Александра Лисина – Прорицател – Академия на висшето изкуство – Книга 5 – Част 46

***

– Интересно, как? – Мрачно попита вампира, но погледна към лер Уртос, който беше леко онемял, и присви очи.
– Кажете ми, лер, колко дълго можете да държите щита на мъртвите над академията?
– Откъде знаеш за нашите щитове? – Некромантът потръпна от изненада. – Това е тема за седма година!
– А аз съм любопитна, лер. Какво ще кажете за това? Можете ли да ми дадете десет минути?
– Не знам. За какво ти е това?
– Трябва! – Каза Айра. – А трябва да го задържим поне десет минути. Над целия двор и всички ученици. Плюс над лер де Сигон и лер Арвиер и краля на Иандар и семейството му. И на първо място над момчето.
Магът се вгледа внимателно в решителното лице на ученичката и много бавно поклати глава: Щитът на мъртвите беше сложно заклинание. Полезно в случай на масирана атака, защото позволява да се потушат удари от някоя от стихиите с почти всякаква сила, но трудно дори за един архимаг. И изисква толкова много енергия, че дори с дузина заредени артефакти можеш да си гарантираш много малък обхват на действие. По правило само около един или двама души. Или малко повече, ако силите наоколо са – пълни. В близост до извор, например. Вярно, тук има такъв извор, така че може би нещо ще подейства над няколко десетки души. И над краля може да поработи. Но над целия двор, където толкова много хора гледат наоколо…
– Не. Това е невъзможно.
Айра сви недоброжелателно очи.
– Но ако Дакрал ти помогне, можеш ли да го направиш?
– Кой?! Аз?! – Отдръпна се вампира.
– Нали не мислиш, че можеш да скриеш способностите си от мен?
Дакрал пребледня.
– Трябваше да знам, че ще успееш да премахнеш горните щитове… Кога разбра?
– Не много отдавна – измърмори момичето. – Когато се преструвах, че съм фиба в нечия коса. Чудех се какъв щит имаш, така че дори аз трябваше да се мъча да надникна вътре. И знаеш ли, бях толкова изненадана…
– Недей – помоли вампира с дървен глас. – Недей да продължаваш. Баща ми ще ме убие, ако разбере.
– За какво да разбере? – Примижа подозрително Керг.
– Аз ще го направя – каза Дакрал, сякаш не го беше чул. – Учителю, аз ще държа щита. Няма да мога да го създам сам, защото никога не съм го опитвал преди, но мога да го задържа. Имам силата.
– Какво?! – Лер Легран изтръпна от искрено удивление. – Но това е нивото на…
– Старши Тар – потвърди мрачно лер Уртос, като погледна с тежък поглед натъжения си ученик. – И то Тар, който е запознат с моето изкуство. Например трето… Или дори второ ниво на посвещение.
Дакрал отново въздъхна.
– Бащата със сигурност ще ме убие.
– Ти?! – Очите на Керг се изцъклиха неестествено. – Майстор некромант?! Какво ниво?!
– Първо – призна с тъга вампира. – Белязан съм от раждането си. Казват, че това е рядка дарба и е една от най-силните в клана през последните няколко века. Било е грижливо скрито. А за да вляза в академията като един от новодошлите, способностите ми бяха покрити с цели три щита на Овси. Дори не ми позволиха да кажа на учителя си, докато не се дипломирам.
– Мерзавец – въздъхна некроманта, внезапно осъзнал мащаба на измамата на клановете. – И баща ти също е добър. Трябваше да ме предупредиш!
– Не можеше – мрачно отвърна Дакрал. – Никой не биваше да подозира.
– Но защо? – Възкликна Керг.
– Заради теб, глупако! – Вампирът веднага се взря в него. – За да бъде сдържано косматото ти лице! За да няма битки! И за да можем ние с теб да завършим заедно! Ако бяхме в различни курсове, щеше да ми се наложи да сложа втори тар до теб! А заедно с мен и втори младши лидер. Представяш ли си какво щеше да стане, ако това се беше случило?!
Керг нададе приглушено ръмжене.
– Мерзавци! А ти си и озъбено копеле!
– А ти си некадърник – изведнъж се обиди вампира. – Мислиш, че не знам, че не можеш да правиш магии?! И си мислиш, че не знам, че дори мрежата на призрака не е по-болезнена за теб от ухапване от комар?! И за известно време ще успееш да предпазиш от нея не само себе си, но и няколко верни приятели?!
Виара потръпна.
– Как? Къде си…
– Как ще се промъкнеш през охранителните кръгове?! Как приятелите ти нямаше да си изгорят косматите задници, ако дори аз трябваше да се постарая за това!
Керг си пое дълбоко дъх и се канеше да започне неразбираема тирада на вълчи език, но Айра не му позволи – тя решително прекъсна разговора, погледна строго ту единия, ту другия. И след това заключи тежко:
– И двете са добри. Лер Борже, ще ми помогнете ли?
Старият преобръщач смръщи сивите си вежди при неочакваната новина.
– Глутницата ще ви послуша – добави момичето умолително. – И няма кой да се погрижи за останалите хлапета, освен виарите и вампирите.
– Е… Все още не знаем с какво си имаме работа – сви несигурно рамене той. – И не знаем със сигурност дали е това, което казваш, че е. Разбира се, портала е аргумент. И отсъствието на Оге също е. Но ако си права и не сме били ние тримата, които сме поставили щитовете, остават само де Сигон, Матис и ла Роже. Подозирате ли ги? Съжалявам, но това е нелепо: Мерге изведнъж да предаде Завета… или Матис да се окаже злодейка…
Айра поклати глава.
– Не е смешно, лер. То е страшно. Страшно най-вече защото нито Мерге, нито лейди дер Вага са замесени.
– Как така? – Керг беше изненадан.
– В щита има следи от аурата на човек, когото познаваш, но колкото и да е странно, той никога не е бил член на Завета на магьосниците. Никой никога не го е регистрирал. Няма разрешение да практикува. На първо място никога не е трябвало да бъде допускан в академията. Но го е направил. Нещо повече: Държеше се толкова добре, че никой нямаше и най-малката идея да го заподозре в нещо. Дори и аз. Ако не можех да разчитам аурите на другите хора още при раждането им.
– За какво говориш, Айра? – Лер Легран изведнъж свали красивите си вежди до върха на носа си.
– За много неща, лер – изведнъж момичето се усмихна тъжно и елфа замръзна. – Включително и за вас. За това, че аурата ви не е толкова чиста, колкото изглежда на пръв поглед. За това, че сте много по-възрастен от всички останали в академията. За това, че щитовете ви не само умело прикриват способностите ви, но и умело прикриват близкото ви родство с един от старейшините на Източната гора.
Цялото тяло на лер Легран потрепери.
– Това, което искам да кажа, е, че вие не без причина преподавате толкова години: Това е немислимо за един елф и аз отдавна се чудя какво ви кара да продължавате. Защо си губите времето, когато отдалеч се вижда колко ви е скучно всичко това. Да имаш Ейтале, да имаш положение, власт… Запитах се, защо? Тогава си дадох сметка: Вие чакате, нали? Чакате шанса отново да ви се усмихне и да успеете да поправите това, което някога не сте успели да направите?
Елфът изглеждаше задъхан.
– Вие разбира се не сте предали никого, лер – отрони тихо Айра и срещна погледа му със страховито подозрение. – Или по-скоро не сте предали никого, освен себе си. А и вие не сте имали нищо общо със случващото се в академията. Преди около двеста години обаче във вашата гора се случи нещо, заради което трябваше спешно да я напуснете. Събитие, което разгневи старейшините. А имаше и един определен човек, когото не успяхте да задържите там насила, а след това така и не можахте да откриете въпреки всички усилия. Но вярвам, че все още го търсите. Него или неговите потомци. Права ли съм? Това е вашата мисия пред старейшините и гората, нали?
Елфът беше страшен за гледане, кожата на лицето му беше сива и обляна в пот, устата му беше изкривена в болезнена гримаса, а юмруците му бяха свити конвулсивно.
– Неотдавна имах късмета да прочета дневника на този човек – добави момичето и погледна учителя без съжаление. – И в този дневник са написани много неща за твоята раса, лер. Много неща, за които не бих искала да говоря точно сега. Включително и за това, което вие, елфите, сте обещали на този човек. Какво е било изпълнено и какво мъдро е било забравено като маловажно. Там пишеше, че вашето Дърво на Огла от много години се е превърнало не в дарител на живот, а в отнемач на сили. Че уютната гора е станала способна да се превърне в затвор за свободния дух. За това как времето и разстоянието са били изкривени, за да заблудят човешкото съзнание. И как с годините искрените уверения се превръщат в разяждаща лъжа. Но най-важното е, че подробно описва аурите ви, лер. Аурите на елфите, които взеха съмнително участие в съдбата на писателя. Техните отливки, които вашия затворник е станал доста опитен в създаването им през годините. Особено онази, която през цялото това време се бе очертавала пред него – хвърлената аура на неговия приятел, а след това и на тъмничаря му, който почти се бе превърнал в негов палач.
На Бриер му се стори, че елфа е на път да се задави.
– Вие се провалихте, лер – съобщи му тя категорично, като го гледаше право в очите. – Не успяхте, защото този човек наистина умря. Далеч оттук, скрит от останалия свят. Преди седем години и половина. Разбрахте за него и сега чакате. Но това, което не знаете, е, че чакате напразно: Няма да получите втори шанс. Поне не и през следващите хиляда години. Затова можете да се върнете и да кажете на лер Соитаре, че е закъснял. Въпреки че вие и той сте проследили правилно потомците на онзи човек. Дори сте стигнали невероятно близо. Сгрешихте за едно нещо. Трябваше да ги спрете, преди границите на Занд да бъдат нарушени отново. И преди там да са загинали невинни хора. Което, за съжаление, вие знаехте много добре, но ви мързеше да кажете на останалите. И по този начин предадохте онова, към което се стремяхте толкова дълго време. Ето защо днес ви казвам: Напразно сте чакали, това не ви принадлежи. То отдавна не вярва във вас.
Лер Легран, когато видя познатите лилави искрици в очите на момичето, отразени в гневно свитите зеници на Кер, изведнъж осъзна всичко и конвулсивно въздъхна.
– Всемогъщи… Ти?!
– Да – кимна Айра, без да се усмихне. – И се надявам, че повече няма да ме безпокоите. Стига с това лицемерие. И стига с предполагаемото ви приятелство.
– Е… Скъпа? – Припомни ѝ предпазливо Дакрал, оглеждайки бледия учител подозрително.
– Това не е той, приятелю мой – тя се обърна настрани от зашеметения елф. – Лер Легран няма нищо общо с него. Просто си спомних нещо неприятно. Но той не е виновен за това, което се случва днес.
– Тогава кой е? Кой ни предаде?
Айра не отговори, само погледна настрани, към краля, който говореше спокойно, а пред него се наведе в нисък поклон лер Морис ла Роже, като цялата му външност изразяваше искрено внимание и покорство.
Смешен, тромав, вечно нервен и невероятно разсеян човек. Прекалено приказлив. Искрено разтревожен за смъртта на стария директор. Навик внезапно да ѝ задава сложни въпроси. Понякога безпомощен и много посредствен маг, чиято аура преливаше в слаби нюанси на зеленото…
Или по-скоро тя беше неясна отвън.
Докато вътре, под сложна мрежа от защитни заклинания, безопасно скрит и умело прикрит, истинската му дарба – рядка, много мощна и добре развита дарба на истински майстор на илюзиите – искреше яростно и безмилостно заслепяваше очите. Съмнително наследство на велик магьосник, което той можеше да предаде единствено на неблагодарния си потомък.
Сякаш усетил нечий поглед, господин Сухар внезапно извърна глава и опасно сви очи, прочитайки в този поглед всичко, което не беше казано на глас. А после, макар да стоеше на разстояние няколко десетки крачки, бързо се изправи и, свалил маската на глупав чудак, тънко се усмихна.
– Браво, скъпа. Алварис беше съвсем прав, когато ме посъветва да се отърва от теб веднага.

Назад към част 45                                                          Напред към част 47

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!