* * *
Събудих се по здрач със странно усещане за нечие присъствие. В първите няколко мига изпитах непреодолимо желание да пъхна ръка под възглавницата си и да скрия поредната не дотам разрешена книга, а после осъзнах, че не съм в лицея. И тихите, безшумни стъпки не принадлежаха на никоя от сестрите. Но аз направих това, което бях свикнала – отпуснах се, контролирах всяко дишане, гледах да не ми трепнат клепачите и се вслушвах във всяко шумолене, опитвайки се да определя откъде идва.
Звук от отдалечаващи се стъпки, шумолене на плат, скърцане на дърво… скърцане, неразбираемо, странно, и всичко замлъкна. Лежах там още известно време, после внимателно отворих очи – нямаше никой. Седнах и се огледах – бях съвсем сама в спалнята. Станах внимателно от леглото, отидох до прозореца, постоях за миг неподвижно, любувайки се на залязващото слънце, което сякаш се потапяше в морето, после се обърнах и едва сдържах писъка си. Цвете от слез! Цветето, което се засажда на гроба на преждевременно починалите, цветето на скръбта и болката. А също така, за онези, които наистина вярват в суеверията, символ на смъртта! А според едно вярване, съществуващо от древни времена, ако този, който е открил цветето, разкаже за него, смъртта идва по-бързо. Според друго вярване човек не бива да докосва растението по същите причини!
Опитваха се да ме сплашат по най-наглия начин.
Обърнах се още веднъж към прозореца и си помислих, че щеше да ми е много по-приятно да стоя и да гледам как огромното слънце бавно потъва във водата, но…
– О, Пресветата! – ужасеният ми вик трябваше да звучи достатъчно правдоподобно – Само не и това!
И аз избягах от спалнята, опитвайки се да симулирам конвулсивни ридания. В банята известно време плисках вода в огледалото, после подредих бурканчетата с крем и сапуни в идеален ред, а след това с неохота забърсах сапунената пяна и измих лицето си, като не покрих напълно очите си. Клепачите ми горяха, по бузите ми се стичаха сълзи, а когато се погледнах в огледалото, осъзнах, че изглеждам уплашена и разплакана.
Хлипайки и избърсвайки сълзите си, се върнах в спалнята и погледнах към масата – цветето вече го нямаше!
Трябваше да си спомня всички провали в живота си, бала, на който никога не бях ходила и ужаса на новия си живот, за да плача възможно най-истински, защото знаех със сигурност, че ме наблюдават. И щеше да е глупаво да покажа, че играта им не работи.
Назад към част 9 Напред към част 11