* * *
Утрото беше странно топло и слънчево. Достатъчно, за да може отпочиналата вълчица да рискува да подразни призрачния си спътник и да се престори, че си тръгва, забравяйки за пръстена, който лежеше в тревата.
Тя обаче се върна бързо: Застигната от пронизителен писък на няколко десетки крачки от нея, тя почти потръпна от изненада. После набързо увери приятеля си, че всичко е наред, и вдигна безценното съкровище. А след това половин ден слушаше възмутено мърморене, в което се долавяше неодобрение на нечии неуместни шеги.
След това, разбира се, трябваше да моли за прошка, оправдавайки се с извинението, че това е природата на игривия вълк… Като, спомнете си какви са виарите в животинска форма и колко трудно е понякога да ги успокоиш. Но Марсо все така се дуеше до вечерта и се размърда едва когато вълчицата се спъна небрежно в края на някакво блато и се омота в калната тиня до корема, като едва не удави себе си, Кер и пръстена, който от изненада едва не изпусна от устата си.
После трябваше да се измие, да се подсуши и да хърка възмутено, слушайки хапливите забележки на вредния дух. Накрая заплаши, че наистина ще се обиди и ще продължи сама, а след това направи малък джогинг за по-голяма убедителност. Едва след това крехкия мир се възстанови, единия тържествено обеща, че повече няма да се шегува за сериозни неща, а другия не по-малко тържествено се закле, че повече няма „случайно“ да троши земята под нечии лапи, опитвайки се тайно да осъществи ужасното си отмъщение…
Като цяло денят беше плодотворен и полезен.
Единственият проблем, който Айра имаше, беше намирането на храна: Тя не беше истински виар, не можеше да ловува, а в гората не продаваха готови пирожки. А и пирожките не бяха храна за един вълк. Силното тяло изискваше месо. Така че след дълго мислене тя намери компромис: Тъй като беше опасно да се преобразява, имаше смисъл да разделят съзнанията си за известно време, за да може метаморфа да поеме управлението за известно време и да намери нещо подходящо.
Марсо само хъмкаше скептично на подобна идея.
Когато обаче вълчицата легна на тревата и закри очите си, той издаде озадачено крякане и измъкна невярващо нос от скривалището си, за да се убеди, че лудото момиче наистина е взело решение. Когато очите на вълчицата светнаха, той се плъзна плавно обратно в пръстена, като мислено проклинаше деня, в който тя се беше насилила с тези глупави книги в хранилището.
Когато разтреперания звяр изръмжа и скри пръстена под тревата, призрака изпадна в паника, страхувайки се, че Кер, който се е освободил, ще забрави къде го е оставил. Той се разплака, когато осъзна, че е сам и погребан жив, със сравнително малко запазени сили. И трябваше да остане в това неуравновесено състояние няколко часа, след което същия този мокър нос сръчно изрови слабо светещия пръстен, по навик го закачи на кътника си и като го стисна в устата си, въздъхна доволно.
„Ето ти го. Оказва се, че не е толкова трудно. Макар че със сигурност не е достатъчно приятно. Просто е факт, че съм сита. Марсо, добре ли си?“
Изпаднал в състояние на потискащ шок, архимага не успя да изтръгне приличен отговор, който да изрази дълбочината на възмущението му. Той само слабо изстена, а после изруга обилно, за да излее кипящото си възмущение. Но бързо осъзна, че няма друг изход, защото Айра не можеше да оцелее без храна, а тя не можеше да си я набави без помощта на метаморфа. Тогава той се примири с неизбежното. Въздъхна уморено и остана безмълвен до вечерта.
В този ден Айра не рискуваше да спре отново.
Да, беше спечелила от Завета много време, но преследването беше точно зад ъгъла. Вероятно вече бяха разпратени заповеди до градове, села и махали из цяла Лигерия с подробно описание на бегълката, отливка на аурата ѝ и строги нареждания да я преследват и обкръжат.
Колкото и велика да беше Лигерия, рано или късно все някой щеше да се натъкне на следата. Все едно да вземеш от земята отливка на аура. Или пък да открие изгубена в гората колиба, където Стагор щеше да е готов да им разкаже защо сина му изведнъж е успял да проговори изразително за първи път от години.
И тогава щеше да е достатъчно да намерят загражденията и да изпратят нова следа от следотърсачи. Няколко дни преследване, кратка схватка, по време на която някой щеше да бъде сериозно ранен… И след това всичко щеше да зависи от решението на Завета. Ако искаха да запазят бегълката жива, щяха да я оставят да бъде проучена, да разберат за Сърцето и… По-добре изобщо да не мисли за това. Ако ли не, тя щеше да бъде смазана от числеността и убита в някое дефиле.
С всеки изминал ден Айра се отдалечаваше, бавно проправяйки си път на север. С всеки изминал ден усещаше, че нощите стават все по-студени, и се радваше, че вълчата ѝ кожа я пази от вятъра.
Сутрин Марсо събуждаше ученичката си на разсъмване, като ѝ напомняше за лова. След това Кер заемаше нейното място, за да се увери, че наоколо няма натрапници. След известно време той се връщаше за пръстена, облизвайки алени капки от муцуната си, отново отстъпваше място на господарката си и заспиваше за деня, като ѝ даваше натрупаните си сили.
Досега имаха късмет: Айра не беше срещнала нито един човек през няколкото седмици на пътуването им. Въпреки това тя беше отишла в средата на нищото, което подлуди всички съседни вълци. Няколко пъти дори се наложи да ръмжи, за да се отърве от особено досадните си спътници, а веднъж трябваше да бяга от двойка мечки, които бяха избрали малиновото находище за място, където да пренощуват през деня.
Вълчицата предпазливо се пазеше от пътеки и пътища. Но понякога, изкачвайки се по някой склон, тя виждаше как над изсечените от човешка ръка храсталаци се вихри прах и как се търкалят тежки каруци, задвижвани от свирката на камшика.
Едно хубаво нещо: Колкото повече се отдалечаваше от Лир, толкова по-гъсти ставаха горите и безлюдни пътищата. Рядко можеше да се срещне самотен селянин, който да върви покрай пътя. Още по-рядко се срещаха по-богатите мъже, които можеха да си позволят каруца. А ако имаше търговски каруци, те бяха по пет или десет и под внушителна охрана, с която не всеки би рискувал да се срещне.
Налагаше се да спят, където ги хванеше нощта – под храсти, под изкоренено дърво, в елхи, брези или на брега на някоя скала, уморено простряни под паднали на земята смърчови лапи.
Айра обаче не се оплакваше. По-добре беше да бъде такава – космата, зъбата и страшна, отколкото облечена, издокарана и грижливо изрисувана кукла, която под многобройните погледи щеше да бъде отнесена в нечие студено легло.
Това беше свобода. Дългоочаквана и жадувана, претендирана и смело изтръгвана от чужди ръце. Заради нея Айра беше изтърпяла много. Беше рискувала да умре заради нея. И дори сега, свита на кълбо край някакъв мъхест пън, тя знаеше, че не би я разменила за нищо на света. Нито за обучение, нито за нова власт, нито за богат дом, нито дори за възможността за прошка и завръщане в измамно уютното лоно на Завета.
Достатъчно.
Стига с хубавите думи и сладките обещания. Просто защото всичко това е лъжа. Една голяма, красива, невероятно сложна лъжа. Когато в действителност няма никаква свобода: Нито в Академията, нито в Завета, нито в света като цяло. Всичко е подчинено на волята на най-силния – от мъничкия храст в оранжерията на мадам Матис до непристъпните гори-пазители. Заветът бди над всеки един от своите адепти. Определя тяхното бъдеще. Гледа ги как растат. И ги наказва жестоко, ако се осмелят да изберат различна съдба.
А истинската свобода – ето я, бръмчи с непокорени простори, свири в ушите със студен вятър, ромоли с многобройни потоци. Яркото слънце грее от високите небеса и се излива като дъжд върху земята, която е чакала промени.
Свободата е като водата. Тя не може да бъде оформена и да се надяваме, че ще бъде такава завинаги. Веднага щом водата се излее от съда, тя изтича през пръстите ти. Тя може да бъде загребана само нежно със затворени длани. Тя може да бъде измита. Можете да я изпиете с удоволствие. Но не може да бъде забита в стоманени стени и принудена да тъне в тях като душа, затворена в омразно тяло.
Свободата е свещена. А свободата на ума е двойно по-свещена. За нея си струва да се бориш, да се стремиш и да рискуваш всичко, което имаш, за нея.
Марсо знае това добре. И Айра го знаеше сега. И затова с всеки изминал ден тя пътуваше все по-далеч и по-далеч от Лир, оставяйки зелените стени на горите, сините нишки на паяжините на реките и многобройните лабиринти на разстоянието между нея и миналото, за да може един ден да си върне изгубеното.
Тя бързаше да се прибере у дома.