***
– Ураган, лер. Доколкото си спомням, беше ураган, а резултата… Страхувам се, че няма да ви хареса.
– Защо не?
– Защото в резултат на това потопих кораба.
– Хм… – Лер Иберия се замисли за момент. – Голям кораб ли беше?
– Да.
– Пробихте ли борда му?
– Не, лер – поклати глава младия мъж. – Хвърлих няколко водни вала по него и тогава мачтата се пропука, а такелажа се откъсна. Корабът се счупи на две и потъна.
В настъпилата тишина учителя неловко се закашля.
– Ами… Ами, случва се. Някой от екипажа сигурно много ви е разстроил, а?
Ирисите на Вейр проблеснаха, потъмняха като морето по време на буря, но той навреме си спомни, че мага, който го беше пренесъл, му беше забранил да говори за роби и Крат. После забеляза кръглите очи на съучениците си, замисленото изражение на лицето на онзи тип, който му се бе подигравал тази сутрин, който се бе нарекъл Асгрейв, и изведнъж се усмихна хищно:
– Да, лер. Там се отнасяха зле с мен.
– Имаше ли много мъже на кораба?
– Повече от сто, лер.
– Колко от тях оцеляха?
Вейр погледна спокойно.
– Трима.
– Включително и вие? – Предпазливо уточни учителя.
– Да.
– Хм… И това не ви притеснява, млади човече?
– Те не бяха хора, лер – отвърна тихо, но твърдо новодошлия, а лицето му видимо потъмня. – Ако имах възможност, щях да удавя половината от тях отново, а някои щях да хвърля във вълните за трети път. Що се отнася до останалите…
Младият мъж с горчивина си спомни за обезумелите роби.
– Понякога смъртта е по-милостива от живота. Поне така каза човека, който ме намери и ме доведе тук.
Учителят отново се прокашля, забелязвайки повече от красноречивите лица на учениците, а после промълви нечленоразделно, че започва да разбира защо майстор Викран сам е тръгнал да търси този млад гений. След това предложи на новодошлия да създаде едно просто заклинание – воден стълб – като тест, желаейки сам да се увери в способностите на новия си подопечен.
Вейр се усмихна още по-широко при това и без особени затруднения грабна от пълната купа вода, която стоеше там, и нареди да се издигне на височина колкото половин човешки ръст. Той не се задоволи с това, а прошепна новоизученото си заклинание и я накара да се завие в стегната спирала, да се огъне в арка и едва тогава, без да разлее нито капка, я върна в купата.
Когато лер Иберия кимна, той седна мълчаливо и се почувства необяснимо горд от способностите си, а през останалото време улавяше много интересни погледи от момичетата, уважителни от момчетата и изключително странни от учителя. А след урока го задържаха за няколко минути и му предложиха да изучава дарбата си по-задълбочено и, така да се каже, извън учебните часове.
Иберия изглеждаше впечатлен.
Вейр обеща да помисли по въпроса, но се опасяваше да даде съгласието си веднага – живота го беше научил да бъде предпазлив и да не взема прибързани решения. Реши да изчака новините от дома и ако може, да попита за съвет строгия маг, който го бе направил ученик в академията.
Последното нещо в графика за този ден беше занятие по бойна подготовка, а той трябваше да се яви в новата си униформа.
Вейр нямаше представа каква е тя и защо е необходима, но послушно се преоблече и влезе в тренировъчната зала заедно с останалите. Изненада се, че го отбягват по пътя, но реши да не обръща особено внимание – в края на краищата беше направил това, което беше направил, и ако съжаляваше за нещо, то беше, че не беше успял да спаси Хиг и не беше успял да претопи Крат и екипа му по-рано. Преди неизвестния маг да е отнел съзнанието на повечето от затворниците.
В края на краищата, тогава може би някой друг щеше да оцелее?
Почти пропусна появата на лер Дербер, не забеляза одобрителния поглед и не видя как завистливо някои от съседите му измерваха ширината на гърдите си с него. И се събуди от мислите си едва когато се чу командата: „Бягай!“. – И целия строй се раздвижи в един-единствен порив.
Поредицата от упражнения, поставени от стария ветеран, го накараха да се изненада – нищо по-нелепо Вейр не беше виждал през живота си. Всички тези скокове, клякания, лицеви опори, набирания… Той дори не беше уморен! Няколко седмици под жаркото слънце, когато всеки ден трябваше да влачи тежко гребло, бяха направили ръцете му по-силни от стомана, бяха накарали гърба му да се наблъска с мощни въжета от мускули, бяха го закалили, бяха го изковали, така че цялата тази загрявка му се струваше смешен начин да прекара някъде допълнително време.
Единствено разтягането, с което останалите ученици се справяха без особени затруднения, го накара да се почувства малко неловко. Не че го болеше – не му пукаше за болката, беше свикнал с нея – а че много бързо в гърба му се появи много неприятно усещане. А когато Вейр се изправи внимателно и сви скованите си рамене, с отвращение видя, че ризата му е мокра и лепкава, и то съвсем не от потта.
– Какво се случва? – Лер Дербер се приближи веднага, като забеляза, че ученика е спрял да се упражнява. – Твърде стегнат? Не сте достатъчно гъвкав?
– Недостатъчно – съгласи се Вейр, като отбеляза, че стария воин е единствения, който се обръща към учениците си без онова досадно и лековато учтиво „лер“.
– Няма страшно, до края на годината ще можеш да се сгъваш наполовина, без дори да изпищиш. Ще трябва да се въоръжиш с търпение, но ти не си момиче. Ще се справиш с това.
– Аз не се страхувам от болката – въздъхна той. – Лер, съжалявам, но мисля, че съсипах новата си риза.
– Свали я! Веднага! – Заповяда сухо лер Дербер и Вейр неохотно се подчини. – Обърни се!
Той се обърна също толкова послушно и изхърка, докато учителя му се взираше в гърба му, където следите от побоя все още не бяха зараснали.
Вейр знаеше, че изглежда грозно, и знаеше, че не след дълго кожата му ще се покрие с белезникави белези. Камшикът на Зег беше добър, умел, отрязваше цели пластове и причиняваше огромна болка. По гърба на момчето камшика му все още оставяше слоеве от белези, по-стари и по-свежи, които внезапно се бяха отворили и светеха с малки капки кръв.
Младежът видя как момичетата, които стояха до него, се отдръпнаха уплашено. Чу момчетата да си шепнат разтревожено. Знаеше отлично, че прилича на затворник, избягал от мината… По шията и китките му имаше дори следи от оковите, защото на някои места те бяха протрили кожата му до кости. И не можеше да не осъзнае, че оттук нататък ще бъде парий за класа. Но не се страхуваше твърде много от това – двата месеца пленничество го бяха отучили от желанието да бъде в нечия компания. Повече се притесняваше, че ще го разпитват, но магьосника строго му беше забранил да говори за Крат. Каза му да мълчи, докато се върне и реши какво да прави.
Лер Дербер стисна устни.
– Кой ти направи това?
– Никой – намръщи се Вейр.
– Защо не си го казал?
– Не съм се замислял.
– Боли ли те? – Попита сухо учителя.
– Не, свикнал съм.
– Казвате, че сте свикнал? – Гласът на лер Дербер се промени опасно. – А сега, значи, се облечи и отиди в лечебното крило да видиш лер Лоур. Нека той да зашие, да прошепне и да почисти този ужас. На следващия час ще дойдеш с прилични дрехи, разбираш ли?
– Да, лер – измърмори Вейр и съжали, че не е помислил да мълчи. Но това беше направено, така че целия клас можеше да види какво беше направил Зег на гърба му. Можеше да си помисли, че са довели беглец в академията.
По дяволите… Ако само знаех къде да попадна!
Младежът почти се изплю от неудовлетвореност и се опита да облече ризата си.
– Къде? – Учителят го спря. – Няма какво да разваляш дрехите си. Върви си така и се опитай да не уплашиш лер Лоур. В същото време измисли някакво правдоподобно обяснение, за да не си помисли нашия строг лечител, че точно аз съм започнал да осакатявам учениците в клас. Разбираш ли?
– Да, лер.
– Тогава върви. Първото стълбище надясно, после направо и надолу, през парка и по един прав коридор.
Вейр смачка окървавената си риза и излезе бързо, като мислено се закле, че предпочита да се върне в стаята си и да се прибере сам. Да не бъде разпитван или смущаван от последствията на неотдавнашните си подвизи.