***
Не ѝ беше позволено да си почива дълго – едва луната се бе издигнала на небето, студен бриз разроши козината ѝ и разтревожени клони зашумяха над главата ѝ, когато натрапчив, безкрайно мъчителен глас си проправи път към уморено дремещото ѝ съзнание.
“Айра… Айра, събуди се! Моля те, трябва да вървим… Айра!“
Вълчицата се размърда и с усилие отвори тежките си клепачи.
„Марсо…“
„Най-накрая! – Възкликна призрака с неизразимо облекчение. – Моето момиче, напрегни се още малко. Не можеш да прекараш нощта в блатото. Хайде, стани… хайде!“
„Не мога – прошепна тя изтощено. – Нямам сили.“
„Трябва! Скоро ще стане полунощ! Това е добро време за нечисти!“
„Съжалявам, но наистина не мога.“
Марсо едва не изрева от отчаяние, като отново затвори очи и неподвижно замръзна.
„Не смей да припадаш! Знам, че си уморена. Изпитваш болка и ти е трудно, но трябва да вървим, иначе и двамата ще умрем! И Кер! Айра, поне помисли за Кер!“
Вълчицата с труд вдигна глава и се загледа в сгъстяващия се мрак. Марсо беше прав: Трябваше да се изправи и да продължи напред. Заради себе си и заради пръстена, с който се оказа обвързана. Заради Кер. Заради себе си, най-сетне да стигне навреме до Занд, за да се озове отново в нежните му обятия.
„Айра!“ – Призракът отново я разтърси.
Вълчицата помръдна и се изправи бавно, с неимоверно усилие успя да запази равновесие. Краткият полет и двойното преобразяване я бяха отслабили по начин, по който отдавна не беше го правила. Дори след бягството си се бе почувствала по-добре. Дори след сеансите с Викран дер Солен. Тогава поне бе намерила сили да учи след тренировките. Замисли се върху мисълта за бягство. Но тогава тя беше силна. Тогава можеше да преодолее трансформацията от звяр в птица, заобикаляйки човешкото тяло. Можеше да съхранява жизнени трохи енергия и да черпи липсващото от привидно бездънния диамант.
А сега в него не беше останал почти никакъв запас. Силите едва стигаха, за да поддържат Марсо от тази страна на живота, и Айра не можеше да вземе нито една допълнителна капка от него.
„Добро момиче – прошепна невидимия призрак, когато вълчицата се запъна да направи първата си несигурна крачка. – Айра, справяш се чудесно. Хайде. Можеш да го направиш!“
„Мога – съгласи се тя с безцветен глас и направи още една крачка, клатейки безпомощно глава. Лапите ѝ не се подчиняваха добре, козината ѝ беше мокра и висеше на мръсни ивици. Мислите ѝ бяха объркани, очите ѝ бяха замъглени, дразнещи я с дългоочакваната почивка и блажената топлина.“
Но тя вървеше бавно. Бавно и със стиснати зъби, но вървеше. С всяка крачка се отърсваше от сънливото вцепенение, свиреп рев прогонваше звъна в ушите ѝ, отмяташе воала, нахлул върху очите ѝ… Все по-бързо и по-бързо… Докато, без да забележи стръмния склон, не падна в истински ледената вода.
Вълчицата изрева от студа, който прониза тялото ѝ, събуди се и започна яростно да работи с лапите си.
Студът беше навсякъде: Отдолу, отгоре, отстрани. Притискаше гърдите ѝ в ледени обръчи. Облаци от студена пара нахлуха в нея. Замразиха червата ѝ, накараха кръвта ѝ да замръзне във вените. Изплаши я до степен на зловещо тракане на челюстите ѝ. Но в същото време все още успяваше да изгаря със студеното си докосване, а силата на това докосване беше такава, че дори двойно или дори тройно преобразяване не можеше да се сравни с него. Просто защото нито едно преобразяване, дори в най-трудните дни, не бе предизвиквало толкова ярки и достоверни видения в паметта на момичето.
„…Стани. Вземи оръжията си. Атакувайте – безстрастния глас на нейния наставник отново прозвуча студено от пустотата. – Ще преброя до три: Ако не станеш, ще те вдигна сам. “
Тя изхлипа тихо, помнейки отлично какво ще се случи, ако бездушното копеле вземе пръчка, и се изправи на колене болезнено бавно, едва сдържайки избухналия писък.
„Още – поиска властно същият глас. Тих, равномерен, изпълнен с омраза и… Плашещ. – Стани. Хайде. “
Тя се изправи на треперещи крака с огромно усилие. Навежда се и вдига изпуснатата рапира. С още по-голямо усилие се изправя и заема стойка, като в същото време гледа палача с отстранен, почти мъртвешки поглед.
Викран дер Солен се усмихна студено.
„Виждаш ли? Значи можеш да го направиш, когато си поискаш? “
Разтреперана цялата, Айра буквално скочи на брега и, забравила за умората си, побягна толкова бързо, че призрака дори нямаше време да ѝ посочи правилната посока.
“Айра… Чакай… Не толкова бързо! – опита се да смъмри ученичката си бившият архимаг. – Айра, не бързай толкова! Тичаш така, сякаш си видяла призрак!“
„Видях призрак – процеди през зъби вълчицата. – Истински. Дано никога повече в живота си не го срещна!“
„Кой?“
“Дер Солен… дано демона го изяде! Трябваше да се появи в толкова неподходящо време! Едва не предадох душата си на Всемогъщия!“
„Но сега тичаш така, сякаш той е на опашката ти“.
„Намажи си езика! – Вълчицата неволно се обърна, но, разбира се, не видя никого и си пое дъх с непоносимо облекчение. – Ф-ф-у-у… Марсо, не ме плаши повече. Сърцето ми все още бие като лудо“.
„За какво беше всичко това? – Попита намръщено мага. – Какво ти е влязло в главата? Ти излезе оттам като камък от прашка! Мислех, че цяла нощ ще трябва да те убеждавам да направиш допълнителна крачка, но ето че все още тичаш като изстреляна. Хубавото е, че поне вървим в правилната посока. Какво щеше да стане, ако се беше върнала?“
Айра поклати глава, отърсвайки се от манията. После отново се разтърси, отървавайки се от калта. Накрая си пое дъх, седна на първото парче земя, което успя да намери, и се заслуша изненадано в себе си.
„Уау… Марсо, чувствам се много по-добре!“
„И аз виждам това. Кажи ми какво се случи?“
„Не знам – признава тя. – Беше толкова студено, че мислех, че ще замръзна като муха в кехлибар. Замръзнах там, това е всичко. Никакво заклинание не можеше да ме измъкне от него. Само лед. Всичко е студено. Достатъчно студено, за да накара сърцето ти да спре. И тогава изведнъж ме изгори… Марсо, само на мен ли ми се стори, или това наистина е мъртъв ключ?“
Призракът се закашля.
„Ако се беше удавила в него, щях да отговоря с „да“.
„А ако не бях?“
„Не знам. Честно казано, не знам. Нямам представа… Освен ако не си успяла по някакъв начин да попълниш резервите си и от него… Просто не мога да си обясня състоянието ти по друг начин. Но, знаеш ли, това всъщност не е възможно. Никой никога не е излизал жив от мъртвия ключ.“
Вълчицата си пое дъх.
„Никой досега не е бягал и от Академията.“
„Също така е вярно – съгласи се той принудително. – Но ако има някаква възможност за измама със защитните мрежи, Ключовете… Не знам. Наистина не знам. Искам да кажа, че дори не съм го усетил“.
„Аз също не съм го почувствала – Айра си пое дъх. – Честно казано, мислех, че мъртвите Ключове изобщо не съществуват. Бабините приказки, нали знаеш.“
„Не са приказки – протегна се замислено призрака. – Но не мислех, че в Гремарското блато ще има такова съкровище.“
„Може ли водата от него наистина да лекува някакви рани?“
„Да, но за да го направиш, трябва да си на ръба на смъртта. Основното свойство на Ключа е да разпалва тлеещата искра в човека… Или да я издухва, ако е твърде слаба. Той е като вятъра, студен и безразличен. Ако помага, добре. Ако не помага, лошо. Некромантите обикновено обичат да работят с нея – немъртвите само дето не се молят на такава вода. Винаги пазят наблизо, бдят… Какво, освен мъртвия Ключ, може да ги поддържа живи?“
Вълчицата изведнъж раздвижи уши, подуши предупредително, а после някак отведнъж се успокои и прошепна рязко:
„Прав си: Те наистина го пазят.“
И тогава от всички страни се разнесе тъп вой на десетки, ако не и стотици гласове, а през цялото блато премина странно вълнение.