***
Трябваше да тичат през нощта, като от време на време спираха да пият. Айра се опитваше да не изостава от дер Солен, но не беше лесно – майстора се движеше бързо, а тя едва успяваше да го настигне, макар да не ѝ се струваше, че пълзи като охлюв.
Отначало вълчицата не знаеше как да се държи, защото беше свикнала да не задава въпроси, да отговаря само по работа, да не обсъжда нищо, да не се оплаква, да не моли за милост, но в същото време непрекъснато наблюдаваше наставника си и търпеливо чакаше да сбърка.
Сега нямаше смисъл от това: Дер Солен безстрашно се обръщаше с гръб към нея, откриваше небрежно врата си и понякога сякаш забравяше, че не тича сам. От време на време обаче той се обръщаше и задаваше въпроси. И Айра трябваше да отговаря с натежало сърце. Но в същото време я преследваше мисълта, че е направила нещо нередно. Беше му се доверила ненужно, беше проговорила и се беше отпуснала неподходящо.
Айра, стараейки се да не изостава твърде много от дер Солен, си блъскаше главата да намери начин да се впише така, че да бъде близо до него, да не се обиди и да не подведе никого. На първо място, самия маг, за да не си помисли, че всичко е простено и забравено. Но накрая тя се премести два метъра вдясно, малко по-назад и през целия дълъг ден се опитваше да спазва избраната дистанция.
Магът не забелязваше това. А ако го правеше, не го показваше. И спря едва в късния следобед, когато Айра окончателно се изчерпа.
„Почивай – каза приглушено мага и избра една поляна за нощувка. След това изчезна за известно време, оставяйки вълчицата да се грижи сама за себе си, а когато се върна, не можа да разбере защо тя търкаше носа си в земята със снопчето си. След няколко мига обаче разбра, че Айра просто е гладна. После се ухили и като избута уморената ученичка настрани, разреши всички трудности с едно движение на челюстите си. След което легна под най-близкия храст, прозя се широко и предупреди:
„Имай предвид, че на сутринта няма да го вържеш обратно: Лапи – не ръце, възли не можеш да плетеш. Затова изяж всичко.“
„Не мога да побера толкова много в себе си“ – промърмори Айра, преценявайки количеството на запасите, които беше взела.
„Няма страшно, но ще можеш да закусиш на спокойствие“.
„И след това да тичам с пълен корем?“
Вълкът се обърна настрани, явно с намерението да задреме, но тогава пред носа му кацна прилично парче сирене, последвано от плоча перфектно приготвено месо, и приглушено хъркане от тъмнината обясни:
„Разделям го.“
Той се изкашля от изненада.
„Сигурна ли си?“
Вълчицата погледна от тъмнината с жълти очи и се обърна с достойнство. След това сдъвка порцията си, вмъкна се под друг храст и замря, заровила нос в сухите листа.
Викран дер Солен се поколеба, подуши сиренето, а после погълна и него, и студеното месо на един дъх. След това отново се сви и дишаше равномерно, без да прави опити да заговори отново, да се приближи или по някакъв друг начин да смути предпазливото съзнание на вълка.
Айра изчака търпеливо известно време, като чувствително се чувстваше не толкова уверена, но накрая задряма. Разбира се, с полуочи и полубудно съзнание, защото се страхуваше от измама. Едва на сутринта, когато на хоризонта се появи зората и стана ясно, че магьосника съвестно спазва условията на споразумението им, тя успя да се отпусне.
Разбира се, тя нямаше време да си почине по същата причина, затова стана раздразнена и разчорлена. Когато установи, че дер Солен го няма, се почувства неспокойна. Най-напред защото беше пропуснала момента на събуждането му и не беше видяла къде и кога е отишъл.
Кер, който се бе отзовал на повикването ѝ, заяви със сигурност, че не е изминал повече от половин час, откакто магьосника бе напуснал поляната. Но Айра не беше особено щастлива от това: За половин час можеше много да се направи. Включително оглушаване, ослепяване, успокояване и повиване на заспала ученичка. И факта, че това не се е случило, не означаваше, че тя може да се отпусне.
За щастие, тя се тревожеше напразно, защото дер Солен скоро се върна, носейки в зъбите си млад глиган. По това време Айра вече не беше на поляната, така че пазача, който беше дошъл с плячката си, объркано щръкна с уши и като откри два заешки трупа под един храст, изръмжа войнствено:
„Айра?“
„Аз съм тук, точно тук. Още не съм избягала – промълви внезапно завърналата се вълчица, докато се промъкваше безшумно зад него.“
Магьосникът се олюля от изненада, едва не изпусна жертвата си, и отстъпи встрани, за да избегне водопад от пръски от близкия поток.
„Кога си успяла?“
„От тази сутрин – промълви вълчицата, докато минаваше покрай нея. – Вчера си помислих, че си прав, затова реших да ловувам“.
Той се закашля странно.
„Ти самата си сита, нали?“
„Да. Тези са твои.“
„Хм… Значи и прасенцето няма да ядеш?“
„Можеш да го изядеш. Аз съм сита.“
„Много добре дошло.“ – Вълкът неволно облиза устните си.
Айра повдигна въпросително вежди, когато мага погълна и трите трупа без забавяне, а после поклати глава, осъзнавайки, че той дори вчера не беше ял достатъчно, а по време на сутрешния лов беше хванал само едно малко прасенце. Но дори и това не изяде веднага, а като достоен вълк го донесе тук. На нея. Явно животинските му инстинкти бяха доста силни, макар че мага не го показваше. В противен случай първо щеше да се засити, а чак след това да се заеме с по-малко важните въпроси.
След няколко часа, през които не бяха разменили нито една дума, Айра трябваше да признае, че нещата не са толкова зле, колкото си мислеше. Дер Солен бе имал много възможности да я предаде – край блатото, вечерта, през нощта и дори сутринта. И все пак той не беше пожелал да се възползва от тях. И точно както вчера, той тичаше неуморно напред, следвайки избраната от него посока с някаква забележителна точност и без да възпира тичащата наблизо вълчица.
Следвайки го плътно, Айра се увери, че мага все още не проявява агресия. Но въпреки това тя все още изпитваше отчаяни съмнения. В един момент толкова се беше натоварила, че когато видя реална възможност да избяга, почти се поддаде на импулса… Но майстор Викран, сякаш усетил това, се обърна и като намери ученичката застинала край стръмната скала, странно помръдна ъгълчето на устата си. Той се усмихна горчиво или искаше да каже нещо, но после отклони поглед и продължи по пътя си, оставяйки я сама да реши какво да прави.
Айра смръщи нос от височината на скалата и ширината на бездната. Тя последва вълка бавно, неохотно, но не направи повече опити да избяга.
Към вечерта тя осъзна, че най-накрая е свикнала със силния му аромат. Бавно, но някак си бе свикнала с присъствието му. Тогава тя започна да се оглежда с интерес и за първи път от два дни се осмели да отклони поглед от вълка, който се очертаваше отпред. Беше се уморила от тишината. Тя се озова на мисълта, че не би имала нищо против, ако наставника ѝ я попита нещо друго. И когато се увери, че Дер Солен не ѝ обръща ни най-малко внимание, започна да досажда на Марсо.
„Искаш да те забавлявам? – Призракът се изненада, когато Айра въздъхна и каза, че и е скучно. – Мислех, че си чула достатъчно за Гремарските блата“.
„Забрави за мочурищата. Изобщо не споменавай за блатата!“
„А пустините?“
„Сигурна съм, че пак е нещо гадно? – Уточни Айра с нескрито подозрение.“
„Всъщност исках да ти кажа за джиновете – духа се измъкна пренебрежително. – Но ако не искаш, няма да го направя.“
„Добре, нека поговорим за джиновете – въздъхна обречено вълчицата.“
„Хм… Какво знаеш за пустинята Моро?“
„Нищо, освен че съществува.“
„Тогава може би ще ти е любопитно да знаеш, че джиновете са нейните първоначални обитатели и единствените ѝ, може да се каже, пълноправни обитатели. Ако си спомняш, те са от духовете на Въздуха. Те обаче не изпълняват желания, но ако ги хванеш, можеш да получиш голяма помощ при всевъзможни безчинства. Като например да надуят повече пясък под вратата на съседа ви. Или да удариш някого с пръчка от въздуха. Да подслушаш разговор…“
„Фррр… Ще сложа пясък в супата на всеки, ще сложа всичко в очите му – от обикновена слюнка до призрачни паяжини. А твоя джин може да подслушва мислите ти.?“
„Не, но не е нужно да си джин, за да го правиш. Ако един маг не знае как да се защити, той и без това лесно може да бъде подслушан“.
„Хм? – Вълчицата се зачуди. – Какво е състоянието на моите защити?“
„Попитай учителя си – изсумтя духа, на което тя с недоволство смръщи нос.“
„Вредител. Ако ти трябва, ти питай.“
„Няма да го направя!“
„Аз също няма да го направя.“
„Страхуваш ли се?“
„Не! – Изкрещя Айра.“
Тя се поколеба, като изведнъж забеляза, че мага, който тичаше пред нея, примигваше зад гърба ѝ с очевиден интерес. И не просто примигваше, а сякаш я чуваше! Нещо повече, той искаше да добави нещо.
„Хи-хи-хи – потвърди догадката и Марсо. – Сега определено ще трябва да попиташ“.
„А може би не? – Вълчицата хленчеше с надежда, но майстор Викран само въздъхна и спря.“
„Ти наистина си много слаба в защитата на мисловната реч“.
Айра се смрази при мисълта, че той е чул целия разговор, и стисна досадно зъби.
„Е, Марсо…“
„Ами аз? Какво общо има това с мен?“
„Ще те убия! – Мислено обеща Айра, като се опитваше да не среща погледа на мага. – Можеше да ми го кажеш веднага!“
„Аз го направих.“
„Кога?!“
„Когато трябваше!“
„Стига – духа бе спрян властно от кадифеното ръмжене на мага. – Вместо да ѝ бъркаш в главата, по-добре ѝ покажи някаква защита“.
„Сам ѝ покажи – измърмори Марсо обидено. – Между другото, аз нямам ръце!“
„Но езикът ти е прекалено дълъг – промърмори Айра, а после мрачно замълча.“
Вълчицата постоя известно време, сякаш чакаше въпрос, но не искаше да го задава. Престори се, че изучава някаква буболечка, отстъпи настрани и като приклекна на предните си лапи, пи от сърце от потока, който се появи под краката ѝ. След това се отърси пресилено весело и небрежно закрачи нататък, като не обръщаше внимание на въпросителния поглед в гърба си, на недоволното подсмърчане в главата си и на подсмърчането на вътрешния си глас: