ТЕЙТЪМ
Училището беше почти поносимо. Направих най-яростната си физиономия на почиваща кучка, понасях глупостите на Нощните пазители и дори трябваше да си партнирам с Мила по английски за една задача. Не че и казах какво ми бяха направили. Подарих ѝ фалшива усмивка и казах, че нищо не може да ме нарани. Имах желязно сърце. И по времето, когато се върнах в Храма, готвейки вечеря за задниците, които ме притежаваха, ми се искаше да е така.
През живота си бях отправяла много желания; желания върху звезди, желания върху свещи за рожден ден, желания в кладенци. И всички ги бях пропиляла. Защото, ако можех да разменя само едно от тях, за да заменя сърцето си с парче студен, твърд метал, тогава да се боря срещу тях щеше да е лесно.
Всеки път, когато ги виждах да се смеят и усмихват заедно, си мислех за тези писма. Мислех си за всички тези лични думи, които тайно се изливаха в тези страници, само за да бъдат изгорени. И сърцето ми усещаше всичко това.
Когато приключих с миенето на чиниите в седем и половина, Сейнт ме извика горе. Днес никой от нас не беше споделил много думи. Бях отговорила на молбите им с възможно най-малко срички и бях направила всичко това с маска на безразличие на лицето си.
Стомахът ми се сви, докато се отправях към стаята, усещайки погледите на Киян и Блейк върху мен от дивана. С Монро имахме задържане в осем часа и ми се искаше той да ми направи услугата да го даде само на Нощните пазители. Няколко часа насаме тук щяха да са сбъдната мечта. Дори и да ме бяха затворили в банята.
Стигнах до горната част на стълбището, като открих, че Сейнт лежи на леглото и се взира в сводестия таван. Някак си беше успял да не измачка чаршафите около себе си и беше облечен за тренировка, както беше поискал Монро. Сивата му тениска прилепваше по мускулестата му фигура, а краката му висяха над края на леглото въпреки факта, че по дизайнерските му маратонки нямаше и прашинка мръсотия.
Той потупа мястото до себе си.
– Легни – заповяда той и аз стиснах челюстта си, докато се приближавах, и въздъхнах, когато паднах, като се уверих, че нито един косъм на главата ми не го докосва. Вгледах се във високия таван горе, дървените греди се извиваха над главата ми в красива демонстрация на майсторство.
– Мълчанието ти ме отегчава – изрече той и усетих как се обръща, за да ме погледне, макар че не му отвърнах със същото.
– Какво искаш да ти кажа? – Попитах невинно, знаейки, че той ще намрази това. Колкото и да искаше моето подчинение, още повече искаше да се съпротивлявам. Всички бяха дали да се разбере това. И днес аз нямаше да се издигна до него.
– Можеш да започнеш с извинение – каза той натъртено, а в тона му се долавяше нотка на забавление.
Прехапах езика си, а сърцето ми крещеше в гърдите.
– Е? – Натисна той със студен глас, а между буквите живееше заплаха.
– Съжалявам – изтръгнах на един дъх. – Съжалявам, че майка ти е единствената жена на света, която някога ще те обича. Съжалявам, че живота ти е бил толкова празен, че трябва да го запълваш с безсмислени, скъпи неща. И съжалявам, че се налага да чупиш тези неща, когато не ти носят щастието, за което толкова дълбоко, по дяволите, жадуваш, Сейнт.
Думите ми увиснаха във въздуха цяла минута, преди да обърна глава, за да го погледна, очаквайки вълка да захапе. Погледът му беше вперен в тавана, а челюстта му тиктакаше с нечетим вид гняв. Такъв, който поне веднъж не изглеждаше да е насочен към мен.
– Сбъркала си едно нещо. – Той обърна глава към мен и аз забелязах потъмнялата синина по носа му с най-сладкото удовлетворение. – Майка ми обича другите си синове, но не и мен.
– Мислех, че си единствено дете? – Намръщих се.
– Аз съм, но не и ако броиш Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън, Ейбрахам Линкълн и дори Джордж Вашингтон на онези малки доларови банкноти. Предполагам, че цвета на лицето ми не е излязъл достатъчно зелен, за да го обикне. – Той се ухили, сякаш тези думи не бяха докоснали сърцето му, а вероятно не бяха. Прецених, че ако забия нож в гърдите на Сейнт, той ще продължи да живее като ходещ мъртвец. Така че, ако се стигнеше дотам, наистина трябваше да помня да се целя в главата.
Не казах нищо. Защото понякога нищо е всичко. Ако искаше съжаление от мен, щеше да бъде жестоко разочарован. Но не си представях, че Сейнт някога би искал това от някого. Така че не бях сигурна какво точно цели той.
Преместих се да седна, но той сложи ръка на раменете ми, за да ме накара да остана. Кожата ми настръхна там, където ме докосна, и се преборих с тръпката, която искаше да изкара от плътта ми.
– А какво става с майка ти? – Попита той, макар че не беше от учтивост или дори от любопитство. Подозирах, че сега, когато Сейнт беше изстрелял най-мощните патрони, с които разполагаше, той ловуваше за още един пълнител, който да зареди в пистолета си.
– Твоята майка и моята имат нещо общо, Сейнт. Тя взе половината от парите на баща ми и напусна, когато бях на три години. Така че не се притеснявай да я злепоставяш колкото си искаш. Аз дори ще се включа.
Той измъкна ръката си от мен, след което се претърколи, за да се подпре на лакти, а погледа му пропътува лицето ми, спря се на устните ми, преди да се плъзне към врата ми. Дишането ми се ускори, докато този хищник ме оценяваше, след което бавно протегна ръка и я сложи върху врата ми, сякаш се канеше да ме удуши. Пръстите му напипаха пулса ми и той се повиши при леденото му докосване. Лицето ми може и да не издаваше страха ми, но сърцето ми не беше способно да излъже.
– Къде е огърлицата ти? – Изсъска той и гърлото ми се сви.
Действах бързо, пренареждайки чертите си в объркана тревога, докато вдигах ръка, за да усетя и липсата му. – По дяволите, сигурно съм я изгубила.
Погледът му се стесни, докато търсеше лъжа. Пръстите ми докоснаха неговите и ръката му трепна от допира, сякаш за половин секунда се беше замислил дали да не вземе ръката ми.
– Ще се погрижа да се намери – каза мрачно той, преди да се изправи на крака и да оправи тениската си. – Стани и се облечи. Тръгваме след пет минути. – Той се отдалечи по стълбите, а аз седнах, като ръката ми все още беше на гърлото ми. Нищо не минава покрай дявола незабелязано.
Забелязах дрехите, които беше оставил за мен, подредени грижливо на нощното му шкафче, и се пресегнах да взема тъмносиния спортен сутиен, подходящите прилепнали панталони за йога и черните маратонки Nike. Скоро бях облечена и оставих дрехите си разхвърляни до коша за пране, за да вбеся Сейнт по-късно, и се отправих към долния етаж.
Момчетата бяха готови да тръгват и аз ги последвах през вратата в хладния нощен въздух. Не пропуснах благодарните погледи, които спортния сутиен с push-up ефект ми сервираше от Киян. Но въпреки нощта на забавление, която бяхме прекарали заедно, сега бях твърдо ядосана на него. Беше позволил на Сейнт да се измъкне с каквото си поиска. И всяка малка частица човечност, която си мислех, че съм видяла в него, явно беше пълна лъжа.
– Изглеждаш добре, бейби – мърмореше той, докато чакаше да мина покрай него на пътеката, за да може да разгледа задника ми. Хвърлих му пръст през рамо и смеха му стигна до мен.
На Блейк също му беше трудно да откъсне очи от мен и аз се намръщих, когато той ми се усмихна.
– В оригиналната история никога не е ставало дума за оголената фигура на Пепеляшка. Тази версия ми харесва повече.
Завъртях очи към него и ускорих крачка, за да не ми се налага да слушам повече глупостите им.
Тръгнахме по пътеката надясно, за да стигнем до пътеката, която водеше към сградата на факултета – Марле Лодж. Монро ни чакаше там на една пейка, седнал на облегалката ѝ и опрял крака на седалката. Той засия, когато се приближихме, приличайки на демон на кръстовище, готов да изтъргува няколко души. Бих предпочела обаче той да притежава моята, а не сегашните притежатели.
– Добър вечер, господине – каза Сейнт, а очите му бяха пълни със злоба. Той изобщо не обичаше да получава задържане. И това го правеше още по-удовлетворяващо да го наблюдавам.
Монро скочи от пейката и закрачи към нас без търпение в изражението си. Беше стиснал нещо в ръката си и се протегна напред, като хвана ръката ми и нахлузи черен фитнес часовник с квадратен екран. Подхвърли останалото на останалите и усетих пръстите му да се задържат върху кожата ми за дълъг миг, след като ги нямаше.
– Всички вие ще направите една обиколка на целия кампус. Часовниците ви са настроени на един и същи маршрут. Следвайте го – изръмжа той. – Маршрутът ще завърши тук, на тази пейка, където ще ви чакам. – Той се усмихна. – Ако до два часа не се върнете тук, можете да повторите всичко това утре. Ясно ли е за всички?
– Да, господине – казах аз в такт с останалите. Може и да беше дълго бягане, но беше по-добре от това да се мотаеш с Нощните пазители през цялото време на задържането. Малките милости и всичко останало.
– Добре. Вашето време започва… сега – обяви Монро и часовниците на всички ни изпищяха, когато бягането започна. Проверих картата и тръгнах обратно в посоката, в която бяхме дошли, докато Киян и Блейк се впуснаха в крачка с мен от двете ми страни, шибано фланкирайки ме, а Сейнт ме следваше точно зад гърба ми.
Стиснах челюст, игнорирайки ги, докато тичах напред, очаквайки да се изтеглят напред и да ме оставят зад себе си, но те просто ме следваха като проклети кучета.
Опитах се да забавя темпото си, но те просто се отдръпнаха, за да се изравнят с него, и аз изпъшках от досада.
Когато картата ни отклони от главната пътека по пътека вдясно, ние се насочихме към дърветата и ръката на Блейк се допря до дясната ми ръка, а тази на Киян – до лявата.
– Сега – изсъска Сейнт и Киян се сблъска с мен, като ме завъртя назад към едно дърво, от което сърцето ми се заби в гърлото. Тримата се приближиха към мен и дишането ми ставаше все по-бързо.
– Какво става? – Изплюх, а сърцето ми се разтуптя, докато ме обграждаха.
Като един всички свалиха часовниците си, хванаха ме за китките и затегнаха ремъците около ръцете ми.
– Наслаждавай се на бягането ни, Пепеляшке – каза Блейк с мрачен смях. – Ще се срещнем, преди да стигнеш отново до Монро, и ще можеш да му кажеш колко много се забавлявахме, докато тичахме всички заедно.
Киян ме избута нагоре по пътеката, докато останалите стояха настрана, след което ме плесна по дупето.
– Я, пони!
Изревах яростта си, исках да му ударя проклетото лице, но преди дори да успея да подредя мислите си, тримата се обърнаха, изтичаха обратно на главната пътека и се изгубиха от погледа в посока на Храма.
Стиснах челюст и отново започнах да тичам, като ги проклинах с всички имена под слънцето, докато бързах по тъмния път.
След известно време се почувствах добре, че поне тренирам напрежението в мускулите си. И предполагах, че съм изпълнила желанието си да остана сама, така че това беше. Всъщност, като изключим смразяващото крякане на сова в далечината, това беше адски приятно. А и след като дни наред живеех в къща с три чудовища, знаех, че не е нужно да се страхувам да бъда сама в гората. Тези дни най-много ме притесняваше да имам компания в гората.
Скоро попаднах в ритъма на краката си, които се носеха по пътеката, и ми се прииска да имам слушалки със себе си, за да слушам музика на телефона си.
Пътеката завиваше надолу към Зали Аспен в началото на кампуса и краката ми отново попаднаха на твърда пътека, докато следвах картата около огромната готическа сграда към главната порта.
Забелязах футболния отбор и останалата част от популярната тълпа, седнали на пейките в двора в задната част на сградата. Видях Мила сред тях и тя ми махна, когато ме видя, подканвайки ме да отида при нея. Вдигнах ръка към нея, но сърцето ми се сви, докато продължавах да тичам. Нямаше да опетня репутацията ѝ, като отида там, макар да оценявах чувствата ѝ. Забелязах Неизречените на собствената им маса и се намръщих, когато Чад Маккормак скочи на нея и започна да хвърля хляб на пода, изисквайки да го вдигат с уста и да издават крякащи звуци. Най-лошото чувство от всички беше, когато го правеха.
Точно когато наближавах предния ъгъл на коридорите, една фигура го заобиколи и аз се блъснах в нея с пълна скорост. Хванах го за ръката, преди да падне на земята, и изригнах с извинение.
Бейт беше сериозно разпознат с лентата за кацане, изрязана в средата на косата му, и червата ми се свиха от вина, че съм я поставила там.
– Извинявай, добре ли си? – Попитах, а той се засмя нервно, потупвайки се, сякаш за да провери.
– Мисля, че съм цял, Чу… – ах – Тейтъм.
– Радвам се да те видя – казах искрено.
– И аз теб. – Той мина покрай мен, оглеждайки се наоколо, сякаш очакваше всеки момент да се появят Нощните пазители. – Лека нощ – каза той, преди да побърза да се спусне по пътеката към останалите Неизречени. Червата ми се свиха от разочарование, докато го гледах как си отива. Щеше да е хубаво да си поговорим, но предполагах, че каквото и да е останало от топките на този човек, то е било отрязано в момента, в който плана ми за бягство се беше провалил. Все още се чувствах гадно заради това. Но най-вече се чувствах ядосана на майката на Снейк, че ни изостави.
Заобиколих сградата и се отправих към пътя с чакъл, който се простираше до портата, и погледнах с копнеж натам, докато си представях свободата, която живееше отвъд нея. Това място се беше превърнало в мой затвор. И не можех да си представя времето, когато тези порти ще бъдат отворени и аз ще мога да изляза от тях свободно.
Вниманието ми бе привлечено от скърцане на стъпки по чакъла и аз забавих ход, а ледена късче се плъзна плавно по гръбнака ми.
Погледнах към портата още веднъж и можех да се закълна, че в гъстите сенки имаше движение.
Дишането ми беше неравномерно, когато един човек се приближи до портата, явно без да ме забелязва, тъй като плъзна ръце по решетките и ги изтърбуши. Гърлото ми пресъхна, когато съзрях зловещото изражение на лицето му. Беше с тъмни, скъсани дънки и карирана риза, която не се носише от никого в кампуса. Не беше ученик и определено не беше учител.
Къде са проклетите охранители?
– Хей! – Извиках му и той вдигна поглед изненадано, преди да се шмугне обратно в тъмнината.
Сърцето ми се разтресе в гърдите, докато се взирах в портите. За секунда почти изглеждаше, че веригата около тях не е на мястото си. Но това не можеше да е вярно.
Може и да не бях във филм на ужасите, но със сигурност нямаше да отида там и да проверя всичко това. Охранителите щяха да патрулират. Ако онзи задник се върнеше, щяха да го хванат.
Намокрих устните си, после продължих да тичам, опитвайки се да разбера дали трябва да се притеснявам за този човек, или не. Предположих, че е добра идея да предупредя пазачите, така че извадих училищното приложение на телефона си и натиснах бутона за предупреждение на охраната, като им изпратих бързо съобщение. Когато то се изпрати, раменете ми се отпуснаха.
Никой не можеше да влезе в това училище. То беше като крепост с високите си стени и въоръжената си охрана. Тогава защо се чувствах толкова напрегната?