Ашър Сътън
– Толкова бързо? – Попита Стийл, докато продължаваше да ме гледа, сякаш мразеше гледката ми. Исках да видя дали Дикси си е тръгнала, но знаех, че не трябва да поглеждам в нейна посока. Стийл щеше да побеснее, а аз не исках да го прави тук.
– Не е това, което си мислиш, че е – казах му аз.
– Тя просто дойде, нуждаеше се от помощ за някои цветя за салона. Накарах Ашър да ѝ покаже най-новите запаси отзад, които още не сме изложили. Това е всичко, Стийл – предложи Хана весело. Беше добра актриса, непринудения ѝ тон беше убедителен и самоуверен, а начина, по който остана привързана към ръката ми, подсказваше, че между нас се случва нещо.
Стийл погледна Хана, после се върна към мен.
– Чукаш ли я? – Попита той. Не бях сигурен дали има предвид Хана или Дикси.
– Стийл – започнах да го поправям, защото господин Хорн, почти осемдесетгодишния пастор в баптистката църква, току-що го беше чул да ругае, докато пазаруваше градински ръкавици за жена си. Но Хана ме прекъсна.
– Нашият сексуален живот не е твоя работа, Стийл. И никога няма да бъде.
Хана и аз никога нямаше да имаме сексуален живот. Не я поправих обаче. Щях да го направя по-късно, след като Стийл си беше тръгнал. Ако това беше просто грандиозна постъпка, за да го успокоя, тогава бях благодарен за нея. Но ако тя си мислеше, че това е началото на нещо повече между нас, трябваше да ѝ разясня, че не е така.
Той продължи да ни изучава.
– Ти не беше вкъщи? Мама се притеснява.
Той сви рамене.
– Тя е адски ядосана. Но не се притеснява.
– Това също – съгласих се аз.
Още мълчание изпълни пространството между нас.
– Тя обичаше само теб. Никога не ме е обичала – каза той, преди да си тръгне. Звучеше победен. Исках да му кажа, че той означава нещо за нея. Че той е бил важен за нея. Вместо това го оставих да си тръгне, мразейки себе си за това, че съм вложил тази болка в очите му.
– Тя наистина му е объркала главата – прошепна Хана.
Ако миналото не беше такова, каквото беше, ако нещата не се бяха случили по начина, по който се случиха, ако една лъжа не ни беше разделила, щях да се съглася с нея. Но Дикси беше също толкова жертва, колкото и той. Всички бяхме.
– Никога не е искала да го направи – казах ѝ аз.
– Сигурен ли си? – Попита ме Хана.
Отдалечих се от нея и се изкуших просто да се върна до пикапа си и да си тръгна, далеч от въпросите. Обратно към езерото, където нямаше значение нищо друго освен мен и Дикси. Но не можех да го направя.
– Историята е повече, отколкото знаеш.
Тя се намръщи.
– Тогава ми кажи.
– Не е нещо, което мога да споделя. – Отговорих и се отдалечих от още въпроси. Хана ми беше помогнала. Оценявах го. Но това не ѝ даваше достъп до личния ми живот, нито до миналото, нито до настоящето.
Забравих за обяда и се заех с пренасянето на десеткилограмовите торби с тор от ремаркето до изложбената площ. Горещината и потта бързо изместиха мислите ми за Дикси и Стийл.
Беше десет минути преди края на работното време, когато Хана се върна при пикапа. Слънчевите ѝ очила бяха на върха на главата ѝ, а чантата ѝ беше преметната през рамо. Тя си тръгваше.
– Не осъзнаваш какво пропускаш, като се въртиш в миналото – каза тя. Звучеше така, сякаш беше работила върху тази реплика с часове.
Свалих работните си ръкавици и после вдигнах шапката от главата си, за да може вятъра да ме удари в челото, преди да отговоря:
– Докато не знаеш какво имаме с Дикси, не си прави прибързани заключения, Хана.
Тя се замисли върху това за момент. Хана не ме дразнеше твърде много. Понякога дори я харесвах. Но в този момент бях готов да ѝ се разкрещя. Склонността ѝ да съди, без да знае всички факти, започваше да ми действа на нервите.
– Ще смачкаш Стийл – каза тя с вещина.
Това не беше нейна работа, но трябваше да защитя Дикси.
– Той не се съобразяваше с мен, когато реши да се среща с нея.
– Но ти скъса с нея.
Бях приключил с този разговор с Хана. Търпението ми се беше изчерпало.
– Отново повтарям, не знаеш цялата история, така че моля те, не се меси в нея. А сега ме извини, но е време да си тръгвам.
Не ѝ дадох време да изстреля още въпроси по мой адрес или да каже нещо друго. Не исках да виждам лицето ѝ отново днес. Колкото и да беше спасила нещата по-рано, тя беше съсипала всичко, като си пъхна носа там, където не ѝ е мястото, опитвайки се да нарани този, когото обичах.
Докато вървях към пикапа си, Хана ми извика:
– Аз съм тук, когато всичко това избухне в лицето ти.
Не се нуждаех и не исках тя да е там. Но сдържах гнева си и просто продължих да вървя.
Когато най-накрая влязох в пикапа си и се отдалечих от Хана, въздъхнах с облекчение. Тази вечер отново щях да видя Дикси. Щяхме да се срещнем на езерото и там тя щеше да бъде моя. Нямаше да има никакво криене. Никакви тайни. Само ние. Можех да преживея всичко, знаейки, че това предстои. Дори вечеря с братята ми и един много ядосан Стийл.
В крайна сметка той щеше да се успокои и да разбере, че това е най-доброто за него. Знаех, че трябва просто да призная чувствата си към Дикси и да понеса последствията, но не можех. Не още. Първо му трябваше малко време.
Дикси не заслужаваше да бъде нечия малка мръсна тайна и дори защитата на Стийл не оправдаваше превръщането ѝ в такава. Трябваше да разбера кое е най-доброто за всички, но това щеше да отнеме известно време за размисъл. Засега имахме нашето езеро. Имах Дикси. И мислите ми вече не бяха само спомени за по-добри времена, които продължаваха да ме разсичат.
Дикси Монро винаги е трябвало да бъде моя. Връзката ни не отслабна дори когато срещу нас се беше хвърлило всичко, за да ни раздели. Един ден щяхме да имаме своето бъдеще. Трябваше да вярвам в това.
Назад към част 43 Напред към част 45