Дикси Монро
Часовникът на стената най-сетне показа, че е време за обяд. На обяд салона затваряше за един час. Всеки беше свободен да прекара почивката си както пожелае. Другите служители обикновено използваха солариума през това време или си оформяха косите. От време на време ме миеха и подстригваха, но през повечето време просто четях книга и ядях сандвич.
Днес обаче имах други планове. Бях решила, че рецепцията има нужда от малко разкрасяване. Една хубава саксия с цветя щеше да е достатъчна, а аз знаех откъде да ги взема. Не за това се бяхме договорили с Ашър снощи, но исках да го видя. Може би да го поздравя. Не беше като да го водя на обяд и да правя сцена, за която да се говори в града.
Извиках, за да им съобщя, че излизам в почивка, и излязох през вратата, като се уверих, че съм обърнала табелката на вратата, преди да я заключа. Това беше единствения салон в Малрой и той винаги затваряше за обяд. Клиентите го очакваха. Но все пак обръщахме табелката, в случай че някой забрави.
За първи път от три години насам тази сутрин бях отворила очи и по лицето ми се беше разляла усмивка. Истинска. Беше толкова голяма, че ме заболяха бузите, и аз обичах всяка секунда от нея. Чувството на радост, вълнение и надежда сега бяха нещо ново за мен. Чудя се, че изобщо бях заспала снощи. Не бих могла да си измисля по-добра нощ, ако се опитах. Когато бях по-млада, си представях подобно нещо всеки ден. Но с течение на времето започна да ме боли прекалено много, за да мисля за това, затова се принудих да мисля за други неща, само за да спра болката и сълзите, когато затварях очи вечер.
Тези сълзи бяха част от човека, в който се бях превърнала сега, но нямаше да ми липсват нито те, нито празнотата в гърдите ми. Ашър не ми беше обещал нищо, но това, което каза, беше всичко, което трябваше да чуя за момента. Той ме обичаше. Искаше да се срещнем отново там тази вечер. И след това отново на следващата вечер.
Забързах надолу по улицата. „Денвърски фуражи и семена“ се намираше само на половин миля от салона и ходенето пеша беше по-бързо от шофирането, защото между двата магазина имаше три светофара.
Дървените мебели, които бях сигурна, че всички в този град притежават под някаква форма в задния си двор и на верандите си, бяха изложени отпред. Яркожълти слънчогледи украсяваха пространството и трябваше да призная, че дори на мен ми се искаше да седна и да се насладя на една лимонада. Беше много гостоприемно. Зачудих се дали Ашър е разтоварил всичко това. Вероятно беше. Това само ме накара да се усмихна още повече. Изобщо не ми пукаше колко глупаво трябва да съм изглеждала, докато се усмихвах съвсем сама, докато вървях по тротоара.
Завивайки към чакълестия паркинг, сканирах изложените цветя в търсене на нещо достъпно, тъй като ги купувах от собствения си джоб. Докато гледах, очите ми търсеха и следи от Ашър. Не исках да съм очевидна, но знаех, че той веднага щеше да разбере защо съм тук.
Проправих си път към страната на сградата, където се намираше входа на магазина. Точно когато пристъпих в сянката на навеса, чух женски глас, който ме накара да спра на място.
– Време е да ядеш, Ашър. Донесох ти печеното говеждо с онзи тъмен сос, в който обичаш да го потапяш. Изядох няколко от пържените ти картофи. – Гласът принадлежеше на Хана и беше кокетен. Освен това изглеждаше, че е много добре запозната с това, което Ашър обича. Не знаех дали да продължа да вървя в тяхната посока.
– Донесе ли ми сладък чай? – Попита той и тогава го видях да влиза отзад. Блузата му без ръкави беше мръсна и прилепваше по потната му кожа. Беше сложил каубойската си шапка и тя засенчваше очите му. Не можех да видя лицето му, но тона му беше приятелски. И изглеждаше доволен.
– Разбира се. О, здравей, Дикси, мога ли да ти помогна с нещо? – Попита Хана и аз преместих фокуса си към нея. Тя ми се усмихваше фалшиво. Беше прекалено весело и не се срещаше с очите ѝ.
– Аз, ъъъ, не, аз просто, аз… – спрях да заеквам и посочих стената от мотики и лопати, след което забързах към тях.
– Дикси – обади се гласът на Ашър след мен. Аз не се обръщах. Тя ме беше хванала неподготвена. Все още не бях подготвена да говоря. Не и тъй като все още преработвах това, на което бях станала свидетел.
Може би те бяха просто приятели. Той каза преди, че са били приятели и аз му повярвах. Но начина, по който тя му беше говорила, тона в гласа ѝ… говореше нещо друго.
– Дикси, почакай – той се приближаваше към мен. Можех да започна да бягам, но тогава щях да изглеждам нелепо и да привлека още повече внимание към себе си. Това, разбира се, щеше да превърне мен и Ашър в тема на разговор на всички за вечерята тази вечер. Включително и на собственото ми семейство. Свивайки се, спрях да вървя и просто го изчаках да стигне до мен.
Пръстите му се увиха около горната част на ръката ми и аз му позволих да ме обърне.
– Защо си тръгна? – Той изглеждаше напълно объркан.
– Не знам – излъгах аз. Знаех, че реагирам прекалено остро.
Той се намръщи и се огледа наоколо.
– Излез отзад до пикапа ми.
Усетих, че ме гледат. Бях почти сигурна, че принадлежат на Хана, но не проверих. Не ми пукаше. Интересуваше ме единствено да остана насаме с Ашър.
– Добре – съгласих се и му позволих да ме заведе до задната част на автомобила. Щом заобиколихме контейнерите за съхранение, се появи пикапа му. Когато бяхме от другата страна на пикапа, скрити от погледа, той ме подпря с гръб към него и постави ръцете си от двете ми страни. Дланите му бяха разположени плоско върху вратата зад мен.
– Кажи ми какво се случи току-що.
Въздъхнах и затворих очи, защото това беше неудобно.
– Дойдох да взема цветя за салона с надеждата да те видя. Тогава чух теб и Хана да си говорите. Вие бяхте приятелски настроени. Тя флиртуваше с теб.
Ашър сложи пръст под брадичката ми и наклони главата ми назад.
– Отвори очи, Дикс – прозвуча забавно той. Бавно ги отворих и след това примигнах срещу слънцето.
– Хана е моя приятелка. Работим заедно.
Кимнах.
Той само се усмихна и притисна целувка към устните ми.
– Харесва ми, че ревнуваш. Трябва да го призная.
– Не го правя – изпъшках аз.
Той се засмя, но после пусна ръцете си от пикапа зад мен и се изправи.
– Аз трябва да обядвам, ти трябва да купиш цветя, а ако остана още малко тук с теб, ще започна да те целувам така, както искам. Не можем да направим това още сега. Не и на публично място.
Заради Стийл.
– Добре – отвърнах, като ми се искаше нещата да са различни. Но разбирах.
– Хайде – каза той с леко дръпване на ръката ми и ни върна обратно около пикапа. Вече не се смущавах, така че когато очите ми откриха, че Хана ни гледа, се усмихнах. Не ме интересуваше какво мисли тя за мен. Бях се държала глупаво и ако искаше да ме смята за луда, не можех да я виня.
– Бих споделил половината си сандвич с теб, ако това нямаше да накара хората да говорят – каза той.
– Ще ям в салона.
– Няма да се радвам на компанията на обяда си. Обещавам.
Засмях се на това. Той бързо стисна ръката ми, след което се отдалечи.
Едва когато вдигнах очи, за да започна да търся цветя, го видях. Стийл. Той стоеше точно пред пикапа си и ни наблюдаваше. Гневният му поглед накара дъха ми да затаи дъх и накара Ашър да последва погледа ми. Той се напрегна и веднага се отдалечи от нас.
– Хайде, ти. Време е да ядем. Благодаря ти, че помогна на Дикси с това. Нямах никаква представа къде да го намеря – каза Хана весело, като влезе между нас и обви ръце около ръката на Ашър.
– Какво… – Започна да казва Ашър, но после кимна. – Да. Няма проблем.
Хана го спасяваше от Стийл. Разбирах това, но все пак не ми беше приятно да я видя да се прегръща с него.
– О, здравей, Стийл! – Извика тя, като махна с ръка и отдалечи Ашър от мен. Тя погледна обратно към мен. – Просто вземи каквото ти трябва отпред. Нора ще те обслужи. Сега ще си вземем обяда. – В погледа ѝ имаше предизвикателство, докато ме гледаше. След това ме дари с бавна усмивка, изправи се на пръсти и притисна целувка към лицето на Ашър. – Той е най-сладкия.
Изчаках да видя как той я отблъсква. За да ѝ кажа да спре. Да я попитам защо си е помислила, че може да направи това. Но той не направи нито едно от тези неща. Остави я да продължи да се придържа към него. Не исках да гледам повече. Стомахът ми се сви, докато си тръгвах, обратно към улицата. Далеч от Стийл, от Ашър и от Хана. Не исках повече да се преструвам. Бях се преструвала години наред. Преструвах се, че съм добре. Че не ме боли всеки ден. Че не съм изгубена. Бях приключила с всичко това.
Снощи си позволих да се надявам, че може би скоро Ашър също ще иска да се бори за мен. Че след секса ще иска повече. Щеше да иска да си върне онова, което му беше отнето. Но това, на което току-що станах свидетел, не беше борба. Това беше действие. Това беше само още една лъжа, която да се прибави към нарастващата купчина между всички нас.
Назад към част 42 Напред към част 44