***
Събудих се от тежкия аромат на хлор, който дращеше носа ми, и от болката в гърба, която ми напомняше къде точно се намирам. Къде бяхме.
Избутах се и прокарах ръка по лицето си, за да прогоня съня от плътта си, докато се прозявах. Цялото това нещо беше или някакъв безнадежден кошмар, или шега, предназначена да ме накаже.
Тейтъм все още спеше от другата страна на постелката, която бяхме донесли до басейна, за да ни даде нещо достатъчно меко за спане, като същевременно използваше топлината и влажността на помещението с басейна, за да ни стопли без одеяла. Тя отново носеше червената рокля, вероятно без бельо, тъй като нейното се сушеше в сауната, но аз не мислех за това. Дишането ѝ беше дълбоко, докато веждите ѝ се смъкваха. Сега над нея висяха сенки, каквито нямаше, когато за пръв път пристигна на това място. Но ако имах нещо общо с това, тези сенки скоро щяха да се отдръпнат отново.
Изправих се на крака, оправих колана на шортите си и тръгнах да търся тоалетна, за да мога да се изпишкам.
Коридорите на гимназия „Сайпръс“ бяха призрачно тихи, стените им боляха от шума на ученическите гласове, които се отразяваха от тях. Винаги ми е харесвало да съм в училищните сгради, когато са такива. Отсъстваха тълпите, за които бяха предназначени, и бяха изпълнени с очакване за това, което щеше да се случи.
След като се освободих, се преместих пред огледалото в мъжката съблекалня и си измих ръцете, докато изучавах отражението си. Преди много време устата ми не беше толкова твърда, тази бръчка не беше заровена във веждите ми почти за постоянно, тъмносините ми очи не бяха преследвани от спомените за всичко, което бях загубил. Но в наши дни беше доста трудно да си спомня за това дете. Мисълта за него беше като мисъл за някой друг. Спомените за него винаги бяха замъглени от слънчева светлина и ехо от смях. Но не бях сигурен, че сега изобщо знам как да се смея така. Почти не помнех как да се усмихвам, а когато го правех, това не беше онова изпълнено с радост изражение, което използвах.
Сега бях студен, твърд и недосегаем. И всичко това, защото семейството на Сейнт Мемфис беше решило, че моето няма никаква стойност. Баща му беше взел всичко от мен, защото се страхуваше за репутацията си, а аз със сигурност нямаше да позволя на него и приятелите му да направят нещо подобно с онова момиче там.
Погледнах мръсно русата си коса и въздъхнах, докато се опитвах да я накарам да легне на равно за няколко мига. Обикновено използвах продукт, за да я загладя, но без такъв просто трябваше да я прибера зад ушите си. Бързо се отказах и въздъхнах, като осъзнах, че каквото и да направя, цял ден ще я избутвам от очите си.
Кутията с принадлежности, която ни бяха оставили снощи, всъщност не беше толкова добре заредена. В нея имаше храна и бутилирана вода, но това беше всичко. Нямаше нито одеяла, нито резервни дрехи, нито проклетата паста за зъби. Предположих, че е трябвало да работят набързо, но все пак беше разочароващо, като знаех, че апартамента ми е на една крачка пеша и в него има всичко, което бих могъл да искам и повече за тази ситуация.
Изпуснах дъх и пъхнах ръка в джоба си, извадих пакетче дъвки и пъхнах една клечка между зъбите си.
Телефонът ми иззвъня, когато поставих дъвката обратно в джоба до него, и го извадих, за да видя кой ме търси.
Веждите ми се повдигнаха, когато забелязах списъка с осем пропуснати обаждания и три съобщения от Киян Роско и бързо отворих съобщенията, за да видя какво иска.
Киян:
Трябва да те помоля за една услуга
Киян:
Можем да ти платим за това.
Киян:
Това е спешно, задник, обади ми се.
Обмислих това за миг, докато се връщах в стаята с басейна, пъхайки език в бузата си, докато се опитвах да сдържа настроението си. Лесно можех да се досетя защо се обаждат. Изглежда снимките, които Тейтъм им беше изпратила снощи, след като беше включила телефона си, за да докаже къде се намира, не бяха достатъчни, за да облекчат опасенията им, че домашния им любимец ще избяга от лапите им.
Погледът ми отново прехвърли съобщенията, докато се връщах към постелката, където бяхме спали, и когато вдигнах поглед, сърцето ми подскочи, когато осъзнах, че съм влязъл при Тейтъм, която се преобличаше.
Беше обърната с гръб към мен и за щастие вече беше облякла панталоните си за йога, но беше свалила роклята си и голата ѝ кожа привлече погледа ми и не ми позволи да откъсна поглед от нея за един твърде дълъг миг.
– Извинявай – казах аз, прочиствайки гърлото си, като се принудих да и обърна гръб, а тя изтръпна при звука на гласа ми.
– Не, това е моя грешка, трябваше да отида до съблекалните, просто навън в тази стая е толкова студено – отвърна тя бързо и чух как придърпва дрехите си, докато проклинаше под носа си.
Една усмивка завладя устните ми и не искаше да се пусне. В момента, в който тя ми каза да се обърна отново с лице към нея, се оказах на ръба на смеха.
– Какво? – Попита тя, накланяйки глава така, че дългата ѝ коса се промуши през рамото ѝ и я гъделичкаше отстрани. Отново носеше онзи спортен сутиен с push up ефект, облечена в същия костюм, който беше носила за сесията ни по кикбокс. Беше и хрумнала добрата идея да ги изпере и да ги окачи в сауната, за да изсъхнат, така че да има два тоалета, които да редува за нашето заключване. За мой късмет и двата варианта я караха да изглежда безумно съблазнително. Само не можех да реша дали този късмет е добър или лош.
– Просто цялата тази шибана ситуация – казах аз, жестикулирайки между нас и към сградата, в която стояхме. Това беше шибана шега. Човек като мен никога не би трябвало да стъпва в подобно училище, камо ли да преподава на тези елитни малки шибаняци, но ето че бях тук. Бях се потрудил, за да стигна дотук, и всъщност нищо от това не беше за мен.
Тейтъм ме гледаше така, сякаш не разбираше, а тя, разбира се, не разбираше. Може би беше по-малко язвителна от много от децата тук, а може би просто исках да вярвам, че е такава, но така или иначе семейството ѝ можеше да си позволи обучението и това само по себе си доказваше, че идваме от съвсем различни светове. Съмнявах се, че тя някога би могла да разбере какво е да живея живота ми.
Преди някой от нас да успее да добави нещо към тази опасна тема на разговор, телефона ми отново започна да звъни, тъй като от Киян дойде FaceTime обаждане.
Изплезих език и се приближих до Тейтъм, като държах телефона, за да ѝ покажа кой се обажда.
Пълните ѝ устни се издухаха по начин, който привлече погледа ми към тях, и аз сдъвках дъвката си малко по-силно, докато гледах обратно към телефона. Не бях подготвен да се справя с нея тук, облечена в този малък спортен сутиен, с разрошена коса и големи очи, закрити от сън. Беше като да видиш лъв на Северния полюс. Фактът, че беше извън естественото си местообитание, само правеше още по-трудно да отвърнеш поглед от нея.
– Може и да видя какво иска – казах аз и тя кимна бавно, приемайки решението ми.
Отговорих на обаждането, без всъщност да казвам нищо, като хвърлих плосък поглед на камерата, когато тя се свърза и ми подари поглед към Храма, където Киян седеше на сив диван.
– Имаш нещо наше – каза той, без да си прави труда да ме поздрави.
– Какво е това тогава? – Попитах.
Киян внезапно изчезна от полезрението, докато Сейнт грабна телефона му.
– Мога ли да поговоря с Тейтъм, сър? – Попита той по онзи начин, който всъщност изобщо не беше въпрос, а по-скоро заповед.
– Защо? – Попитах в отговор, отказвайки да се поддам на хлапашкия му нрав. – Не съм нито твоето момче за поръчки, нито нейното, ако искаш да направиш FaceTime на приятелката си, просто се обади на телефона ѝ.
Тейтъм помръкна в ъгъла на окото ми, когато я нарекох така, но аз го игнорирах. Не исках Сейнт да подозира каквото и да било за връзката ми с нея. Ако си мислеше, че сме дори в приятелски отношения, вероятно щеше да положи някакви усилия, за да я държи далеч от мен. Най-добрата защита, която имахме срещу него и глупостите му, беше да се уверим, че не ни гледа прекалено отблизо.
– Защото телефона на Тейтъм изглежда е бил изключен цяла нощ – изръмжа той и начина, по който очите му проблеснаха, ми даде да разбера точно колко много го вбеси това. Бях ѝ казал да го изключи отново, след като изпрати снимките, и сега се радвах двойно повече на това предложение.
– Ами батерията ѝ вероятно е паднала и не възнамерявам да хабя моята, за да говоря с теб. Преместих палеца си и тъкмо се канех да затворя слушалката, когато Сейнт отново заговори.
– Загрижени сме за нейната безопасност, сър – изсъска той. – И ако не се уверим, че не и е хрумнала някоя луда идея да избяга отново, тогава просто ще трябва да нарушим тези глупави правила за изолация и да слезем там, за да се уверим, че е добре.
Тейтъм си пое рязко дъх при това и аз трябваше да се принудя да не изръмжа на малкия гадняр. Вместо това завъртях камерата така, че да я видят – стоеше до басейна и прокарваше пръсти през дългата си коса.
– Доволен? – Изръмжах на Сейнт, докато обръщах камерата, за да ме погледне.
– Едва ли – отговори той.
– За мен това е достатъчно. – Свърших с него и се усмихнах на Тейтъм.
– Следващият път ще се обърне срещу теб – предупреди тя.
– Нека да опита – отвърнах с вдигане на рамене.
– Тогава искаш ли да прекараш деня в планиране на неговия крах? – Попита тя и вълнението, което изпитах при тези думи, ме прогори.
– По дяволите, да – съгласих се аз и ѝ подхвърлих дъвка, преди да блокирам номера на Киян, за да не може да се обади отново. Щях да го отблокирам след карантинния период, но засега имах среща със съдбата си.