Глава 16
В момента, в който Ейвъри излезе от стаята, от мен се изтръгва съскащо проклятие.
Исусе. Вземи се в ръце.
Достатъчно лошо е, че едва не се изповядах пред нея в центъра за възстановяване с някаква жалка сълзлива история за моето не толкова перфектно детство. А сега това?
Не осъзнавам, че отново се разхождам, докато не поглеждам през прозореца и не я виждам да ме гледа, докато разговаря с личната медицинска сестра на Катрин. Това е единственото нещо, което спира стъпките ми – този поглед, който казва, че тя е загрижена за мен точно толкова, колкото и за приятелката, която бавно загива ден след ден пред очите ѝ.
Знам, че тя усеща неудобството ми от това, че съм на това забравено от Бога място.
Мразя, че не мога да скрия това от нея така, както мога да го направя с всеки друг.
Не, Ейвъри ме познава твърде добре. И ако не се съвзема, само ще добавя излишни грижи към и без това мъчителния за нея ден.
Принуждавам се да седна на металния стол за гости в подножието на леглото. Опитвам се да заглуша шума от мониторите, които пищят с жизнените показатели на Катрин, и различните диагностични програми, които се изпълняват автоматично от компютъра, свързан с жиците и линиите, прикрепени към различни части на болното ѝ тяло.
Казвам си да не мисля за поредната болнична стая и за поредното крехко, влошаващо се тяло.
Но спомените вече са възкръснали. Те ме преследват, откакто пристигнахме с Ейвъри.
– Ще умреш ли, мамо?
– О, скъпи. – Тъжните, гълъбовосиви очи ме поглеждат, когато заставам край болничното ѝ легло. – Това е последното нещо, за което искам да се тревожиш. Аз съм болна, но се боря с всичко, което имам. Вярваш ми, нали, скъпи?
Кимвам, но не съм сигурен в какво вярвам. Никога досега не ме е лъгала, но всеки път, когато съм идвал да я видя на това място, тя изглежда по-малка. По-слаба. Сякаш изчезва дъх след дъх.
Пръстите ѝ са хладни, когато ги поставя върху моите. По гърба на ръката ѝ се появяват тъмносини вени, стари синини от интравенозните линии, които изпъстрят кожата, която някога е била златистокафява от дните, прекарани на слънце във Флорида.
Обръща глава върху купчината възглавници, които я подпират в леглото, а рядката шапчица с пухкава махагонова коса след химиотерапията ми напомня за едно птиченце, което веднъж се опитах да спася, след като беше изпаднало от гнездото си. Не успях да спася това птиче. Една сутрин се събудих и го намерих сковано и студено в кутията от обувки, която бях приготвил за клетка.
Мама поглежда към преметнатата през рамо раница, която носех тук направо от училище.
– Имаш ли нещо да ми покажеш днес?
– Да. – Посягам към раницата си, търся книгите и домашните от четвърти клас, докато не намирам голямата спирала, скрита на дъното. Отварям страницата, която направих за нея днес, и изтръгвам скицата с молив.
Не искам да забелязвам как ръцете ѝ треперят, докато я държи. Грациозните ѝ ръце на художник, които сега са почти твърде слаби, за да задържат един лист хартия за рисуване. Очите ѝ се замъгляват, когато дълго се взира в работата ми.
– О, Ники. Красиво е.
Искам да се наведа към нея, копнея да съм близо, но оставам неподвижен. Не ми харесва миризмата на антисептици, която витае около нея, нито слабия амонячен оттенък от тръбичката, която минава изпод одеялото и в торбичката с тъмножълта течност, висяща до краката ми.
Когато ме погледна с гордост в очите, се срамувам от неудобството си да съм близо до нея. Би трябвало да съм по-силен от това.
Би трябвало да съм смел, но се страхувам.
– Това е най-доброто ти досега, скъпи. – Напуканите ѝ устни се разтвориха в нежна усмивка. – Имаш ли представа колко си специален, колко си талантлив?
Повдигам рамене, защото дори на десет години съм наясно, че тя е талантливата. Или беше, докато преди няколко месеца рака не и отне всичко това.
– Обещай ми, че ще продължиш да го правиш, Ники. Трябва да го направиш. Прекалено си надарен, за да оставиш дар като този да се пропилее.
– Татко не харесва, когато работя върху изкуството си.
Звуча мрачно, но не мога да си помогна. С него никога не сме се разбирали. Никога не правим неща заедно, което не ме притеснява, защото когато го правим, той просто ми се сърди. Понякога си мисля, че дори не може да ме понася.
– Татко казва, че изкуството е за момичета. И за педалите.
Тя се присмива – безвъздушен звук, който сякаш дращи в гърлото ѝ.
– Той не иска да каже това. Баща ти е имал тежък живот, скъпи. Животът му все още е тежък, опитвайки се да издържа трима ни с малкото, което той и дядо ти донасят от лодката.
Лодка, на която той отказва да ми позволи да стъпя. Казва, че съм твърде млад. Прекалено мек за неговата работа. Винаги ми се подиграва.
Той не знае на какво съм способен, защото никога не е бил там, за да ме гледа как опитвам.
– Той те обича, скъпи. Никога не се съмнявай в това.
Кимвам и се усмихвам, дори само за да я оставя да продължи да вярва в това. В стомаха ми се заражда въпрос. Егоистичен въпрос, който изскача от езика ми, преди да успея да го преглътна.
– Какво ще правя, когато теб те няма?
– Моето сладко момче. – Тя оставя скицата ми да падне върху потъналата ѝ гръд, докато се протяга към мен. Пръстите ѝ вече здраво държат моите, а сивите ѝ очи са буреносни от решителност.
– Няма да те оставя. Ще се боря с това и ще се оправя. След това ще се прибера у дома и всичко ще се върне към нормалното.
Когато започвам да плача, тя нежно ме придърпва надолу и прибира главата ми на рамото си. Тогава не ми пука за миризмите и звуците на многобройните машини, които са свързани с нея. Плача като момченцето, за което баща ми ме мисли, ужасен, че ще загубя всичко, което обичам – и единствения човек, който някога ме е обичал.
– Ще видиш – прошепва тя, докато целува върха на главата ми. – Ще победя този глупав рак. Ще изляза от тази болница, а след това двамата с теб ще превърнем онзи стар навес отзад в наше студио, какво ще кажеш? Ще рисуваме и ще рисуваме, когато си поискаме, само ти и аз. Договорено ли е?
Кимвам треперещо, а сълзите ми се забавят под въздействието на нейната решителност.
– Да. Договорено е.
– Всичко ще бъде наред, Ники. Обещавам.
В крайна сметка това беше обещание, което тя не можа да спази. Тя не се оправи. Тя никога не се прибра у дома.
И след като рака я застигна по-късно същия месец и тя си отиде, живота ми у дома се превърна в най-лошия ад.
След това вече нищо не беше наред.
– Доминик?
Дрезгавият глас ме изтръгва от миналото. Вдигам глава и виждам, че Катрин ме гледа от леглото. Тя облизва устните си, сякаш устата ѝ е прекалено суха, после започва да кашля.
– Почакай – казвам ѝ и ставам, за да налея вода от розова пластмасова кана, поставена на подвижния поднос до леглото. – Ето ти. Не пий прекалено бързо.
Придържам сламката до устата ѝ и внимателно накланям чашата, докато тя отпива малка глътка. Това е всичко, което успява да направи; тя затваря устни и отвръща глава с пресипнал стон.
– По-добре? – Питам.
– Не съвсем – промърморва тя, а езика ѝ е отпуснат от опиоидите, които се вливат във вените ѝ от венозната система. – Щеше да ми е по-добре, ако не умирах.
Кимвам, знаейки, че няма нужда да се преструвам пред Катрин. Тя винаги е била пряма и практична. Безстрашна.
– Мога ли да ви предложа нещо друго сега?
Тя не отговаря нито дума, а само ме поглежда с бледи, безчувствени очи.
– Ейвъри с теб ли е?
– Да. Тя излезе навън за минута. – Поставям хартиената чаша на подноса до каната с вода. – Ще и съобщя, че си будна.
– Доминик… Чакай. Нека ти кажа нещо. Моля?
Да се застоявам в тази стая е последното нещо, което искам да правя, особено сега, когато съзнанието ми е залято от много стари спомени, които мислех, че съм оставил във Флорида. Но смятам, че дължа на тази жена да я изслушам най-накрая. По дяволите, дължа на Катрин Тремонт повече, отколкото някога ще мога да изплатя.
Когато оставам да стоя отстрани на леглото, на лицето ѝ се появява лека изненада – и облекчение.
– Винаги ли ще ме мразиш?
Намръщих се, осъзнавайки колко дълбоко я е наранил гнева ми.
– Никога не съм те мразил, Катрин.
– Ти също никога не си ме обичал. – Тя заявява това с вещина, след което затваря очи. За дълъг миг тя просто диша. – Е… Всичко е наред. Не съм лесна за обичане жена.
Тя ме помоли да и дам още вода. Оставям я да пие, а след това с ръба на чаршафа забърсвам малката следа от течност, която се стича по брадичката ѝ.
– Беше толкова млад, когато те видях за първи път – промълви тя, наблюдавайки ме как се обръщам към нея. – Беше ли дори на двайсет?
– Да – отговарям, като си спомням за по-възрастната, красива и изискана жена, която ме забеляза да паркирам колите на едно изискано събитие скоро след пристигането ми в Ню Йорк и продължи да ме закача на ръката си като някоя от лъскавите си бижута. Не че съм се оплаквал. Тя беше непостоянна и очарователна. И имаше богатство и връзки, които никога не бих могъл да създам сам.
Просто казано, ние се използвахме един друг, като и двамата бяхме доволни от това споразумение, защото то обслужваше собствените ни егоистични цели.
– Имаше толкова много неща, които да очакваш с нетърпение, Доминик. Усетих това в теб от самото начало. И исках да бъда единствената, която да ти помогне да стигнеш дотам. Исках да… – Поредната раздираща кашлица я завладява, карайки крехкото ѝ тяло да се гърчи.
Плъзнах ръка по гърба ѝ, опитвайки се да ѝ помогна да заеме по-удобна позиция. Гръбнакът ѝ е като набраздена лента срещу дланта ми, кожата ѝ е хладна и лепкава под тънката болнична рокля. Когато кашлицата утихва, тя отпива още една малка глътка и се отпуска на матрака.
– Никога не съм искала да те нараня. Това парти, което организирах в Хемптън за теб – за твоето изкуство – никога не съм имала намерение да те смущавам или да те карам да се чувстваш неудобно. Исках само целия свят да види таланта ти.
– Талантът ми беше изчезнал, Катрин.
Шокиран съм, че думите са лишени от ярост. Съжалението все още е налице, но не Кетрин е виновна за това, което съм загубил. Това е баща ми. И аз.
Вдигнах дясната си ръка – тази, която е изпъстрена с тежки белези.
– Никога повече нямаше да рисувам, така че да парадирам с творбите си пред куп хора, които след това само щяха да ме гледат със съжаление, не беше помощта, от която се нуждаех. И със сигурност не я исках.
– Знам – признава тя тихо. В гърлото ѝ се долавя звук, подобен на лек ридаещ плач. – Сега разбирам това. И искам да знаеш, че съжалявам, че тогава не го разбрах.
Поклащам глава, като си спомням саморазрушителната си, ненормална реакция в деня на партито, когато разбрах, че творчеството ми ще бъде показано в зала, пълна с критици, медии и безброй други приятели на Кетрин от обществото. В сляпа ярост унищожих всичко това. Петте картини – единствените съществуващи, единствените ценни неща, които взех със себе си, когато оставих стареца в огледалото за обратно виждане и се отправих към Ню Йорк – бяха унищожени с едно-единствено глупаво действие, извършено от собствените ми ръце.
Дори тогава не ми беше убягнала иронията на това.
– Забрави – казвам на Катрин. – Всичко това вече е древна история, така или иначе. Няма значение.
– Не, Доминик. Това има значение. Тогава не знаех от какво имаш нужда. – Тя ме поглежда с тъга, но без следа от горчивина. -Аз не бях това, от което се нуждаеше. Но това прекрасно момиче навън… Тя е.
Вдигам очи и търся Ейвъри в коридора. Тя слуша Полин, кима, а лицето ѝ е тържествено. Сърцето ми се свива при вида ѝ. Чувствам се прекалено пълен за гърдите си. И все пак не мога да отвърна поглед. Всичко, което искам, стои в този коридор. Всичко, от което някога съм имал нужда.
– Да – казва Катрин, а в сънливия ѝ тон се долавя задоволство. – Ти също го знаеш. Така че не я разочаровай отново. Бъди добър с нея, Доминик. Бъди мъжа, от когото тя се нуждае.
Искам да дам уверено обещание, че Ейвъри никога няма да се нуждае от друг освен от мен. Че в крайна сметка ще успея да докажа, че заслужавам тази чест.
Но думите не идват.
Поглеждам Ейвъри и макар че тя ме крепи по много начини, притежава и силата да ме разедини. Почувствах това днес, след като почти разкъсах други стари белези – такива, които никога не могат да бъдат зашити отново, след като тайните им излязат наяве.
Поглеждам Ейвъри и се чувствам по течението, нуждаещ се от меката котва на тялото ѝ и от сигурното пристанище, което не съм открил никъде другаде, освен в очите ѝ.
Гледам я, чудодейно завърнала се в живота ми, след като бях толкова сигурен, че съм я отблъснал завинаги, и се давя в емоции, които не познавах, преди да я срещна.
Чувствам се напълно неконтролируем в дълбочината на любовта си към нея.
Посягам към подходящ успокояващ отговор на предизвикателството на Катрин, но леката увереност, с която обикновено се прикривам, ми убягва. Единственото, което намирам, е гола, уязвима откровеност.
– Надявам се, че мога да бъда това, от което Ейвъри се нуждае.
Катрин не казва нищо. Дори не съм сигурен, че ме е чула. Когато поглеждам обратно към леглото, очите ѝ са затворени, а дъха ѝ се издува тихо през разтворените ѝ устни.