***
А след обяд стана още по-лошо – блатните змии започнаха да се промъкват под краката ѝ с удивителна наглост. Излизаха от мъха изведнъж, сякаш по сигнал: точно когато нямаше никого – и после изчезваха! Айра едва успяваше да държи лапите си далеч от змиите, без да настъпи някоя от тях: От часовете по природни науки знаеше, че блатните усойници са сред най-отровните същества на Зандокар.
Фактът, че трябваше да носи пръстена на Марсо в зъбите си, допълнително затрудняваше положението. Това означаваше, че не може да си поеме дъх, нито пък да го изпусне.
Към вечерта тя усети, че се уморява. Трябваше да плува много, а плуването беше неочаквано трудно – водата в блатото беше гъста, лепкава и мътна. Пиявиците в нея бяха в изобилие. Комарите се увеличаваха с всяка минута, а локвите ставаха все по-големи и по-широки, докато ивиците земя се стесняваха и скъсяваха. А повечето от тях бяха покрити с лепкава слуз, от която беше трудно да измъкне лапите си.
Беше непоносимо да се ходи по такава каша. Айра изгуби крачка, покрита от главата до петите с кал. Тя едва успяваше да движи краката си. И тя се опитваше да се вслушва по-малко в шума на брътвежите на Марсо, който всячески се опитваше да разведри досадното пътуване.
„… Не, аз самият никога не съм бил по тези места. Но често съм чувал от хора, които знаят, че в Гремарските блата може да се срещне рядък вид хищен баракамус, който по тези ширини израства до такива размери, че дължината на ловното петно може да се конкурира с размаха на крилете на албатрос. Не мисля, че това е вярно, разбира се, защото на такова голямо растение би му било трудно да си намери храна, но съм сигурен, че поне до размера на пипалото на твоята Иглика трябва да достигне… Чувал съм също, че има един вид локва от слуз, в която можеш да стъпиш и да не разбереш в какво си стъпил. Но веднага щом я докоснеш, тя започва да отделя белезникава пара, от която животното губи ориентация и започва да се мята наоколо. Или по-скоро му се струва, че то бяга или, напротив, някъде бърза. Докато всъщност то просто замръзва на място, без да забелязва, че локвата, която се разстила под краката му, изобщо не е локва, а разстилаща се гадост, която започва да лази по кожата му и да го изяжда живо. Но най-любопитното е, че дори не усещаш болката, докато тя не стигне до главата… Казват също, че някога тук е имало особен вид мръсни същества – вретена. Те били големи, тесни в края на тялото, с две усти… Ами, отпред и отзад, за да могат по-лесно да нападат. Така че тези гадове плували с цялото си тяло, извито като пиявици. Само че пиявиците се сгъват наполовина, опирайки се на стъпалата си, но тези се опирали на коремите си, където винаги се храносмилаше някой нещастен глиган. Е, или някой друг с размерите на глиган… Между другото, тук също има пиявици. Дебели колкото ръката ми и дълги почти две дължини. С какво се хранят, не знам, но ако в нашата академия са виждали повече змии по покрайнините, отколкото по коридорите, не мисля, че са се излъгали за пиявиците… Комарите са друга история. Можеш сама да видиш кои са животните тук. Те ще влязат навсякъде и ще разкъсат всяка кожа, която пожелаят. Дори се радвам, че сега имаш такава коричка по себе си, че не могат да минат през нея… Но се пази от мухите, мисля. Веднъж попаднах на едно споменаване на огромна муха це-це, която расте колкото юмрук на възрастен мъж. Казват, че това нещо обича да снася ларви под кожата, така че те да растат, да се хранят и след това, когато дойде време да се излюпят, буквално да си изгризат пътя навън … Между другото, чувала ли си легендата за краля на блатото? Той също е крал на блатата, но е голям колкото остров и живее на самото дъно на Гремарското блато. Дебел, лепкав, отвратително интелигентен червей. Ако го изкараш на повърхността, няма да може дори да пълзи, защото е надебелял и прилича на огромна, мека, белезникава… “
„Ще спреш ли да ме плашиш!!! – Най-накрая изръмжа Айра, оставяйки да се разхожда дълго ръмжащо ехо. – Ти още ми разкажи за вампирите през нощта! Или как вампирите се промъкват до жертвите си и ги изпиват живи!“
Марсо се закашля смутено.
„О, просто се опитвах да те разсея.“
„Недей! – Вълчицата изръмжа раздразнено. – Стига толкова, ти ме разсея! Все още се треса! Ти разказваш приказки само за деца!“
„Съжалявам. Исках да бъда добър.“
„Тогава не ми пречи, иначе ще те ухапя!“
„ Айра, моето момиче, не се ядосвай – въздъхна разкаяно духа. – Аз не мога да ти помогна, нали? Не мога да те подкрепя, не мога да ти дам сили, дори не мога да хвърля въже, ако нещо се случи… Не съм искал да ти навредя. Просто исках да те развеселя“.
„Стига толкова – изсъска тя, съсредоточена, докато преплуваше поредното миризливо езеро. – С такова настроение ще се спусна към дъното като брадва. Или, за бога, ще се удавя, за да не ми се налага да опознавам местните по-добре.“
„Между другото, все още имаш късмет. Никой не се е осмелил да те… – Гласът му изведнъж се промени ужасно: – Нагоре! Айра, глътни пръстена и полети! Сега!“
Вълчицата щракна с уста от изненада, послушно преглътна скъпоценния товар и тъкмо се канеше да залая с пълно гърло, за да спре призрачния глупак, който лаеше под мишницата ѝ. Но усети как нещо чуждо докосва стомаха ѝ и се увива около тялото ѝ като гигантско пипало, и усети смъртоносния студ, идващ от непознатото същество. Тогава тя изпищя и скочи колкото можеше по-силно, като при това счупи собственото си тяло.
Болката от трансформацията удари с такава сила, че издигналия се от повърхността на блатото сокол извика болезнено, размахвайки с усилие мокрите си криле. От сребристите ѝ пера се разплиска прясна кал, а изплашените комари се разбягаха. Тя се дръпна опасно на една страна, а после на друга, защото в последния момент пипало с нокът одраска деликатното ѝ коремче. Но после се опомни, пое си дъх и като се издигна на височината на няколко човешки ръста, имаше време да види, че в езерото, от което по чудо се беше спасила, под водата бързо потъва огромна, озъбена паст, осеяна с дълги зъби.
„Всемогъщи… – Заекна Марсо, когато ужасяващото същество остана далеч зад него. – Моето момиче, как си?“
„Жива – издиша Айра, задържайки въздуха с невероятна трудност. – Благодаря ти, Марсо, ти ми спаси живота. Само съжалявам за пръстена… Страхувам се, че няма да мога да го оригна втори път. Имам чувството, че е попаднал направо в червата ми.“
„О, какво пък толкова. Важното е, че си жива. Ще успееш ли да стигнеш до сушата?“
„Не – преглътна конвулсивно тя. – Дори не мога да я видя. И не мога да я усетя. А крилата ми са мокри и не мога да летя с тях. Не знам как го направих: Мислех си, че няма да летя цял месец, но виждаш ли как… Притисна ме, затова полетях. Боже, какъв кошмар! Дори не съм предполагала, че това съществува!“
„Честно казано, и аз не мислех.“
„Може би те са тук на всяка крачка от пътя. – Цялото тяло на сокола се разтрепери.“
„Не знам. Имаш късмет. Или още не се е събудил – вероятно е нощно животно. Храни се през нощта и после спи през деня.“
„Марсо, къде отивам? Нищо не виждам – попита тя разтревожено, докато продължаваше да се гони през тъмнината. – Ако се ударя в някое дърво, няма да мога да се обърна навреме с тази скорост.“
„Дотук добре – каза духа след няколко вяли секунди. – Усещам посоката, няма как да сбъркаш. Дръж се на север или североизток, тогава ще успеем.“
„Не разполагам с много сили.“
„Направи всичко възможно, момиче. Колкото по-далеч летиш, толкова по-малко ще ти се налага да тичаш по земята по-късно. Моля те, опитай се… Опитай се да не слизаш по-ниско.“
„Не мога… Повече! – Задъхана, изведнъж прошепна тя. – Все още не съм се възстановила напълно… А още по-рано се уморих“.
Марсо се дръпна нервно.
„Айра…“
„Да черпя от твоята сила не е нещо, което искам да правя. Все още е рано. А и е по-добре да не падам от най-голяма височина… Какво мислиш? Все пак съм жива… Ще се слея… С вълчицата…“
„Каква вълчица? – Той наистина се притесняваше. – Айра, какво правиш?! Недей да правиш това в полет!“
Но тя не чуваше – почти припаднала от слабост и не чуваща нищо друго освен засилващото се свистене в ушите си, Айра падаше надолу, губейки при това сребристите си пера.
Тялото ѝ се разтягаше бързо, приемайки човешка форма с изумителна скорост. Дългата ѝ коса се разроши, прилепна по нея от всички страни и започна неусетно да се променя, скъсявайки се и превръщайки се в гъста сива козина. Ръцете ѝ се набръчкаха, извиха и изтъняха, предизвиквайки неволен стон от промененото ѝ гърло. Краката ѝ бяха притиснати към корема, нокти вместо изящни пръсти. Птичият клюн се разтегли в уста, отворена в беззвучно хъркане. А когато тежкото тяло се срина с ридание в стоящата вода, то вече не приличаше на уморено, покрито с кал и пера момиче.
Вълчицата, изплувала на повърхността, жадно сграбчи нощния въздух с уста и пъргаво заплува към брега. Тя се мъчеше да се измъкне, като драпаше с нокти по мъха. После най-накрая се срина и отпусна муцуна върху лапите си.
„Виждаш ли, Марсо… Да бъда вълк ми е някак по-познато.“
Призракът, затворен в камъка, прошепна нещо тъжно, но тя не го чу – закри очи и се изтегна на мократа трева, вече потънала в меките люлякови вълни, в които винаги беше топло и изненадващо уютно.