* * *
Тя летеше толкова бързо, колкото никога през живота си, на ръба на отчаянието, размахвайки тежките си криле с последни сили.
Под нея плуваше море от покрити със слуз глави. Безкрайна поредица от изкривени лица, беззъби усти, отворени в крясък, кухи очи с горящи в тях зелени светлини. Омаломощени, счупени, изкривени тела, в които не бе останало нищо човешко.
Виждаше жени в парчета древни дрехи. Мъже, които се опитваха да я достигнат с еднаква алчност. Видя дребните фигурки на деца, много от които не бяха достигнали повърхността на водата, но вече подскачаха високо и протягаха сините си ръчички към мястото, където се носеше дългоочакваната им плячка.
Имаше стотици… Хиляди гули… Еднакво хлъзгави, разпадащи се, изпускащи гной и отвратителна зеленикава слуз. На много от тях им липсваха ръце, на други – крака. Един човек беше загубил челюстта си и зловещо мърдаше подутия си език, опитвайки се да напипа изгнили зъби.
Покрай гулите се разстилат широки маслени локви, които светят със същото зеленикаво сияние. Краищата на локвите се извиваха от време на време, а после пълзяха по замръзналите наблизо тела. Там, където докосваха немъртвите, дори мъртвата плът постепенно се разтваряше. Отдолу костите бавно се разкриваха, а след това и те се разтваряха, образувайки под себе си вонящи локви. Но гулите не забелязваха това: Когато някой от тях паднеше под напора на гладния мъртвец, останалите веднага сключваха редици, а ненаситното създание пълзеше към съседите си, без да прави разлика между живи и мъртви.
В едно от „езерата“ Айра видя с потрес нещо огромно, смътно наподобяващо угоен червей, който по невнимание е погълнал слон. То се мяташе във водата, освобождавайки си място сред ордите от други немъртви, като жадно ги сграбчваше с две челюсти, израснали от двете части на огромното му тяло.
Близо до друга локва имаше ято летящи същества, които смътно приличаха на угоени плъхове. При вида на соколката те се издигнаха във въздуха с пронизителни викове и сега се втурнаха след нея, като пищяха силно в ухаещия на смърт въздух.
Айра не се страхуваше много от тях – криките са бавни, когато са пълни. Тези, макар да изглеждаха заплашително, не бързаха. Значи трябва да са захапали някого още снощи, иначе тя никога нямаше да се измъкне.
Страхуваше се от нещо друго – че няма да има сили да прекоси това море от останки, на които някаква зла сила бе рискувала да даде някакво подобие на живот.
Марсо каза, че това е наследство от минали битки. Ехо от минали катастрофи. Последици от неуспешни експерименти на демонолози и некроманти… Немъртвите. Неживите. Всъщност нито живи, нито мъртви. Излезли изпод светлата ръка на Всемогъщия, но така и не намерили покой. Непогребаните. Неумрелите. И недоубитите.
А те бяха толкова много, че сякаш в Гремарската котловина имаше голямо гробище. Или по-скоро много гробища, от които тази мъртва армия беше възкръснала и сега само чакаше също толкова мъртъв командир.
Айра вече не можеше да види мъртвия Ключ, когото беше разтревожила случайно. Но усещаше отнякъде, че около него на вълни се надигат немъртви, които изплуват от най-далечните дълбини. Измъкваха се от стъпканите гробове. С хрущене те се изправиха на прогнилите си крака и погледнаха гладно към нахалната жена, която се хранеше от ценния им източник.
Айра не можеше да види какво се случва в центъра на безкрайните блата. Тя се опитваше да не се вслушва в непрестанния вой. Опитваше се да не поглежда надолу, но не можеше да не се ужасява от мисълта, че някъде там, от дъното на Ключа, се надига нещо наистина чудовищно. Нещо, пред което се губеше цялото ужасяващо великолепие на мъртвата армия. В сравнение с което дори изпълненото със страх минало бледнееше неумолимо. Нещо, от което никой не бе намерил спасение през вековете.
„Айра, побързай – помоли Марсо с треперещ глас, когато от дълбините на блатото се чу дълъг, протяжен стон. – Не искам да виждам какво сме събудили двамата с теб“.
Соколката преглътна конвулсивно.
„Марсо…“
„Побързай, скъпа. Вземи силата ми, само не смей да спреш, чуваш ли ме?“
„Няма да го направя – проплака тя тихо и хвърли страшен поглед надолу. – Предпочитам да летя, отколкото да попадна в лапите им…“
Съвсем скоро крилете ѝ изтръпнаха, а очите ѝ отчаяно заблестяха, но тя не можеше да спре. В противен случай – смърт, дълга и мъчителна. Но силата, която бе взела назаем от Ключа, се стопяваше твърде бързо. Това беше очевидно в момента, в който реши да се преобрази отново.
„Айра… вземи го от мен – заповяда Марсо, осъзнавайки, че момичето няма да успее да се добере до сушата. – Все още имаме резерв. Не е много, но може би ще е достатъчно.“
Соколицата измърмори нещо нечленоразделно.
„Ще изгориш! Айра!“
„Ти също – изсъска тя, задъхана. – Но предпочитам първо да изгоря, а след това ти да… Измислиш как да ме върнеш към живота.“
Очите ѝ изведнъж се замъглиха и от гърлото ѝ се изтръгна задушен крясък. Но не за дълго – едва съвзела се от писъците в ушите си, тя ловко се завъртя, за да избегне протегнатите ръце, мъчеше се да набере височина и като забеляза, че долу има значително по-малко мъртъвци, се усмихна злобно.
„Така… Изглежда, че вече не сте толкова безбройни!“
“Айра, момиче, не ме плаши повече! – Промърмори Марсо, който си беше поел дъх. – Помислих си, че това е всичко. Трябва да изгния с гулите и да изживея живота си в прегръдките на една гулка“.
„Виждаш ли, те са на изчерпване!“
„Да – съгласи се магьосника с неизразимо облекчение. – Почти си успяла.“
„Погледни назад: Какво става с криките? – Попита Айра, като размахваше тежките си криле с все сила. – Може би просто трябва да се откажа и да мина през портала. Все още имам достатъчно сили“.
„Недей – каза Марсо със странен глас. – Те са изостанали. Или по-скоро са твърде заети, за да се занимават с теб в момента. Не мисля, че ще се привържат отново… Дори и да оцелеят“.
Айра се намръщи, но реши, че ще разбере по-късно, когато се появиха първите дървета и дългоочакваната суша.
Духът беше прав – бяха успели да се откъснат. Долу имаше по-малко вода и всички гули се бяха скрили, а летящите гули се бяха вмъкнали в дупките си и дори мрачните гули вече не бяха плашещи с числеността си. В околността нямаше нито един гул, нито едно хлъзгаво вретено, нито един плужек, нито една крикса…
Соколицата издиша с безумно облекчение и се спусна надолу, целейки се в меката възглавница от паднали листа.
Точно на мига тя отново се завихри, опасно усукана и завъртяна като от силен вятър. Умореното ѝ тяло бе пречупено от четвъртата за деня трансформация, а след това измършавялата, задъхана, но горда вълчица се срина на земята. Но в последния момент тя умело се групира и се претърколи. По някакво чудо не си счупи врата. След няколко секунди, изпълнени с ужасно пращене, рев в ушите ѝ и яростен грохот на кръвта в главата ѝ, тя спря. И като си пое дъх, изръмжа:
„Страхотно летене, а?“
По някаква причина Марсо не отговори. Не я похвали за доброто кацане, не я смъмри за безумните рискове, не я упрекна за безразсъдството, дори не я упрекна за немислимото упорство. Сякаш беше умрял за миг. Някак си се стопи, сви се уплашено в новия си дом. И едва след една безкрайно дълга секунда прошепна тихо:
„Съжалявам, момиче… Не го очаквах.“
Вълчицата вдигна бръмчащата си глава и трепна, когато се натъкна на три чифта зелени светлини, които неумолимо се изкачваха от мрака. Нещо в нея пребледня, когато броя на горящите очи се увеличи от три чифта на пет, а после на десет. Най-накрая змийско съскане проряза въздуха и тогава белезникавите тела изплуваха от мрака, изтегляйки ноктести лапи към нея.
„Това не е ли много само за мен?“ – Усмихна се уморено Айра.
„Бягай – прошепна тихо магьосника, обвит в камък. – Бягай оттук сега.“
Айра се усмихна ласкаво.
„Не ми останаха сили, Марсо.“
„Вземи моята и моля те, тръгни си.“
„Не. Няма да те напусна.“
„Трябва! – Призракът изведнъж избухна в писък. – Аз вече съм мъртъв! От сто години не познавам друг живот! И вече не го искам! Моля те, Айра… бягай!“
Вълчицата се изправи на уморени лапи и се усмихна злобно, готвейки се да се бие.
„Няма да взема твоя живот за своя.“
„Помисли за Кер! – Извика той.“
„Малкият ще ме разбере.“
„Тогава помисли поне за Занд! За нашия свят!“
„Занд ще намери друго Сърце – отвърна спокойно Айра. – Той е на много хиляди години. Някак си е живял без мен и преди и ще продължи да живее прекрасно. Затова ти казвам: Не, Марсо, няма да те убия“.
Тя разпери широко лапи, както някога я беше учил Викран дер Солен, спусна опашка и притисна уши назад към главата си, като предупредително изръмжа на приближаващия се мъртвец. Отново, както някога преди много време, тя чу неспокойното тупкане на далечното Сърце и със съжаление си помисли, че вече няма да има време да го види наистина.
„Съжалявам, Марсо!“
Тя изведнъж изрева с пълно гърло, обявявайки началото на смъртоносната битка, и скочи бързо, нетърпелива да достигне трептящите в мрака тела. Завъртя се, впивайки челюсти, като многократно чуваше отвратителното хрущене и без усилие пробиваше нестабилните тела. Гулите бяха лесни за убиване и Марсо беше прав за това. Както не грешеше, че те винаги нападат на стада. И докато огромната вълчица се въртеше наоколо, поваляйки, осакатявайки, откъсвайки глави, от другата страна идваха все повече и повече сенки. Същите бледи, мълчаливи и с гладни светлини в ужасните си очни ябълки.
Тя се втурна през поляната като свиреп звяр. Тя ръмжеше, разкъсваше и безмилостно трошеше чуждите кости. Беше покрита от главата до петите с лепкава слуз. Почти не се чувстваше слаба, не си спомняше да е била уморена. Изкрещя само веднъж – когато ноктестата ръка успя да я хване и раздра лявото ѝ бедро до кост.
Рев на безумна болка отекна в смълчаната гора. Той изплаши стадо нощни животни. Събуди мечка, дремеща на далечен хълм. Той произведе силно ехо, което отекна болезнено в звънтящата ми глава. А после изведнъж се върна – още по-силно, по-жестоко и наистина страшно.
Падайки под натиска на телата на другите, Айра най-накрая спря да се бори, не усещайки повече болка, страх, съмнение.
Не се уплаши дори от надвисналите над нея муцуни със замръзнали по тях капки от собствената ѝ кръв. Окастреният ѝ крак вече не я притесняваше. Болката също беше изчезнала някъде. Нищо вече не притесняваше Айра. Дори и миналото. Но ума, тлеещ някъде в дълбините, все още се съпротивляваше, гореше, стремеше се да живее. Но дори и той не знаеше как да си обясни откъде се бе появил онзи черен звяр, който със свиреп рев бе отхвърлил немъртвите както студен морски вятър – сухи, мъртви листа.