***
– Това е загуба – прошепна момчето, което се изпъна като струна, като видя как Айра се гърчи болезнено с щита. – Рискуваш… Не се намесвай… Почти съм готов… А останалото е маловажно….
– Няма да те оставя да умреш – прошепна тя, като не откъсваше изгарящия си поглед от младия принц. – Няма да те оставя да умреш за втори път.
– Глупаво момиче.
– Още! – Изкрещя лер ла Роже, като се изплю гневно на земята. – Бързо, преди той да…
Магът нямаше време да довърши изречението си: От противоположната страна, където не очакваше атака, мощна водна струя удари „лилавата“ формация, събори най-близкия маг от краката му и уби зараждащия се Огън в дланите на останалите трима.
След това последваха втората и третата вълна, които принудиха нападателите да забравят за момчето и набързо да се прегрупират.
После дойдоха четвъртата и петата, които бяха последвани от ураганен вятър, който повали още един маг.
Последва водно торнадо, което почти смаза останалите, преди някой да се сети да изгради елементарен щит, за да се предпази от непробиваемата стена.
И тогава те най-накрая отговориха. Сплотено. Заедно изгориха част от съседния парк, заедно с някакъв късметлия маг. Кул, който беше завършил заклинанието си, изведнъж отметна глава назад, изви гръб, стенейки неволно от разкъсващата го магия, и издиша кратко, отдавайки последните трохи сила на кръга, който беше начертал в див порив.
Той се усмихна слабо, когато върху тревата се появи в пълния си блясък огромна шестлъчева звезда, покрита с цяла лигатура от пространствени руни. С нескрита гордост видя как челюстта на учителя по природни науки падна и прошепна думите за активиране в последния си дъх:
– Аиро… сетуре… торо!
– Не! – Изкрещя Айра, когато цялото тяло на момчето се разтресе и започна да пада назад.
Кеари изръмжа неспокойно, без да знае какво да прави и дали да вдигне безтегловното тяло, забравила за защитата на господарката си. Лер ла Роже изстена в унисон и едва не изтръгна косата от лицето си, когато от запалената звезда нагоре се изстреля мощен люляков лъч, който лесно проникна през Шатарската мрежа и проблесна като фар в потъмняващото небе.
А момчето, вместо да се срине на земята в бездиханна купчина, беше вдигнато от грижовните ръце на появилия се отнякъде Бриер и веднага беше завлечено под прикритието на най-близките храсти.
– Кул… – В очите на Айра се появиха сълзи. – Бриер, помогни! Не го оставяй да умре!
– Аз го хванах! – Отговори невидимия младеж. – Той е жив, не се притеснявай! Просто е слаб!
– Земя! Той се нуждае от Земя!
– Аз ще направя всичко! Моят учител ми показа как да стабилизирам аурата!
Тя си пое дъх: Добре свършена работа. Все пак Викран го беше научил добре. Благодарение на него… Благодарение и на двамата…
– Но как?! – Прошепна шокирано, гледайки невярващо победоносната горяща дексаграма. – Къде са го научили на това?! Едно момче?!
– Какво ти пука?
Обърна се рязко в посоката, откъдето Водната магия бе дошла с дръзките думи, и буквално втренчи бесен поглед в младежа, който се бе издигнал от земята, оцелял по чудо от Огъня, с тлеещо лице, триумфална усмивка и разрошени златисти къдрици, под които бездънните тъмносини очи като бушуващо море горяха от изгаряща омраза.
Същият човек, който не беше тръгнал с виара и когото, колкото и да му беше неприятно да го признае, беше пренебрегнал.
Вейр изкриви устни в злобна усмивка и удари отново.
– Сега вече знам кой е казал да ме убият! – Мощният стълб Вода помете със сила няколко от лилавите, нахлу в празното пространство между Никсите, но не успя да пробие щита на учителя. – Това си ти, майсторе на илюзиите, който не трябваше да се трудиш, за да се представиш за някой важен човек! За кого се представи на Асгрейв? Директорът? За баща му? Или просто член на Завета на маговете, за да ти повярва?!
– Сополанко! – Изсъска мага, като махна небрежно втория воден стълб. – Откъде идваш с твоята сила? Разруши ни такъв план!
– И ще съсипя още един! – Още един удар от разгневената Вода. – Толкова, колкото мога!
– Дано да умреш, демонично отроче! – Пожела лер ла Роже в сърцето си, избягвайки магическия вихър и изпращайки назад огнен шлейф, който веднага бе подкрепен от „пурпура“ и уверено изпепели половината район – точно там, където липсваше заклинанието на лер Уртос.
Той удари добре, мощно. Удряше силно, достатъчно силно, за да е сигурен, че ще може да се отърве от всяко отроче, изпречило се на пътя му. Пространството пред него се покри с гъст дим, тревата се сви и почерня, алени пламъци лумнаха до небесата, но и това не помогна: Вейр не само не умря, но и сякаш не забеляза атаката. Той просто заобиколи бушуващия Огън, сякаш беше досадник, и се ухили язвително при вида на искреното недоумение на виолетовия. Той премина през щита на мъртвите без особени затруднения, като по този начин накара майстора некромант да въздъхне учудено. А после категорично и небрежно поправи водния щит, който беше леко разместен и изпълнен с невероятна сила, и подигравателно уточни:
– Чудя се, онзи магьосник на кораба – кой беше той? Вашият син? Племенник? Внук?
– Никой!
– Наистина? Тогава защо си толкова ядосан, враже мой? Защо си толкова ядосан?
Айра гледаше в нямо изумление нахалното момче, което дразнеше не най-слабия магьосник, а той, сякаш не осъзнаваше опасността, буквално танцуваше на острието на ножа. Обвит във воден филм, той безстрашно хвърляше напред заклинание след заклинание. Принуждаваше виолетовите да се оттеглят в сляпа защита. Отвличайки вниманието от изпадналия в безсъзнание Кул и от Бриер, който го следваше. Обвързваше маговете с ненужни битки. По някакъв невероятен начин устояваше на ответните удари и много умело изграждаше трудна магическа борба срещу значително по-висш противник, сякаш някой опитен и благоразумен вече го беше обучил на нея. Стъпка по стъпка, постепенно приближавайки се, безмилостно измъчвайки чуждите щитове. Уверено и непрекъснато атакува, без да дава на чужденците и миг отдих.
Накрая преодоля трудната ивица от експлозии и огнена буря, приближи се съвсем близо, застана до зашеметеното момиче рамо до рамо и напрегнато подхвърли:
– Виара не лъже ли? Наистина ли името ти е Айра?
Тя замръзна онемяла.
– Да. Защо?
Вейр се обърна за миг, изучи озадаченото ѝ лице, неестествено русата коса, която се спускаше по раменете ѝ, особените сиво-сини очи с ясно изразени лилави отблясъци в дълбочината, а после се усмихна странно.
– Нищо. Самият аз не вярвам напълно в това. Ще ти кажа, ако оцелеем.
– Кой си ти?! – Учуди се тя.
– Глупак! – Отговори вместо Вейр Морис ла Роже, принуждавайки го да отложи този въпрос за по-късно. – Вие двамата ми се изпречихте на пътя напразно! Намесихте се в погрешен бизнес! И заради вас сина ми е мъртъв!
– Той умря заради собствената си алчност – сухо осведоми Айра разгневения маг. – И защото не е могъл да балансира между желанията си и собствените си способности.
– Ти го уби!
– Не – каза тя равномерно. – И ще се закълна в това на камъка на истината. Но смъртта на баща ти е за негова сметка. Или по-скоро на вас двамата, защото той не би могъл да го направи сам. Само благодарение на неговите усилия ти, лер ла Роже – или по-скоро Жеро Лердо ал дер Мора – попадна в академията. Благодарение на неговото покровителство ти получи тази длъжност. И само благодарение на него си успял да получиш шанса да изучиш дарбите на младите адепти в търсене на единствената, която би могла да пасне на общата ви цел. Ти си син на великия магьосник Ибератус. Ти си бащата на лер Алварис ал дер Мора, за когото никой не си е спомнял от толкова много години. Ти си този, който му е разказал за Занд. И ти си човека, който помогна на Алварис да скрие истинската си самоличност. Ти си живял дълго, нали? Много дълго, благодарение на наследството на Ибериус? А за един майстор на илюзиите не е трудно да се направи така, че да изглежда както си иска. Точно както не би ти отнело много време да се представиш за друг човек.
– Какво? – Вейр беше искрено изненадан. – Лер Алварис е негов син? Нима и той е замесен в това, а това лице е просто маскировка! Демон… Колко е сложно! Почти като че ли всички около мен са предатели. Има причина да не харесвам магьосници.
Лер ла Роже се изплю гневно.
– Копеле!
Айра, хвърлила бегъл поглед към небето, присви очи, осъзнавайки също като него, че тя и момчето са в безопасност зад щита на мъртвите. Вярно, не за дълго, но това вече нямаше значение. Главното беше да издържи на времето и да не позволи на мага да си спомни за какво става дума. Да ги остави да разкъсат щита, да разпилеят енергията си. И поне няма да се сетят да погледнат зад гърба си още няколко минути.
– Надявам се, че си довел всички замесени тук? – Попита тя учтиво.
– Разбира се – отвърна Вейр, без да изпитва никакъв страх. – За да не се налага да ги издирвам из цял Зандокар. Човек би си помислил, че е по-добре да ги приклещиш веднъж, отколкото да ги търсиш няколко години, измъквайки ги от всяка пукнатина като хлебарки, нали?
Момичето погледна бързо към Вейр, но той само се усмихна широко. Една смътно позната, леко палава усмивка, която дори стария белег не можеше да развали.
Тя замръзна неволно на ръба на прозрението, усещайки, че ще отнеме само малко време, докато отговора се появи в главата ѝ. Тя се намръщи, опитвайки се да разбере откъде познава този сприхав смелчага и защо той ѝ се струва все по-познат. Какво имаше в русата му коса, в очите му, в лукавата му усмивка, което караше сърцето ѝ да се свива в непонятно предчувствие? И защо и той се взира втренчено в нея – с подтекст на надежда, на нетърпение и сякаш искаше тя сама да му каже причината.
Айра, забравила за миг всичко, колебливо докосна рамото му.
– Срещали ли сме се преди?
– Мисля, че да – прошепна Вейр, като трескаво търсеше бледото ѝ лице, което от години не беше виждало слънце.
– Но къде? Кога? Не си спомням…
– Тогава ти беше различна. Но все още си ти, Айра. Трябва да е чудо. Не знам. Но някак си вярвам, че е така. И ти винаги си ти и никой друг…
Тя се намръщи.
– Проклятие! – Изведнъж издиша лер ла Роже, пуска ръцете си и отстъпи назад. – Какъв лош момент!
Айра се обърна бързо и, осъзнавайки какво се е случило, се усмихна триумфално.
– Това е то. Кер, Кеари, връщайте се – участието ви вече не е необходимо: Той се върна.
– Кучка! – Изстена измамения маг, изведнъж прогледнал. – Каква кучка си ти… Хванах се на най-простото нещо… Всемогъщи, как можа да позволиш това да се случи!
Лицата на виолетовите изведнъж се втвърдиха, пръстите им се изкривиха в болезнен спазъм. Телата им изтръпнаха и за миг замръзнаха в позата, в която бяха попаднали от появата на неочакваните, а за някои дългоочаквани гости.
Те се спънаха, изпуснаха пръчките си със стон и после се свлякоха на земята, неспособни да се противопоставят на обездвижващото заклинание, което ги бе поразило като гръм.
Почти едновременно с това зад тях проблесна искрата на избухващ портал. Дексаграмата на Кул проблесна победоносно за последен път и бавно избледня. Накрая мъглата на отварящия се портал потрепери във въздуха, последвана от три неясни сенки от вътре…
Дакрал затвори очи с облекчение и се свлече на земята от изтощение. Право върху изтощения учител, който бе изразходвал всичките си сили за чудовищно мощния, но вече избледняващ, напълно изтощен щит.