* * *
Почукването на вратата и гласът на господин Ирек бяха спасителната светлина в половинчасовия ридаещ спектакъл. Спомнях си всичко, което можех да си спомня, оплаквах дори смъртта на първата си кукла, плачех за първото наказание на баща ми, който ме лиши от бонбони за една година, задето съм развалила имуществото на един негов влиятелен приятел, спомнях си дори единствената слаба оценка, която бях получила по Домашна икономика. Никога през живота си не бях плакала толкова много и бях благодарна на адвоката, че се появи.
– Лейди Уотърби! – обади се отново господин Ирек.
– Да, да, веднага идвам.
Облякох тоалета си и излязох в салона, като минах през него и отворих вратата.
– Лейди Уо… – започна адвокатът и след това спря.
Разплакана, аз сведох поглед.
– Милейди, вечеря и… само не и плитки. И… аз ви чакам – добави господин Ирек и сам затвори вратата.
Повдигайки рамене, реших, че щом не става плитки, значи няма плитки. Адвокатът не беше споменал за панделките.
Облеклото ми за вечерята се състоеше от къса, почти до коляното бяла рокля, отдолу на която бяха натрупани сини дантели. Раирани синьо-бели чорапи, сини обувки и синя панделка, която държеше косата ми на обръч. В косата ми имаше много малки сини панделки. Майка ми ги беше подарила на дванадесетия ми рожден ден, но за първи път използвах всичките петдесет.
Отворих вратата и излязох скромно в галерията.
– Край! – изръмжа господин Ирек – Знаете ли какво, милейди, това вече излиза извън рамките на допустимото!
Естествено, дамите не реагират на нецензурните думи, и аз запазих мълчание. А адвокатът продължи:
– Вие сте изчадието на ада, милейди! И знаете ли какво, едно е да ми се подигравате, но няма да ви позволя да се подигравате с херцога, чувате ли ме?!
За пореден път отговарям с пълно мълчание.
– Вие… вие просто…
– Какво става тук? – Гласът на лорд Грейд накара господин Ирек моментално да затвори уста.
Аз, от друга страна, продължавах да стоя мълчаливо с наведена глава, опитвайки се да бъда безразлична към случващото се.
Чу се звук от приглушени стъпки и херцогът, идвайки към нас, повтори въпроса:
– Какво се е случило?
Аз мълчах, адвокатът, колкото и да е странно, също мълчеше. В следващия момент се случи нещо странно – силните пръсти на последния представител на военната династия на отон Грейд внезапно стиснаха брадичката ми и ме принудиха да отметна глава назад. Беше толкова неочаквано, че аз изкрещях и се опитах да се отдръпна, но херцогът, който ме държеше отзад, продължи да разглежда лицето ми.
– Вие сте плакали? – каза отон Грейд.
Не дишах, взирайки се в негово височество с някакъв свещен ужас. А той продължаваше да ме държи, силно, властно и… да ме прегръща!
– Лорд Отон Грейд! – направих още един опит да се освободя.
– Да, да, спомням си, имам нужда от свещеник – усмихна се той тъжно – но не става дума за мен. Вие сте плакали. Защо?
– Пуснете ме! – сама не очаквах, че това ще прозвучи почти истерично.
Тъмните очи на херцога сякаш станаха още по-тъмни. Значи не само дамите не реагират на повишен тон. И аз изведнъж се уплаших истински – принадлежах на този мъж, напълно. Неговият замък, хората около него, неговото желание беше единственият закон тук. Сутринта този факт беше забравен, но на здрачаване страховете ни оживяват и ужасът ми продължаваше да ме държи, дори не осъзнавах доколко ме плаши това.
– Моля! – помолих тихо, като погледнах уплашено към лорд Грейд.
Херцогът бавно докосна бузата ми. Цялото ми тяло трепна. Той мигновено ме пусна. Дръпнах се две крачки назад и се обърнах към прозореца, стискайки юмруци, докато не ме заболяха, докато розовите полумесеци на ноктите ми не се впиха в кожата ми.
– Лейди Уотърби.. – започна херцогът.
– Лорд отон Грейд, и без това ситуацията не ми доставя особено удоволствие, а демонстрацията на физическото ви превъзходство беше напълно излишна.
Обърнах се и погледнах в каменното лице на моя страх. Съвсем справедливият упрек към херцога го вбеси и на мен ми напомниха:
– Лейди Уотърби, да започнем с това, че можех и да не ви пусна!
– Да – съгласих се аз – и вие с нескрито удоволствие ми го демонстрирахте.
Лорд отон Грейд ме погледна със студена ярост. Мълчаливо отстъпих още една крачка към прозореца. С рязко издишване херцогът поклати глава, измърмори нещо неразбираемо, после, сгъвайки ръце на гърдите си, едва сдържайки раздразнението си, зададе неочакван въпрос:
– Колко години сте прекарали в лицея на Дева Есмера?!
Тонът дори не предполагаше възможност за мълчание от моя страна, трябваше да отговоря.
– Седем години, лорд отон Грейд.
– Седем години… – повтори той замислено – От десет?
Това звучеше като разпит.
– Бях едва на девет, когато отец Фамио донесе писмото на майката настоятелка на баща ми, в същия ден, аз напуснах имението.
– Ето как…
Херцогът щракна с пръсти, светлината в галерията стана по-ярка и сега ясно се виждаше, че бялата му риза има странна шарка от сребърни преплетени руни. Лордът не се беше погрижил за самата риза.
– Простете ми за любопитството – прозвуча ядовито, а погледът, който ми хвърли, далеч не беше любезен – а вие… напускали ли сте някога стените на манастира… лицея за ваканция?
Едва успях да потисна усмивката си, след като веднага се досетих за какво намеква херцогът, но щеше да е глупаво да не се съглася.
– Никога! – моментално отговорих с жар на намръщеният лорд – Светът, опетнен от греха, никога не ме е привличал и всички празници съм прекарвала в светите стени, молейки се горещо за спасението на душите, потънали в лъжи и поквара!
На лицето на херцога се появи смесица от досада, отчаяние и нещо много тъжно и той хвърли много нещастен поглед към побелелия господин Ирек. Надявам се, блажени, че на лорд Грейд никога няма да му се наложи да прочете моята далеч не праведна характеристика, защото единствения път, когато останах по време на ваканцията, сестрите никога няма да забравят.
– Има ли нещо друго, лорд отон Грейд? – попитах учтиво.
Очакваше се херцогът, който беше изгубил нишката на разговора, да отговори отрицателно, но той успя да се съвземе и аз чух досадното:
– Вие сте плакала. Защо?
Попита, като все още гледаше Ирек, а адвокатът изглеждаше озадачен, докато не улови отмъстителния ми поглед, след което побеля и вече разбра – бяхме преминали към военни действия.
– От осъзнаването на заобикалящата ни действителност. – отговорих спокойно.
Дори не очаквах, че въпросът ще последва мигновено:
– И от какво не сте доволна от заобикалящата ви действителност, милейди?!
Обърнах се и погледнах херцога. Той, втренчен в мен, заяви:
– Ако не беше тази много тъжна действителност, дама с вашето положение никога нямаше да има честта да стане херцогиня на отон Грейд. Това трябва да се помни, лейди Уотърби.
Кръвта нахлу в бузите ми! Мигновено и бързо! Дъхът ми секна… Да, на младини рядко осъзнаваме реалностите на висшето общество.
– Е, – усмихнах се на бъдещия си съпруг – все още трябва да си спомните за много значителната сума, дадена на баща ми за тази сделка, за да мога най-сетне да оценя вашата щедрост, предизвикана от тъжната действителност.
Лорд отон Грейд присви черните си очи и отговори гневно:
– Не исках да прибягвам до посочените аргументи.
– Но вие все пак… се принизихте до тях. – казах отровно аз.
Херцогът се дръпна като от удар. Погледът му изглеждаше способен да ме убие на място. Но аз удържах позицията си и дори не погледнах встрани.
– Така значи, „принизил“. – повтори той мрачно – Ирек, отидете в залата с камината, а ние ще ви настигнем.
Изтръпнах и погледнах безпомощно назад към адвоката, но той си тръгна, без да погледне в моята посока. Не посмях да го помоля да остане, нито да вдигна очи към херцога, когато стъпките на господин Ирек заглъхнаха.
– Имате много остър език, лейди Уотърби. – гласът на отон Грейд прозвуча заплашително. – Ще ме гледате, когато ви говоря!
Трябваше отново да се изправя срещу страха си. Но когато херцогът улови погледа ми, той направи бавна крачка към мен, и още една, и още една, докато се приближи. Изглеждаше ми огромен и суров, като онази крепост на върха на планината, също толкова непревземаема, страшна и безмилостна към всичко живо. Последният член на прочутата династия на отон Грейд, героят от Серската кампания, която напълно бе унищожила бунтовниците в западните райони на Даемра, глава на Военния съвет на ТрансЕрия – знаех твърде много за него, за да не се страхувам. А не знаех нищо, за да се чувствам в безопасност около херцога.
– Какво искате, лейди Уотърби?! – въпросът дойде изневиделица.
Наведох рязко глава, като по навик скривах истинските си чувства в този жест на смирение, но херцогът не беше нито майката настоятелка, нито баща ми – стисна брадичката ми и ме принуди да се вгледам в него.
– Аз слушам! – леден тон, аристократичен и презрителен поглед и решителност на истински представител на военна династия, чиято кръв от векове щурмува непристъпни крепости.
Струваше ми се, че да излъжа е равносилно на бичуване, а аз не можех да потисна страха, не можех да се съпротивлявам, отговорих тихо:
– Развалянето на този нелеп годеж.
Херцог отон Грейд се усмихна. Жестоко, хищнически, презрително, като вода, обливаща това отношение с поглед на пренебрежение. В този момент обаче той не беше жесток, истинската жестокост беше в думите му:
– Лейди Ариела Уотърби, вие все още сте дете, но не чак толкова, че честта ви да е извън обсега на известното обществено порицание. А сега нека разгледаме фактите, пристигнахте в крепостта ми предишния ден – усмихна се той – прекарахте нощта под един покрив с един мъж.
Кръвта моментално нахлу в бузите ми и аз исках да отговоря, но отон Грейд не ми позволи, продължавайки да ме тъпче:
– Вие не сте имала камериерка, гувернантка или компаньонка, лишена сте от придружител, следователно за цялото висше общество на империята във вашето положение изразите „нощ под един покрив“ и „нощ в леглото с мъж“ са идентични.
Краката ми внезапно отслабнаха и светлината започна да избледнява.
– Виждам, че най-накрая сте се примирили с „реалността“. – каза отровно херцогът, като все още стискаше брадичката ми и дори не ми позволи да отвърна поглед, за да скрия емоцията, която изпитвах – Хубаво е да видя проблясък на осъзнаване в крайно наглите ви очи. И искрено се надявам, че сте достатъчно умна, а вие сте достатъчно умна, Ариела, за да започнете да отговаряте на статута си на моя бъдеща булка и съпруга, защото трябва да ви напомня, че аз лично имам достатъчно пари, за да купя още сто булки, но вие няма да живеете достатъчно дълго, за да измиете такъв позор от хипотетично честното си име.
Удари, удари, удари, един от друг по-болезнени. Отдавна не бях гледала в жестоките очи на херцог Грейд, а гледах единствено яката на ризата му. Но сега за миг спуснах мигли, по бузите ми се стичаха сълзи, но отново вдигнах поглед и ударих отново.
– Поне ще имам живот, лорд Отон Грейд, но много се съмнявам, като се има предвид тъжният опит на моите предшественички, дали ще стана ваша съпруга и дали ще го задържа в предполагаемо благородните си ръце.
Освободиха ме незабавно.
Щом се освободих, заобиколих решително херцога, влязох в собствените си покои и затворих вратата. Затворът се плъзна в процепа си и едва тогава си позволих да прегърбя досегашния си неестествено прав гръб.
– Ариела! – викът на лорд Грейд сякаш разтърси стените.
– Съжалявам, не се чувствам добре и няма да сляза за вечеря. – казах, като се опитах да запазя гласа си стабилен.
И по лицето ми се стичаха сълзи, но този път те не бяха фалшиви.
– Лейди Уотърби… при демоните!
Чух стъпките му като в мъгла, докъто се плъзгах бавно по вратата към пода. О, Пресвета, защо трябваше да премина през всичко това? Трябваше да танцувам на балове! Трябваше да посещавам театри, паради, музеи и изложби, трябваше да се наслаждавам на цялата дъга от чувства, емоции и забавления, които дава младостта, а вместо това седя на пода в студен каменен замък и се наслаждавам на самосъжалението…