Глава 8
Сойер
Тя натежа в ръцете ми и всяка рационална мисъл ме напусна. Това не се случваше. Не и това.
– Деми! – Разтърсих я леко, но главата ѝ просто се отпусна в скута ми.
Не, не, не. По дяволите не. Не и тя, не и любовта на живота ми…
– Свалете белезниците! – Сейдж наполовина изхлипа, когато тези от нас, които я познавахме най-добре, загубиха колективния си ум. Уолш откъсна белезниците ѝ и аз отново се проклинах, че не се сетих да го направя. Тези неща са я наранявали повече пъти, отколкото ѝ помогаха.
– Със свалени белезници ще оздравее ли? – Попитах. Гласът ми прозвуча кухо и дори аз знаех, че няма изцеление от това, не и без травматологичен екип и първокласна болница, каквито вече нямахме. Беше бомбардирана от шибаните вампири.
Сърцето ми се разтуптя в гърдите ми, докато стисках напоената с кръв тениска на умиращата ми съпруга.
Мисли. Дишай. По дяволите
– Астра. – Гласът на Уолш беше едва шепот. Летяхме на шибан дракон над целия Град на светлите феи и никой не ни видя, което ме накара да си мисля, че драконът има някаква способност за прикриване.
– Какво? – Не можех да се концентрирам. Цялото ми медицинско образование се опитваше да се настани в мозъка ми едновременно със скръбта ми и всичко довеждаше до късо съединение. Деми не беше човек, без когото можех да си представя живота. Пробвах в затвора и почти се самоубих. Никога не бях обичал друго същество толкова много, колкото обожавах и боготворях тази жена в ръцете ми. Тя не можеше да умре. Не и така. Не и след всичко, което преживяхме.
– Астра! Жива ли е още? – изкрещя Уолш на Сейдж.
Лицето на Сейдж се проясни, което ми даде надежда, когато си спомних историята за жрицата Паладин, която е излекувала Уолш, когато той е бил ранен… близо до смъртта.
Погледнах нагоре към момичето трол, което сякаш отговаряше за дракона.
– Заведи ни до Астра.
Тя изглеждаше объркана. Мамка му! Защо изглеждаше объркана?
– Селото на Паладините, в Дивите земи, ще ти покажа пътя – излая Сейдж. Тролът кимна и нейното име изскочи в съзнанието ми. Мармал. Това трябва да е Мармал от времето, когато Деми бе в Магическите земи.
Имаше толкова много кръв. Дори след като Уолш и аз се опитахме да я спрем, раните кървяха. Погледът ми се стрелна към Лука, чиито очи направо светеха от глад. На нейната кръв би било почти невъзможно да устои някой като него, особено след като го умориха от глад в затвора.
– Добре ли си, братко? – попитах.
Той преглътна и кимна, отмествайки поглед от Деми. Поверих му живота си, знаехме всичко един за друг, последната година ни сближи повече от братя. Ако почувстваше, че губи контрол, щеше да скочи от този дракон, преди да нарани жена ми. Той знаеше какво означава тя за мен.
Ако имах хирургически комплект и операционна зала, може би щях да мога да направя нещо. Точно сега бях абсолютно безполезен… на път да вложа цялата си надежда в тийнейджърка с предполагаеми лечебни сили…
Умът ми изчисли всяка друга опция. Можем да долетим до центъра на Града на светлите феи и да заведем Деми в тяхната болница, но има вероятност те да не я излекуват, след като разберат, че е отговорна за бягството ни от затвора. Вече бяхме над Територията на тъмните феи, наближавайки Територията на троловете. Вече нямаше връщане назад.
Пръстите ми натиснаха раните на малкия стомах, който някога е износил сина ми, когото никога не бях срещал. Сякаш съществувах извън тялото си. Реално ли беше? Всичко вървеше добре. Деми беше в ръцете ми. Почти бяхме достигнали нейната вълчица. Как се случи това?
Уолш разкъса ризата си на ленти, докато напразно се опитваше да спре кървенето. Как може някой толкова малък да кърви толкова много?
Господи, моля те, не я вземай. Протегнах ръка към Вселената. Бях човек на науката, а не на духовността, но точоно сега, можех да повярвам във всичко.
Всичко за Деми.
Протегнах свободната си ръка и направих нещо, което ме беше страх да направя, откакто тя загуби съзнание. Напипах пулса на врата ѝ.
„Дръж се, любов моя.“ – Опитах се да я намеря чрез нашата връзка, сякаш там бих могъл да я спася, да я задържа по някакъв начин… но тя беше изчезнала. Това ме накара да се почувствам празен и отчаянието, което бях изпитал първоначално, когато за първи път попаднах в затвора, падна върху мен като гъста мъгла.
Усетих пулс с пръста си. Туп. Туп. Замръзнах. Беше слаб, но тя имаше пулс.
– Моля, по-бързо! – Изръмжах на женския трол. Тя погледна обратно към Деми, отпусната в ръцете ми и потънала в кръв и целият цвят се изцеди от лицето ѝ. Сълзи напълниха очите ѝ, потекоха по бузите ѝ и тя кимна.
Все още не съм срещал човек, който наистина познава Деми и не я обича абсолютно. Но жената трол го изпитваше, можеше да се види в очите ѝ. Ако Деми умре, опустошението, което ще остави след себе си, ще бъде усетено от всеки един човек, който я познава.
Не мога да мисля така в момента.
Сейдж държеше мобилен телефон. Защо, не се сетих. Нямаше на кого да се обадя. Нямахме болница и предполагах, че медицинското отделение в селото на Паладините не е оборудвано за такава операция.
– Юджийн, Деми е простреляна. Кажи на Астра да се подготви, за да я излекува – каза Сейдж бързо в слушалката и искрица надежда нахлу в мен.
Ако Астра наистина можеше да излекува някой близо до смъртта, ако чакаше и беше готова, когато кацнеме… може би Деми щеше да успее…
Докато летяхме над високите готически сгради на Града на вампирите, лицето ми се изкриви. Вампирите бяха отговорни за почти всички проблеми в живота ми. Поглеждайки назад към Лука, единственият свестен кръвопиец, когото познавах. Маската на болка беше на лицето му, преди да се изплъзне в студен твърд поглед. След това, през което беше преминал, какво изпитва в момента да гледа отвисоко стария си дом… Не можех да си го представя. Той срещна погледа ми и аз кимнах веднъж.
Той ми кимна в отговор.
Това беше. Неизказана връзка. Бих отнесъл историята му в гроба със себе си, но той знаеше, че знам, а това означаваше, че не е сам. Понякога скръбта трябваше да бъде споделена или щеше да те задуши под тежестта си. Лука беше споделил мъката си с мен и аз понесох малко от нея, за да може да диша. Хипотетично, тъй като вампирите всъщност не дишаха.
Пулсът на Деми трептеше под показалеца ми и аз изскимтях, фокусирайки се отново върху нея. Трябваше да се справи, просто трябваше.
Драконът започна да се спуска над Дивите земи, докато Сейдж излая указания от мястото си зад мен. Никога не съм бил в селото на Паладините. Бях израснал, мразейки тези хора и когато най-накрая исках да отида там, да бъда с Деми и да я подкрепя, бях активирал тази проклета гривна на глезена си.
– Хайде! – Извиках, знаейки, че викането няма да помогне с нищо, но въпреки това ме накара да се почувствам малко по-добре.
Ако медицинското отделение там разполагаше с интравенозен комплект, поне можех да прехвърля част от кръвта си на Деми. Умът ми препускаше през медицинските процедури, които можех да направя, само ако имах правилните инструменти. Следващата година щях да започна да навлизам в медицината, но знаех достатъчно, за да зашивам и да правя интравенозна пункция.
Чудех се дали д-р Пиърсън е оцелял миналата година и дали е в селото в момента. Той беше най-добрият хирург, който имахме, но без правилните инструменти или подходяща операционна зала…
– Ето! – Сейдж посочи гъстите дървета и аз погледнах точно покрай тях към това, което предположих, че е селото на Паладин.
Пърл се спусна и аз погледнах по-отблизо.
Уау! Шокът ме разкъса, когато погледът ми попадна върху дървената ограда със заострени върхове. Вътре не беше грубият и унищожен лагер, който предполагах, че ще бъде. Искам да кажа, явно беше претърпял сражения, някои от сгради изглеждаха като обстрелвани от бомби, но повечето от тях бяха непокътнати и направени изцяло от тухли. Хиляди палатки и импровизирани колиби бяха осеяли пътищата и откритите площи и сърцето ми се изпълни с надежда, че някои от тези хора са от моята глутница.
Погледнах надолу към Деми.
Нашата глутница.
Нямаше вече нито тях, нито нас. Бяхме ние. Паладин и градските вълци, трябваше да се обединим, ако искахме да сложим край на тази война и това започваше точно тук с Деми и мен. Заедно. Погледнах обратно към земеделските земи в далечината и бях изненадан да видя хълмистите зелени хълмове, осеяни редица насадени растения. Приличаше на царевица, маруля и други ядливи неща. Тогава разбрах, че Паладините имат нещо, което градските вълци нямат: знание, на което могат да ни научат, за да можем просто да оцелеем следващите няколко месеца.
Драконът се опита да намери място, където да кацне, но навсякъде имаше хора. Деца тичаха и играяха, а палатките бяха осеяли пътищата.
Сърдечният ритъм на Деми изведнъж спря и паниката нахлу толкова бързо в мен, че моят вълк едва не изскочи от тялото ми.
– Тя умира! – Извиках, когато алфа силата изхвръкна от мен и притисна всички, яздещи дракона.
Сейдж посочи открито място, където малко момиче с кафява коса ни махаше. Помнех я от онзи път, когато се срещнахме, но някак си изглеждаше още по-малка сега, по-млада. Носеше някаква украса с пера и огърлица с кости, но изглеждаше като дете, което се опитва да се играе на вожд.
Това ли беше тя? Великият лечител?
Главата ми се обърна към Уолш: – В момента, в който кацнем на земята, трябва да намериш д-р Пиърсън… ако е още жив. Ако не, някой от градските хирурзи-вълци ще свърши работа.
Уолш кимна и тогава ноктите на дракона удариха земята.
Сякаш времето беше спряло или се забави; следващите няколко мига ми се сториха толкова дълги. Чувствах се извън тялото си, опитвайки се да разбера какво да правя и как мога да помогна на Деми. Лука ми помогна да я сваля на земята, но това само накара Деми да загуби повече кръв и дори не бях сигурен, че още е жива в този момент.
Няма пулс… защо не усещам пулс?
Толкова много кръв.
Астра, се приближи до Деми и очите ѝ проблеснаха в синьо.
– Моля, излекувай я. Умолявам те. – Погледнах към момичето, пръстите ми все още запушваха дупките от куршумите в безжизнената ми жена, докато сълзите пълнеха очите ми, и почти загубих самообладание пред всички тези хора. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне в гърдите ми, сякаш някой бе бръкнал и го бе стиснал толкова силно, че всеки момент можеше да се пукне като балон.
Тогава Астра ме погледна с такава сила и увереност, че се зачудих дали не съм я подценил.
С просто кимване тя падна на колене и сключи ръце в молитва.
– Отче, имаме нужда от чудо. Използвай ме, направи ме свой съд със светлина и изцеление. – Момичето вдигна сплетените си ръце към небето.
Деми каза, че Паладините са супер духовни, но аз не го бях виждал от първа ръка. Нямах нищо против. Не бях тук, за да съдя и ако това спаси жена ми, щях да се моля на шибания Отец всяка вечер до края на живота си.
Иззад мен се разнесе писък, който повдигна космите по ръцете ми и аз се завъртях. Майката на Деми стоеше точно зад мен, със смаяно лице, докато се взираше в дъщеря си. Малко момченце с тъмна коса и сини очи беше в ръцете ѝ и сърцето ми се разби. Преглътнах риданието, когато посегнах към сина си със свободната си ръка. Тълпа от хора беше започнала да се събира наоколо и Юджийн ги буташе назад, но това не ме интересуваше. Нищо нямаше значение за мен в този момент, освен да държа това красиво момче, което Деми и аз сме създали. Майката на Деми протегна ръка и постави Крийк в ръцете ми, преди да падне в локва от сълзи, а съпругът ѝ я придърпа в силна прегръдка.
Нейната мъка ме уби, но цялата ми болка се изми в момента, в който погледнах надолу към сина си. Кръглите му, широко отворени очи ме гледаха с невинност, в която се вкопчих и надявах, че винаги ще бъде така. Знаейки, че Деми го е носила и родила съвсем сама в дивата природа, това ме накара да я обичам и уважавам десет пъти повече, отколкото преди да замине за своето алфа изпитание. Деми беше най-силната жена, която познавах. Бях видял огъня и силата на алфа през първия ден, когато я срещнах в Делфи. Честно казано, понякога ме плашеше, защото не бях сигурен в кой свят, две алфи, могат да съществуват едновременно, но сега знаех. Тук, в този свят. Ако някой можеше да се върне от смъртта, това беше тя. Бихме променили света заедно със сина си. Роден от две племена и култури. Символ на нашата любов и обединение. Усещах миризмата на неговия вълк в него, все още млад, но силен, и бях благодарен за това.
Държейки малкото му телце до гърдите си, се обърнах обратно точно навреме, за да видя как синя мъгла пада от небето, покривайки Астра като магически дъжд.
Тълпата ахна от страхопочитание, но всичко, което можех да направя, беше да се надявам. Надявам се, че това младо момиче е достатъчно силно, за да спаси любовта на живота ми.
Протегнах ръка, хванах студената, отпусната ръка на Деми и притиснах Крийк към гърдите си между майка му и мен.
– Той има нужда от теб. Нуждая се от теб – умолявах я, сякаш имаше избор, сякаш думите ми можеха по някакъв начин да я върнат оттам, където духът ѝ боредеше. Синият блясък, стелещ се върху Астра, стана толкова ярък, че трябваше да затворя очи и да притисна лицето на Крийк в гърдите си.
Докато държах ръката на жена си, новородения ни син, сгушен между нас, се молех на всички възможни богове тя да оздравее и да се събуди, за да можем отново да бъдем семейство, защото никоя жена не можеше да се сравнява с нея.
– Върни се! – извика Астра, но гласът не беше нейният. Беше дълбок, едва човешки и пълен със сила. Величината на тази сила ме удари, сякаш се опитваше да ме отблъсне назад. Отдръпнах Крийк, махнах пръстите си от корема на Деми и се претърколих на една страна, точно когато синята мъгла избухна от тялото на Астра. Издигна се леко във въздуха и след това се изстреля в Деми със силата на милион малки куршума.
Свещен променящ се.
Тялото на Деми се изви и се дръпна, когато синята светлина се пръсна в нея като градушка, падаща от небето. Астра изви гръб, отпусна се с вой на болка и аз се намръщих. Това нормално ли беше? Трябваше да попитам повече за изцелението Уолш. Трябваше да разпитам повече за Паладините. Бях толкова пренебрежителен към тях, а и Деми никога не говореше за тях, вероятно от страх да не ме разстрои. Щях да се справя по-добре, щях да се интересувам от нейните хора.
Нашите хора.
Щях да се грижа за тях, сякаш бяха мои собствени, както тя очевидно беше правила за градските вълци в мое отсъствие.
Воят на Астра стана по-силен и аз се отдръпнах, станах на крака и подадох Крийк на Сейдж.
Нещо не беше както трябва. Това не ми се стори нормално. Защо лечителят изпитваше болка?
„Добре ли си?“ — попитах Астра, гледайки от нея към Деми с намръщено лице.
Деми беше спряла да се гърчи и аз поклатих глава невярващо, когато погледът ми се присви към раздробения ѝ и кървящ стомах – или това, което беше нейният разкъсан и кървящ стомах. Сега беше… излекуван. Пет метални гилзи бяха на земята, сякаш бяха извадени магически.
Какъв, по дяволите, лечител беше това момиче?
Погледнах нагоре с абсолютна радост, за да ѝ благодаря, след което забелязах кръв, която цъфти от корема на Астра. Тогава тя започна да пада.
Движейки се бързо, се втурнах напред, прескачайки Деми, за да хвана Астра. Тя се свлече в ръцете ми, докато тълпата избухна в ридания. От украсата на главата ѝ и невероятните лечебни способности разбрах, че тя е важна за тези хора и сега не знаех какво да правя.
Знаех, че тя е тяхната жрица, но не знаех, от културна гледна точка, на какво се равнява това. Президент? Пастор? Майка Тереза?
– Извикайте лекар! – Изкрещях, обръщайки Астра по гръб, за да мога да започна да запушвам дупките в корема ѝ, точно както бях направил с Деми. Тя имаше дупки от куршуми на същите места като Деми.
Какво по дяволите е това магьосничество?
Тръпки полазиха по ръцете ми, когато разбрах какво е направила Астра. Беше поела нараняването на Деми, а не го беше излекува. Тя го е взела в себе си. Дребно, невинно седемнайсетгодишно момиче.
– Майната му. Много съжалявам. Не знаех – казах на момичето, преживявайки отново кошмара, през който току-що бях преминал с Деми, но сега с непозната, за която някак си се чувствах отговорен.
Астра се протегна, хвана лицето ми от двете страни и се усмихна мило.
– Погрижи се за Деми. Тя е специална. – Гласът ѝ беше слаб, твърде слаб.
Мамка му, не!
Погледнах към Деми точно навреме, за да видя как гърдите ѝ се надигат, докато тя поемаше въздух с пълни дробове.
О, слава Богу! Тя беше жива, а аз бях убил най-ценния ѝ член на глутницата.
Ще ме убие за това.
Назад към част 7 Напред към част 9
