***
Вейр остави учебника си с въздишка и разтри пулсиращите си слепоочия: Откакто мага го бе пренесъл в Академията за висше изкуство, не бе минавал ден, в който да не го е боляла главата.
Но Вейр имаше късмет (поне така беше казал лер де Сигон): Сега имаше двуседмична ваканция за студентите, по време на която първокурсниците се прибираха у дома, така че новака имаше време да ги настигне, поне на теория.
Младият мъж отново въздъхна тежко.
През последните две седмици му се беше наложило да изучава много книги: „Основи на практическата магия“, „Основи на елементарната магия“, „Естествена история“, „Лечителство“… Дори някакъв глупав „Атлас на билкарството“! Трябваше спешно да изучи какво е илюминация, концентрация, медитация, да запомня безумно много формули, първичния език – и всичко това трябваше да се направи за възможно най-кратко време!
Единственото, което го спаси, беше, че лер де Сигон му беше направил заклинание за съвършена памет, което значително улесни процеса на запаметяване. Младият гений сам се научи да призовава осветлението, така че нямаше нужда да го обучава в това отношение. Не би трябвало да има проблеми и с практикуването на Водата, защото младежа е овладял и началните умения. Кураторът само се усмихна при вида на силните рамене на младежа и го посъветва да не чупи стойката за оръжия на лер Дербер.
– Благодаря ви за това – въздъхна за трети път Вейр, след което отново взе книгата си.
Магьосникът, чието име така и не научи, го беше довел в академията в същия ден, в който Вейр се беше срещнал с виарите.
Непознатият бе пренесъл заспалите приятели в Аргаир, в околностите на Парм, както бе обещал. Същевременно изпрати послание до малкото градче Ард да се погрижи за младежите там. Той изслуша търпеливо блудкавия разказ на Вейр. На няколко пъти попита за мъглата, разбра местоположението на селото на момчето, после дълго гледа новия адепт и обеща не само да предаде тази информация на Завета, но и да разбере за родителите му. Веднага щом намери време.
Когато буквите на страницата отново започнаха да се размиват, Вейр уморено затвори очи.
По дяволите… Беше толкова трудно да се концентрира. Невъзможно е да не мислиш за дома, когато не знаеш какво се случва там, как са родителите ти и дали изобщо са живи. Всъщност той беше направил пълноценен обет с мага за тях, а не просто обещание. И едва тогава се озова в западното крило. След това се изправи пред куратора нос в нос, изслуша встъпителна лекция за задължителните правила и вътрешния правилник. Половин час по-късно влезе в празната стая, която щеше да бъде негов дом през следващите шест месеца.
* * *
Занятията бяха подновени точно две седмици от деня, в който Вейр прекрачи прага на академията. По това време безкрайния низ от формули и заклинания бе започнал да формира нещо определено в съзнанието му, схемите за образуване на заклинания бяха станали съвсем ясни, а основите на оригиналния език, усвоени с помощта на лер де Сигон, вече не се възприемаха като бърборене.
Дадоха му всичко необходимо за живот, включително униформата, която се изискваше от учениците, костюм за бойно обучение, набор от учебници, тоалетни принадлежности и набор от домашни заклинания.
Разположението на класните стаи също му беше обяснено подробно, а разписанието на занятията, окачено във фоайето, не предизвика никакви въпроси. Бързо се беше научил да използва банята и тоалетната, така че спокойно можеше да се каже, че Вейр беше добре подготвен за началото на учебната година.
Единственото лошо нещо беше, че метода на събуждане беше толкова тежък за главата му, че през първия ден не можа да сдържи болезнен стон. Задната част на главата му вече беше чугунена, но когато в коридора прозвуча гонга, тя едва не се разби. Това беше единствената причина, поради която Вейр се забави със ставането и влезе последен в тоалетната. Но той беше в такава агония, че просто не забеляза как минава покрай новите си съседи. Събуди се едва когато сложи глава под ледената вода и един странен глас възкликна учудено:
– Хей, момче! Откъде си се появил по средата на учебната година?
Вейр се изправи, отметна мократа си коса от лицето и погледна дузината и половина полуголи младежи, които го гледаха със смесица от изненада, недоверие и неразбиране.
Всички те бяха на неговата възраст, между шестнадесет и осемнадесет години. Бяха здрави, високи и явно не им бяха чужди упражненията. Но ръцете им бяха добре поддържани, с грижливо изрязани нокти. Дрехите им, макар и семпли, ги правеха да изглеждат като наследници на семейства, които не бяха от най-бедните в Лигерия.
През последните няколко месеца Вейр беше виждал достатъчно от тях, така че не беше твърде изненадан. Нито пък се почувства раздразнен, когато всички до един погледи се спряха на грозния белег на лявата му буза.
– Кой си ти? – Повтори едно от момчетата мрачно. – Откъде си дошъл, когато набирането приключи преди шест месеца?
– Вейр – отговори той твърдо.
– Само Вейр?
– Да.
Същият този човек тихо бръмчеше.
– Защо не дойде през Арката?
– Лош късмет – обобщи нещастията си момчето.
– Закъснял си, нали? Откъде си?
– Аргир.
– Още един аргириец на главите ни? – Усмихна се брюнета с изискано лице, който стоеше настрана. – Уау… Тази година ни се събират много хора от тази страна. Така ли е, момчета?
Сред младежите се чуха нервни смехове и Вейр се намръщи, без да разбира причината за тях. Но не си направи труда да попита – класа вече се беше сплотил за шест месеца, имаше свои собствени шеги и закачки, така че той още дълго време нямаше да ги разбере и щеше да се чувства като аутсайдер заради това. Но не му хареса погледа на чернокосия мъж, твърде интензивен, твърде оценяващ. С такъв трябва да си държи ухото на място. Той може и да не ти забие нож в гърба, но може да ти каже толкова гадости, че да се разплачеш.
– Добре, да вървим – каза той. – Днес е първия ден, но де Сигон ще ни се кара, ако закъснеем. Хей, новобранец! Надявам се, че си научил нещо. Ако ла Роже разбере, че не знаеш колко камери има сърцето на една жаба, ще те прокълне толкова силно, че ще забравиш баща си и майка си… Казват, че това се учи в Аргир, когато си дете!
Вейр наклони глава и си направи мислена бележка да внимава с чернокосия мъж. А и щеше да си струва да разбере защо си е харесал лер ла Роже и защо Аргир го притеснява.
* * *
Първият урок мина доста добре за него: Лер де Сигон водеше урока както обикновено, без да показва признаци, че е забелязал новодошлия, макар че зададе въпрос по темата.
Вейр малко се поколеба да отговори, защото не беше свикнал да става от неудобното бюро, но все пак отговори както трябва. След това трябваше да прекара един час в преписване на нови формули в тетрадката си, като ги запомняше внимателно по време на урока. След това дойде практиката, на която трябваше да покаже на куратора, че може да се справи с Озарението. След това отново имаше обяснения, разяснения, допълнения…
Класът шушукаше и се тревожеше, като от време на време поглеждаше към новодошлия.
Момичетата бяха особено загрижени, изучаваха с любопитство красивото момче и от време на време примигваха към белега му. Стигна се дотам, че лер де Сигон ядосано попита дали не трябва да покани новия ученик при себе си, за да могат хубавиците да го разгледат. И дали не трябва да му даде кредит за практическа магия, след като класа днес беше толкова активен.
След това мърморенето най-сетне спря, а погледите станаха много по-малко. Докато излизаше от класната стая обаче, Вейр усети вниманието на съучениците си, макар че никой от тях не посмя да се приближи до него.
Лер ла Роже, противно на очакванията му, не попита за никакви жаби – урока му беше за кръговрата на водата в природата, така че лер ла Сухар говореше вече два часа и сякаш дори не забеляза, че класа се е разраснал.
На обяд Вейр отново трябваше да остане сам, защото останалите адепти бяха отишли в парка да закусят. Той не знаеше пътя до парка, затова не отиде там от страх да не се изгуби.
После дойде ред на урока с лер Иберия и тук учителя не пренебрегна младежа, който се появи в академията. Сякаш забравил за темата на урока, дебелия магьосник направи жест на Вейр да стане, дълго го гледа, а после изведнъж попита:
– Кажи ми, младежо, кога за първи път се докосна до силата?
– Преди малко по-малко от месец… Лер – послушно отговори Вейр, като леко се запъна при непознатото обръщение.
– Къде се е случило това?
– В морето.
– Сам ли беше?
– Не.
– Чувствахте ли се добре в този момент?
Вейр си спомни вълната от омраза, която го бе заляла и в отговор на която морето послушно се бе надигнало на голяма вълна, и се загледа мрачно.
– Не, лер. Бях ядосан.
Лер Иберия се усмихна изненадващо.
– Кажи ми колко висок успя да създадеш водния стълб първия път?
– Не знам – намръщи се младия мъж. – Не съм го мерил.
– Добре. Колко човешки височини е заел?
– Три… Или четири… Не си спомням.
– Не е лошо – приятно изненадан беше магьосника. – Колко такива успя да създадеш през този ден? Какъв беше резултата от заклинанието ти? Какво беше то?
Лицето на Вейр потъмня.