***
След думите му в двора настъпи оглушителна тишина. Негово величество Волит Седми гледаше в нямо изумление мага, който се беше осмелил да му обърне гръб и грубо да прекъсне разговора. Очите на съпругата му се разшириха от изненада, а младите принцеси се обърнаха замаяно. Учениците зяпаха преобразения учител с неприлично отворени уста, а малкия Кул се отдалечи и започна да драска с особено ожесточение.
Айра, усмихвайки се накриво, пристъпи иззад Керг и Дакрал.
– Значи е споделил плановете си с вас, лер? Или трябва да ви наричам с истинското ти име?
– Няма нужда от това – каза мага, като направи дискретен пропуск с ръка. – Чудя се дали сама си се досетила за него, или някой ти го е казал? Все пак няма значение – времето ти изтече. Жалко, че Алварис не можа да го направи. И жалко, че аз трябва да свърша неговата работа. Тире!
По негов знак виолетовите, които търпеливо чакаха сигнала, вдигнаха бойните си пръчки, като едновременно хвърлиха предварително изплетена мрежа от обездвижващи заклинания в двора на академията. Пръстените им проблясваха с алени искри, разкривайки, че принадлежат на един и същ природен източник. Изстреляха се тънки пипала от многостепенни заклинания. Бързо се преплетоха едно с друго и се втурнаха към учениците, които изненадано помръднаха.
Или по-скоро към дарбите им – деликатни, уязвими, понякога нестабилни, но толкова изкусителни, че е грехота да подминеш значителната им сила.
Кралят на Иандар нямаше време да осъзнае каква сила бе сграбчила главата му и го бе принудила да падне на колене със стон. В същото време съпругата му и двете му дъщери започнаха да въртят очи и да се успокояват леко. Щом вълната на обездвижващото заклинание достигна адептите, ученическите одежди се озоваха на земята.
По устните на лер ла Роже проблясна отмъстителна усмивка, когато Мерге де Сигон, който се беше дръпнал напред, беше ловко пресрещнат от един от пурпурните мъже и ударен с мощно огнено заклинание. А след това се усмихна още по-широко, когато разбра, че учителя по демонология лер Арвиен, който се бе обърнал с гръб към чужденците, не бе успял да отклони коварния удар и, безнадеждно закъснял в защитата си, бе паднал на тревата с тих стон. След това за чужденците не беше трудно да зашеметят смаяната мадам Матис и да я пратят в продължително безсъзнание, от което вероятно никога нямаше да се събуди.
Юмруците на Айра се свиха от само себе си.
– Кер, отведи момчетата. Кеари, пази момчето в безопасност. Бриер, преследвай я! Помогни на Кул. Керг, Дакрал, направете го! Само не се оставяйте да ви хванат! Лер Уртос, щит! Лер Борже…
– Имам го, момиче – изръмжа приглушено стария преобръщач и се оттегли в храстите, като се преместваше по-бързо от мълния. После отново изръмжа, призова Керг, който се поколеба за миг, и се стрелна към другата страна на двора.
Лер Уртос, без да губи повече време, приклекна и като преплете пръстите си по особен начин, промълви нещо бързо, съсредоточено със затворени очи и бавно се поклащаше.
В същия момент около него се появи сребрист облак, който започна бързо да се разширява, умело уловен от Дакрал, и започна да се разпространява забързано по посока на адептите, които се бяха отдръпнали от лер ла Роже.
Сред тях едва не избухна паника, но Вотр Борже беше по-бърз и се измъкна от храстите, като зашлеви сочен шамар на неразбиращите. Той изръмжа властно. Разроши сивата си коса, привличайки вниманието и същевременно отвличайки вниманието на лилавите от двамата некроманти. Той се усмихна предупредително, осуетявайки евентуални опити за неподчинение. И като се възползва от факта, че безчувствения към магията Керг беше на пътя на „лилавото“ заклинание, започна да отблъсква неразумните младежи от мястото на бъдещата битка.
Господин Сухар проследи усилията му и посочи лека усмивка.
– Глупаво. Много глупаво и наивно е да се мисли, че един-единствен виар ще може да ме спре.
Айра остана безмълвна. Тя присви очи настрани и каза:
– Керг добре, че повика вълците.
Вълците бързо се преместваха пред очите ни, предизвиквайки паника сред първокурсниците. Аранта изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. Зира, Итава и момичетата не изглеждаха по-добре. Сивил вече се задъхваше от внезапното осъзнаване. Няколко от съседите му трескаво гълтаха въздух с уста. Асгрейв се страхуваше да го погледне – побелял е, бедняка, когато един от подопечните на Дакрал го дръпна за ръкава и му се озъби. Но останалите бавно се придвижваха. Бавно… Все още много бавно се отдръпваха, без да осъзнават дали по-голямата опасност идва от излъчващата мрежа от виолетови цветове или от зъбатите студенти.
Важното е, че Керг може да издържи на нападението. Най-важното е естествените му умения да са достатъчни, преди да пристигне помощ. Така че Борже да успее да отведе децата, Дакрал и лер Уртос да успеят, а след това ще бъде по-лесно.
Айра погледна тревожно към виара, рошавото животно с широко разперени лапи, с ниско наведена глава, което ръмжеше приглушено, опитвайки се да удържи мъглата на чуждото заклинание. Постепенно потъвайки в земята, вълка трепереше от напрежение, дишаше тежко, защото срещу деветимата магове силите му явно бяха недостатъчни. Но той се изправи. Стоеше до последно, спестявайки собствените си скъпоценни трохи от жизненото време, за да имат водача и вампирите време да помогнат на останалите.
– Стой, косматко – подхвърли Дакрал, посивял от тревога. – Дръж се, куче, за да мога да ти смачкам опашката!
Керг изръмжа в отговор и потъна още малко в земята, но не се отдръпна. Дори когато заклинанието на непознатите го обгърна от всички страни и го притисна отмъстително.
– Време е – тихо прошепна Айра, погледна към некроманта и като прихвана многозначителния поглед на Дакрал, мислено заповяда:
„Кер, хайде!“
Лер ла Роже се намръщи, когато пред напрегнатото лице на виара се мярна гъвкаво тяло. Той повдигна въпросително вежди, когато малката белка се усмихна войнствено и вдигна заплашително пухкавата си опашка. Той потръпна, когато тя се отърси от част от невероятно силното заклинание, а след това, сякаш подхранвана от силата на дара, започна да увеличава размерите си с изумителна скорост.
Не само растеше, но и се променяше, като все по-бързо изтегляше силите на деветимата противници. Първо се превърна в невероятно голям плъх. След това в сребрист вълк с лилава ивица по извития си като на котка гръбнак. После още по-голям. Постепенно се разтягаше, удължаваше лапите си, придобивайки нокти със страховити размери. Отърва се от козината си и вместо нея се сдоби с хитинова обвивка. Като гигантски бръмбар. Или гигантски рак.
„Керг вече не е сам – помисли си Айра с усмивка, като все още не се намесваше пряко. – А Уртос е почти готов. Сега определено ще имаме достатъчно време“.
– Никс! – Гръмко ахване от един от „виолетовите“, безразсъдно изстрелващ огнено колело към чудовището.
Кер „ласкаво“ погледна глупака и просто погълна пламтящото кълбо, без да му навреди. След това порасна още малко, извисявайки се над леко зашеметения Керг като масивна скала. После разтвори широко многоставните си лапи, пресече нишките на обездвижващото заклинание със страховитите си челюсти и освободи уморения виар от бремето му. А след това уверено дръпна върху себе си. Постепенно дърпаше, разкъсваше, заплиташе и разкъсваше сложната плетеница, подобно на прекалено голямата плячка на паяк, който безмилостно разкъсва крехката мрежа.
Лер ла Роже отново трепна, когато подобна сянка се стрелна натам и отдясно. След това се отдръпна, паникьосан от появата на друга белка, този път въгленовочерна и по-малка, но с изненадващо сини очи, които бяха изпълнени със злокобно веселие: Кеари се усмихна внушително на отчаяно бързащото момче и започна да расте.
– Не! – Изкрещя магьосника, като изведнъж видя какво пише на земята подозрително твърдата ръка на младия магьосник. – Не! Не можеш да знаеш това!
Кул изхърка, без да вдига глава, и ла Роже можеше да се закълне, че по пухкавите му устни проблясна триумфална усмивка – мимолетна усмивка, малко уморена, защото дексаграмата отнемаше много енергия, но изпълнена със злокобно задоволство и някакво изненадващо разбиране, от което опитния магьосник се почувства зле в стомаха си.
– Убийте го! – Извика със закъснение лер ла Роже, усетил нещо нередно, и лилавите мъже отново вдигнаха пръчките си. – Убийте момчето! Не му позволявайте да завърши кръга!
– Рви! – Нареди Кул на черния Никс, който се бе обърнал за миг и вдигна покритите си с ожулвания ръце. – Аз не мога да се справя с гривните!
„Рви! – Аира потвърди, като тревожно следеше движенията на малкия маг. – Разкъсай ги, скъпа моя! Само не наранявай пръстите – не можем да минем без тях!“
„Виолетовите“ изстреляха поток от огнени заряди от пръчките си, възнамерявайки да отърват този свят от малкия гад, но точно в този момент Лер Уртос, когото Айра прикриваше със себе си, разпери широко ръце, сякаш се опитваше да обхване целия свят.
От тях излетя още един облак, след което пробляснаха бели искри и за миг блокираха учениците, Керг и Кер, както и момчето и Кеари. Той просто ги покри с прозрачна качулка и безопасно отдели борещите се страни една от друга. Включително загубилия главата си Легран, болезнено стисналата челюст на Дакрал, набързо оттеглящите се съученици, бледите, уплашени първокурсници, сред които имаше толкова много познати лица. А след това и намръщеното, недоволно, неестествено спокойно момче с грозен белег на лявата буза, чиито пронизващо сини очи бяха потъмнели опасно и чиито движения се бяха забавили осезаемо.
Айра се огледа и разбра, че Лер Борже е отвел адептите достатъчно далеч, и в последния момент отстъпи една крачка, за да не попадне в капан с тях. Тя се увери, че наблизо няма любопитни очи или уши, с изключение на Лер Уртос и Лер Борже. Наблюдаваше как последните ученици изчезват през вратите на най-близкото заграждение. Помисли си, че Лер де Сигон, госпожа Матис и лер Арвиен са изпаднали в безсъзнание тъкмо навреме, тъй че няма да видят какво ще направи. Замисли се дали по-късно ще може да го обясни на останалите учители, но после махна с ръка.
Какво значение имаше това? Легран вече го беше разбрал. Дакрал и Керг знаеха отдавна. Наоколо няма съученици. Вампирите и виарите са си тръгнали с тях. Борже никога няма да я издаде. На външните хора вече няма да им пука. А Уртос… Е, да се надяваме, че Викран ще успее да намери общ език с него. За негово собствено добро.
След като по този начин реши една важна дилема, Айра ловко остави защитното заклинание да премине над нея, даде знак на метаморфите да направят същото и с въздишка на облекчение чу как пълноценния щит на мъртвите пада на тревата зад нея.
Нямаше да продължи дълго, защото силите на некромантите са ограничени, но десет минути щяха да са ѝ достатъчни. Достатъчно време, за да се отърве от Шатарските мрежи и да използва дексаграмата на Кул, за да отвори един портал. Да. Само един. Но такъв, покрай който бързащия Викран със сигурност няма да подмине.
Почти едновременно с това се чу гръмко щракване на челюсти и радостния вик на Кул, който бе загубил гривните си. Ръцете му проблясваха върху почти готовата рисунка с невероятна скорост. Той скочи на крака като зашеметен и скочи към центъра на дексаграмата, а от пръстите му все по-бързо започнаха да излитат светли люлякови искри.
Лер ла Роже, виждайки какво става, тихо съскаше.
– Мисля, че те подцених, момиче. Викран е имал време да те научи на твърде много неща.
Айра кимна.
– Да, имала съм добри учители.
– Той не може да го направи – каза мага, като погледна към момчето в центъра на рисунката. – За да се отвори портал, е нужно нещо повече от сила. Трябват ти знания на ниво архмаг, не по-малко.
– Той е способен – сухо каза момичето, като наблюдаваше как устните на Кул се движат тревожно. – И навремето е имал дори по-добри учители от мен.
– Той е хлапак! – Изръмжа мага. – Келен, Сорт, Вега! Опитайте отново! Не му позволявайте да затвори външната примка!!!
„Кеари, дръж се! – Помоли се Айра, като едновременно с това хвърли дясната си ръка напред. – Сега ще се окажем в затруднено положение! Но без портала няма как да се справим!“
Черната нимфа, следвайки движенията на Кер и точно както Кер, се притисна към земята с всичките си лапи и приклекна, издавайки заплашително ниско ръмжене. Сякаш предупреждаваше, че няма да се предаде и ще се бори до последния си дъх – за господарката си, за господаря, който бързаше за тук, за Сърцето, за Занд… И за това странно момче също. Защото, колкото и да е странно, той беше единствения, от когото зависеше колко бързо ще приключи тази кратка битка. И само от него зависеше колко скоро господарката ще трябва да се раздаде с главата си.
Никса сви гневно виолетовите си горящи очи, превръщайки ги в два незабележими процепа. Мъдро прикри устата си, оставяйки само заплашително дългите си зъби да блестят навън. И се изправи на крака. Дори се приготви да умре, но когато плътната огнена стена, която се откъсна от бойните пръчки, почти я удари в гърдите, отнякъде внезапно се появи друг щит. Гъвкав. Почти прозрачен. Той пое цялата сила на ударите на деветте бойни мага и опасно увисна, почти скърцайки от напрежение. А после се изправи с облекчение, отхвърляйки чуждата сила, и заблестя победоносно на слънцето с отчетлив люляков оттенък.