***
Тя тичаше до сутринта, като търкаляше замислено диамантения пръстен в устата си. Тичаше мълчаливо, като се вслушваше внимателно в собствените си усещания и уверено се насочваше натам, накъдето я зовеше невидимото ѝ Сърце.
Няколко пъти ѝ се наложи да спре, за да си почине и да пие от студения, до тракане със зъби поток. После мина покрай едно тихо село, където дори кучетата се бяха сгушили в колибите си, без да смеят да си подадат носа навън. Зад селото започваха добре поддържани ниви. Отвъд нивите се простираха наводнени ливади, където сутрин се появяваше винаги хрупащия добитък. Зад ливадата – отново гъста гора и лошо асфалтиран път за Драмн, по който тя нямаше какво да прави.
Бягането беше изненадващо лесно – тялото на вълка беше създадено за бягане през гората. Очите на звяра нямаха проблеми да уловят и най-малкия проблясък светлина. Чувствителните уши се обръщаха нащрек, лесно определяйки къде се намира трудолюбив щурец. А непрестанно движещите се ноздри безпогрешно съобщаваха къде е притихнал зелен скакалец, къде наскоро е подскочила разтревожена сойка и къде горска мишка, завръщаща се с плячка в бърлогата си, инстинктивно се е притиснала в земята.
Айра не изплаши бедното същество със заплашителното си ръмжене. Тя просто се отдръпна настрани и побягна, следвайки собствените си инстинкти. Вече не се плашеше от неизвестното, не се страхуваше от мисълта, че може да изпусне посоката. Сега, когато основната работа беше свършена, дълговете бяха изплатени, а пред нея се простираше безкрайното море от лигерийски гори, тя беше сигурна, че със сигурност ще стигне до Занд по най-краткия път.
„Е? – Марсо най-сетне се осмели да наруши мълчанието, когато вълчицата легна под един мокър храст. – Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?“
Тя започна усърдно да гризе шиповете от лапите си.
„Трябва ли?“
„Тогава поне обясни откъде си взела схемите на екзорсистките кръгове?“
„Видях ги“ – отвърна Айра безгрижно.
„Наистина?“
„А ти помниш всичко, което си ми дал?“
„Айра! Ти за глупак ли ме смяташ?! – Марсо най-сетне се възмути. – Кой ти е дал кръговата диаграма на четвърто ниво?“
Тя се прозя широко.
„Не знам.“
„Какво?!“
„О, недей да крещиш – измърмори вълчицата. – Уморена съм. Мислиш ли, че беше лесно да ги нарисувам на земята, а после да ги поддържам, така че да не привличат вниманието към себе си?“
„Точно това се чудя и аз! Къде си научила това!!! Кога?!“
„Вчера – прозя се отново Айра. – В съня си видях някакъв човек да рисува и да рецитира заклинание на глас. Затова повторих това, което правеше той. А това, че взех четвъртия кръг вместо втория… Ти каза, че Азуар е много по-силен. Той едва успя да се откъсне от момчето. Нямаше да е хубаво, ако вместо здрав син Стагор получи все още пушещ труп, нали?“
Марсо замълча вцепенено.
„Сън?“
„Да – отвърна лениво вълчицата, изпъна се в цялата си дължина и скри пръстена със скъпоценния си камък в гъстата трева. – Казах ти, че понякога чувам гласове. И виждам неща, които не се случват с мен. Веднъж в миналото, веднъж в настоящето… Не разбирам напълно. Но те са ми помагали неведнъж и са ми давали отговори на най-различни неща. Дори за Легран, за да не го гледам в очите. И за Зорг също. За Кер. Куп различни неща, като се започне от това колко камери има сърцето на една обикновена жаба“.
Призракът издаде странен звук.
„От колко време имаш това?“
„Откакто се измъкнах от Занд.“
„Не ми каза, че тези гласове са толкова истински.“
„И аз самата не го знаех. Но те нито веднъж не са ме заблудили. А понякога виждам градове, лица, събития. Мога да се почувствам като някой друг. – Айра затвори клепачите си и дишаше равномерно. – Виждах себе си като стара жена и малко момиче. Виждала съм се като момче и като смел войник. Крадец и разбойник. Летяща като птица над Снежните планини. Удавена на някой кораб за роби. Пишещ мемоари, проклинащ небрежен слуга… А вчера бях магьосник, който можеше да призовава и прогонва демони от хората. Или по-скоро исках да бъда и ми беше показано какво да правя с Азуар. Така че предполагам, че всъщност мога да получа отговор на всяка тема. Просто трябва да задам правилния въпрос.“
„Научиха ли те и как да извличаш сила от обикновена вода?“ – Не твърде уверено уточни Марсо.
„Аз сама научих за силата, когато влязох в реката и след това се почувствах сякаш пълна. Оказа се, че мога да се възстановя доста бързо и без източника. Просто ми отнема повече време. И трябваше да седя в реката един час, за да усетя разликата. Чудя се дали мога да направя същото и с въздуха.“
„Не знам – каза Марсо замаяно. – Не съм го опитвал. Случвало ли ти се е някога преди?“
„Не – въздъхна вълчицата. – Въздухът в академията е различен. Той е някак мъртъв, нали? И водата е съвсем различна. Да не говорим, че е напълно невъзможно да се усети силата там заради съществуващите защитни съоръжения. Сякаш защитите изсмукват магията от света. И за нас не е останала никаква магия.“
„Не бях се замислял за това – отвърна замислено духа. – Дори не се бях сетил за това, но вероятно си права: Мрежите би трябвало да черпят енергия въпреки честите гръмотевични бури. От въздуха, земята, водата… Може би затова някои видове растения не растат в градините? И изобщо не са останали обикновени животни? А ако има живи, то е само в оранжерията, където Матис влага много енергия?“
Айра се прозя за трети път и се протегна блажено.
„На кого му пука? Няма да се върна отново там. А след няколко седмици ще стигна до Занд и ще забравя за академията. Разбира се, жалко е за Листик, Шипи и Иглата, но сега те няма да бъдат изгубени. Цялата втора година ще се бори до смърт за тях. И те са се настанили. Свикнали са с това. А ние с теб трябва да скрием следите си, за да не може Завета да стигне до нас.“
„След буря няма следи – замислено каза Марсо. – Но се постарай да не се преобръщаш прекалено много. Кой знае къде ще имаш лошия късмет да се натъкнеш на ловци? А ние с теб сме доста голям дивеч в момента. Особено аз като магьосник бунтовник. И Кер като първия опитомен боен метаморф от десет века насам. Но не се притеснявай, за твоята глава също е обявена голяма награда. Толкова голяма, че ако те хванат, няма да им се налага да се тревожат за доходите си до края на живота си. Не поемай повече рискове, добре? Не искам след това да седя с теб на една и съща верига в продължение на векове“.
„О, хайде. Ако ме хванат, няма да има никаква верига. Ще ме удушат в някое мазе, това е всичко.“
Призракът замълча в недоумение.
„Защо толкова сарказъм изведнъж?“
„Много съм уморена“ – каза Айра. После отпусна глава на лапите си и заспа, без да има повече сили, възможност или желание да обсъжда каквото и да било.