Глава 12
Приближих се към вратата и спрях пред нея, след миг на размисъл или по скоро събиране на кураж, влязох решително в кабинета и хвърлих молба на бюрото на Аодхен, за поредното състезание с Аспид. Професорът вдигна глава и ме погледна намръщено, а погледа му не вещаеше нищо добро. След няколко секунди каза с присъщата му студенина.
– Знаеш прекрасно, че няма да подпиша това. Забранявам го.
– Нямаш право… – казах дрезгаво, устоявайки на желанието да изкашлям заседналата буца в гърлото ми, дължаща се на настинката, която хванах при среднощната ми разходка миналата вечер. – Станах на двайсет и шест вече, според законите на кралството мога да вземам решения. И аз декларирам това си право. Отказът ви противоречи на закон номер 147 от основния кодекс на Тритория.
– Подготвил си се, значи… – Аодхен се отпусна назад в стола си. – Дааа… ти наистина имаш право да вземеш това решение и да поемеш пълна отговорност. Но ти ще умреш… не си в състояние да устоиш срещу Аспид. Не и с твоя потенциал. Та ти имаш една проста настинка с хрипове, и както виждам потенциала ти дори не е достатъчен, за да излекува възпаленото ти гърло. Опомни се глупако…! Какво мислиш че ще постигнеш единствено с твоята гордост… искаш да умреш ли?
– Ще устоя…
– Ти си непоносим, упорит и горд глупак! – Излая презрително заклинателя.
– Не ме интересува твоето мнение.
– Ядосан си… – наставникът присви очи, разглеждайки ме. – Заради момиче. Не разбираш ли, че комуникацията ви може да доведе до огромни беди…
– Ти си този, който нищо не знае! – Не издържах аз.
– Знам достатъчно… – грозно и гневно се изкриви лицето на Аодхен. – Не виждаш ли, че емоциите ти просто пречат, Аш? Ти забрави ли моите основни уроци? – След секунда мълчание лицето на разрушителя възвърна обичайната безизразност и той добави с леден тон. – Просто помогнах и на двама ви. Вие нямате общо бъдеще.
– Подпиши… – посочих молбата на масата, прекъсвайки го. Аодхен стисна устни в тънка линия и ме изгледа ледено-зловещо. От погледа му ме побиха тръпки и не устоях отвръщайки очи. Тогава той взе писалката си и с рязко движение се подписа. Аз бързо взех листа хартия и без да кажа нищо се обърнах и напуснах кабинета.
* * *
Дойдох в час сънена и затова бях и доста мрачна. Дори вкусната закуска в кулата не можа да подобри лошото ми настроение. Освен това, за мой ужас, трябваше да изям кашата в компанията на професор Майлс и на Аодхен. Първоначално се обърках, когато видях учителите, но разрушителя мълчаливо ми посочи малката масичка в ъгъла и продължи разговора си със стареца в сива роба. Взех чиния и чай и седнах на моето място опитвайки се да стана възможно най-незабележима. Впрочем професорите въобще не ме и погледнаха. Затова след като изядох набързо овесената си каша, изтичах в клас. Първият урок беше по хронология. Обичах предмета и го владеех доста добре, така че не се чувствах нервна. Но щом си подредих учебниците, на пейката до мен се просна Ерик.
– Здравей, принцесо… – той се ухили до уши, а аз се намръщих.
Изглежда, че глупавия псевдоним вече се бе залепил за мен. – Момчето се поколеба за миг и се наведе към ухото ми.
– Слушай, трябва да ми помогнеш. Заради старото приятелство! Така де… нали аз и ти сме си неразделни! – Бях стъписана от тази наглост.
Този пък… кога успя да се запише като един от моите верни приятели? – Ерик се огледа и продължи.
– Поговори с Аодхен! Нека ми свали отработката! Просто, нямам сили вече… принцесо! Той наистина ме е подгонил доста, а и изпитите идват скоро! Кажи му някоя добра дума!
– Аз? – Дори не намирах думи от удивление. – А защо си мислиш че Аодхен ще слуша точно мен?
– Как така защо? Та нали сега ти си любимката. Всеки вече го знае. – Ерик ме гледаше всеотдайно и прочувствено като някое вярно куче господарката си. А аз просто мигах с очи, зашеметена от порцията нови клюки за мен.
– Ще говориш ли?
– Разбира се, че не! Е, така де… аз въобще не съм ничий фаворит. И най-малко на Аодхен! А и не съм ти никаква принцеса! Не доумявам, от къде изобщо ти е хрумнала цялата тази глупост!
– Та нали сега той е твой куратор, а и също те е преместил в кулата… – провлачи той обидено. – Това си е сигурен знак! Аодхен тренира само най-добрите, преди теб Вандерфилд беше негов фаворит. А сега си ти…
– Какво? Аодхен е ментора на Aш?
– Разбира се… – ококори очи червенокосия глупак. – Той го тренира от деня, в който е влязъл в академията. Не го ли знаеше? Професорът има нюх, за най-силните и способни студенти. Казват, че той вижда потенциал без чаронометър. Да попаднеш под негово крило си е голям успех! Само факта, че Аодхен е твой куратор, ще ти отвори вратите към най-добрите места в кралството. Така че ти точно си принцеса! Хайде… попитай професора за мен, не ти ли е жал поне малко за мен? – Извъртях очи и гневно затръшнах учебника на масата.
– Не, това вече е прекалено! Нямам нищо общо с Аодхен! Аз съм обикновен първокурсник… не спя по цели нощи, за да правя докладите на другите студенти, за по три суни, Ерик! Защото нямам пари. И ако отново дойдеш при мен с такава молба, така ще те ударя по главата, че ще ме запомниш?!
– Добре де, добре! Вече дори не може да те пита човек нещо! – вдигна ръце младежа. – Много си докачлива принцесо, тези дни… – и мърморейки под носа си, стана и си тръгна. В този момент в аудиторията влезе Професор Клаус и урока започна. Жалко, че не успях да вляза в неговата история на великите походи и завоевания. Душата ми почувства, че Ерик бе само първия от цяла поредица студенти, които са решили, че сега момичето от Котловината може да им бъде от полза. И изобщо не грешах!
В междучасието изведнъж към мен се приближиха две студентки. Понякога ги бях виждала на общите занятия, но лично не се познавахме. След като се представиха ми подадоха картонче със сложните им монограми. Но направо бях изненадана да видя на гърба му, покана за пижамено парти. Бившите ми съквартирантки, Шели и Брин често бяха канени на такива събирания за момичета. Мен никой никога не ме бе канил. И ето на!
– Ти си Тина Адърли, нали? – Кимнах предпазливо, а момичетата щастливи се усмихнаха. – И ние учим за лечители! Ела ни на гости тази вечер, живеем в зеленото крило! Днес Крис ще донесе ябълков пай и ликьор от боровинки. Ще ни бъде забавно! Ще дойдеш ли?
– Ааа… ще си помисля момичета. – Измърморих аз объркано.
– Ще те чакаме, Тина! – Изпяха в един глас приятелките и избягаха бързо.
Аз пуснах листчето в чантата си. Но както и предположих, до края на деня ми предадоха още около пет картички с монограми! Съвсем неочаквано бях станала много популярна и страшно интересна на всички студенти във ВСА! Момичетата се опитваха да се сприятеляват с мен и ме канеха на техните събирания, а момчетата ми се усмихваха, правеха опити да флиртуват с мен и дори няколко по-дръзки ме поканиха на предстоящия бал в Нощта на хилядата свещи! За този бал последно време се говореше най-много, ВCA направо жужеше в очакване на това чудо. А аз от своя страна се притеснявах за изпитите преди бала и в частност материализацията. Как да не се проваля на този предмет! От друга страна беше хубаво, че Плашилото от Котловината изчезна, сякаш никога не го е имало. Въпреки че след няколко дни започнах да се уморявам от повишеното внимание към моята персона. Хубавото бе, че недосегаемите все още вириха носове срещу мен, заради което сега даже им бях благодарна! Все пак трябваше да има поне нещо непроменено в този бързо променящ се свят.
След часовете изтичах до библиотеката, където се настаних на обичайното си място отзад зад стелажите. И почти веднага Ари се появи изневиделица.
– Тина, още ли учиш? Ще ходиш ли на състезанието? – Без да я поглеждам, поклатих отрицателно глава, като продължих да гледам втренчено в учебника. След секундно мълчание Ари продължи. – Може би така е по добре… – въздъхна приятелката ми. – Така или иначе няма да ги има нито Вандерфилд, нито Клифорд.
– Защо? – Не устоях на любопитството и я попитах. Ари сбърчи нос и още повече ми заприлича на малка разрошена птичка.
– Ами, не знам за Рийвс, но Аш… той буквално каза, че е нямал да бъде на разположение за всички предстоящи игри и да не го очакваме скоро. Можеш ли да си представиш? Оттегли се от участие във всички битки. Толкова е жалко! Ние с момичетата не можем да си намерим място от нерви, толкова сме притеснени! Тина… ти случайно не знаеш ли какво му е?
– А аз пък откъде да знам това? – Троснах ѝ се грубо.
– Да, ами аз просто… понеже може да си чула нещо.
– Не… какво да съм чула, нищо не съм чула!
– Нещо му се е случило… – измърмори Ари с напълно изгубен поглед. Момичето се прегърби, сякаш голяма тежест притискаше раменете и. А безизразните и очи се напълниха със сълзи. – Нещо лошо е станало. Чувствам го! Може да не ми вярваш, но аз го чувствам… ето тук. – Тя вдигна ръка към сърцето си. – Да, а и много лоши слухове обикалят. Аз не им вярвам, разбира се, но… защо тогава отказа да се състезава?
– Какви слухове Ари? – Предпазливо попитах аз. Момичето облиза сухите си устни и се огледа, сякаш се страхуваше да не бъде чуто. Наведе се по-надолу и прошепна едва.
– Казват, че Вандерфилд е болен. Нещо… страшно.
– Страшно? – Ококорих се аз.
– Да… и тази страшна болест му отнема силите и… потенциала! – При тези думи очите на Ари се разшириха толкова много, че чак ми се стори, че ще изпаднат случайно! А тя закърши нервно ръце и пак прошепна. – Много хора забелязаха промени в него. Той се отчужди от останалите, вече не говори почти с никого. Пропуска повечето уроци. Не… това се е случвало и преди, но сега всичко е някак си по различно… и също има постоянни провали на арената… Тина, той започна да губи. Щитовете му отслабват, а магиите му за унищожение се провалят. Това е някаква болест, казвам ти… студентите шушукат, че Вандерфилд губел потенциала си. И че това можело да бъде заразно! Такива страхливци са! Дори повечето спряха да ходят на партитата му, представяш ли си? А преди, за да получиш покана за стая номер седем означаваше все едно да влезеш във висшето общество на кралството!
Ари продължаваше да шепне, а аз бях като вцепенена. – Болестта, която отнема от хорската магията… о, да! Тя наистина съществува… и тази лоша болест се казва Тина от Котловината! – Преглътнах буцата в гърлото си и глухо попитах.
– Не вярваш на тези глупости, нали, Ари?
– Не вярвам… но аз самата видях Вандерфилд на последните битки. И той наистина е станал по-слаб от преди. Някак си не успя дори да отрази и най-простия “ternum“! А виж сега… той се отказа напълно от състезанията, които уж толкова обичаше. А и беше толкова горд с победите си. Не знам какво да мисля, Тина. И не знам как да му помогна. Само ако можех да помогна! Но той е Вандерфилд, страхувам се дори да се доближа до него…
Аз поклатих глава с въздишка. – Каквото и да става, Аш е голям щастливец… че има поне едно безкористно любящо сърце! – Погледнах я тъжно и промълвих.
– Тогава вярвай в най-доброто, Ари. Сигурна съм, че Аш ще изрита всички останали по задниците… и то много скоро! – Момичето се замисли за момент и после кимна.
– Точно! Той е Вандерфилд! Той ще унищожи всяка болест и ще победи всички! Аз вярвам! Благодаря ти, Тина! – Ари се обърна въодушевена и бързо побягна, а аз останах да седя, премисляйки последните ѝ думи.
* * *
През изминалата седмицата толкова се бях изморила от внимание, усмивки, покани и приятелски въпроси, че едва дочаках почивните дни, за да се втурна към къщи като попарена. Имах нужда от малко почивка, от възможност да помисля малко и най вече да бъда самата себе си. Но за мое най-голямо съжаление, пътуването до дома ми донесе лоши новини. Чичо ми се бе влошил още. Лекуващият го лекар бе наредил да се увеличи дозата на омагьосаното лекарство с три пъти, което означаваше, че парите ще са ни необходими много по-рано, отколкото се надявах. Леля примигаше объркано, чичо ми стискаше зъби до скърцане и се опитваше да не си проличи отчаянието, и болката, които го бяха обзели. Даже се опитваше да се шегува, че нямало защо да се притесняваме, защото при него всичко било наред. Когато той заспа, аз и леля ми се настанихме в нашия малък кухненски бокс и тя проплака.
– Няма нищо, Тинка… – въздъхна тя сломено. – Не се притеснявай, имам няколко поръчки, ще се измъкнем някак си…
Прехапах мрачно устни, взирайки се в нащърбената си чаша с неподсладен чай. – Да, знам ги аз тези поръчки! Две рокли, три престилки и най-много десет суни ще влязат в портфейла ти. Тези приходи ще са достатъчни само да подушим запушалката на шишенцето с лекарството! Не, имаме нужда от други пари тук… напълно различни. Такива, каквито могат да си позволят само богаташите от Бездуш. – Стиснах чашата с пръсти така, че крехкия съд едва не се спука в ръцете ми.
– Ще има суни, лельо… – казах, без да повдигна очи.
– Откъде, мила моя ще ги вземеш? – Учудено проплака леля ми.
– Академията ми осигури заплата. За… постижения. – Собствената ми лъжа дори ми се стори прекалена и хлъзгава като крастава жаба. Но леля ми плесна с ръце и дори се зарадва.
– Тинка! Моята умница! Винаги съм знаела, че ти си моето специално момиче! Но как така… та ти имаш нужда от пари за обучението си. Недей, ние някак си ще…
– Нямам нужда… – прекъснах я и се усмихнах, опитвайки се да смекча грубостта. – Всичко е наред, не се притеснявайте! Имам голяма сума пари! Ще има достатъчно и за мен и за лекарствата на чичо. Та това е ВСА, лельо! Това е Академията… ти какво си мислиш! Знаеш ли колко е страхотно там! Там има всичко!
– О, каква радост! Но как така… скъпа, така не може… – неспособна да изслушам оплакванията и стенанията на леля си, набързо допих чая си на един дъх, станах и изтичах до стаята си. А на леля обещах да донеса суни при следващото ми връщане през почивните дни.
Остава само да измисля как да се сдобия с тях.
* * *
На връщане към ВСА бях доста замислена. Имах вече план откъде да набавя толкова много средства, но този план изобщо не ми харесаше! – Само да можеше просто да помоля някого… за заем, разбира се! Да, готова съм да отработя тези пари през следващите десет години… но при кого да отида за да ми даде толкова много пари на заем? Ако здравето на чичо ми се беше влошило малко по-рано, сигурно щях да се опитам да се обърна към Аш. Но не и сега… но аз не познавам никой друг, който би могъл да ми помогне и да ми даде толкова голям заем. Проклети суни! Само да ги имах… да, но ги нямам. Това означава, че ще трябва да ги изкарам по различен начин! – И все пак бях завладяна от съмнения, но сякаш нещо ме тласкаше към решението.
Вандерфилд отново не се появи на урока на Аодхен, а и съвестта ми не замлъкваше, поддавайки се под натиска на отговорността която чувствах. Седях през целия урока като на иглички, дори пропуснах огнените кълба на няколко пъти и така успях да загубя няколко кичура коса. И всичко това, защото вместо да се съсредоточа и да повтарям магиите, гледах към гърба на Клифорд с мрачен поглед, решавайки как да говоря с него. Тогава късмета се оказа на моя страна и след урока младежа се задържа при професора. Аз също умишлено останах дълго време, за да събера учебниците си в чантата си. И когато Рийвс тръгна към изхода, аз се втурнах след него.
– Адърли? – Повдигна той учудено вежди. – Наистина ли ти липсвам толкова много?
– Трябва да поговорим… – измърморих аз, губейки решителност под подигравателния погледа на сините му очи. Планът, който доскоро изглеждаше прост и ясен, моментално се пропука по всички шевове.
– Ако говориш за гадния си приятел от Котловина…
– Иън няма нищо общо с това… – изсъсках злобно аз, изпитвайки огромно желание да ударя Клифорд с юмрук по тъмнокосата му глава. – Имам предложение за теб… – той ме изгледа подозрително.
– Как така? – Провлачи той учудено. – Говори…
– Не, тук не… – погледнах отново към Аодхен, който бе останал в аудиторията. – Ела след мен. – И без да обръщам внимание на ухилената му физиономия, се обърнах и се втурнах по коридора. Без да поглеждам назад, полетях нагоре по стълбите и бутнах вратата на „своята“ тайна стая. Влизайки вътре дори ми се прииска Клифорд да се бе изгубил по пътя, решавайки, че честта е твърде голяма, за да тича след някаква слугиня. Но уви! Когато се обърнах, Рийвс беше там и се оглеждаше с любопитно наоколо.
– Еха! Никога не бях виждал тази врата. „Заклинание за откриване“? А кой го постави? Съмнявам се, че имаш достатъчно знания за тази работа, злобо такава. Интересно… почерка ми е много познат.
– Не те повиках, за да обсъждаме магии.
– А за какво? – Той ме огледа от горе до долу, като нарочно се задържа на контура гърдите ми. – Защо ме повика в тайната стая? Какво става, вече не ти ли харесва Аш? – Инстинктивно се напрегнах и стиснах юмруци. Но се насилих да се отпусна.
– Аз и Аш нямаме нищо общо. – Рийвс изви устни подигравателно, но очите му останаха студени.
– Да бе… със сигурност нямате. И затова едва не ме уби на последното състезание. – Аз се усмихнах, въпреки че въобще не ми беше забавно.
– И затова сега ти наистина искаш да се реваншираш, нали, Рийвс? – Гледах право напред, без да мигам. Дори безпокойството изчезна. – Ти го излъга за мен, излъга го нарочно. Искаше да видиш реакцията му, нали? Или просто да го поставиш на място? – Седнах на ръба на масата и се усмихна подигравателно и студено, копирайки Вандерфилд. Явно все пак се уча доста бързо. – Ти винаги си втори, нали така… Клифорд? И това те дразни и ядосва невероятно. Ти не си по-малко чистокръвен, привлекателен и надарен, но винаги оставаш в сянката на божествения Вандерфилд. Винаги… без значение колко битки ще спечелиш, колко момичета ще съблазниш, Аш винаги ще е номер едно. Той не се стреми към чест и слава, дори ги избягва, но ги получава изцяло. А ти не… ти не получаваш нищо.
– Млъкни… – грубо каза Рийвс. Сините му очи потъмняха почти до черно. А аз се усмихнах отново.
– Ще ти хареса това, което ще чуеш, не се притеснявай. Чух, че момчета залагат за това с кой ще си легна. И така… искаш ли да си победител, Рийвс? – Копелето пристъпи към мен толкова рязко, че имах време само да ахна. Той ме притисна към масата и сграбчи с длани лицето ми, и се наведе към мен. Притиснах длани към гърдите му. Все пак беше необходимо да говоря с Клифорд някъде другаде! Не можех да позволя някой да ни подслушва, така че трябваше да рискувам.
– Знаех си, че ще се опомниш, малко кучко… – измърка недосегаемия. Гласът му и погледа се промени в един миг, до преди минута гняв пръскаше от очите му, а сега вече похотта кипеше в тях. – Ти беше пристрастена към мен още от самото начало, признай си! Само че защо избра това място? Моето легло е много по-удобно…
– Спри! – Излаях аз строго, спирайки по-нататъшните му действия. – Долу ръцете от мен!
– Но… ти сама каза…
– Казах, че ще имаш възможност да станеш победител! Пред цялата академия! Но само на думи!
– Не те разбрах? – Клифорд примигна озадачен. После се навъси, погледна ме с преценяващ поглед и се изправи. Оправих полата си с облекчение и за всеки случай се отдалечих от масата. – На думи?
– Да… – вдигнах високо глава. – Можеш да кажеш на всички, че ти спечели и Тина Адърли стана жертва на твоя невероятен чар! Дори при нужда съм съгласна да потвърдя!
– А в замяна?
– Суни. Всичките суни, които момчетата са заложили на този залог. Мисля, че за наследника на съветника Клифорд не парите са важни, а всеобщото признание, нали така?
– Така е… – Рийвс замислено ме заобиколи в кръг, оглеждайки ме. – Така… това означава, че момичето спешно се нуждаеше от пари. Чудя се само за какво ли са ѝ нужни?
– Не е твоя работа… – намръщих се.
– Да, не е моя… – неочаквано се съгласи младежа. Той отново замръзна срещу ми с присвити очи, без да откъсва поглед от моя. – Защо дойде при мен с това предложение?
Свих рамене, не исках да отговоря. – Защо, защо, защото няма при кого друг да отида.
Мислех първо за Томас, но моят приятел, първо, е твърде честен за такива лъжи, и второ, той си имаше приятелка. А Рийвс не се нуждае от пари и няма да пропусне шанс да спечели и това състезание. За него това е по-важно от ненарушимите закони. – Изглежда, че самият Клифорд е пресметнал мотивите ми, защото кимна бавно.
– Ти не си въобще толкова проста, момиче от Котловината. – Каза той леко дрезгаво. – Чудя се колко далеч си готова да стигнеш, за да получиш това, от което се нуждаеш. Добре, аз съм съгласен. И дори ще направя всичко възможно, за да увелича максимално залозите. Повярвай ми, мога да направя това с лекота. А ти ще получиш цялата сума… но само при моите условия.
– Какви са те?
– Никой няма да повярва, ако просто кажа че… хм… съм те прекарал… – каза той опитвайки да бъде любезен. – Имам нужда от доказателства. Ще ти се наложи да се преструваш на влюбена за известно време, Адърли.
– Какво?!
– Да… а ти какво си помисли? – Рийвс се усмихна щастливо. – Че просто ще кимнеш с глава и ще вземеш няколко хилядарки?
– Какво… колко? – За миг ми се зави свят като го чух. – Няколко хиляди суни?! – Ааа, няколко… колко е това? – Уточних със слаб глас. – По-малко от… три? Или повече?
– Ако се договорим и се стараеш подобаващо, тогава повече, злобичке. И то мого повече. – Усмихна се той лукаво. А аз преглътнах с пресъхнало гърло.
Много повече… ще успея да купя на чичо си всичките необходими лекарства. И ще продължа да уча спокойно. И дори магията да изчезне толкова внезапно, колкото и се появи, тогава просто ще си намеря работа в Котловина и ще изхвърля ВCA от главата си. Поне ще опитам. А до тогава чичо ще е забравил за мухъла, който поглъща тялото му! Няколко хиляди! Та, нашето семейство никога и никъде няма да спечели толкова пари! – Рийвс мълчаливо и любопитно гледаше промените в емоциите по лицето ми.
– И какво трябва да направя?
– Няколко месеца ще бъдеш моя за пред всички, Адърли… моя. Във всеки смисъл. Ще ме придружаваш, където и когато кажа. Ще ме гледаш с влюбени очи. Ще блестиш така сякаш съм твоето слънце. Целувки…
– Ааа, не!
– Не може без това… – сопна се рязко Рийвс. – Никой няма да ми повярва ако сме се хванали само за ръце! Имам си репутация, нали знаеш.
– Една седмица! И една целувка само! Където кажеш!
– Два месеца и десет целувки! – Очите на Рийвс блеснаха развълнувано. – Плюс всякакви жестове и докосвания, допустими в обществото естествено.
– Една целувка!
– Седем!
– Една!
– Два месеца, три целувки и ще ми се подчиняваш във всичко. В противен случай си търси друг партньор, Адърли.
– Защо ти трябва толкова много време? Та ти си неприкосновен! Ще се похвалиш с победата си над слугинята и готово!
– Вече ти казах.
– Добре… – въздъхнах тежко, а Рийвс поклати глава.
– Тогава махни това мъченическо изражение от лицето си! Сега, когато ме видиш, трябва да се усмихваш. Започвай да практикуваш, злобо.
– Веднага щом видя обещаните суни, ще се усмихна… – измърморих аз. – Три целувки, Рийвс и нищо повече! Запомни го добре! – Той ме погледна алчно и добави подигравателно.
– Освен ако не искаш повече, Тина. Организирам парти след няколко дни, а ти ще бъдеш основната новина, приготви се. И помни… – той бавно се приближи и вдигна с пръст брадичката ми. Триумфът гореше в дълбините на сините му очи, чак ми се прииска да плюя на нашето споразумение, да ударя Клифорд между очите и гордо да си тръгна. Но уви! – Ще бъдеш моя за пред всички, Адърли… разбираш ли? За твоите приятелки, за студентите, учители и естествено за… Вандерфилд. Кажеш ли дори на някого за нашето споразумение, аз лично ще се погрижа да ми върнеш всички пари! До последната ръждива суна. Ясно ли е… Адърли?
– Искаш ли да сключиш омагьосан договор? – Казах мрачно аз.
– Искам да дадеш думата си…
– Нима ще повярваш на думата на слугинята? – Учудено го погледнах, а Рийвс се усмихна изведнъж.
– Вярвам на думата ти, Адърли. – И като се обърна, си тръгна. А аз след секунди опомняне се строполих на пейката.
Суни, суни… Мисли само за суните, Тина! А не за това, на което се хванах доброволно. Проклет Рийвс, мислех, че всичко ще бъде много по-просто. – Само при спомена за Иън и писмото, което Клифорд му даде, веднага се появи желание хубаво да го ударя недосегаемия, е да не го забрави докато е жив. – Но вместо това ще трябва да се усмихвам и дори да търпя докосването му! – Потърках уморено очи. – И какво ще направи Аш, когато разбере за мен и Клифорд? Въпреки че откъде ми хрумна, че ще направи нещо? Може би това ще го нарани? Надали… за Вандерфилд аз бях просто един експеримент, той просто се опитваше да си върне магическият потенциал. Аз съм нищо за него… – редовете от дневника сякаш крещяха изпод затворените ми клепачи и дори не ми позволяваха да дишам.
– Не дължа нищо на Аш. – Потърках гърдите си леко с ръка. Понякога ме болеше ужасно отвътре и ми се струваше, че наистина вътре в мен е заседнало копието на съдбата.
Назад към част 11 Напред към част 13
