ТЕЙТЪМ
Силни ръце ме сграбчиха отзад, едната се плъзна по голия ми корем и стигна до гърдите ми. Отхвърлих лакът назад с писък на непокорство и Мерл загуби хватката си върху мен с проклятие. Стрелнах се отново напред, като единствената светлина около мен беше тази, която той използваше на телефона си, за да ме намери. Това беше и благословия, и проклятие. Защото докато аз можех да виждам, той също можеше.
Препусках покрай гробница след гробница, навсякъде се носеше аромат на смърт, а праха се надигаше в гърлото ми и ми се искаше да повърна. Дръжката на ножа се заби в ръката ми толкова силно, че ме заболя.
Просто продължавай.
Бягай толкова бързо, колкото можеш.
Кракът ми се закачи за стъпалото и аз се затъркалях напред, докато земята под краката ми се издигаше, пръстите ми опипваха бетона за половин секунда, преди да успея да продължа. Потта се стичаше по гръбнака ми. Въздухът беше замръзнал, но кожата ми гореше.
Тунелът изведнъж се разцепи пред мен и аз се завъртях произволно наляво, като веднага се блъснах в една стена. Изкрещях, когато той ме сграбчи, завъртя ме в ръцете си и замахна с юмруци, удряше, драскаше. Забих ножа в ръката му, но той хвана китката ми и я блъсна обратно в студения камък, карайки сърцето ми да се свие от страх. Телефонът му беше заклещен в джоба на дънките му, а фенерчето стърчеше отгоре, така че ме заслепяваше.
Отказах да отпусна хватката си върху ножа, докато той удряше китката ми в стената отново и отново.
Няма да го пусна. Никога!
Свободната му ръка се спусна между нас към ръба на колана ми и сърцето ми едва не се възпламени. Имах нужда от план и такъв ми хрумна, като призовах обучението си с баща ми, черпейки от всичко, което някога бях научила, и го молех да поеме контрол над действията ми.
Пуснах ножа, оставяйки го да тупне на земята, и когато погледа му се премести към него, забих коляното си между бедрата му, улавяйки го право в топките.
Той изръмжа от гняв, отстъпи назад, като се хвана за джаджите си и изрева от болка. Пуснах се надолу, грабнах ножа, докато се стрелках покрай него, а пръстите му изтръгнаха няколко кичура от косата ми, докато се опитваше да ме хване.
Тръгнах по другия проход, дишането ми беше учестено, докато се втурвах в мрака с бясна скорост.
Тунелът започна да се изкачва и можех да се разплача, когато намекът за лунна светлина ме повика отпред.
– Тейтъм! – Гласът на Монро достигна до мен и светлинния отблясък от телефона му ми показа колко близо е той.
Сърцето ми се повдигна от чиста, отчаяна надежда. Той наистина беше дошъл за мен. И по някакъв начин ме беше намерил.
– Аз съм тук! – Задъхвах се, докато тичах към него.
Той вдигна телефона си и аз примижах срещу яркостта, като внезапно се блъснах в солидна желязна порта. Разнесе се метален звън, който отекна в целия тунел.
Той беше точно от другата ѝ страна, лицето му беше притиснато от тревога, докато хващаше ръката ми през решетката.
Зад гърба ми прозвучаха стъпки и паниката заля кръвта ми като отрова.
– Кой, по дяволите, е този? – Поиска Монро, след което се втурна напред. – Можеш ли да отвориш вратата?
– Да – изпъшках, ругаейки отново и отново, докато прибирах ножа в колана си и вдигах ключовете с треперещи пръсти. Монро насочи светлината на телефона си под ъгъл към тях, за да мога да ги видя.
– Побързай – натисна той и аз намокрих болезнено сухата си уста, докато избирах произволен ключ и го пъхах в ключалката.
– Хей! – Извика Монро на задника, който се насочваше към мен. – Отстъпи!
Завъртях силно ключа, но той не сработи и знаех, че ще си струвам всичко, когато Мерл заби юмрук в косата ми.
Страхът ме притисна в хватката си и аз изкрещях, когато той ме дръпна с лице към себе си, хвърляйки ключовете към Монро в отчаяние, чувайки ги как звънтят по земята.
– Пусни я! – Изръмжа Монро, а в гласа му се сблъскаха ярост и страх.
Мерл ме притисна до стената, нанасяйки ми силен удар в ребрата. Изхлипах, когато въздуха излезе от мен, и той ме запрати на земята, като тежестта му ме последва, притискайки ме в ледения бетон.
Дърпах се и се борех, но очите му бяха диви, безмилостни. Преборих се решително да изкарам ножа от колана си, но той хвана главата ми с две ръце и я блъсна в земята, преди да успея да го освободя.
Светлината избухна пред очите ми и за миг видях Джесика, която викаше името ми, а ръката ѝ се протягаше към мен.
Обхвана ме мъгла и усетих вкуса на кръвта във въздуха, докато вдишвах накъсано. Цялата светлина на света сякаш угасна, когато мислите ми започнаха бавно да се съвземат и усетих ръцете му върху себе си. Пръстите му се плъзгаха по кожата ми, а киселия му дъх се допираше до устните ми. Звънът, с който разкопчаваше колана си, и отчетливото спускане на ципа.
Ръката ми трепна, когато чух Монро да вика името ми и да крещи на Мерл с хиляди проклятия, докато портата се блъскаше и дрънчеше, докато той се опитваше да я разбие.
Изведнъж още гласове се присъединиха към неговия и за момент бях сигурна, че чувам и Нощните пазители да викат името ми. Но вместо да се страхувам от приближаването на още чудовища към мен, мисълта, че те идват за мен, ми вдъхна свирепа сила.
Гърлото ми се сви, ума ми се замъгли, но се съсредоточих върху едно нещо. Едно правило, с което бях живяла през целия си живот. Дарът, който баща ми ми беше дал, зашит в проклетата ми душа. Да оцелееш на всяка цена. На всяка цена.
Изкрещях в лицето на нападателя, като във всяка нота изливах омразата си, яростта си, нуждата си да живея, после измъкнах ловния нож от панталона си и го забих по цялата дължина в страната му. Той проряза плът и кост, а удара отекна в ръката ми. Душата ми.
Той се дръпна, похърквайки от шок, докато мислите ми се върнаха към себе си и аз погледнах към мъжа, който ме гледаше, докато от устата му капеше кръв върху лицето ми, карайки крайниците ми да замръзнат от ужас.
Мерл се откъсна от мен и аз загубих хватката си върху ножа, докато той беше хвърлен на земята. Устните ми се разтвориха, докато се взирах в Монро отдясно и в Нощните пазители отляво с умиращия мъж в краката им.
Приличаха на четирима демони, тъмните им изражения бяха изпълнени с толкова чиста ярост, че можех да я усетя във въздуха. Но в тях имаше нещо повече. Нещо, което беше също толкова ужасяващо в начина, по който ме гледаха. Трябваше ми миг, за да осъзная, че това е страх. Истински, чист страх за мен. Тези брутални същества ми се бяха притекли на помощ, когато имах най-голяма нужда от тях, и въпреки всичко, което се беше случило между нас, в този момент се чувствах наистина в безопасност, когато те ме заобикаляха. Защитавайки ме.
Блейк се придвижи напред, хвана ръката ми и ме издърпа нагоре. Гледаше ме като през онази нощ, когато бяхме заедно, когато не ме мразеше, когато бях просто момиче, чиято плът боготвореше.
Дишането ми изведнъж се разнесе толкова силно в ушите ми. Всичко беше твърде тихо и аз ужасно осъзнавах какво съм направила. Впих ръце в косата си и усетих лепкавостта на кръвта на нападателя върху кожата си. Можех да я усетя, да я вкуся. Тя беше навсякъде. А Мерл стенеше и проклинаше, докато все повече и повече от нея се изливаше около него.
– Не… не, не, не, не – говорех на себе си, без да мога да погледна никого около себе си. – Аз го прободох. Животът ми е прецакан. Толкова съм прецакана. – Започнах да се треса от нов вид страх. Не можех да намеря сили в себе си да съжалявам за това. Той ме беше нападнал. Но аз го бях намушкала лошо. Той щеше да умре. Можех да го видя в очите му, в локвата кръв, която продължаваше да расте и да расте и…
– Тейтъм – Изрече името ми с мощен тон Сейнт и очите ми се вдигнаха, за да го открият в тъмното, когато единствената дума проряза мъглата на паниката ми.
Телефонът на умиращия лежеше до него, а фенерчето на него беше размазано от кръвта, така че всички бяхме осветени в зловещи червени тонове.
Сейнт се наведе, хвана дръжката на ножа в страната на мъжа и го изтръгна с едно чисто издърпване, като го накара да изкрещи от болка. В едно светкавично движение, толкова внезапно, че ме накара да изтръпна, Сейнт заби ножа в гърдите на Мерл с безмилостен удар.
Мерл се разтрепери и изгуби съзнание, все още някак си се държеше за живота, но тялото му се сковаваше с всяка секунда.
– Ти не си го убила – изръмжа Сейнт с тон, изпълнен с топлина, докато гледаше към мен. – Аз го направих.
Мълчанието се проточи във въздуха толкова дълго, че ни се стори вечно. Тогава Блейк грабна острието, ритна Мерл и го заби в гърба му. Гърлото ми се сгъсти, когато той ме погледна със стегната челюст.
– Направих го – издиша Блейк, а аз поклатих глава, изгубила представа какво се случва.
Киян изтръгна острието от ръката на Блейк, хвана с юмрук косата на момчето и преряза ножа през гърлото му. Разля се още кръв и аз изохках, като се отдръпнах назад, докато гръбнака ми не се удари в краката на Монро.
– Не, аз го направих – изръмжа Киян и аз го погледнах с трепереща долна устна, откривайки в очите му вихрено море от мрак. Усещах същата тъмнина в себе си, сякаш съществата ни бяха направени от сянка. Както бяхме всички ние.
Киян вдигна окървавения нож, протягайки го към Монро, а аз наклоних глава назад, за да го погледна, поклащайки глава в знак на отказ. Нямах представа какво щеше да направи. Току-що беше видял как всички ние убиваме някого. Можеше да изтича до полицията. Можеше да ни издаде всички. И защо да не го направи? Точно това щеше да му е нужно, за да свали Сейнт.
– Сега си един от нас, Наш – каза Киян с тих тон. – Време е да го докажеш.
Монро се спусна надолу, като ми помогна да се изправя на крака и взе брадичката ми в прегръдката си, докато ме гледаше. Не знаех какво щеше да каже или да направи, но вихрещата се буря от омраза в очите му ме накара да се страхувам.
Предположих, че е намерил каквото е търсил в очите ми, когато ме пусна, пристъпи към Киян и взе ножа от протегнатата му ръка.
– Недей – изпъшках аз, знаейки, че ако направи това, няма да може да се върне назад. Наистина щеше да бъде обвързан с Нощните пазители. Щеше да бъде обвързан с тях толкова яростно, колкото бях и аз.
Той ме пренебрегна, спусна се над мъжа и заби острието между ребрата му и този момент се зарови в съзнанието ми, за да не бъде никога невиждан.
– Аз го убих – изръмжа той, сякаш се гордееше, сякаш наистина щеше да го направи заради мен, ако се беше добрал до него пръв. И аз осъзнах с ужасяваща яснота, че всички те щяха да го направят.
Не знаех защо ме спасяват, но ме спасяваха. Тези същества, които ме бяха използвали и измъчвали, се бяха обединили, за да ме защитят от това. Бяхме свързани с кръв, тази тайна живееше между нас и ни свързваше завинаги. Можеха да се отърват от мен, да кажат на полицаите какво съм направила и да ги оставят да ме затворят. Но вместо това те направиха за мен повече, отколкото някой друг някога е правил. И четиримата.
Те бяха зверовете, които ме мразеха, чупеха и измъчваха. А сега по причини, които не можех да проумея… те също ме бяха защитили.