ЛИРА
Земята се разтресе под мен, където спях непробудно на тънкия матрак, и движението ме изтръгна от оскъдните лапи на съня, когато труса разтърси самите стени.
Погледнах с широко отворени очи, когато жената с любезната усмивка се приближи в сенките.
– Какво сега? – Изсъска уплашено един мъж в тъмното, а силуетът му се раздвижи пред решетките на килията ми.
В инквизиционния център на Небюла беше студено. Винаги е студено и винаги е тясно.
Минотаврите в съседната килия мучаха неспокойно, а от стените се сипеше прах, когато поредния трясък отново ги разтърси.
Около нас се разнесоха хлипове и страховито мърморене, а аз свих крака до гърдите си, обгърнах ги с ръце и поставих брадичка на коленете си, като се опитвах да не си спомням онази нощ.
Но писъците все още звучаха в ушите ми, а кръвта на майка ми беше гореща по бузите ми, докато тя се опитваше да се бори, поставяйки се между мен и мъжете, които ни бяха намерили.
Буквите по дрехите им се мяркаха пред очите ми. FIB. Феи, за които винаги ни бяха казвали, че ще ни защитават повече от всички останали. Тези, които вместо това бяха откраднали света ми от мен.
– Тихо, любов – каза жената, падна до мен и взе ръката ми в месестата си длан. Беше поела задължението да се грижи за мен и другите деца, които бяха сами тук, но всъщност не можеше да ни предложи много неща освен меки усмивки и прости баналности. Тя отново ме притисна, но аз не издадох нито звук. Нито един звук от онази нощ насам. Не аз плачех в ъгъла на килията ни. Не бях аз тази, която мърмореше молитви към безгрижните звезди, докато стените отново се тресяха.
– Кралиците са тук! – Извика глас някъде от тъмнината далеч отвъд килията ни, викът беше последван от друг и друг, сърцето ми се разтуптяваше по-силно с всяка декларация, с всяко хлипане на надежда и облекчение.
После нямаше нищо друго освен огън.
Димът се разнесе из килиите, писъци разкъсаха мрака, а жената, която държеше ръката ми, се премести от страх, тялото ѝ се сви, докато една малка лапа не докосна пръстите ми, преди да падне на матрака до мен.
Останалите тиберийските плъхове, които споделяха това парче ад с мен, направиха същото, докато звукът на мучащи от ужас говеда напираше в ушите ми от съседната килия. Малките тела се рояха около мен, пищяха от страх, драскаха кожата ми с острите си нокти, докато се втурваха покрай мен, търсейки изход, който вече знаехме, че не съществува.
Огънят се разгоря отново, топлината изпепели кожата ми, а червените и сините пламъци проблясваха яростно в мрака, осветявайки сцена на чист ужас, в центъра на която стояха две ужасяващо красиви жени с корони на главите.
От гръбнаците им се разстилаха крила от буен огън, а аз можех само да гледам, докато те бавно вървяха към мен; единствената спокойна точка в кипящия поток от ужасени феи.
Това бяха кралиците, за които хората, затворени в този лагер, си бяха шепнали. Тези, за които бяха казали, че ще ни спасят. Тези, които накрая бяха дошли да ни убият.
Тази със синята коса протегна ръка към решетките на клетката ми, наведе глава, докато ме наблюдаваше сред вълната от плъхове, които се носеха далеч от тях, неподвижен обект в морето от хаос. Плъховете се вкопчиха в стената на гърба ми, най-отдалечената точка от пламъците и горещината, която задушаваше въздуха от дробовете ми.
В момента, в който пръстите на Дарси Вега се увиха около стената, тя се разпадна на пух и прах. Не се разтопи, не изгоря, просто престана да съществува.
След това Тори протегна ръка и прокара пръсти по решетките отляво надясно, като всяка от тях се сгромолясваше в нищото под силата на нейната сила.
– За това ли е? – Издиша тя, наблюдавайки Плъховете, които пищяха от страх зад мен, забивайки се в стената, която можеше да бъде и планина.
Нямаше как да се измъкна оттук, без да мина през тези близначки на пламъка и касапницата. Но никой не се втурна към кралиците, които най-сетне бяха дошли за тях. Нищо в очите на тези ужасни същества не предлагаше спасение.
– Страхът е толкова… безсмислен – въздъхна Дарси и изглеждаше разочарована, докато протягаше ръка и изтръгваше от земята един тиберийски плъх за опашката му.
Съществото се мяташе и риташе, а бледосивата му козина толкова приличаше на тази на баща ми в променената му форма. Взирах се в ужасената фея, докато Дарси го вдигаше пред себе си, наблюдавайки го внимателно, докато огъня ѝ бавно се търкаляше от върховете на пръстите ѝ по опашката му.
Крясъците на плъха бяха все по-пронизителни писъци, докато изгаряше под силата ѝ, но лицето ѝ не се промени, докато го гледаше как страда в смъртта си. Наблюдаваше го безстрастно, сякаш това, което правеше, нямаше никакво значение.
– Този е различен. – Тори посочи към мен, приближи се с една крачка, а ужасната ѝ красота открадна дъха ми, докато аз просто гледах.
Нищо не ми беше останало. Всичко вече ми беше отнето. Може би смъртта щеше да е облекчение след всичко това.
Едно малко тяло скочи пред мен, кафявия Плъх се размести във въздуха и жената с милата усмивка се приземи там, разперила ръце, докато се поставяше между мен и смъртта, точно както беше направила майка ми.
– Оставете детето – помоли тя, а крайниците ѝ трепереха от страх, докато близначките я наблюдаваха с интерес.
– Жертвоприношение? – Попита любопитно Дарси.
– Храброст – отвърна Тори със същия, твърде плосък тон.
– Интересно – замисли се Дарси.
– Моля ви, мои кралици, умолявам ви – проплака жената, все още трепереща, докато се държеше пред мен.
През първия ден тук ми беше казала, че ѝ напомням за дъщеря ѝ. Трябваше да я попитам къде е отишло това дете. Но нямах думи. И все още нямах думи.
Устните ми се разтвориха за… нещо, но преди да успея да извикам каквото и да е от дълбините на същността си, Тори протегна ръка и погали жената по бузата.
Крясъкът ѝ ме разкъса, когато костите в плътта ѝ се запалиха, запалени от силата на огъня, който разкъсваше тялото ѝ.
Не помръднах. Ужасите, на които вече бях станала свидетел, бяха пречупили онази част от мен, която трябваше да реагира, която трябваше да ме накара да направя… е, дори не знаех какво.
Тялото ѝ се разпадна в нищото, а очите ми се затвориха срещу светкавицата, която изгаряше от близначките, донесли разруха вместо спасение.
Крясъците около мен ставаха все по-силни, бесните тела на тиберийските плъхове в изместената им форма на феи се сблъскваха с мен, докато бързаха да избягат, а светлината на огъня бодеше очите ми дори през затворените ми клепачи.
Когато тишината настъпи, очаквах да се озова отвъд Завесата, а семейството ми да ме чака, готово да върне всичко, което се беше счупило в мен този ден.
Но не намерих това.
Една-единствена сълза се търкулна по бузата ми, докато разглеждах разрушенията, които ме заобикаляха, пепелта и саждите, единственото, което беше останало от онези, които бяха затворени тук само заради престъплението, че са се родили в грешния орден за желанията на краля.
Един пръст се допря до бузата ми, улови сълзата и привлече погледа ми към Тори Вега, който ме разглеждаше със същото празно любопитство.
– Това е различно – каза Дарси от другата ми страна.
– Може би – отвърна Тори.
– Тогава тя ще дойде – каза Дарси. – Това, което търсим, явно не е тук.
– Не – съгласи се Тори, макар че някак си това не приличаше на нормален разговор, по-скоро на разсъжденията на един ум, който не е сигурен кой път да следва по-нататък.
– Смъртта беше… по-малко, отколкото очаквах – въздъхна Дарси.
– Много по-малко. Не по-изкушаваща от преди. Все още не успявам да разбера призива ѝ. – Издиша Тори, ръката ѝ стисна ръката ми, докосването на плътта ѝ беше като хапка от пълен мрак, която открадна дъха от дробовете ми. – Ела, празно момиче. Имаме работа за вършене. Трябва да потърсим другите паднали.
Назад към част 7 Напред към част 9