Глава 4
Следващият ден премина по същия начин като предишния. Кралят лично преподаваше на всички класове на първокурсниците в Академията по магия в столицата.
Бях ядосана, натъжена и малко съчувствах на човека, който бе приел отказа ми толкова остро. В същото време се опасявах, че разгневеното ми величество ще дойде и на индивидуалното занятие с учителя Номан.
Но с последното всичко беше наред.
Късно вечерта учих с Номан и дори бях похвалена. Легнах си почти спокойно, но на сутринта… Той се появи на вратата ми.
Започна се с почукване на вратата.
Вече се бях облякла, бях си сресала косата и се готвех да отида в трапезарията. Когато чух почукването, изтръпнах. Подозирайки, че това може да е Джордж и неговите неприятни караници, извиках през вратата:
– Кой е там?
В този момент се изясни, че това е един побратим на краля.
Отворих бавно вратата, сякаш измъквах отровна змия от торба. Не пуснах и приятеля на краля да влезе – просто се измъкнах през широката пролука.
Тогава долових весела усмивка и чух:
– Добро утро, лейди Маргарет.
Мм-хм… Честно казано, твърдението е спорно. Въпреки това го казах на глас малко по-учтиво:
– Искате ли нещо?
– Разбира се – отвърна Тонс без притеснение. Брюнетът се поклони за кратко и каза: – Съберете си нещата. Очакваме ви в двореца. Нейно величество лейди Мира. И да – усмихна се той по-широко от преди – моля, донесете семената.
Семената?
Затворих вратата и отстъпих две крачки назад. Изобщо не ми харесваше, че трябва да ходя някъде. Освен това на адептите не беше позволено да напускат Академията, освен в почивния си ден. Освен ако ректорът, като рядко изключение, не го разрешаваше.
А и самата самоличност на „придружителя“…
В момента татуировката мълчеше, но това не променяше тревожното усещане, че нещо не е наред с кралския побратим.
Той предизвикваше противоречиви чувства. От една страна, го харесвах, защото беше красив и очарователен, но от друга, все още не бях забравила претенциите, които бе изказал по време на обяда.
Откъде знаеше той за семената?
Изпитах някакво изтръпващо безпокойство. Помислих си да използвам радиомаяка, за да повикам Джордж, но…
Като се има предвид откровеното поведение на краля, изгарящите му погледи и тиранията от последните няколко дни, не можех да посегна към татуировката. Вместо това стиснах зъби и реших, че щом на Тонс се доверяват Джордж и кралицата майка, ще го направя и аз.
Още повече че обективно погледнато, нямах причина да го подозирам в каквото и да било.
Но преди да натъпча кутиите със семена в ученическата си чанта, сложих всички артефакти, които ми беше дал Джордж.
Имам предвид всичко! Дори двата килограма злато, които се бяха промъкнали по време на последната целувка и под чиято тежест вратът ми започна да хлътва.
Плащът, който бях наметнала отгоре, не ме спаси от тихия звън на бижутата и аз се почувствах като богата циганка.
Стиснах чантата си, в която бях сложила двете кутии, и излязох при аристократа, който ме чакаше в коридора. Едва сега тя се изясни:
– Ректорът Калтум разреши ли ми да пропускам занятия?
Кимване.
– Защо отиваме в двореца?
Тук Тонс сви рамене и отговори неясно:
– Спешна молба на лейди Мира.
Нищо ясно и все пак обезпокоително. Но аз все пак отидох.
Пресякохме парка, като по пътя срещнахме господин Калтум. Ректорът ни кимна без никакво удоволствие – явно беше наясно с предстоящото пропускане на часовете от страна на адепта Сонтор.
След това имаше карета, кратка разходка из града, разходка из двореца и аз се озовах в салона, където ме чакаше Мира.
Тонс си тръгна веднага, а нейно величество, като ме видя, се усмихна широко и попита:
– Марго, гладна ли си?
Като се има предвид, че нямах време да хапна закуска…
– Малко, ваше величество. Чай или най-добре кафе, би било добре.
Отново не съм много учтива? Е, съжалявам. Не мога да мисля трезво сутрин без кафе.
Но кралицата майка не се обиди и прислужницата започна да подрежда чашите още преди да ѝ бъде наредено.
Нахраних се, макар че закуската беше лека. Мира мълчеше през цялото време. Усмихваше се, а очите ѝ оставаха сериозни.
Накрая не можах да издържа:
– Извинете ме, Ваше Величество, но какво става?
– Джордж не ви ли предупреди? – Попита тя без особена изненада.
Джордж? Не ѝ казах, че монархът се е превърнал в гневно хвърчило, което кръжи над главата ми през последните дни. Всъщност бях убедена, че въпросът, заради който ме бяха повикали, има нещо общо с него.
Бях заподозряла упрек или нещо подобно, но случаят не беше такъв.
Лейди Мира въздъхна шумно и каза:
– Джордж ме помоли да му помогна. Да проведа един експеримент с теб.
Веждите ми се повдигнаха и Мира посочи ученическата чанта, окачена на стола.
– Имаш две чужди семена с дарове. Джордж иска да провери дали можеш да предадеш семената на някой друг, освен на роднините и децата си.
Думата „деца“ ме накара да се задуша. Просто си я представих… Както и да е, няма значение.
– Ако можеш да предадеш семена на някого, това… – Мира се поколеба – би било интересно откритие.
Не беше нужно да ме убеждават.
Самата аз мислех за възможността за предаване, експериментът ми беше интересен. Само че аз вече имам повече от две семена.
Освен семето от лорд Паор, което вече се беше превърнало в кълн, и второто семе, което беше долетяло от нищото, имах и кутийката, намерена в златното яйце.
Чудатият първи ректор на Академията не искаше да даде тези семена на семейството си, което вероятно намекваше за някаква специална стойност, но аз не виждах проблем.
Дори и семената да са уникални, на първо място, аз самата не се нуждая от толкова много. Второ, независимо колко специални са семената, силата и развитието на дара зависеха от мага. Това зависи от самия маг. Как се учи, как действа и как живее като цяло.
Семето е един вид универсален магически елемент. А в света има още много семена, не е необходимо да се придържаме към някое конкретно.
– Избрала съм няколко кандидати измежду благородни, достойни момчета и момичета на подходяща възраст – продължи кралицата майка. – Ако си готова да пожертваш няколко от твоите семена, бихме могли да опитаме. Ти ще разгледаш всички, ще решиш кой ти харесва най-много и…
Дамата замълча за миг и ми хрумна нещо неподходящо. Ако Мира знаеше само за двете семена, това означаваше, че Джордж не ѝ е казал за съкровището, както и за Филиния. Зачудих се защо.
Но това не е от значение.
– Аз съм готова.
Лейди Мира кимна и плавно се изправи на крака. Аз също станах, взех чантата си и повлечена от коронованата особа, се отправих на поредното кратко пътешествие из двореца.
Слязохме няколко етажа, промъкнахме се в скрит тесен коридор, където ни чакаха двама стражи.
Но главната неправдоподобност се състоеше в това, че този коридор беше закрит от прозорци. Цяла редица огледални и, както скоро се оказа, прозрачни прозорци само от едната страна.
Зад всеки прозорец имаше малка стая – Мира ги наричаше „чакални“. Оттук, от тъмнината, ми показаха шестима млади аристократи – две момичета и четири момчета.
Те чакаха сами и нервни, тъй като не бяха казали на никого за причините за повикването в двореца.
– Какъвто и да е резултатът от експеримента – прошепна Мира, – все още не бива да го разгласяваме. Нито пък твоето участие, Марго.
Бях благодарна за последното, но изборът… Прехапах устните си. Толкова е отговорно да избереш на кого да дадеш дара.
Ами ако сбъркам и избера по-малко достойните, а по-достойните останат без магия? Какво ще стане, ако дам семето на някой мошеник, например?
Разбира се, точно сега можех да се опитам да дам подарък на всеки от шестимата, имаше достатъчно семена, но шест семена бяха твърде много.
Три семена. За начало ще пожертвам три, а после ще видим. Но очевидно винаги ще има труден избор.
– Маргарет, опитай се да не се притесняваш – прошепна кралицата майка.
Да, точно това правех.
Издишах, вдишах и посочих едно момиче, едно пълничко момче с интелигентно лице и един кафявокос мъж в овехтяла камизолка. Бедността на последния беше толкова поразителна, че ме накара да искам да помогна.
– Добре, Марго – кимна лейди Мира. – Ще им завържем очите, за да не те видят или разпознаят. В стаята ще бъдем аз и стражите.
Ъм…! Това е като някакъв трилър, честно казано.
– Много добре, ваше величество. Нека да опитаме – казах аз.
Няколко минути по-късно ме заведоха при първия кандидат. Този в овехтялата камизолка.
Мира каза, че е на двайсет години, но изглеждаше много по-млад. Кралицата ми беше казала, че семейството му е служило вярно на Естриол в продължение на векове и е било едно от най-силните, но после нещо се е объркало. Сега кланът бил обеднял и напълно лишен от магия.
Въпреки помощта на короната, те бяха на дъното.
Нямам представа какво са казали на момчето, но то седеше тихо и се страхуваше да диша.
Опитах се и аз да мълча. Извадих от чантата си една малка кутийка, онази, в която имаше само едно семенце, отворих я и нагоре изплува блестящ балон.
Балонът замръзна на няколко сантиметра от носа ми, а аз… Какво да правя? Да опитам ли това, което направих в мазето? Искаш да кажеш, че просто трябва да му поръчам?
Не. Това няма да се получи.
„Здравей“ – казах мислено на семето.
Магическият предмет не отговори.
„Виждаш ли онзи човек там?“ – Още един безмълвен въпрос.
Отново нулев отговор, което имаше смисъл, затова преминах към същината:
„Мисля, че ти можеш да бъдеш неговата магия. Искам да влезеш… да влезеш… – каква е правилната дума в случая? – В тялото му.“
Пауза и добавих:
„Но ако не искаш, ако смяташ, че кандидатът е неподходящ, можеш да не се подчиниш. Тук има още няколко кандидати, които…“ – Но не трябваше да довършвам.
Семето се отдалечи от мен и бавно се понесе към момчето, чиито очи сега бяха покрити с дебела черна превръзка. То спря пред слънчевия му сплит и няколко безкрайни секунди по-късно… семето не влезе в тялото му, а се пръсна.
То се движеше светкавично, като изстреляна стрела, и тялото на момчето се изви. Аристократът изтръпна и веднага замръзна в някаква луда противоестественост.
Аз се стреснах и се втурнах към него, но Мира ме пресрещна.
– Всичко е наред – увери ме кралицата майка с тих глас. – Той има някакво видение. Това се случва понякога, когато семето на дарбата влезе в тялото.
Видение?
И тогава си спомних за моето собствено. То се върна в съзнанието ми толкова ясно, сякаш беше вчера.
Беше видение за Джордж. Не се познавахме, но това беше кралят, който се беше явил на новородената магьосница. В моето видение той беше нещастен, а ние стояхме в напрегнати пози и очевидна конфронтация.
Изпитвах желание да избягам, но и съчувствие, за което се опитвах да не мисля. Беше изгаряща симпатия, но ми се струваше, че е погрешна и невъзможна. А сега съчувствам на Джордж в действителност, в реалния живот.
И което е още по-лошо, влюбена съм в него!
Суверенът беше първият човек, когото видях, когато открих магията, така че какво, ако не е било случайно? Изведнъж неговото нервно величество е моята… съдба?
Изкашлях се при тази мисъл, но никой не ми обърна внимание. Всички гледаха момчето, а в мен бавно се раждаше разбирането – това работи. Аз го направих!
Направих го. Не само привличам семената на дарбата, но и мога да ги давам на непознати, които не са ми роднини. Мога да контролирам семената и нещо повече – мисля, че мога да говоря с тях.
Назад към част 4 Напред към част 6