***
Нощта във Вълчата гора беше изненадващо тиха и осветена от луната. Дърветата блестяха загадъчно в мрака с жълтите си листа, сякаш бяха напоени със злато. Откъм реката подухваше слаб вятър. Но нечовеците, събрали се на обширната поляна, не се интересуваха от естествената красота на природата: Разделени на две половини, те се гледаха кръвнишки, очаквайки следващото забавление. Всички се гърчеха от нетърпение – и виарите, драскащи с нокти по земята, и хищно усмихнатите вампири, на които за пръв път от сто години насам беше позволено да преминат границата и да посетят вечните си врагове.
Лер Уртос стоеше настрана и разменяше впечатления с лер Борже. Изглеждаше спокоен, бледото му лице беше безстрастно и изглеждаше, че не се притеснява от факта, че за първи път вампирите бяха на съвместно занятие с върколаците.
Белият водач също не показваше признаци на загриженост – мощната му фигура изглеждаше така, сякаш всеки ден присъства на подобни сбирки, а вълците почти всяка нощ упражняваха уменията си в компанията на непримирими врагове.
Колкото и да е странно, сред виарите също не се забелязваше прекомерна агресия. Те се усмихваха предизвикателно, облизваха се изразително и ръмжаха обещаващо, но не напредваха. Ако поглеждаха към вампирите, то беше по-скоро с очакване, отколкото с ярост.
Дакрал се облегна лениво на един бор и небрежно излъска огромните си нокти. Устните му се полюшваха с разсеяна усмивка, очите му оставаха напълно спокойни, а мимолетния му поглед, който от време на време се спираше върху Керг, който се разхождаше замислено наблизо, съдържаше един-единствен въпрос.
Огромният вълк поклати отрицателно глава, когато отново улови странния поглед: Не, Айра не беше в гората. И очевидно не знаеше какъв трик са им подготвили учителите. Киола, между другото, също не се беше появила – беше се заключила в стаята си след побоя и отказваше да излезе. Но поне се знаеше, че тя е добре, но факта, че Айра не искаше да провери приятелите си след случилото се, го тревожеше.
Керг погледна колебливо към края на поляната, където гигантския черен звяр лежеше достолепно, но не посмя да попита директно – майстор Викран днес беше необичайно мрачен и мълчалив. Той дори не се намесваше в инструктажа тук, на същата тази поляна. Не добавяше нищо, демонстративно се дистанцираше от глутницата и като цяло изглеждаше така, сякаш няма нищо общо със случващото се. Мислите му, съдейки по отнесения му поглед, се лутаха някъде много далеч.
– Започвайте – тихо заповяда Лер Уртос и двете групички се втурнаха една към друга.
Майстор Викран проследи Керг и Дакрал, когато се намериха, погледна за няколко секунди усмихнатите им лица, а после спокойно се обърна: Нямаше нужда повече да ги контролира. Тези двамата се бяха примирили със съществуването си и нямаше да създават повече проблеми. Борже и Уртос щяха да се погрижат за останалите, така че присъствието на пазителя всъщност не беше необходимо.
Магът въздъхна тежко, като се обърна и затвори очи. През цялата нощ и през целия този ден той беше неспокоен. Особено вечерта, когато си спомни, че беше забранил на Айра да ходи не само във Вълчата гора, но дори и в тренировъчната зала.
Не можеха да рискуват. Не биваше да бъдат отново заедно. Но… По дяволите! Колко трудно беше да бъдеш сам, знаейки, че някъде там тя копнее отчаяно! Той можеше да понесе раздялата сам. Но едно беше да страда сам, а съвсем друго – да осъзнае, че това я наранява.
Изведнъж вниманието му бе привлечено от неясен шум. Сякаш някой невидим прелетя над поляната и разпери кожестите си криле. Вълкът щръкна с уши и всмука въздуха с ноздрите си, но не усети нищо и се успокои: Изглеждаше… Просто прилеп, прелитащ над главата му. Малък, черен и пъргав. Точно като Айра, когато се криеше от него по време на разходките си.
Викран въздъхна тихо.
Как можеше да не я забележи тогава? Защо не я беше усетил? Та нали тя винаги е била до него. В продължение на месеци. Чудесна, уникална, отчаяна и достатъчно смела, за да не се страхува да обича един глупав, объркан маг, щедро дарявайки му не само нов живот, но и най-истинското щастие – щастието да знае, че тя просто съществува на този свят. В очакване на него. Не си спомня грешките му. Стреми се да го срещне. И му прощава всичко глупаво, което е направил.
Известно време вълка просто лежеше там, напълно потънал в спомените си. Изглежда, че дори започна неволно да се усмихва, усещайки щипка нежност при мисълта, че най-сетне е намерил своята Ейтале. Блажено затворил очи, той отново и отново си припомняше образа ѝ, гласа ѝ, безумния вкус на устните ѝ, собствената си наслада и едва сдържан възторг при всеки неин поглед… Почти изръмжа, изпитвайки спешна нужда да я види точно сега. И тогава усети как нещо нежно докосва хълбоците му, помръдна от изненада и се обърна, инстинктивно оголвайки острите си зъби.
„Какво…?!…“
Малката черна мишка, която се беше покатерила на гърба му, изпищя уплашено и се изви виновно, като трескаво стискаше с лапичките си гъстите косми.
Откъде беше дошла? Как е влязла? И накрая защо!
Той не разбра веднага. На фона на гъстата му козина госта беше напълно невидим. Ако не беше блъснал носа си в нея, нямаше да подозира, че е там. Само широко отворените очи се взираха непрестанно, а копчето на носа се движеше тревожно, без да знае накъде да поеме от погледа на хищните вълчи очи.
Викран замръзна от изумление, но очите му изведнъж се изпълниха с надежда, а после с обожание, примесено с искрено разкаяние и неподправена радост, че я вижда.
Той изтръпна невярващо и най-сетне видя сложната плетеница, която ѝ помагаше да остане невидима за магическото зрение.
“Айра?! Какво правиш тук!“
„Здравей – мишката виновно подсмръкна с нос. – Липсваше ми, затова реших да те посетя“.
„Ти луда ли си?!“
Мишката забързано се запъти към врата му, където потърка нос, зарови се в гъстата козина и щастливо замря.
„Вик…“
Викран притисна бузата си, за да не падне, представи си какво е трябвало да изтърпи, за да стане толкова малка, и мислено изстена.
„Айра, какво, по дяволите, правиш?“
„Аз съм малка – прошепна тя задъхано. – Не се притеснявай, никой няма да забележи – изплели сме нова мрежа. Сега дори нямам миризма, така че никой няма да я усети“.
„Време е да си лягаш!“
„И аз си лягам – призна мишката. – В моята стая. И на Кер не е забранено да се разхожда във Вълчата гора. Затова помислихме и решихме, че няма да е страшно, ако отидем да потичаме малко.“
„Кер?!“ – Вълкът замръзна от изумление.
„Да, аз съм тук само духом. Само за да те погледна и да ти кажа, че ужасно ми липсваш“.
Викран закри за миг очите си, усещайки, че въпреки всичките си обещания и твърдото си решение да бъде непоколебим, той безсрамно се радва на нейната хитрост. Че безумно се радва да я види и е щастлив, че тя все пак е намерила начин да го открие в тази мрачна нощ.
Плашещата празнота, която винаги беше там, когато тя не беше наблизо, изчезна безследно. Сърцето му заби развълнувано. Дишането му стана учестено, прекъсващо. Неспособен да откаже такова чудо и да я накара да си отиде, мага потърка нежно бузата си в крехкото тяло на мишката и усети как устните му се разтварят в блажена усмивка.
„О, Айра… Какво ще правя с теб?“
“Обичай ме. Прегръщай ме. Целувай ме – захили се тя, като се настани удобно. – Ще го приема. Честно, честно! Можеш дори да ме накажеш, ако искаш“.
„И аз ще го направя – тихо изръмжа вълка и с удоволствие притисна бузата си към нея. – Ще те накажа утре. Не забравяй, че този следобед имаш бойна и защитна магия?“
Айра изхърка.
„Какво, ще ме измъчваш с въпроси? Или на практика може да ме накараш да ти покажа нещо напълно невъобразимо?“
„Ще помисля за това“ – обеща Викран, като все още сладко примижаваше.
„Аз ще го очаквам с огромно нетърпение.“
Той не издържа и се засмя тихо, с облекчение, докато блестящите ѝ хитри очи се взираха безстрашно в него. Хитрата мишка се беше сгушила уютно на врата му, беше увила лапичките си около него, беше увила тънката си опашка около него за сигурност и сега гледаше ласкаво уплашеното му лице, което изведнъж показа странно изражение.
В този момент той забрави всичко за гората, за глутницата, за играещите ученици, които постепенно навлизаха във вкуса на новото забавление. Забрави и за профучаващата земя, чиито буци понякога трополяха неприлично пред носа му. За дивия шум, който вдигаха неудържимите виари. Застрашителното съскане на вампирите. Борже. Уртос. Дори от идеята да се обърне и да се престори, че проявява поне някакъв интерес към напредъка на учениците.
Той щеше да лежи там дълго време, поглъщайки с цялото си същество вълнуващата близост на Ейтале. Взираше се в горящите ѝ очи, пълни със светлина и топлина. И сигурно никога нямаше да се умори да го прави… Но тя изведнъж се размърда, изпищя неспокойно и като скочи на място, пъргаво се шмугна някъде надолу.
„Вик, Борже! Той идва насам!“
Огромният вълк, събудил се от манията си, също се разтърси и плавно, сякаш лениво, извърна глава, поглеждайки въпросително към колегата си, който нехайно се бе приближил.
„Викран, добре ли си? – Попита внушително водача на кръга, приближавайки се. – Да седиш като бухал, да не поглеждаш към момчетата, да не риташ никого… Не прилича на теб. Нещо не е наред ли?“
„Не. Просто си мисля.“
„За какво, ако не е тайна?“
Викран за всеки случай покри с лапа притихналата мишка и се усмихна слабо.
„За много неща.“
Лер Борже погледна замислено умишлено отпуснатата му поза, която загатваше за вътрешно напрежение, неспокойно движещите се уши, леко потрепващия връх на пухкавата му опашка, и едва доловимо се намръщи.
„Как са нещата с теб и Айра?“
„Какво имаш предвид?“ – Викран моментално беше предпазлив.
„В прекия смисъл на думата. Има ли проблеми?“
„Не. Освен факта, че тя е много упорита“.
„А как е с дарбата ѝ?“
Магът беше още по-предпазлив.
„Защо питаш?“
„Късна нестабилност, непредсказуеми изблици на сила, склонност към бързо изчерпване… На Оге му трябваха няколко години, за да балансира нуждите на Зорг със способностите си. Затова те питам, дали с Айра всичко е наред? Като се има предвид това, което тя направи тук напоследък, започвам да си мисля, че Кер е станал много по-силен този месец. А при такъв бърз растеж осъзнаваш, че това може да е опасно“.
„Кер ѝ се подчинява напълно – отвърна майстор Викран неестествено гладко. – Той взема от нея толкова сила, колкото му е необходима, за да живее. Те са забележително хармонична двойка.“
„Е, вижте сам – въздъхна тихо Лер Борже. – Айра е прекрасно момиче. Не бих искал нищо да ѝ се случи. Тя все още е наша, дори и да не е съвсем преобръщач. И тъй като е наша, тя е… Ами, накратко казано, нали разбираш. Не е малка.“
Викран кимна бавно, като внимателно погледна отдалечаващия се водач, после погледна любопитния нос, който надничаше изпод лапата му, и хъмкаше:
„Разбира се, че знам. Разбира се, че знам.“
Айра, доволна, че опасността е отминала, се изкачи обратно на мощната лапа. Но после реши, че гледката оттам не е добра, затова се изкачи по-високо на главата му. Където се сгуши между острите уши, притисна се към рошавата глава, постави любопитната си муцуна навън и, напълно сляла се с гъстата козина, въздъхна доволно.
„Ето. Сега вече никой не може да се качи тук незабелязано.“
„Айра, те ще видят!“
„Не, ти имаш големи уши.“
„А ти имаш прекалено дълъг нос! – измърмори вълка, като предпазливо завъртя глава. – Веднага го прибери и веднага слез долу!“
„Не вдигай шум. Ще те чуят и тогава ще се оправдаваш“.
„Ако някой ще бъде чут, то това си ти. Аз, за разлика от някои хора, отдавна съм способен да прикривам мисловната реч“.
„Е, Вик… Не бъди злобен!“ – Помоли мишката, заровила нос в челото му и погледнала умолително в очите му, но мага беше непреклонен.
„Слез.“
Тя въздъхна тежко и послушно се плъзна надолу, като драскаше с нокти по козината. Не можа обаче да се задържи на стръмния хълбок и се плъзна по него като по пързалка, но бързо се ориентира, разпери криле и като не искаше да падне на земята от такава височина, умело се плъзна надолу. След това се приземи ловко, гордо вдигна нос, а после… Запълзя упорито обратно.
– Майстор Викран? – Изведнъж прозвуча наблизо и лер Уртос, който се измъкна от мрака с лека сянка, накара мишката да замръзне на място. – Би ли ми направил една услуга?
Магьосникът се надигна бавно, като внимателно покри мишката, която се шмугваше в тревата, и погледна въпросително колегата си.
– Имам впечатлението, че учениците днес са невероятно послушни по някаква причина – сподели съмненията си некроманта, кимвайки към веселата купчина, която се беше образувала на мястото на бойното поле. – Може би ще успееш да ми кажеш каква е причината?
Викран мислено се ухили.
„Какво мислите за идеята за внезапно примирие?“
– Отрицателно. С такава орда едва ли ще успеем да се справим сами. Стига да са разделени и да изразходват енергията си единствено един за друг, всичко е наред. Никакви битки, никакви спорове между клановете. Но сега… Опасявам се, че ще трябва да намерим други начини да канализираме необузданата им енергия.
„Защо да търсим? Нека я изразходват по начина, по който е сега. Мисля, че те са доста доволни от това.“