***
Бях затворила вратата, преди да осъзная какво съм направила! Бузите ми пламтяха! Възмущението ми кипеше! Как е могъл! Как изобщо се осмелява да пита такова нещо?! Как…
На вратата се почука, а след това се чу гневният глас на негова светлост:
– Аз ще разбия тази врата без усилие още тази секунда, Ариела!
Онемях!
И не ми беше дадено никакво време да се опомня!
В следващия миг се чу пропукване и бариерата между мен и лорд Грайд престана да съществува.
В продължение на десетина секунди гледах от вратата, която херцогът все още държеше за дръжката, към последния член на военната династия на Грейд. Самият херцог мълчаливо ме огледа от главата до петите и обратно, за да попита накрая хрипливо:
– Какво става, Ари?! Не виждам никаква кръв по вас.
Ако преди бузите ми само пламтяха, сега….
– Лорд отон Грейд, какво си мислите, че правите? – възкликнах.
Като отхвърли вратата, херцогът отговори още по-хрипливо:
– Всичко. По всяко време и при всякакви условия. Нещо ви смущава ли, лейди отон Грейд?
– Въпросите ви са на забранена тема! – изригнах.
Като се намръщи леко, негова светлост попита отново:
– Каква?
Не отговорих, като го погледнах възмутено. Изведнъж в погледа на лорда се отрази разбиране на моите оплаквания, а после дори кимна величествено, но не пропусна да попита:
– Моля да ме извините, лейди отон Грейд, и по каква причина тази тема е забранена за мен, вашия съпруг?
Вече не се изчервявах – бях пламнала, цялата, и със сигурност нямах намерение да обсъждам това с негова светлост.
– Предполагате ли – продължи херцогът, недоволен от мълчанието ми – че един мъж не знае за женските дни?
– Болести! – изсъсках аз – И да, смятам, че един съпруг, особено ако е лорд, не бива да знае причините за болежките на своята дама-съпруга!
Неочаквано по лицето на херцога проблясна широка усмивка и той дръзко ми каза:
– Ние знаем.
Възмутена до краен предел, не издържах:
– Това е върхът на невъзпитаността!
– Повярвайте ми, дори най-възпитаните и благочестиви хора, включително свещеници и монаси, са наясно с това. – каза херцогът, открито подигравайки ми се.
Осъзнавайки, че негова светлост се подиграва с мен по нетривиален начин, реших да отговоря на скандалното изказване с мълчание. Лорд отон Грейд се усмихна слабо на стиснатите ми ръце и каза:
– Ще трябва да обясните за какво става дума, тъй като нямате никакви временни заболявания.
И в този момент осъзнах как изглеждам пред херцога. Предишното ми смущение беше просто бълнуване в сравнение с това, което изпитвах сега. Срамът ме изгаряше с огън, но нямах с какво да се прикрия!
– Смирено очаквам отговора ви. – напомни за присъствието си лорд отон Грейд.
– Аз… – гласът ми трепереше, опитът ми да дръпна ризата си възможно най-ниско вероятно изглеждаше нелепо – аз… исках да отправя една молба към вас.
– Слушам ви внимателно. – херцогът беше сериозен и дори подчертано учтив, но насмешката беше ясна.
Толкова се срамувах от себе си, че ми беше трудно да произнеса думите.
– Аз… – платът на ризата, която дърпах безмилостно, почти се късаше – исках да ви помоля… ако нямате нищо против да ми подадете роклята, която оставих на леглото.
Негово сиятелство се усмихна широко. Той се усмихна широко, нагло и без да се опитва да разбере позицията ми, след което мълчаливо ми протегна ръка. Замръзнах, загледана в херцога в шок.
– Хайде, Ари – усмихна се лорд отон Грейд – и престани, в името на тъмнината, да дърпаш тази нещастна риза, сега ще я скъсаш.
Страхът, че ще изглеждам още по-нелепо пред херцога, оказа своето въздействие. Отпуснах подгъва и поставих треперещите си пръсти в дланта на лорд Грейд. А той мигновено стисна ръката ми, сякаш хваната в примка, като ме накара да осъзная прибързаността на постъпката си. И тогава херцогът изведнъж направи крачка напред, принуждавайки ме да го последвам. Прехапвайки устните си, едва дишайки и изчервявайки се от срам, аз направих крачка назад. Лорд отон Грейд, без да откъсва поглед от мен, направи още една крачка… и още една… и още четири, като все още държеше здраво дланта ми. После се наведе леко, взе роклята ми от леглото и ми я протегна.
Мълчаливо. Но едва бях стиснала плата, той се наведе над мен, допря устни до бузата ми и прошепна:
– Не беше никак трудно.
След това се обърна обратно към масата и посланието на негово величество, без да ме погледне повече.
Аз, осъзнавайки безсмислието на всякакъв опит да отговоря, оправих роклята си, като я сложих на леглото, за да ми е по-удобно да я облека, но нямах време да направя нищо, когато изведнъж лорд отон Грейд захвърли писмото, скочи от мястото си, обърна се и излезе от каютата, като затвори внимателно вратата.
Погледнах през прозореца и видях херцога, който стоеше на площадката, стиснал здраво парапета. Погледът на негова светлост беше насочен някъде в далечината, а целият му вид издаваше напрежение. Но в момента не ме интересуваха трудностите на лорд Грейд, защото бързо се обличах. Рокля, панталони, обувки, висока конска опашка, вързана с панделка в корените на косата ми, и накъдрени руси къдрици, които изглеждаха не толкова добре поддържани без ролки, но достатъчно прилични за дама от моето ниво… и роклята ми. Не, ако бях с облекло за възрастни, щях да склоня към по-строга прическа, но така.
Приключих с тоалета си, върнах се до масата и взех писмото на управителя, няколко листа хартия, шифър, увит в тръстика, и перо за писане с малка мастилница. Дори не погледнах писмото на херцога до Негово величество, въпреки събуденото ми любопитство. Защото аз, за разлика от лорд Грейд, съм добре възпитан човек.
Излязох от каютата, и се качих на палубата, отидох до масата и там поставих празните листове, мастилницата и перото, като се стараех да не гледам херцога, който стоеше съвсем близо до мен. Негова светлост се обърна насам-натам, а погледът му изглеждаше плашещ и… гладен.
– Приключихте ли? – попита той със студен тон, но с много дрезгав глас.
– Да, лорд отон Грейд. – отвърнах учтиво аз.
– Радвам се. – каза негова светлост с тих глас и се върна в каютата.
Със звучно затръшване на вратата.
В нямо недоумение забързах надолу по стълбите към долната част на палубата, държейки в ръка писмото на управителя, допълнителен празен лист хартия и шифър. Огледах се наоколо, набелязаната жертва все още беше там, но мъжът очевидно беше приключил със сабята. Изтичах до края на стълбите, поклоних се на стоящите наблизо офицери и като кимнах дискретно с глава на всички лордове, които ме поздравяваха, забързано се насочих към южняка.
Трябва да кажа, че те ме посрещнаха с предпазлив и изненадан поглед, забравяйки за правилата на приличието, защото е най-малкото неуместно да държиш толкова под око една дама. Усмихнах се учтиво и се плъзнах по палубата с бързи стъпки. Корабът на лорд Грейд е чудовищно огромен.
Неосъзнатият ми събеседник, който отлично виждаше, че погледът ми е насочен към него, се изправи и остана в полуизвита позиция, по някаква причина искрено изненадан от появата ми.
– Добър ден! – казах учтиво и протегнах ръка.
Бях чувала, че ръкостискането е обичайно сред южняците.
Мъжът беше видимо смутен. Той остави настрана сабята си, внимателно избърса дланите си в панталоните, после нежно докосна ръката ми и… я поднесе към устните си.
– Какво правите? – попитах изненадано.
Войникът размисли да целуне покритите с бяла коприна пръсти и ме погледна въпросително.
– Вие и… ръката! – отбеляза той.
Все още усмихната, попитах:
– Не е ли обичайно в Елетар да се ръкувате при среща?
Южнякът се усмихна и изведнъж каза:
– За ръкостискане се използва дясната ръка.
Пресветата те учи да признаваш грешките си. Отдръпнах лявата си ръка, преместих приборите за писане на бъчвата, от която бе станал южнякът, и протегнах дясната си ръка. Мъжът, като ме погледна, се засмя. Беше толкова любезен, а и морският вятър духаше в лицето ми и си играеше с върха на опашката ми. Янир, веднага го разпознах. Обърнах се и духът на вятъра леко докосна бузата ми, сякаш за да ми даде да разбера, че е наблизо, но аз не се уплаших. Отново погледнах лицето на войника – смугло, загоряло, със смехотворни бръчки и неволно се усмихнах.
– Вие сте забавна, лейди Грейд. – каза ми войникът. После ме огледа с известна нервност и попита – Какво искахте?
Не исках да се откаже, затова си признах:
– Наистина се нуждая от вашата помощ.
Мъжът изглеждаше учуден от това, което чу, но ме попита с готовност:
– Как мога да ви помогна?
И след минута вече седях на бъчвата, а войникът, който се представи като Гус, търпеливо ми превеждаше неразбираемите думи. Всички те бяха неразбираеми. Трябва да призная, че не скрих причината, поради която се обърнах към войника, като обясних, че лорд отон Грейд е възложил на мен, неговата съпруга, задача, с която не мога да се справя без помощта на уважаемия господин Гус. И помощта ми беше оказана в пълен обем.
– Така, а тук Ториус, ако духа му се оправи, съобщава за неуспеха на реколтата в Уестмир.
– Къде е това? – уточних, като написах на листа „неуспех на реколтата в Уестмир“.
Гас се наведе, висок едва ли не колкото херцога, следователно той беше изключително висок, и посочи мястото с груб пръст. Като най-прилежен ученик направих забележка направо в текста и върнах свитъка на преводача си.
– И после? – зачудих се, като забелязах как войникът се намръщи.
– И тогава той лъже! – отвърна Гус, внезапно ядосан.
– Къде точно? – скачайки нагоре, попитах аз.
Мъжът ясно посочи мястото, аз седнах обратно на бъчвата, написах „Лъже“ и помолих за превод. Гус, приклекнал, започна търпеливо да ми обяснява:
– И вижте лейди Грейд, точно тук пише: „Разходите за възстановяване на мината „Загер“ възлизат на 800 аура“.
– И? – не разбрах, приближих се, за да разгледам свитъка.
– И това не може да бъде. – каза ми войникът.
Погледнах южняка, който отначало ме изгледа мрачно, после се усмихна и повтори топло:
– Вие сте забавна, лейди Грейд.
– Благодаря ви! – казах смутено, осъзнавайки, че това е комплимент.
– Това, което искам да кажа – продължи Гус – е, че братът на жена ми работи в тази мина, а тя не е основна, не е сребърна, а спомагателна и стойността ѝ е едва 200 аура.
От всичко това аз не разбрах три неща – какво е аура, защо мината не е главна и дали има главни мини и откъде идва наглостта у господина, който е управител на имението. Последното пораждаше най-много въпроси, но аз започнах с малкото.
– Аура? – попитах Гус.
Войникът бръкна в джоба си, извади една монета и каза:
– Злато.
За мен това беше напълно ясно. Но после Гус стисна юмрук, достатъчно впечатляващо, за да ми напомни за основната професия на моя неволен преводач, и обясни:
– Аура.
От всичко това направих логично заключение:
– Аура е паричната единица, приета в бизнес сферата на Елетар?
– В цялото кралство. – уточни южнякът.