***
– Интересно, как? – Мрачно попита вампира, но погледна към лер Уртос, който беше леко онемял, и присви очи.
– Кажете ми, лер, колко дълго можете да държите щита на мъртвите над академията?
– Откъде знаеш за нашите щитове? – Некромантът потръпна от изненада. – Това е тема за седма година!
– А аз съм любопитна, лер. Какво ще кажете за това? Можете ли да ми дадете десет минути?
– Не знам. За какво ти е това?
– Трябва! – Каза Айра. – А трябва да го задържим поне десет минути. Над целия двор и всички ученици. Плюс над лер де Сигон и лер Арвиер и краля на Иандар и семейството му. И на първо място над момчето.
Магът се вгледа внимателно в решителното лице на ученичката и много бавно поклати глава: Щитът на мъртвите беше сложно заклинание. Полезно в случай на масирана атака, защото позволява да се потушат удари от някоя от стихиите с почти всякаква сила, но трудно дори за един архимаг. И изисква толкова много енергия, че дори с дузина заредени артефакти можеш да си гарантираш много малък обхват на действие. По правило само около един или двама души. Или малко повече, ако силите наоколо са – пълни. В близост до извор, например. Вярно, тук има такъв извор, така че може би нещо ще подейства над няколко десетки души. И над краля може да поработи. Но над целия двор, където толкова много хора гледат наоколо…
– Не. Това е невъзможно.
Айра сви недоброжелателно очи.
– Но ако Дакрал ти помогне, можеш ли да го направиш?
– Кой?! Аз?! – Отдръпна се вампира.
– Нали не мислиш, че можеш да скриеш способностите си от мен?
Дакрал пребледня.
– Трябваше да знам, че ще успееш да премахнеш горните щитове… Кога разбра?
– Не много отдавна – измърмори момичето. – Когато се преструвах, че съм фиба в нечия коса. Чудех се какъв щит имаш, така че дори аз трябваше да се мъча да надникна вътре. И знаеш ли, бях толкова изненадана…
– Недей – помоли вампира с дървен глас. – Недей да продължаваш. Баща ми ще ме убие, ако разбере.
– За какво да разбере? – Примижа подозрително Керг.
– Аз ще го направя – каза Дакрал, сякаш не го беше чул. – Учителю, аз ще държа щита. Няма да мога да го създам сам, защото никога не съм го опитвал преди, но мога да го задържа. Имам силата.
– Какво?! – Лер Легран изтръпна от искрено удивление. – Но това е нивото на…
– Старши Тар – потвърди мрачно лер Уртос, като погледна с тежък поглед натъжения си ученик. – И то Тар, който е запознат с моето изкуство. Например трето… Или дори второ ниво на посвещение.
Дакрал отново въздъхна.
– Бащата със сигурност ще ме убие.
– Ти?! – Очите на Керг се изцъклиха неестествено. – Майстор некромант?! Какво ниво?!
– Първо – призна с тъга вампира. – Белязан съм от раждането си. Казват, че това е рядка дарба и е една от най-силните в клана през последните няколко века. Било е грижливо скрито. А за да вляза в академията като един от новодошлите, способностите ми бяха покрити с цели три щита на Овси. Дори не ми позволиха да кажа на учителя си, докато не се дипломирам.
– Мерзавец – въздъхна некроманта, внезапно осъзнал мащаба на измамата на клановете. – И баща ти също е добър. Трябваше да ме предупредиш!
– Не можеше – мрачно отвърна Дакрал. – Никой не биваше да подозира.
– Но защо? – Възкликна Керг.
– Заради теб, глупако! – Вампирът веднага се взря в него. – За да бъде сдържано косматото ти лице! За да няма битки! И за да можем ние с теб да завършим заедно! Ако бяхме в различни курсове, щеше да ми се наложи да сложа втори тар до теб! А заедно с мен и втори младши лидер. Представяш ли си какво щеше да стане, ако това се беше случило?!
Керг нададе приглушено ръмжене.
– Мерзавци! А ти си и озъбено копеле!
– А ти си некадърник – изведнъж се обиди вампира. – Мислиш, че не знам, че не можеш да правиш магии?! И си мислиш, че не знам, че дори мрежата на призрака не е по-болезнена за теб от ухапване от комар?! И за известно време ще успееш да предпазиш от нея не само себе си, но и няколко верни приятели?!
Виара потръпна.
– Как? Къде си…
– Как ще се промъкнеш през охранителните кръгове?! Как приятелите ти нямаше да си изгорят косматите задници, ако дори аз трябваше да се постарая за това!
Керг си пое дълбоко дъх и се канеше да започне неразбираема тирада на вълчи език, но Айра не му позволи – тя решително прекъсна разговора, погледна строго ту единия, ту другия. И след това заключи тежко:
– И двете са добри. Лер Борже, ще ми помогнете ли?
Старият преобръщач смръщи сивите си вежди при неочакваната новина.
– Глутницата ще ви послуша – добави момичето умолително. – И няма кой да се погрижи за останалите хлапета, освен виарите и вампирите.
– Е… Все още не знаем с какво си имаме работа – сви несигурно рамене той. – И не знаем със сигурност дали е това, което казваш, че е. Разбира се, портала е аргумент. И отсъствието на Оге също е. Но ако си права и не сме били ние тримата, които сме поставили щитовете, остават само де Сигон, Матис и ла Роже. Подозирате ли ги? Съжалявам, но това е нелепо: Мерге изведнъж да предаде Завета… или Матис да се окаже злодейка…
Айра поклати глава.
– Не е смешно, лер. То е страшно. Страшно най-вече защото нито Мерге, нито лейди дер Вага са замесени.
– Как така? – Керг беше изненадан.
– В щита има следи от аурата на човек, когото познаваш, но колкото и да е странно, той никога не е бил член на Завета на магьосниците. Никой никога не го е регистрирал. Няма разрешение да практикува. На първо място никога не е трябвало да бъде допускан в академията. Но го е направил. Нещо повече: Държеше се толкова добре, че никой нямаше и най-малката идея да го заподозре в нещо. Дори и аз. Ако не можех да разчитам аурите на другите хора още при раждането им.
– За какво говориш, Айра? – Лер Легран изведнъж свали красивите си вежди до върха на носа си.
– За много неща, лер – изведнъж момичето се усмихна тъжно и елфа замръзна. – Включително и за вас. За това, че аурата ви не е толкова чиста, колкото изглежда на пръв поглед. За това, че сте много по-възрастен от всички останали в академията. За това, че щитовете ви не само умело прикриват способностите ви, но и умело прикриват близкото ви родство с един от старейшините на Източната гора.
Цялото тяло на лер Легран потрепери.
– Това, което искам да кажа, е, че вие не без причина преподавате толкова години: Това е немислимо за един елф и аз отдавна се чудя какво ви кара да продължавате. Защо си губите времето, когато отдалеч се вижда колко ви е скучно всичко това. Да имаш Ейтале, да имаш положение, власт… Запитах се, защо? Тогава си дадох сметка: Вие чакате, нали? Чакате шанса отново да ви се усмихне и да успеете да поправите това, което някога не сте успели да направите?
Елфът изглеждаше задъхан.
– Вие разбира се не сте предали никого, лер – отрони тихо Айра и срещна погледа му със страховито подозрение. – Или по-скоро не сте предали никого, освен себе си. А и вие не сте имали нищо общо със случващото се в академията. Преди около двеста години обаче във вашата гора се случи нещо, заради което трябваше спешно да я напуснете. Събитие, което разгневи старейшините. А имаше и един определен човек, когото не успяхте да задържите там насила, а след това така и не можахте да откриете въпреки всички усилия. Но вярвам, че все още го търсите. Него или неговите потомци. Права ли съм? Това е вашата мисия пред старейшините и гората, нали?
Елфът беше страшен за гледане, кожата на лицето му беше сива и обляна в пот, устата му беше изкривена в болезнена гримаса, а юмруците му бяха свити конвулсивно.
– Неотдавна имах късмета да прочета дневника на този човек – добави момичето и погледна учителя без съжаление. – И в този дневник са написани много неща за твоята раса, лер. Много неща, за които не бих искала да говоря точно сега. Включително и за това, което вие, елфите, сте обещали на този човек. Какво е било изпълнено и какво мъдро е било забравено като маловажно. Там пишеше, че вашето Дърво на Огла от много години се е превърнало не в дарител на живот, а в отнемач на сили. Че уютната гора е станала способна да се превърне в затвор за свободния дух. За това как времето и разстоянието са били изкривени, за да заблудят човешкото съзнание. И как с годините искрените уверения се превръщат в разяждаща лъжа. Но най-важното е, че подробно описва аурите ви, лер. Аурите на елфите, които взеха съмнително участие в съдбата на писателя. Техните отливки, които вашия затворник е станал доста опитен в създаването им през годините. Особено онази, която през цялото това време се бе очертавала пред него – хвърлената аура на неговия приятел, а след това и на тъмничаря му, който почти се бе превърнал в негов палач.
На Бриер му се стори, че елфа е на път да се задави.
– Вие се провалихте, лер – съобщи му тя категорично, като го гледаше право в очите. – Не успяхте, защото този човек наистина умря. Далеч оттук, скрит от останалия свят. Преди седем години и половина. Разбрахте за него и сега чакате. Но това, което не знаете, е, че чакате напразно: Няма да получите втори шанс. Поне не и през следващите хиляда години. Затова можете да се върнете и да кажете на лер Соитаре, че е закъснял. Въпреки че вие и той сте проследили правилно потомците на онзи човек. Дори сте стигнали невероятно близо. Сгрешихте за едно нещо. Трябваше да ги спрете, преди границите на Занд да бъдат нарушени отново. И преди там да са загинали невинни хора. Което, за съжаление, вие знаехте много добре, но ви мързеше да кажете на останалите. И по този начин предадохте онова, към което се стремяхте толкова дълго време. Ето защо днес ви казвам: Напразно сте чакали, това не ви принадлежи. То отдавна не вярва във вас.
Лер Легран, когато видя познатите лилави искрици в очите на момичето, отразени в гневно свитите зеници на Кер, изведнъж осъзна всичко и конвулсивно въздъхна.
– Всемогъщи… Ти?!
– Да – кимна Айра, без да се усмихне. – И се надявам, че повече няма да ме безпокоите. Стига с това лицемерие. И стига с предполагаемото ви приятелство.
– Е… Скъпа? – Припомни ѝ предпазливо Дакрал, оглеждайки бледия учител подозрително.
– Това не е той, приятелю мой – тя се обърна настрани от зашеметения елф. – Лер Легран няма нищо общо с него. Просто си спомних нещо неприятно. Но той не е виновен за това, което се случва днес.
– Тогава кой е? Кой ни предаде?
Айра не отговори, само погледна настрани, към краля, който говореше спокойно, а пред него се наведе в нисък поклон лер Морис ла Роже, като цялата му външност изразяваше искрено внимание и покорство.
Смешен, тромав, вечно нервен и невероятно разсеян човек. Прекалено приказлив. Искрено разтревожен за смъртта на стария директор. Навик внезапно да ѝ задава сложни въпроси. Понякога безпомощен и много посредствен маг, чиято аура преливаше в слаби нюанси на зеленото…
Или по-скоро тя беше неясна отвън.
Докато вътре, под сложна мрежа от защитни заклинания, безопасно скрит и умело прикрит, истинската му дарба – рядка, много мощна и добре развита дарба на истински майстор на илюзиите – искреше яростно и безмилостно заслепяваше очите. Съмнително наследство на велик магьосник, което той можеше да предаде единствено на неблагодарния си потомък.
Сякаш усетил нечий поглед, господин Сухар внезапно извърна глава и опасно сви очи, прочитайки в този поглед всичко, което не беше казано на глас. А после, макар да стоеше на разстояние няколко десетки крачки, бързо се изправи и, свалил маската на глупав чудак, тънко се усмихна.
– Браво, скъпа. Алварис беше съвсем прав, когато ме посъветва да се отърва от теб веднага.