, че преносите са скъпи, но аз бях по-изненадан от нещо друго.
– Ти не се интересуваш, а твоят приятел… Защо си мислиш, че ще свърши работата безплатно.
– Какъв приятел? – Прекъсна ме Психо.
– Човекът за портала.
Психо се усмихна по начин, от който изведнъж ми просветна.
– Чакай. Порталният човек си ти?
Усмивката на Психо стана самодоволна и у мен се появиха смесени чувства. Това е или… Късмет или друг проблем? В края на краищата Психото все още е адепт и може ли да практикува?
Изказах този въпрос и веднага го чух:
– Обиждаш ме, бейби. Може и да нямам лиценз, но съм най-добрият от най-добрите.
– Сериозно? – В гласа ми се долавяше съмнение.
Психо изду бузите си, от което заприлича на пазарен търговец. Единственото, което липсваше, беше акцентът: „Ти ме нараняваш, красавице“. В този момент се вкопчих в старшия като кърлеж. Стиснах ръкава на робата му и попитах отново:
– Наистина ли ще ми помогнеш?
– Разбира се – отвърна момчето. – Защо да не го направя?
Стиснах очи и го разтрих:
– Има само един проблем. Наблюдават ме.
Помислих си, че Психо ще се размърда, ще промени лицето си и ще избяга в някаква неизвестна посока.
И той наистина се промени, само че… в обратна посока. Очите му блеснаха с такова вълнение, че ми се прииска да се плесна по устата.
– Ти наистина си психопат, нали? – Не можех да издържам повече.
Просто кой друг би могъл да се вълнува толкова от неприятностите. Сериозният ми въпрос беше приет като ласкателство.
– Кой гледа. – уточни лудият.
Разказах му за хората на краля. Дори обясних, че за последен път съм ги видяла пред академията, и добавих, че ако напусна територията на академията в почивния си ден, със сигурност ще ме проследят.
– Няма страшно – отвърна Психото. – Ще измислим нещо.
Аз се развеселих. Дори си изправих раменете. Но мисълта, че бягството от наблюдението ще предизвика въпроси от Джордж, ми мина мимоходом…
Останалата част от деня отлетя бързо, сякаш самата аз бях на крилете. Дори фактът, че Джим, макар и да не се отдръпна, се държеше настрана и не ми говореше, не уби оптимизма ми.
Проблемите дойдоха по-късно, когато се върнах в стаята. Първо, не намерих котето отново там, Жрецът сякаш знаеше, че ще го взема и ще го изпратя обратно на Марк. Второ, забелязах, че котката се опитва да прерови вещите ми. Вратата на гардероба беше открехната, но никой не беше докосвал роклите, които висяха там. Но куфарът отдолу беше надраскан в областта на закопчалките, едната от които беше отворена, а с другата нежеланият съквартирант не можеше да се справи.
Сигурна ли съм, че Жреца е влязъл в куфара? Абсолютно.
Интересът към него беше зашеметяващ. Бях оставила ненужните неща в куфара си, а на дъното му имаше мегакомпромат, увит в копринена риза.
Да, все още не можех да се разделя с изключения и напълно безполезен телефон. Тук и сега бях малко разколебана, затова отидох да проверя дали е там. И когато любимата джаджа се оказа в ръцете ми, ме обзе параноя. Чудех се дали Жреца не ме наблюдава?
В края на краищата анимагът на краля е работил с котката и изведнъж той е възложил на животното да шпионира?
Ако е така, тогава поведението на Жреца става съвсем логично. Или не. Дълбок дъх, нервна разходка из стаята и… шпионската версия стана по-малко ярка, но не можеше да бъде отхвърлена напълно. Жрецът трябваше да се държи под око.
И между другото, какво ще кажете, ако си уредя среща със слугите на сутринта, вместо тази вечер?
Ще прибера котката на топло, когато заспи, избутвайки ме от леглото. Ще го завия и ще го заведа до портата.
Усмихвайки се широко при тази мисъл, отново посегнах към куфара. Извадих една обикновена плетена чанта и я пъхнах на рафта над роклите. Телефонът ми отиде в същия куфар. Оставих куфара отворен, в случай че нещата бяха по-прости и Жрец просто търсеше алтернативно място за спане. Искам да кажа, че котките обичат кутии и неща, които приличат на кутии. Така че защо не.
С чувство на изпълнен дълг изтичах до портата, назначих отново „свиждане“ на огромния слуга, а след това се отправих към библиотеката.
Предстоеше ми напрегната вечер по отношение на домашната работа и подготовката за лекциите, но преди това исках да изясня още нещо.
***
Същата едра жена изслуша питането ми с неочаквана изненада. Имах чувството, че питам нещо погрешно, а после разбрах. Наистина грешно. Поисках книга за Големия храм, място за поклонение, за което очевидно всички местни жители знаят и без учебници. Но аз не се отказах и не се оправдах. Само добавих:
– Искам да изясня едно важно нещо.
Учудването намаля, но последва въпрос:
– Какво точно ви интересува. Историята на Храма. Архитектурата. Легендите, свързани с Храма. Ооо…
– Обща информация – казах аз, като разтегнах устни в преднамерено весела усмивка. Библиотекарят кимна бавно и се оттегли зад рафтовете.
Пет минути по-късно бях на същата малка масичка, под ярката лампа. Пръстите ми потрепериха от изненада, когато обърнах първата страница.
Отначало се вгледах в гравюрата, която заемаше цялото пространство, и нещо вътре в мен се отзова. Към треперенето на пръстите ми се присъедини и биенето на сърцето ми – трябваше да се потрудя, за да го спра.
След това се появи съдържанието, което не изясняваше нищо. Всичките ми познания бяха сведени до нула, всъщност не знаех откъде да започна. В крайна сметка се насочих към първата глава, която се казваше „Кратка история на придобиването“. Именно тук стана ясно, че не е лесно. Храмът „започваше“ с Дървото. Същото, под чиито корени ме бяха помолили да намеря някакъв шифър. Първо имаше Дърво – голямо и благословено Дърво. То „произлязло“, както се казваше в книгата, „в самото начало на времето“. Но докато четях, разбрах, че не става дума за началото, а за пресечната точка – точката, в която се сливат две коренно различни епохи.
Някога, много отдавна, този свят е бил обикновен, без никаква магия. И тогава Дървото се „появило“ и дало „семена“. Самите семена на магията, едно от които сега се намираше в мен, имаха един-единствен произход.
Един ден шепа воини тръгнали да покоряват непристъпна местност и след като преодолели много трудности, спечелили голяма награда. В края на дългото изкачване на една забранена планина те намерили дърво, чиито листа преливали от светлина и по което се виждали „странни, светещи плодове“.
Един от воините, Естрил Отчаяният, откъснал такъв плод и го изял. Ето къде спрях…
Естрил. Това е името на кралската фамилия. Значи онзи човек е бил прародител на нашия Джордж.
Той видял странното „зрънце“ и веднага го сложил в устата си.
Неволно се усмихнах. После прехапах устните си, за да не се разсмея на глас.
Представих си войн в зверска кожа и с тояга, мучащ питокантроп, който яде от едно затънтено дърво. А потомъкът му сега се разхожда наоколо, сякаш е най-културният и порядъчен от всички.
– Да, Джордж… Жалко, че не знаех за твоята генетика по-рано.
Не издържах, и все пак измърморих, после се върнах към книгата си. Всичко се беше променило след действието на Естрил. Дървото, което беше неподвижно, изведнъж се раздвижи, разклати листата си и „плодовете“ започнаха да се издигат във въздуха. Те обгърнаха дървото в плътен облак, а след това рязко се разпръснаха в различни посоки. Както пишеше в книгата, „в безкрайното разстояние“.
Спътниците на Десперадо получиха тежък удар, семената удариха всички и тогава започна агонията. Дни наред били в агония, лежали изтощени под дървото, където не можели да се движат. Но когато били съживени, открили, че са по-силни. Искало им се да продължат пътя си, но странното дърво се оказало последна точка. Там, по-далеч, се издигало само голо парче планина. Забраненото място беше безсмислено – в смисъл, че нямаше трофеи, нямаше плячка.
Воините не оценили пълния ефект на „плодовете“, които получили. Магията се развивала и съзрявала постепенно. И не само в тях – разпръснатите семена намерили своите притежатели във всяко кътче на света. Освен Естрил никой не ядял семената, те сами влизали в телата.
Така на този свят се появили магьосници, а моментът, в който те „намерили Дървото“, бил наречен началото на времето. Магията била съпроводена с дълголетие, а и с повече проблеми – много скоро започнал не само строежът на Великия храм, но и войни за правото да се владее планината. След няколко века битки хората постигнали споразумение – територията станала неутрална и не принадлежала на никого.
Служителите на Храма не отговаряли пред никого и сега всички можели да се покланят на Дървото и да посещават построеното до него светилище.
Що се отнася до Естрил Отчаяния, след много битки, успешни и неуспешни съюзи, той се преместил на запад. Там завладял редица територии и в крайна сметка основал кралство Естриол. От тази забележка си направих извод, че от столицата до храма не се пътува кратко, а после намерих карта в книгата и се убедих в мнението си. Но това не беше последното откровение.
***
Оказа се, че дървото е изсъхнало в някакъв момент. Вече нямаше нито трептящи листа, нито плодове, които да отлитат с поривите на вятъра. Разбрах също, че по склоновете на планината нямаше никаква магия. Но въпреки свободното от магии пространство не е необходимо да изкачвате планината пеша – на границата има специална платформа за телепортация.
Така че трябваше да се надявам, че Психо не е излъгал и наистина може да извърши тази дълга телепортация. Ако и Зора не грешеше и свитъкът наистина се намираше в корените, щеше да мине лесно.
Облягайки се назад в стола си, се замислих за това, че трябва да направя нещо със собствените си знания. Имам твърде малко от тях, а аз съм любопитна да знам.
За същите семена. Дървото изсъхна, но магията не изчезна, защото семената се предават от поколение на поколение. Но на същите тези Сонтор им е останало само едно семе.
Защо?
И до какво са довели мимоходом споменатите в книгата опити за събиране на семена?
Какво се случва със семената като цяло?
И какво означава споменатото дълголетие? Магьосниците живеят по-дълго, но с колко?
И какво се случва с онези, които просто върнат дарбата си? Ами ако след като се откажа от „семето“, ме чака някаква тежка депресия? В края на краищата вкарването на магията в тялото ми задейства някои допълнителни процеси, така че отвикването също има ефект? Ако ще и само чрез обръщане на тези процеси?
От друга страна, Филиния явно не беше от хората, които биха застрашили невинен човек, който ѝ помага. Така че засега няма причина да тичам наоколо и да крещя като жертва.
Затворих книгата, погледнах към стенния часовник и се намръщих. Бях се задържала в библиотеката по-дълго, отколкото бях планирала. Как щях да наваксам с всичко, което исках да направя сега. В края на краищата имах да уча и лекционен материал.
На излизане от залата се сблъсках с учителя Номан и той ми напомни за уроците. В крайна сметка се разбрахме да се срещнем след два дни, вечерта, в кабинета му.
С това си тръгнах. Когато се върнах в стаята си, открих Жрец – плешивият котарак не просто спеше на леглото, а явно и на възглавницата ми. Отначало се ядосах, но после се усмихнах на новия план да се отърва от съквартиранта и отидох до бюрото.
А на сутринта… Уви, това беше донякъде очаквано. Или по-скоро, като се има предвид събитията, имах предчувствието, че ме чака поредната издънка.
Котката се измъкна. Сякаш бе успяла да прозре мислите ми или бе разбрала за новите уговорки със слугите по някакъв друг начин. Искам да кажа, че цяла нощ ме беше блъскал, стоварвайки върху мен значителния си труп, пречейки ми да се наспя добре, а на сутринта беше изчезнал като джин от приказка.
– Р-р-р! – Коментирах ситуацията.
Но не се спирах на лошия късмет. Повече ме вълнуваше фактът, че днес е последният „работен“ ден от седмицата, което означаваше, че утре ще трябва да се телепортирам и да платя дълговете си.
Съсредоточих се върху тази мисъл. Започнах да прекарвам в главата си историята на Зора и информацията, взета от книгата за Храма.
Между другото, гравюрата, изобразяваща Дървото, също беше там.
Утре щях да видя лично този „дарител на магии“. Остава да не се впуснете по невнимание в нови приключения и да не се забъркате в поредния скандал.
ДЖОРДЖ
„Голям генофонд като твоя трябва да остане в страната“. – Тази фраза на майка ми, въпреки цялото ми хладнокръвие, беше трън в очите ми.
Наистина бях охладнял към Маргарет Сонтор, но тези думи се промъкнаха под бронята ми като гъвкава змия. Тя сякаш се спотайваше някъде съвсем близо до тялото ми и инжектираше отрова – отвара, която разяждаше непоколебимостта ми бавно, но не и отвратително.
Само няколко дни и от бронята останаха само отломки. В гърдите ми пламна пожар.
Беше толкова ефективен, че през последните четири часа от нощната почивка ме преследваха много неприлични видения.
Не, в съня нямаше пряко прехвърляне на генофонда, а само прелюдия, но беше твърде ярка.
Устните на Маргарет Сонтор бяха еластични и сладки като мед.
И се събудих с трясък, сякаш бях подхвърлен в леглото. Бях се дръпнал в реалността от осъзнаването, че един ден Марго ще се омъжи за някой глупак, когото аз лично съм подбрал.
И ето го чудото – до този момент ми се струваше, че в моето кралство има достатъчно прилични, компетентни млади мъже, но сега сякаш всички бяха изчезнали. С тихо ръмжене се отърсих от всички сантиментални сополи и скочих на пода. Насочих се към душа, като по пътя си измислих страхотен план.
Наистина страхотен. Най-добрият, който можех да измисля. План, който да съчетае полезното с много полезното, като в същото време по някакъв начин задоволи нездравата ми похот.
В резултат на това в началото на осем часа сутринта стоях пред девическото общежитие на Академията по магия, покрито с камуфлажен балдахин, в очакване на девойката Сонтор. Тя не се появи толкова бързо, колкото ми се искаше.
Дамата изглеждаше сънена, но ентусиазирана. Блясъкът в очите ѝ ме накара да бъда предпазлив – нещо и се въртеше в главата. Със сигурност беше така. Щях да се открия веднага, но този ентусиазъм на лицето ѝ ме накара да задържа конете си и да последвам адептката.
Маршрутът от общежитието до главната сграда. В края на това пътуване все пак махнах балдахина и извиках:
– Лейди Маргарет.
Тя подскочи, сякаш я бях ухапал.
***
Грациозен обратен завой и изведнъж стигнах до извода, че недвусмислено ще я ухапя. Не сега, а по-късно. Когато стане моя лична Сянка. И не просто Сянка… С тежко издишване най-накрая приех, че е само въпрос на време Марго да стане кралска любимка. Но ето че…
Аз не съм палач. Не съм изнасилвач. Не съм слабак, който печели любовта на една жена със заповеди.
Мога и трябва да накарам дамата да се хвърли в обятията ми. Всъщност Маргарет е тази, която трябва да иска връзка с монарха, а не обратното.
– Ваше… – тя издиша – величество?
– Добро утро, госпожице – казах хладно.
Направих крачка по-близо и поклатих глава към малката тренировъчна площадка:
– Следвайте ме.
– А… – започна тя.
Сбърчих вежди величествено. Какво „а“, когато монархът го заповядва?
– Ваше величество, имам закуска – каза Маргарет. – Много съм гладна. А след това клас…
Веждата ми остана на мястото си.
Миг конфронтация и неизреченото проклятие на лицето на Марго. Изпратиха ме с нецензурни думи, но мълчаливо, в себе си.
В действителност дамата кимна, обърна се и тръгна в посочената посока. Но почти веднага тя не можа да издържи повече:
– Какво искате?
– Не е точно учтив начин да се отнасяш към един лорд Владетел – казах аз.
Младата Сонтор не помръдна, нито… се извини. Безстрашна. О, иска ми се да можех да насоча това безстрашие.
– Прочетохте ли книгата, която ви дадох? – Попитах, насочвайки мислите на момичето към главното.
– Все още не – промълви тя.
Логично, логично, но аз, като крал, бях свикнал на по-бързо изпълнение на „желанията“ си.
– Много уроци – добави Маргарет след миг колебание. – Трябва да се подготвя за лекции, да повтарям материала и изобщо.
– Какво да повтаряш? Ти си брилянтно запозната с по-голямата част от материала за първи курс – отвърнах аз, спомняйки си нейната контролна работа.
Тя се смути, но в никакъв случай не се поласка.
– Благодаря ви, ваше величество. Но според мен тези знания не са достатъчни.
– Да?
Удивих се, но не в това беше смисълът. В думите на дамата се долавяше известна сдържаност. Можех да се пошегувам, както каза Тонс, но не го направих.
– Утре е почивен ден за адептите, така че можеш да четеш – казах аз.
Това отново беше желание. Дамата се възмути.
– Почивният ден е ден за почивка – каза тя предизвикателно. – Ако учиш през цялото време, без да даваш почивка на главата си, рано или късно мозъкът ти ще експлодира.
Има смисъл. В известен смисъл.
– Ключовата дума е „късно“.
Възмущението на лейди Сонтор се засили. Този път обаче тя остана безмълвна. Свърши препирнята си, за да попита:
– Къде ме водиш.
– Не забравяй, че ще стимулирам дарбата ти не само със знания, но и с магии.
Съдейки по изражението на лицето и, ме изпрати още по-далеч, отколкото преди няколко минути. Но аз простих.
Имам твърде големи планове за тази девойка, за да се вкопчвам във всяка глупост. Маргарет е само на деветнайсет, твърде млада е и все още не е способна да оцени сложността на възможната игра.
В мълчание стигнахме до тренировъчната площадка, която представляваше парче гола земя, заобиколено от ниски стълбове, натоварени със защита. Аналог на защитен навес, само че неподвижен. Така че магията, използвана на мястото, нямаше да избяга и да убие някого по невнимание.
Обикновено това беше тренировъчна площадка за учениците от горните класове, но този път беше празна. Предупредих колегите си, че площадката ще бъде заета, а аз не очаквах никого.
– Сложи си чантата и да вървим – заповядах на Маргарет.
– Трябва ли да си сваля мантията? – Тя се намръщи, а аз се заинатих.
Съблечи халата, съблечи роклята, съблечи… Добре. Спри. Спри.
– Можеш да я запазиш. Тази магия няма да навреди на робата.
Още няколко крачки и бяхме в центъра.
– Помниш ли основните сили на Сянката? – Попитах. Лицето на Маргарет се смръщи.
– Е, това е добре. А сега да се опитаме да поработим върху един от аспектите. С откриването на маскировъчния балдахин. Аз ще стоя отзад, в рамките на зоната, а ти ще се опиташ да ме откриеш.
С тези думи активирах артефакта, превръщайки се в невидим. Не знам какво очакваше адептката, но лицето ѝ се опъна, придобивайки объркан вид.
А аз се дръпнах назад и настрани, като останах съвсем близо…
Хайде, намери ме, момиче. Марго потърка очите си и издаде тих болезнен стон. Пристъпих напред, докоснах бузата ѝ и се отдръпнах. Дамата се завъртя, загледана в пространството, и аз се придвижих малко по-далеч.
– Ваше величество, това не е смешно.
– Намери ме… – изрекох през устата си, но дори да възнамерявах да крещя, тя нямаше да чуе под този балдахин.
– Ваше величество, аз… се чувствам като идиот – призна Марго след пауза.
О, добре. Това прави двама от нас. Само кралете не говорят за такива неща. Започнах да заобикалям от дясната ѝ страна, но дамата не виждаше. Можеше да е просто впечатление в парка. Там тя ме гледаше право в очите. Марго примигна. Направи няколко дълбоки вдишвания и, умно момиче, наистина се съсредоточи върху гледането. Но без резултат.
За половин час, който прекарахме на тренировъчната площадка, тя не видя нищо. Бях разочарован. Всъщност не много. В края на краищата това беше само началото. Първото обучение на определено умение, което можеше да подсили специализацията на Сянката.
След няколко дни ще опитаме да прихващаме магически потоци, но това ще направим в офиса. Но засега…
– Спри – казах аз, деактивирайки артефакта – това е достатъчно за днес.
Дамата, чиято глава вече се въртеше, въздъхна с облекчение. Тя още не знаеше, че въпреки неуспеха си я очаква много интересна награда. – Достатъчно, Маргарет – казах отново. – Нямаше резултат, но все пак съм доволен.
Тя не оцени похвалата, но набързо погледна в посока на главната сграда. Все още мечтае да посети трапезарията. Ами…
– Закуска с мен – информирах я аз.
Адептката не беше доволна и аз изведнъж се изненадах. Какъв мършав демон? Крал ли съм или какво?
– Какво? Не си ли гладна? – Сложих ръце на гърдите си и погледнах… малко подигравателно.
И след още един проблясък на изчервяване махнах с ръка към втория маскировъчен балдахин, поставен на самия край. Кратко заклинание за деактивиране и дамата видя масата, покрита с бяла покривка, на която беше сервирана закуска. Кафе на магическа горелка, кифлички с масло и конфитюр, сирена, сладка извара, плодова салата и голямо парче печено месо за мен. Марго преглътна малко видимо и аз се възползвах от момента.
– Хайде да вървим – наредих по обичайния си начин. И тя все пак тръгна.