***
Чувствайки как сърцето ѝ се раздвижва в гърдите, Айра се усмихна щастливо: Най-накрая Викран беше видял фара, който Кул беше изхвърлил. Беше го видял и бе успял да го намери… Да открие… Да пробие повредената Шатарска мрежа. И той се върна, мрачен и разчорлен. Щом откри, че Ейтале е невредима, той омекна и бързо кимна.
Тя затвори очи с облекчение и се почувства така, сякаш от раменете ѝ се бе свлякла огромна планина. Той беше дошъл. Беше успял. Вярно, че не се беше получило така, както си мислеха. Много по-рано, по-сложно и опасно, защото в тази последна битка участваха напълно непознати хора. Но бяха успели: Да се скрият, да се справят с ла Роже, да открият последния клон на потомците на Ибериус и да се уверят, че никой друг не е пострадал.
„Всичко е наред, любов – побърза да я увери Викран. – Ще свършим тук сами.“
„Не се притеснявам. Просто се чудех къде си бил?“
„Малка засада – посочи мага с лека усмивка. – Опитаха се да ни отклонят от курса и да повредят портала. Но това не се получи. А и твоя фар ни беше от полза. Как си тук? Не си ли пострадала?“
„Не – отвърна Айра на усмивката му. – Бях внимателна. Не показвах нищо излишно, поддържах аурата си лека и почти не правех геройства. Честно казано, усвоих техниката на работа под прикритието на чуждата аура, както ти ме научи.“
„Никога не съм се съмнявал в теб.“
– Най-накрая! – Измърмори лер Уртос, като с неизразимо облекчение захвърли и последния си щит, но веднага се усмихна при вида на лер Иверо Оге и лейди Беламора, които следваха Викран. Дакрал до него стисна зъби и уморено затвори очи. – Вие сте единствените, които бих изпратил на смърт!
– Малък проблем с главния маг на Иандар и свитата му – сви рамене несигурно директора на академията, като се оглеждаше и разменяше мисли с колегите си. – Виждам, че и вие сте били заети, нали? Щитовете са издигнати, земята е разорана, тревата е изгорена, корпусите са опушени, направени са нови статуи за украса… Ла Роже, твоя работа?
Лер ла Роже отчетливо стисна зъби. Но не можеше да помръдне, нито да окаже прилична съпротива: Тежестта, която се бе появила от нищото, неумолимо го дърпаше надолу. Притискаше го властно. Уверено. Дотолкова, че дори не можеше да отвори уста без разрешение. И това го разгневи.
– Разбирам – кимна той, без да чака отговор. – Викран, ти държиш всички?
– Да – отвърна стража. – Те няма да се измъкнат отново. А ла Роже го държи Беламора.
– И аз – чу се мелодичен глас зад гърба му и друг портал се затвори. – Той е много бърз. Надявам се никой да не възрази срещу присъствието ми.
– Разбира се, че не – усмихна се Викран, без да се обръща. – Кой би си помислил, че ще ти липсва такова забавление? Учудвам се, че не си бил тук по-рано от мен.
Майстор Совенар, докато се приближаваше към побратима си, хвърли допълнително обездвижващо заклинание върху кашлящия ла Роже и се усмихна многозначително:
– Имах малко лош късмет: Гръмотевична буря.
– По-скоро попътен вятър.
– И той също – кимна елфа и замълча, оглеждайки празния двор, където девет млади магове в лилави одежди бяха замръзнали като ледени скулптури, а преподавателите от академията се гледаха замислено един друг.
Миг по-късно лер Лоур се появи до Викран. Той поздрави колегата си с вежливо кимване и не по-малко вежливо отдаде почит на остроухия си брат, когото изглежда също познаваше. След това видя, че Бриер маха от храстите, плесна с ръце и побърза да се отдалечи, защото като отличен лечител веднага усети къде е необходимо присъствието му.
Айра го погледна и се обърна с успокоителна усмивка: Сега всичко ще бъде наред, той ще помогне на Кул да се възстанови. Разбира се, той вече беше започнал да се възстановява, но все още можеше да се възползва от помощта.
Кер и Кеари бяха сменили облика си в момента, в който портала се отвори. Една пъргава белка, докато маговете омотаваха лилавите и претърсваха разрушения остров, направи огромен скок през двора и с грохот се качи на рамото на господарката си. А втората белка от същия вид, само че черна, се простря на земята в незабележима сянка, незабелязано се промъкна под наметалото на Викран, умело се изкачи нагоре, внимателно обви ръце около врата му и с последен проблясък на лилавите ириси изчезна под ризата му.
„Мисля, че това е всичко? – Помисли си Айра със странно чувство. – Вик се беше върнал, никой не беше разбрал за Алварис, баща му вече не пречеше на никого, съучастниците им бяха открити. Метаморфите бяха останали незабелязани. Кул е жив, никой не е сериозно ранен, почти никой не знае за мен, а тези, които знаят, няма да ме предадат… Това наистина ли е всичко? “
Тя обходи с поглед опустошения двор.
Лер Иверо Оге вече беше в разгара на издаването на кратки заповеди, както подобава на един директор, в стремежа си да свърши нещата възможно най-бързо. Изглеждаше притеснен, уморен и измъчен, защото гигантския скок от Иандар до Студеното море, плюс битката в двореца, бяха отнели много енергия от него. И дори тук, когато се върна, установи, че не всичко е гладко. Така че вероятно в момента имаше за какво да мисли. Особено след като бе провел кратък разговор с Лер ла Роже, който се бе загледал яростно, а после, след като бе уточнил някои подробности и бе станал видимо мрачен, бе дал знак да го отведат.
Лер Уртос постепенно идваше на себе си, лейди Беламора следеше отблизо нещастните си колеги, лер Лоур все още не се беше върнал от Кул, а Викран поддържаше обездвижващо заклинание за всеки случай. Защото никой не се беше сетил да освободи пленените магове. И по заповед на директора всичките девет бяха вързани, разпитани за кратко, поставени в изкуствен сън и им бяха поставени задържащи заклинания в допълнение към въжетата, които бяха намерили някъде.
Лер Легран се очертаваше изгубен някъде на ръба на видимостта. Той стоеше с гръб към едно дърво, със затворени очи и ум, който мъдро размишляваше върху нещо. Раменете му бяха отпуснати, а красивото му лице изглеждаше безжизнено. Тънките му устни се движеха слабо, сякаш спореше с някого или се опитваше да докаже нещо, но Айра беше някак си сигурна, че няма да има повече проблеми с него.
Скоро лер Борже се върна. Той не беше вълк, а човек и дори беше облечен в пълна униформа. Когато се увери, че Айра не е наранена, той кимна успокоително и се зае със спешната си работа. Най-напред тихо уведоми директора, че едно от правилата на академията е нарушено и първокурсниците сами са видели, че около тях има много нечовеци. Съответно скоро щеше да се наложи да се реши нещо с тях – дали да се поправи спомена, или да се изясни всичко докрай. По преценка, така да се каже, на техните началници.
Но лер Оге само махна с ръка и нареди да успокоят учениците, след като за първо време се измисли някакво правдоподобно обяснение.
Керг легна на тревата, без да вдига шум, пренебрегвайки факта, че е буквално рамо до рамо с проклетия вампир, който винаги беше досаден. Дакрал обаче също не беше в настроение за глупости; Той едва дишаше, докато седеше на тревата до учителя си и търпеливо чакаше помощта на лечителя.
Майстор Совенар мъдро мълчеше, дискретно контролирайки случващото се.
Лер Мерге де Сигон се помъчи да се отърси от болката в гърба си, където зееше дълбока рана. Лер Арвиен, който вече се беше възстановил, я лекуваше набързо. А наоколо нямаше никой друг. Затова след известно време вътрешния двор на академията постепенно потъна в тишина, нарушавана единствено от звука на стъпки, откъслечно кашляне, тихите разговори на маговете и шумоленето на разтревожената трева.
– Какво ще правиш с тях? – Попита внезапно майстор Совенар, който пръв наруши тишината.
Викран сви рамене, без да откъсва поглед от пленниците.
– Нямам представа. Предполагам, че ще ги изправим пред съда на маговете.
– Не мислиш ли, че повечето от твоите хора не би трябвало да знаят за Алварис? Репутацията, славата на Завета, а изведнъж такъв срам?
Магът подръпна рамо недоволно.