Глава 2
Кой знаеше, че това изобщо е възможно. Че на следващата сутрин ще стоя в коридора на апартамента на мен и майка ми и ще лъжа нагло.
Не бях казала на семейството си за изчезването на посредническата фирма, а версията за обучение в чужбина ми беше дошла супер. За семейството ми отивах точно там, където трябваше да отида, и всичко беше наред. Предполагаше се, че ме чакат, а преподавателите в колежа буквално ръкопляскаха при мисълта, че ще учат толкова красивата мен.
Единственото несъответствие в моята история беше връзката.
Когато казах на чичо ми, че не е нужно да ми се обаждат, той беше озадачен. Когато добавих, че контактът чрез месинджър, социални мрежи или електронна поща също е излишен – той смръщи вежди и промърмори:
– Защо така?.
Следващата част беше най-трудната. Неясен разказ за трудностите при ученето, за горещото ми желание да се концентрирам върху обучението и все такива неща. Накрая изригнах, че изобщо там няма много добри комуникация, и чичо ми се възмути:
– Искаш да кажеш, че интернетът в Англия е по-лош от нашия?
– Представи си но е така.
Труден разговор. Те се притесняваха за мен и аз направих най-доброто, на което бях способна.
Поне не ми се налагаше да се обяснявам на майка ми.
Майка ми беше извън обхват, така че просто ѝ изпратих имейл. Малко съжалявах, че не успях да чуя гласа на майка ми, преди да тръгна, но какво пък сега?
Чичо ми, макар и със затруднение, беше убеден. Вярвах в най-доброто, макар че все още имаше повод за напрежение.
Вчера, когато с Филиния обсъждахме тънкостите на преместването ми в техния свят, веднага бях повдигнала темата за комуникацията.
Херцогинята отвърна с думите:
– Ще измислим нещо. Ще дам задача на Боксби.
После направи пауза и добави:
– В краен случай, ако няма изход, Боксби ще ви пренася от време на време у дома.
Кимнах, доверявайки се на по-възрастната жена – в сърцето си чувствах, че лейди Сонтор няма да ме измами.
Но дългокосият „хипнотизатор“ все още будеше съмнения и не можех да се стърпя да попитам:
– Кой изобщо е Боксби? Каква беше ролята му в цялата афера?
Оказа се, че „много тясно специализираният магьосник“ е бил само посредник. Той се е заклел да пази тайна и няма да имаме никакъв контакт след прехода ми. Единствено за преводи, ако имахме нужда от тях. Животът веднага ми се стори по-забавен.
С херцогинята продължихме дълъг, интригуващ разговор – разговор, в който взех самото решение.
Казах „да“. Не заради парите – все още не можех да повярвам във възнаграждението, то беше твърде огромно – а от неудържим интерес. Беше ми обещан цял един нов свят.
Споменаха и магията, но аз се страхувах да мисля за нея все още, затова не засегнах темата в разговора. Само изтъкнах, че магията е мит в нашия свят. В отговор чух благосклонен тон:
– Добре.
Късно през нощта Боксби ме заведе у дома. Преопаковах вече натъпкания си куфар, свърших всичките си задължения и сега бях тук. Стоях в коридора и си създавах илюзията за нормалност.
– Марго, скъпа, ще ми липсваш – каза чичо ми с въздишка. – На всички нас ще ни липсваш.
Целунах го по бузата, „прицелих се в пътя“ и тръгнах да щурмувам таксито.
Последното вероятно беше излишно. Можех да завия зад ъгъла на къщата или да се скрия в собствената ни алея, но не исках да рискувам. Реших да си създам перфектното алиби. Да се телепортирам далеч от мястото, където нямаше точно любим чичо, способен да забележи каквото и да било.
В крайна сметка не успях да стигна до летището. Помолих таксиметровия шофьор да ме закара до един огромен търговски център и зачаках магьосника. Боксби твърдеше, че може да ме намери навсякъде по света, и не лъжеше.
След няколко минути лутане из ярките витрини на магазините, иззад една колона се появи дългокос мъж. Беше облечен във вчерашния костюм, а тъмните му очи бяха хищни, но нивото на опасност беше слабо.
– Лейди Маргарет – обади се Боксби.
Посредникът протегна ръка взискателно и аз не бях сигурна веднага какво иска. Дори малко се смутих, когато мъжът целуна ръката ми. А после витрините изчезнаха и ние се озовахме в познатия величествен коридор на стария замък…
– Марго. – Възкликна Филиния, която ме чакаше.
Кимнах учтиво в отговор. След това подадох куфара на прислужницата, която изскочи и беше малко изненадана от конструкцията на куфара, наблюдавах как херцогинята благодари и се сбогува с Боксби, а ние отидохме да подпишем договора.
След като Боксби се отдалечи, към нас се присъедини още един мъж, пълничък и респектиращ на вид господин Вишик. Той ми подаде купчина листове и очите ми се замъглиха.
Бях спокойна от факта, че лесно разбирах речта на местното население, но документите се оказаха различни – виждах както неразбираеми завъртулки, така и обикновени познати букви, които дори бяха събрани в отделни думи.
Общият смисъл оставаше недостъпен. Преди да успея да изкажа проблема, се изкашлях. Можех ли да говоря пред Вишик? Спокойно? Дори за другия свят?
– Не се смущавай – отгатна Филиния смущението ми. Вчера тя ме помоли да я наричам на първо име, защото съм нещо като нейна внучка. – Господин Вишик и всички слуги, включително и тези, които сега са в семейното имение, са под клетва.
Кимнах и обясних за буквите.
– Стабилизират се – отвърна Филиния. – Боксби ме предупреди, че това ще се случи. Ще трябва да почакаме още малко.
Облекчена, аз се върнах към съзерцаването на текста. Колкото по-дълго гледах, толкова по-ясен ставаше надписът и след около петнайсет минути успях да прочета документа. Смисълът на договора, най-общо казано, се свеждаше до две неща: първото беше, че аз, Маргарет Максимова, бях изпълнител.
Бях назначена за внучка на лейди Сонтор, скрита през цялото време като дъщеря на убития лорд Сонтор Младши, и имах право на доста широк списък от неща.
Да живея в замъка и в столичната резиденция, да се разпореждам в имотите, както реша, да представлявам семейството, да уча в Столичната академия и да получавам магически дар.
Второто беше, че поемах редица отговорности. Всъщност да бъда внучка на Филиниа, да представлявам семейството, да се държа прилично, да уча усърдно и да подкрепям херцогинята, ако има нужда от помощта ми.
В него се излагаха и условията на договора, размерът на възнаграждението и „отговорностите на страните“.
В този раздел прочетох, че: „В случай на лошо поведение от страна на изпълнителя; грубо нарушение на споразуменията, изложени в договора; всякакви действия, които вредят на семейството, неговото имущество и репутация, и при липса на други възможности клиентът си запазва правото да отстрани изпълнителя с всички необходими средства.“
Изкашлях се и попитах:
– Намеквате за убийство ли?
Филиния погледна недоумяващо документите, а Вишик размърда ръце:
– Обичайните юридически формулировки. Не става дума за убийство, но със сигурност не е изключено. Но това е в краен случай.
– Може ли да пренапишем тази клауза? – Попитах нервно. Вишик се намръщи, а после лейди Сонтор попита:
– Някакъв проблем с пренаписването?
– Лейди! – Отговори възмутено адвокатът. – Ами това е стандартна формулировка! Освен това не знаем как ще се развият нещата. А и, знаете ли, има най-различни случаи!
Знаех, че няма да се държа „флагрантно“, разбирах, че Филиния едва ли ще допусне убийство, но клаузата не ми хареса категорично.
В документите обаче имаше и втора изключително странна точка: „В случай на смърт на клиента изпълнителят има право да запази името и титлата, получени по силата на този договор, и да наследява като законен представител на семейство Сонтор.
Изкашлях се, след като прочетох такова нещо, и, разбира се, попитах:
– Защо?
Нейно благородие сви рамене:
– Нямам други наследници. Имам право да се разпореждам с имуществото си, както пожелая.
Оу! Тя е отчаяна баба!
– Филиния – опитах се да се обърна към разума ѝ.
– Оставяме тази точка – каза строго дамата и аз, след кратък, напрегнат момент на размисъл, позволих и моята да бъде неоправена. Рискът си е риск.
– Добре – каза Вишик, който не желаеше да преписва документите.
Дадоха ни стоманена химикалка с доста обикновена конструкция.
Разликата беше в принципа на работа – в писалката нямаше мастило. Човек трябваше да допре писалката до възглавничката на безименния си пръст, след което тя пробождаше пръста и пускаше кръв. Изтеглената кръв беше достатъчна за един подпис, така че се налагаше да убодем пръстите си два пъти.
След това Вишик удари блестящ печат върху листовете хартия, а аз се вкопчих в хартията, осъзнавайки, че проблясъците в мастилото са истинска магия.
– Харесва ли ви? – Измърмори адвокатът. – Свиквай с това. – И след това съвсем тихо: – Още повече, че това не е магия, а просто глупости.
Погледнах внимателно и ми бе подаден нов лист хартия. На него имаше цифра от две хиляди златни монети и думата аванс.
Когато я пресметнах в земни пари, въздъхнах нервно – беше около два милиона. Изглеждаше напълно нереалистично, обикновените хора не печелеха толкова много. И с усмивка Филиния постави тежката кадифена торбичка на масата…
Като дръпнах връвчицата, отново въздъхнах – монетите бяха лъскави и красиви. Издърпах една и се загледах в герба с изображение на животно и профил на мъж от другата страна.
– Това краля ли е? – попитах.
– Джордж – Кимна недоволно Филиния.
Това беше име, което си спомнях. Причината, поради която новоизлюпената баба мръщеше нос, също беше разбираема.
– Можеше ли той да има право да разпределя имуществото ти? – Неиздържах и попитах аз.
– Не, разбира се, че не – гласът на херцогинята стана леден. – Но нека момчето да мечтае.
Момчето. За Филия може и да беше момче, но изображението върху монетата подсказваше за намаленото усещане за младост. Мъж. Мъж с власт.
– Разбирам – издишах аз, без да уточнявам.
Това нарани Филиния дори повече, отколкото последния път. Перото изсмука нова порция кръв и докато се подписвах, Вишик извади друга хартия – тази, както и разписката за авансовото плащане, не бяха предоставени за проверка преди това.
– И какво е това? – Попитах аз. – Най-важното нещо, лейди Маргарет – адвокатът не просто стана сериозен, а се изправи и сякаш порасна на ръст. – Това е документ за предоставяне на магически дар за вас?
ДЖОРДЖ
Една крачка, един замах встрани и юмрукът на Тонс прелетя покрай него. А аз се извъртях, сграбчих противника си и прехвърлих масивното тяло над себе си.
Тонс видя, че тази „подлост“ идва, но нямаше време да се измъкне от хватката и рухна на твърдата земя на тренировъчната площадка. Той падна без никаква грация, каквато има воин от неговото ниво. Падна като чувал с… хм.
Избърсах потта от челото си, свих хищно рамене.
– Е?
Отговорът на мое величество беше болезнен стон.
Гърдите ми се надигнаха бързо, дробовете ми работеха като ковашки чукове. Преглътнах тежко топлия летен въздух с нотка на сурови аромати и ми се прииска да продължа обучението си. Но Тонс нямаше желание да заеме полагащото му се място върху издълбаното парче земя.
– Колко дълго можем да се печем на слънце? – Не можех да издържа.
Моят приятел и другар по оръжие стенеше по-нещастно от всякога. Той се преобърна настрани, придаде на лицето си болезнена физиономия и отново се скова. Намръщих се, съзнавайки неприятното обстоятелство, че Тонс не беше ранен, дори не беше надлежно посинял, а просто се беше напил.
Той е пиян!
– Тонс! – Излаях.
– Джордж, виж, аз просто… знаеш ли… ооо – мъката в гласа му стана повече от изразителна. – Знам, знам, излязох снощи. Злоупотребих с него.
– Е, така си е – промълвих аз.
Можех да накарам Тонс да продължи боя, но бях достатъчно милостив, за да се отдръпна.
Обърнах се да огледам малкия двор, закрит от стените на двореца, и осъзнах, че няма никой друг, който да иска да се бори с краля.
Малцината присъстващи поданици рязко пребледняха, отдръпнаха се и започнаха да мимикрират пред стените. Дори двете момчета от дворцовата охрана се включиха в процеса. Но отгоре, от галерията над платформата, се чуваха въздишки на възхитени жени.
М-да.
Поклатих глава и нелюбезно примижах. Галерията, за разходка на дамите, беше досадна от много време насам. Но не можех да затворя вратата – ако нямаше смутени надничащи дами, Тонс нямаше да бъде въвлечен в битката.
Той имаше страхотно тяло на воин и обичаше да се показва, макар че се оплакваше, че повечето дами гледат мен, а не него.
Крал.
Да, аз бях крал, но не това беше титлата, която привличаше жените в момента. Силното, могъщо, полуголо тяло, украсено с две сложни татуировки, беше тайната.
Усещах погледите им по кожата си и това не беше толкова дразнещо, но почти. Раздялата с последната ми фаворитка беше твърде скандална – беше изхабила нервите ми. Не исках вниманието на дамата точно сега. И без това си имах достатъчно проблеми с тези кокошки.
Отново свих рамене и когато направих крачка по посока на арката на изхода, скрита в стената, нещо се промени. Земята сякаш се удряше в краката ми. Леко се разтреперих, очите ми се замъглиха.
Странността продължи по-малко от секунда и реших, че това е ефектът от удара в главата, който Тонс ми нанесе в началото на обучението. Но после се случиха две неща едновременно. В далечината се разнесе приглушен вой на сирена, а въздухът до мен затрептя. За частица от мига на прага ми се появи голям грифон, чиито пера бяха настръхнали, беше Карм.
Огромният грифон размаха опасно клюн и се опита да го блокира със значителното си и почти неуязвимо тяло. Снежнобелите му крила блестяха, а ноктите на зверските му лапи приличаха на мечове. Бях объркан, но бързо се опомних.
Събитието не беше обикновено!
Привидението на Карм говореше за пряка опасност за мен, а воят на сирената съобщаваше за… нахлуване в кралското хранилище за артефакти.
Сериозно?
Това нямаше смисъл.
Тоновете веднага престанаха да страдат.
Тонс се приближи до мен и ми подхвърли тренировъчното си острие – тъпо острие, но в умели ръце дори пръчка е опасна.
Замръзнахме, заели бойни позиции, опитвайки се да разберем откъде идва опасността и какво се случва, но врагът не бързаше да се покаже.
След още няколко минути Карм се успокои. Перата падна, ноктите се прибраха в омекнали лапи и на мястото на пронизителния боен вик се чу грухтящ звук. Нежно гукане на домашен любимец.
– Какво, по дяволите… – проклех приглушено. Сирената също беше замлъкнала.
– Какво, по дяволите… – също толкова строг глас се чу от Тонс.
Ние кимнахме с глава. Замахнахме с тренировъчните си мечове надолу и изведнъж Карм, който беше висок колкото мен при холката, потърка стоманения си клюн в главата ми. Кълването му в ухото ми беше леко оглушително.
Отблъснах лицето на наглия грифон и промърморих:
– Чакай.
Половин час по-късно осъзнах, че не разбирам нищо, изобщо нищо.
– Не разбирам.
Бързото разследване, разговорите с маговете и стражите, проверката на алармените и защитните висулки бяха установили, че алармата е била фалшива.
Била е причинена от пренапрежение, възникнало в сърцето на хранилището, в най-сигурното отделение, където се е намирало най-ценното от всичко – Семената.
Когато влязох, видях потресаваща гледка – бледи кълба от спящи магически семена, които се носеха във въздуха. Голямата плоска кутия, в която се съхраняваха тези семена, лежеше на пода.
Бих си помислил, че кутията е била подправена, но на капака се виждаха кръгли дупки със следи от обгаряне, а те ясно говореха – дарените семена сами са излетели от кутията. По собствена инициатива.
– Какво за… – повторих за пореден път тази сутрин.
– Изглежда, че става дума за магическо колебание, ваше височество – намеси се майсторът на магическия пазител. Един стар човек, който се е сражавал и преборвал в много битки и е саботирал други.
– Какъв вид колебание е това?
– Не знам. Но мога да предположа, че нещо е разтревожило семената на вашия вид.
– И какво може да е то.
Събеседникът ми сви рамене – ами да, няма много възможности.
Или по-скоро изобщо няма такива!
Магиите, които се предават от поколение на поколение, нямат навика да се събуждат и да летят из хранилището.
Единственото нещо, което може да реагира на нея, е носител, готов да приеме дара.
В този случай обаче се събужда само едно семе, а не всички. И няма потенциални носители, мои преки потомци.
– Не знам, ваше височество – каза накрая магьосникът.
Кимнах и наредих:
– Дръжте под око хранилището. Ако се случи нещо, дори и най-малката странност, обърнете се направо към мен.
Назад към част 2 Напред към част4