ГЛАВА 12
Щом нахлу в светилището, тя веднага разбра, че каквото и да се случва, то вече е лошо – много, много лошо. Всички, които бяха отседнали в църквата, се бяха скупчили в малка тълпа в далечния край на помещението и ѝ препречваха пътя, както и предишния път. Но този път всички крещяха. Гневно повдигнати гласове и панически викове изпълваха стаята. Тя не можеше да вижда отвъд разтревожените зрители.
Тя се затича. Баща ѝ и Аш трябваше да са от другата страна на свидетелите. Защо Аш щеше да иска да убие Куин? И какво трябваше да спре Куин да направи? Баща ѝ знаеше, че Аш е опасен – макар да не знаеше колко опасен. Той не знаеше за проблемите на Аш с контрола. Не знаеше, че Аш може да избухне в насилие във всеки един момент при подходяща или погрешна провокация.
Тя спринтира между скамейките с максимална скорост, приближавайки се към групата развълнувани консули. Над гласовете им тя чу как Сейя изкрещя нещо, думите бяха неразличими, но името на Аш беше ясно. Заслиза, когато ги достигна, и се блъсна право в гърба на Дрю, хвана го за рамото и го избута настрани. Промъкна се между Лекса и Мелони и нахлу в откритото пространство отвъд тях.
Куин и Аш бяха изправени един срещу друг, като между тях имаше само няколко крачки. Сейя и Киев застанаха по фланговете на Аш, но стояха безпомощно, докато Куин крещеше на драконианеца, а лицето му бе почервеняло от ярост. Тя не можеше да разбере какво казва и не се опита да го разбере. По-късно щеше да се чуди какво не е наред с баща ѝ, каква глупост го е сполетяла, че да се изправи срещу Аш в безразсъден пристъп на ярост. Засега вниманието ѝ беше приковано към Аш, към изгарящия темперамент в абаносовите му очи. Спомените за последния път почти я завладяха – черните му криле, разперени широко, когато се бе изправил срещу Мийзис в гората на Надземния свят, с извадено острие и убийство в очите.
Това не беше толкова лошо – той все още не беше свалил блясъка си, но беше близо. Идваше.
Когато се измъкна от групата, възприемайки всичко с един поглед, Куин направи агресивна крачка напред. Дясната му ръка проблесна. Тя не знаеше дали жестикулира, или се кани да направи магия. Аш също не знаеше – и това беше всичко, което му беше нужно, за да го тласне отвъд ръба.
Той беше много по-бърз от баща ѝ. Той дори не изпусна блясъка. Единият от късите му мечове беше в ръката му за миг и смъртоносно малкото разстояние между него и баща ѝ изчезна.
В същия миг Пайпър се хвърли към тях. Малка, пресмятаща част от съзнанието ѝ прецени разстоянието и знаеше, че може да се справи. Тя се хвърли към баща си, като призоваваше магията си да добави сила към нейната инерция. Тя се блъсна в Куин, като го отблъсна от пътя си. Той бе съборен от краката си и се измъкна от пътя на Аш.
И тогава Аш се блъсна в нея.
Въздухът изчезна от дробовете ѝ, когато тежестта му я запрати назад. Тя някак си се хвана за рамото му, за да не падне, и двамата се спряха рязко, замръзвайки на място. Дишането ѝ беше затруднено, диафрагмата ѝ беше блокирала от удара. Погледна нагоре, като част от нея очакваше да усети ноктите му върху гърлото си.
Черните му очи срещнаха нейните, но не горяха от дива ярост. Бяха широки, втренчени, празни от шок. Тя отвори уста, за да проговори, но в дробовете ѝ нямаше въздух. Не можеше да си поеме дъх. Във внезапното прекратяване на виковете и крясъците тишината се стовари върху ушите ѝ. Никой не казваше нищо – изобщо нищо. Тя се взираше в Аш, а съзнанието ѝ беше празно. Изражението му беше ужасно – раздиращо сърцето, изтръгващо стомаха.
Бавно тя погледна надолу.
Ръката му все още беше обвита около дръжката на късия му меч, а кокалчетата му бяха побелели от силния захват. Изпъкващото от торса ѝ острие на оръжието беше заровено чак до кръстосания гард, а блестящата стомана беше опръскана с кръв – нейната кръв.
Тя зяпна меча, който стърчеше от нея, и тогава коленете ѝ се подкосиха.
Аш притисна ръката си около раменете ѝ, а другата му ръка поддържаше меча. Той падна на колене заедно с нея, като внимателно я стабилизира. Тя впи очи в неговите и не ги остави да се разколебаят, ако погледнеше встрани, щеше да изпадне в паника – и вероятно да засенчи. Очите му, погледът му беше единственото нещо, което можеше да я закрепи във вихъра на чистия, пълен ужас в нея. Тя не можеше да се отдръпне. Сахарът беше студен срещу китката ѝ, смъртоносна експлозия, която чакаше да се случи, ако отслабне.
Макар че бяха минали само секунди, откакто се бе хвърлила пред атаката на Аш, усещането беше като за часове. Тя стисна рамото му, очите им се втренчиха, докато паникьосаните ѝ мисли се чудеха какво ще се случи по-нататък.
И тогава, сякаш по някакъв предварително уговорен сигнал, всички в стаята избухнаха едновременно.
Баща ѝ изрева от страх и ярост, а магията в ръцете му засия, докато се хвърляше към Аш. Сейя го пресрещна, като го отблъсна с изблик на собствената си магия. Лекса и другите консули се втурнаха от другата страна. Киев скочи на пътя им, като захвърли блясъка си и разпери широко криле. Атаките им се забавиха, когато Кошмарен ефект ги обхвана. Киндра сграбчи Джером и Ранди за гърбовете на ризите им и ги издърпа назад, преди да успеят да се доберат до обсега на атаката.
Пайпър почти не видя нищо от това. Тя просто се взираше в Аш, втренчена в очите му. Мозъкът ѝ все още не беше наваксал с това, което се беше случило с тялото ѝ. Не усещаше болка, а само шок, неверие и онова натрапчиво, упорито чувство на паника.
Аш вдигна глава и за пръв път откъсна очи от нейните.
– Сейя! – Изкрещя дрезгаво той.
Тя се появи до него и погледна през рамо към мястото, където Куин се катереше на крака, готов да атакува отново. Куин се отдръпна от тях. Консулите вече се възстановяваха от ужаса на Кошмарния ефект. След миг щеше да се стигне до пълноценна битка – консули срещу демони.
Лире навлезе в откритото пространство между двете групи. В периферното си зрение Пайпър го видя да вдига една ръка. В дланта му проблесна светлина и се появи блестящ златен купол, който се изви над главите им и обгърна Пайпър и демоните, оставяйки консулите и чираците от другата страна.
Преди Пайпър да успее да направи нещо повече от това да се възхити мълчаливо на странното заклинание, Сейя коленичи и постави ръката си върху тази на Аш над дръжката на меча.
– Остави го, Аш – каза тя нежно.
Той пусна меча и хвана с две ръце раменете на Пайпър, като внимателно я успокои.
– Дръж я – нареди Сейя.
Ръцете на Аш се стегнаха върху раменете ѝ и в следващия момент Сейя дръпна меча. Всичките ѝ нерви заработиха отново наведнъж и тя изкрещя с пълно гърло. Усещаше как всеки сантиметър от острието се врязва във вътрешностите ѝ, когато мечът се освободи. Тя се срина назад и Аш внимателно я положи на земята. Сейя беше отново до нея за миг, притискайки ръцете си върху раната. Пайпър издъхна. По кожата ѝ се стичаше топла кръв. Мечът я бе пробол точно под подгъва на непробиваемата ѝ горна дреха от драконови люспи, няколко сантиметра по-високо и тя щеше да е невредима.
Топлината на магията я прониза, когато Сейя започна да я лекува. Болката се притъпи достатъчно, за да може да я понесе. Клепачите ѝ трепнаха. Гласовете на консулите звучаха приглушено, а гневните им, страховити викове бяха твърде далечни и изкривени, за да се разберат.
– Ще се оправи ли? – Попита Киев, като се надвеси над рамото на Сейя.
Съсредоточена върху работата си по заклинанието, Сейя кимна кратко. Аш не каза нищо, очите му все още бяха черни и гледаха Пайпър с ужас от това, което беше направил.
Пайпър примигна. Тя чуваше Киев съвсем добре. Смутена, тя обърна поглед към блестящия купол, извисяващ се над тях, после към мъглявата гледка на консулите от другата страна. Баща ѝ стоеше точно отвъд бариерата, удряше с юмрук по щита, а устата му се движеше с крещящи думи, които тя не можеше да разбере. Значи слухът ѝ беше наред, само куполовидният щит заглушаваше гласовете им. Тя погледна към Лире, който стоеше небрежно с една ръка на хълбока, а в другата му длан светеше ярко петно златна светлина – източникът на заклинанието.
Докато вниманието ѝ се отклоняваше, тя усети как ръцете на Аш напускат раменете ѝ. Очите ѝ се насочиха към него точно когато той се изправи и изненада и двамата, а ръката ѝ излетя нагоре и се сключи плътно около китката му. Той замръзна на място.
– Къде отиваш? – Опита се да изиска тя. Вместо това гласът ѝ излезе задъхан.
Той не отговори, но и не се опита да се отдръпне.
– Скочих от една скала, след като те прободоха – каза тя, успявайки да се усмихне слабо. – Най-малкото, което можеш да направиш, е да седиш тук, след като ме прободе.
Той леко поклати глава, лицето му все още беше смъртно бяло.
– Не ти беше тази, която ме прободе – прошепна той, гласът му все още беше дрезгав.
Челото ѝ се смръщи от болка при спомена за този момент, за това как гледа как остриетата на грифона се забиват в гърдите му.
– Можеше да съм и аз – прошепна тя в отговор. – Беше моя грешка. Можеше и аз самата да държа остриетата.
Той отново поклати глава, но не каза нищо повече, а черните му очи се вдигнаха към Сейя, за да наблюдават работата ѝ. Странни усещания я връхлетяха: по кожата ѝ преминаха тръпки, а вътрешностите ѝ бяха притиснати от странен натиск. Клепачите ѝ натежаха, а нарастващата умора я притисна към пода. Оказа се, че се взира в блестящия щит, който се извисяваше над нея. Откъде Лире беше взел такова заклинание? Дали това беше една от мистериозните „готови заклинания“, за които беше споменал? Като тези, които беше използвал, за да помогне на Сейя да се освободи от посолството на Ра?
Клепачите ѝ трепнаха. Светлинният купол сякаш се смали. Единственото нещо, което усещаше истинско, беше топлината на кожата на Аш под пръстите ѝ. Тя се държеше здраво за единствената си опора, докато стаята потъваше в тих мрак.
***
Пайпър отвори очи. Беше тъмно. Тя примигна няколко пъти и стаята се фокусира: малката ѝ импровизирана спалня в мазето на църквата, с познатото ѝ легло под нея и одеяла, прилежно прибрани около брадичката ѝ.
На стола до леглото ѝ Киев дремеше с брадичка, опряна на гърдите му, със затворени очи и отпуснато лице. Изглеждаше толкова млад, едва ли е бил тийнейджър.
Тя предпазливо побутна корема си. Наистина ли от нея стърчеше меч? Мястото беше само възпалено, сякаш беше получила удар там по време на спаринг, но усещаше засъхналата кръв, която се беше просмукала в колана на панталоните ѝ.
Затворила очи, тя отново прегледа случката в главата си: Внезапното движение на Куин. Инстинктивната реакция на Аш – атаката. Той се хвърля към Куин с изваден меч. И после тя, която скочи точно в центъра на събитията, сякаш беше непобедима, и избута баща си от пътя, така че тя беше тази, която застана на пътя на меча на Аш. И след това неизбежният резултат.
Изразът на лицето на Аш – той се беше запечатал в съзнанието ѝ. Тя знаеше, че Аш не е искал да я прободе. Не знаеше дали това се е случило, защото тя се е появила толкова внезапно, че той не е могъл да спре атаката си, или е бил твърде неконтролируем, за да вземе това решение. Така или иначе, това не беше умишлено, но тя не знаеше колко трудно щеше да бъде да го убеди в този факт.
Тя затвори очи, потискайки вълна от срам. Колко глупава беше тя? Как можеше да позволи това да се случи? Аш беше реагирал толкова зле, че просто беше сложил ноктите си около гърлото ѝ, а този път едва я беше убол. Този път щеше да я прониже. Никога нямаше да си го прости. Тя беше тази, която се нуждаеше от прошка. Това беше нейна вина. Тя се беше хвърлила пред атаката му. Не беше го обмислила – нямаше време да обмисли последствията, но не можеше да съжалява. Ако не беше направила това, което направи, баща ѝ щеше да умре. Тя по-скоро се съмняваше, че Сейя щеше да положи същите усилия, за да излекува Куин.
Когато мислите ѝ се насочиха към баща ѝ, в нея проблесна смаяна ярост. Какво не беше наред с него? Ако не друго, то всичко това беше по негова вина. Какво си беше помислил? Какво беше казал, за да вбеси Аш толкова много? Тя просто не можеше да разбере защо Куин е направил нещо толкова глупаво. Той познаваше демоните. Знаеше какви са, какви са техните граници, какви са техните предели и знаеше, че не можеш просто да нахлуеш при един демон и да започнеш да му крещиш обиди в лицето, а след това да направиш жеста, сякаш нападаш. Наистина, това беше поведение, което тя би очаквала от себе си, а не от баща си. Не и от главния консул. Той винаги се контролираше, винаги анализираше, винаги правеше умните и безопасни избори.
Тя въздъхна с отвращение, твърде уморена, за да се вълнува истински, но знаеше, че в бъдеще я чака много драма: да се справи с баща си, който щеше да бъде още по-решен да я държи далеч от Аш, да разбере какво, по дяволите, не е наред с Куин, че да се конфронтира с Аш, и да убеди Аш, че не е най-ужасният човек на всички светове, защото почти я е убил.
– Пайпър, будна ли си?
Принуждавайки се да отвори отново уморените си очи, тя обърна глава към Киев и го видя да седи и да я гледа. Той се усмихна.
– Събуди се – каза той весело. – Минаха няколко часа.
– Къде е Аш? – Попита тя.
– Наблизо – каза Киев. – Казах му, че и той трябва да чака тук, но той отказа. Чувства се доста зле. Лире е с него в момента.
– Това не е по негова вина – каза бързо Пайпър, облекчена, че Аш не е сам. Да остане сам точно сега щеше да е много лошо за него. – Аз скочих точно пред атаката му. Той не бива да се обвинява.
– Знам – каза Киев. – Видях цялото нещо. Беше доста глупаво от твоя страна.
Въпреки че каза последните думи с лек тон, тя все още усещаше жилото им. Беше постъпила глупаво, макар че не беше сигурна какво друго би могла да направи.
– Знам, че беше, но това е баща ми. Не можех да позволя на Аш да го намушка.
– Това беше някаква лудост. Баща ти наистина не е умен човек, знаеш ли това?
– Преди беше умен. Не знам какво му е хрумнало напоследък. – Тя затвори очи за момент, събирайки сили. – Какво каза на Аш?
Киев се премести неудобно.
– Не съм съвсем сигурен. Не бях там по време на цялото нещо. Определено каза нещо за това, че Аш те е „развратил“ или някаква друга глупост. Каза и някакви глупости за Самаел – че Аш през цялото време е работил за него и предполагаемото му приятелство с теб е просто фарс. Не знам. Не беше много смислен, но същността му беше доста очевидна. Бях ядосан от името на Аш, а баща ти дори не говореше за мен.
Пайпър стисна ръце, ноктите се впиха в дланите ѝ. Ако не се чувстваше слаба като котенце, щеше да скочи от леглото и да се изнесе от стаята, за да намери баща си и да му каже какво точно мисли за глупостите, които изричаше по адрес на Аш. Той все още не вярваше, че Аш е бил роб на Самаел? Колко нелепо упорит беше той?
Като си пое дълбоко дъх, за да се успокои, тя се усмихна на Киев.
– Благодаря, че стоя с мен. Оценявам го.
Изчервявайки се малко, Киев сви рамене.
– Аш ме помоли. Сейя си почива и той се притесняваше, че можеш, не знам, да започнеш да кървиш случайно в съня си. Или може би се притеснява, че баща ти ще се появи и ще се опита да те отвлече от нас или нещо подобно.
Тя изсумтя, цинично развеселена. От всичките ѝ потенциални похитители най-голям шанс за оцеляване щеше да има с Куин.
– Къде е баща ми?
– Не съм сигурен. Брат му – предполагам чичо ти – го е отвел някъде, за да се успокои. Останалите консули обикалят наоколо и ни гледат лошо. Искаха да ни държат настрана от теб, но Лире и Киндра ги убедиха, че лечител трябва да те наблюдава.
Пайпър измъкна ръцете си изпод одеялото, за да може да масажира слепоочията си. Просто чудесно. Сега консулите и чираците щяха да имат още повече въпроси и искания за това какво се случва с нея, Аш и другите демони.
– Каква бъркотия – каза тя с въздишка.
– Можеше да бъде и по-зле. Поне не си умряла.
– Предполагам, че има и това.
Тя се отпусна във възглавницата, борейки се с привличането на изтощението. Очите ѝ искаха да се затворят отново, но тя насила ги държеше отворени. Страхуваше се, че ако ги затвори, ще види само онзи поглед в очите на Аш. Тя имаше нужда да го види. Трябваше да му каже, че не е по негова вина – и да го повтаря отново и отново, докато не го убеди.
Киев се премести на мястото си.
– Не съм прекарвал много време сред хемони, но…
Тя го погледна и повдигна вежди.
– Ами какво?
– Не знам как да го кажа – промълви той – но ти не си демон, разбира се?
Веждите ѝ се изкачиха нагоре.
– Напълно съм наясно с това.
– Просто продължаваш да вземаш тези необмислени решения, сякаш се опитваш да бъдеш изключително твърда. Не само с Аш по-рано, но и в онзи клуб на демоните, а после и с онези гайски войници. Многократно си била тежко ранена, но продължаваш да се хвърляш в опасност.
Тя се намръщи, като се опитваше да не се обиди. Неловката искреност на Киев явно беше подхранвана от загрижеността му за нея. Той я гледаше тревожно, очаквайки отговора ѝ.
– Не се опитвам да се държа като демон, като съм безразсъдна – каза тя. – Просто се опитвам да се справям с извънредните ситуации, които продължават да се появяват, по най-добрия възможен начин.
– Едно от нещата, на които Раум ме научи по време на обучението, беше да разпознавам битките, които не мога да спечеля. Понякога врагът ти е твърде силен или ситуацията е твърде извън твоя контрол и просто трябва да се оттеглиш от нея, дори това да означава, че ще провалиш мисията си. Няма да имаш втори шанс да успееш, ако умреш. Не знам дали си се научила да правиш разлика между трудна битка и такава, която изобщо не трябва да водиш.
– Искаш да кажеш, че е трябвало да позволя на Аш да убие баща ми?
Той я погледна твърдо, а леденосините му очи изведнъж изглеждаха много по-стари.
– Така или иначе един от вас щеше да бъде прободен, а баща ти беше този, който провокира боя. Защо трябва да понесеш последствията от това, което той направи? Как мислиш, че се чувства баща ти, че дъщеря му е била намушкана вместо него? Как мислиш, че се чувства Аш, който те е намушкал, когато ти дори не си участвала? Действията ти бяха глупави и безразсъдни.
Тя примигна неколкократно, изненадана от внезапната му зрялост. Смущението бързо последва изненадата ѝ, но все пак не мислеше, че е имало нещо друго, което е можела да направи. Имаше шанс да измъкне и себе си, и баща си от пътя, дори и да не се беше получило така. Никога нямаше да може да стои там и да гледа как баща ѝ се промушва през нея, само защото сам си го е причинил.
Тя въздъхна.
– Животът беше много по-прост преди три седмици, когато бях просто бивш чирак без магия, който не се опитваше да убие себе си или някой друг през цялото време.
– Моят живот също беше много по-прост преди три седмици – каза той, а сериозността му се стопи с бърза усмивка. – Сега обаче е много по-интересен.
– Преди колко време мисията ти се провали? – Попита тя.
– Малко по-малко от това. Предполагам, че по това време преди три седмици щях да бъда във Феърглен и да взема онова спешно съобщение.
Тя се завъртя малко, за да набухне възглавницата си.
– Преди три седмици и аз бях във Феърглен. Малък свят, а?
Кожата отзад на врата ѝ настръхна, докато говореше. Преди три седмици Киев беше във Феърглен, за да вземе спешно съобщение от шпионин на Хадес. Преди три седмици тя беше с гайците във Феърглен – където се беше сблъскала с къртицата на жътварите. Жътварят я е наблюдавал през цялото време, докато е била там, и накрая се е сблъскал с нея, когато тя се е опитала да избяга. Какъв беше шансът да има двама шпиони на жътварите в един скучен, полупустинен град като Феърглен?
– Киев – попита тя, като се подпря на един лакът. – Този шпионин често ли има спешни доклади?
– Не, изобщо не. Това беше първият такъв през трите години, в които бях негов беглец. Защо?
Ако шпионинът сред гайците беше същият, за когото Киев носеше съобщения, тогава беше напълно логично, че този ден жътварят щеше да има спешни новини: доклад, който съобщаваше на Самаел, че една от най-желаните му цели е открита.
– Това е лудост – започна тя. – Този шпионин е бил… чакай, каза три години?
– Плюс-минус няколко месеца. Защо?
Тя се вгледа в него.
– Но… през цялото това време ли е бил във Феърглен? На същото място?
– Доколкото знам.
Преди три години Самаел дори не знаеше, че Пайпър съществува. Нямаше начин шпионинът да е бил назначен при гайците там по някаква причина, свързана с нея. Ако е бил там толкова дълго време, това обясняваше как се е внедрил толкова добре сред гайците, беше им познато лице. Но защо щеше да е там? Защо Самаел би се интересувал достатъчно от безобидния цивилен клон на гайците, за да постави шпионин сред тях в продължение на години, когато гайският корпус беше истинската заплаха?
– Защо са всички въпроси? – Попита Киев нетърпеливо.
Хиляди мисли се въртяха насам-натам, заплашвайки да имплодират мозъка ѝ. Самаел. Гайците. Как бяха свързани с тях? Дали Самаел просто искаше да държи гайците под око, тъй като те бяха антидемони и опасни за някои от бизнесите му на Земята? Или в това имаше нещо повече? Тя предполагаше, че Самаел е по-загрижен за бавното превземане на консулствата от страна на Ра.
Цялото ѝ тяло изстина, преди мозъкът ѝ да настигне интуицията ѝ. В съзнанието ѝ разцъфна ужасно подозрение, което засенчи всичко останало, докато не успя да го игнорира. Ако беше права, щяха да имат наистина големи проблеми.
Тя седна и с едно движение захвърли одеялата, като така стресна Киев, че той скочи на крака.
– Какво е? – Възкликна той.
– Трябва да поговорим с Аш – каза тя. – Точно сега.
Назад към част 12 Напред към част 14
