Глава 16
Дузина студенти, предимно с нисък потенциал получиха изгаряния от небесната паяжина. Няколко от неприкосновените също се бяха озовали зад стените на ВСА по това време, но всички успели да поставят щитове или да неутрализира синкавите нишки падащи от небето. Явно уроците на Аодхен все пак не са били напразни. Повечето дървета в парка изгоряха, а от моста над езерцето беше останал само овъглен скелет. Но, за щастие нямаше други сериозни повреди и пострадали. Вандерфилд така и не дойде, и аз не знаех дали това да ме прави щастлив или тъжна. Отмениха часовете във ВСА, а разтревожени родители заприиждаха от всички краища. Също дойдоха служители от Магистериума и група военни заклинатели дори.
На откритите площи зад Академията се напълни с всевъзможни животни, сред който не можем да не изтъкнем Бойните Виверни на въоръжените сили, и вижданите от малцина кралски Грифони (Грифон – Митологично същество с предна част на тялото на орел и задна част на тялото на лъв.), които бяха много редки и интелигентни зверове. Заклинателите огледаха и претърсиха целия район на ВСА, търсейки нови опасности. Аодхен изглеждаше много ядосан, а учителския съвет се опитваше да успокои развълнуваните студенти, които се скупчваха блъскайки се, за да наблюдават дошлите военни. Аз също не можах да устоя, в крайна сметка не всеки ден успяваш да видиш великолепните Грифони!
В близост до кулата на икономката, бяха оставили един от Грифоните, който бе златисто-червеникав на цвят, с бяло оперение по врата и върха на опашката. Тълпа от ентусиазирани зяпачи моментално се събра на безопасно разстояние около огромния звяра. Аз забелязах Томас и се приближих до моя приятел.
– Какъв е красавец само! – Възхитих се аз, като се надигнах на пръсти, за да огледам внушителния хищник. Мощните му лапи лежаха неподвижно на земята, масивната главата с огромен извит и остър като бръснач клюн беше обърната на една страна. Стоеше неподвижен и с поглед концентриран някъде в далечината по посока на хребетите. Изглеждаше сякаш Грифона дори не диша, все едно някой заклинател го беше замръзил!
– По-добре е да спазваме дистанция… – предупреди Томас, който също изглеждаше възхитен от огромния хищник. – Грифон може да разкъса човек, само за миг. Въпреки че никога не нападат хора. Много умни животни са. По-умни дори от кучетата и конете. Те също усещат съществата от Хребетите и опасните явления като небесните паяжини.
– Затова са били докарани, нали? Страхуват се, че отново ще се зароди тази зараза ли? – Младежът кимна положително.
– Казват че военните заклинатели не можели да повярват, че са пропуснали източника на паяжината. Мислели че била възникнала непосредствено над ВСА. Ужасно… – кимнах и протегнах врат поглеждайки отново внушителното създание.
– Ех само ако можех да докосна Грифона! Чудя се какво ли е усещането… да седна на седлото и да се издигна в небесата? Уви, само най-добрите заклинатели на кралска служба могат да изпитат това. – В това време Грифона бавно обърна глава към нас, а студентите развълнувани отстъпиха назад и започнаха да шепнат.
– Кого гледа? – Какъв поглед само. – Леле, страшно. – Хей, птичке, да не би да видя мишка? – Вижте… той гледа момичето. – Да… Адърли, изглежда той те хареса! – Да, в качеството на лека закуска! – Момчетата се разсмяха, парадирайки с безстрашието си. А аз направих крачка назад, защото наистина огромните интелигентни животински очи гледаха право в мен, много внимателно и неотлъчно.
По същия начин ме гледаха и Абстраликсите… онези които прелетях покрай ВСА наскоро. Не разбирам какво толкова виждат в мен тези зверове? Защо ги привличам като магнит?
– Аз мисля да си тръгвам… – измърморих, точно когато Грифона разтвори крила и се изправи на лапите си, все така без да сваля очите си от мен. Студентите ахнаха поглеждайки уплашено към хищника, а повечето от тях отскочиха назад. – Ъъъ, да… аз определено трябва да си тръгвам! – И без да кажа нищо на Томас, се втурнах с бързи крачки обратно към ВСА. А откъм гърба ми дойде страшен съскащ рев. Грифонът явно не бе харесал бягството ми! Но въпреки това аз не се обърнах. По коридорите и в общите стаи на академията също беше много шумно. От всички страни се носеше глъчка и шумотевица.
– Паяжина! Щит! Аодхен! Той е направо невероятен! – Видяхте ли само… колко е могъщ? – Не… а веи видяхте ли? – Щитът стоя до сутринта, докато паяжината изчезна! Немислимо направо! Той е най-великия заклинател на нашето време… – някой от студентите дори предложиха да нарисуват плакат с портрета на професора, но в последствие представяйки си реакция на Аодхен, те бързо размислиха и разумно изоставиха идеята. Но въпреки всичко „Хрониките на ВСА“ излязоха. И отново жълтите листове се предаваха от ръка на ръка с уж подробното описание на инцидента възхвалявайки и възхищавайки се от разрушителя.
В продължение на няколко дни ВСА вреше и кипеше, обсъждайки основните новини. Паяжината, невероятният купол-щит на Аодхен, предстоящия бал и не на последно място, клюката за слугинята, която неочаквано станала момиче на недосегаемия! Последното дори беше експлозия, която разтърси ВСА не по-малко от небесната заплаха. След бурни противоречия, Рийвс бе издигнат до ранг на пионер, а също и стана герой в очите на студентките. По голямата част от момичетата шепнеха, пляскаха с ръце и примигваха с гримираните си мигли гледайки емоционално подир старшекурсника.
– “Той се среща със слугиня!“ – “Ето това се казва любов!“ – “Господи… страхотен е!“ – Въздъхваха всички момичета. А момчетата правеха отегчени гримаси, но понеже Рийвс имаше репутация на отличен боец и силен заклинател, повечето от тях бързо сменяха гримасата с вяла усмивка.
Изненадващо но изглежда, че Клифорд получи точно това, което искаше. Той стана главната новини във ВСА. Гледаха го, обсъждаха го, дори почти го идолизираха. И тъй като с тази нещастна слугиня, който му бе станала избраница, бях пряко запозната… просто трябваше да мълча и да се усмихвам в отговор на всички въпроси. Е, просто ще се опитам да стоя далеч от тях.
Днес библиотеката се оказа полупразна и аз се настаних на най-задия ред и извадих учебниците си. Но не успях да прочета дори ред, когато над масата ми падна нечия сянка. За момент сърцето ми се сви на топка, но после се отпуснах.
Не е той.
– Търсих те навсякъде. – Рийвс се отпусна на съседния стол. – А ти се криеш тук…
– Никъде не се крия… – отговорих с досада и вдигнах рамене. – Носиш ли парите?
– Знаеш ли, тази паяжина съсипа новината за мен… – каза замислено младежа, а аз веднага помрачнях.
И какво сега… няма да има суни ли? Не ми казвай, че напразно съм започнала всичко това? – Клифорд явно разгада разтревожения ми поглед и се засмя.
– Важното е че основните зрители на представлението го видяха цялото, така че дръж се… злобарке моя. – И ми подаде един пакета. Аз го повдигнах обнадеждена, беше доста тежък.
– И колко са тук? – Зададох въпроса с притаен глас. – Колко? Две хиляди? Три? Или повече?
– Двадесет хиляди…
– Ааа? – Притиснах ръка към гърдите си, не вярвайки на ушите си. – Колко-колко? Да бе, това… това са много пари. Достатъчно, за да платя напълно лечението на чичо ми! Ще бъде здрав! О, свети Фердион и всички бащите основатели! Чичо ми ще се оправи! Ще ходи отново, а може би дори ще бяга! Ще се усмихва, а няма да стене от болка! Ще целува леля и ще се смее! – Гигантски сълзи потекоха от очите ми против волята ми и аз си поех дълбоко въздух и се опитах да успокоя лудо треперещото ми тяло.
– Хей, злобарке, какво правиш… какво става с теб? – Изплаши се Рийвс, а в сините му очи проблесна объркване. – Плачеш ли или какво? Не са достатъчно парите ли? Ако е така… ти само ми кажи колко ти трябват и аз ще добавя…
– Аз, много… – усмихнах се през сълзи, хлипайки. – Много, много! Ти благодаря!
– Ще си ги заработиш… – отвърна лукаво недосегаемият, като усмихвайки се огледа нетърпеливо лицето ми.
– Да… но в рамките на сделката, Клифорд… – изсъсках аз и притискайки ценния пакет към гърдите си, скочих на крака. – Съжалявам, но трябва да бягам! Трябва спешно да се прибирам! Към котловината! – Втурвайки се към изхода, но в следващия миг Рийвс ме хвана за ръката.
– Спри… аз ще те откарам. – И той се ухили, гледайки обърканото ми лице. – Хайде, не бъди упорита Адърли. Имаш голяма сума пари в ръцете си… нима искаш да носиш толкова много пари в ужасния публичен транспорт? И то късно вечерта? Освен това няма да имаш време да се върнеш преди академията да затвори и няма да те пуснат да влезеш. Хайде… да тръгваме, мобила ми е паркиран близо до южната порта. Ще успеем да се върнем във ВСА най-много след час… – поколебах се за миг и кимнах неуверено. Като бързо прецених, че имаше голяма доза истина в думите на недосегаемия и наистина ще е по-безопасно и бързо. Или поне на това се надявах.
– Е, все пак нали вече си ми гадже… ако не си забравила. Трябва да ни виждат заедно. Така че дай ми ръката си, Адърли. И запомни, харесва ми начина, по който блестиш сега в момента. Искам точно с такова лице да ходиш докато си с мен!
Почервеняла от срам и леко неуверено аз протегнах дланта си, а тя веднага се озова в топлата но твърда ръка на Рийвс. Тръгнахме заедно по коридорите на академията към изхода. И с цялото си същество усещах любопитните погледи и шушукането на студентите. Клифорд изглежда се чувстваше доста спокоен, поздрави няколко от тях и дори се шегуваше. Поглеждайки ме на няколко пъти, той сякаш намекваше с погледа си, че приятелката му не бива да бъде с тъжно лице, а трябва да се усмихва.
След като взех якето и шапката си от гардеробната на академията, излязох с Рийвс до праг. Младежът ме задърпа настрани и скоро стигнахме до южния изход на BCA. Тук имаше няколко мобила, но измежду тях веднага разпознах черния звяр на Аш. Тогава сърцето ми подскочи към гърлото, а дланите ми сякаш сами се протегнаха против волята ми, искайки да погали гладкия метал.
– Заповядай… седни. – Гласът на Рийвс ме върна към реалността. Неприкосновения гостоприемно отвори вратата на един сребрист мобил, а аз седнах на седалките от светла кожа. Вътре ухаеше на море и малко на ванилия.
Ммм, вкусно… но не чак толкова… – в следващия миг мобила изръмжа и плавно излезе от паркинга, напускайки територията на ВСА.
– Успя ли да стигнеш до кулата? Преди да ни удари паяжината? – Кимнах с глава, защото не исках да разказвам подробностите. – Това не се беше случвало от много, много години насам. – Между веждите на Рийвс се появиха леки бръчки. – Баща ми казва, че пазителите дори не са забелязали появата на мрежата. А огнището се формирало директно над ВСА, противно на всякакви закони и логика… това е много странно.
– ВСА не е ли защитена от защитни заклинания?
– Защитена е, и още как! Баща ми каза, че Академията е най-безопасното място в столицата след двореца на краля. Ето защо е толкова странно…
Спомена за жилещата паяжина събуди отново тревога в мен. – Твърде много въпросителни… и това никак не ми харесва!
– Баща ти съветник на краля ли е? – Рийвс кимна утвърдително с глава и ме погледна. – И предполагам на него никак няма да му хареса, че возиш момиче от Котловина в мобила си.
– Това е мой проблем, злобичке… – върна се обичайния подигравателен тон на Рийвс. – Или да не би да се тревожиш за мен?
– Да бе, как ли пък не! – Изсумтях с досада, а младежа се засмя звучно.
– Жалко… но ти не се страхувай, имам доста прогресивни родители. Дори баща ми вярва, че всеки трябва да направи доста глупости на младини, за да има нещо на стари години, което да си припомня!
– А ти гледам направо с радост се стараеш… – измърморих с лека усмивка аз. – Струва ми се, че глупостите ти май ще стигнат за няколко живота! – Клифорд също се усмихна и ми намигна доволно.
– Ласкаеш ме, злобичке.
– Ааа… всъщност това беше завоалирана обида. – Усмихнах се отново едва доловимо.
– Така ли? Добре се прикриваш, дори не разбрах… – а аз се втренчих възмутено в ухиления тип.
– Това е от прекаления ти нарцисизъм. Ти просто не виждаш очевидното.
– Аз пък мисля, че ме харесваш… и то много ме харесва. Признай го! – Аз завъртях очи и поклатих глава.
Рийвс е направо непоправим, това е ясно. – Да разбера мотивите на недосегаемия, дори не опитах, знаейки от опит, че снобите правят всичко с някаква умисъл. – Единият си прави някакви експерименти… вторият искал да натрие носовете на всички останали. В думите им за любов, аз изобщо не вярвам. Но най-важното е, че сега държа в ръцете си спасението на чичо ми и за това съм готова дори да се усмихна и на най-отвратителния Аспид!
В това време Рийвс умело водеше мобила си, но по някаква причина не мина през центъра на града, а пое по заобиколен път. Така че не успях отново да се полюбувам на преплетените сгради и също на Колелото на безстрашието.
– Знаеш ли? Аз никога не съм бил зад оградата… – каза замислено младежа, когато преминахме през моста от другата страна на реката.
– Няма да ти хареса изобщо… – уверих го аз сухо. Рийвс пусна музиката и се замисли за нещо. Скоро се появи ажурна ограда, фенерите станаха доста редки и бледи, а след момент изчезнаха напълно. Пред нас се протегнаха редиците от малки и калпави къщи на Котловина с тесни прозорци и счупени прагове и порутени оградки, поръсен със сняг. Посочих мълчаливо посоката и скоро сребърния мобил спря до вратата на къщата ми.
– Не закъснявай… – нареди Рийвс. А аз полетях към къщи като птица.
– Лельо! Чичо!
– Олеле… Тинка! – Леля плесна с ръце, появявайки се изневиделица на прага. – Това наистина ли си ти? Ти наистина пристигна! Всички казват, че ВСА е била нападната от създанията от хребетите, аз се приготвях утре сутринта да дойда при теб… бих дошла и по-рано, но не можех да оставя Руфъс! А сега си у дома! Чичо ти току що задряма… но как се озова тук ти? ВСА наистина ли е затворена?
– Лельо, всичко е наред! И с мен, и с академията! Не вярвайте на глупави слухове. Лельо! Аз донесох суни, за лечението! – Възкликнах, неспособен да сдържа радостта си. – Както обещах! Още сега купи за чичо всички лекарства, които са му нужни… чуваш ли? Само най-добрите! Най-добрите! – И изсипах стегнати купчини навити банкноти върху дивана и се засмях, когато видях онемялото лице на леля си. Тя пребледня, миг по-късно се изчерви, после стана на петна и се хвана за сърцето.
– Скъпа, как така… откъде? Не, това е немислимо! Откъде взе толкова много? Тина Адърли, кажи ми бързо какво си направила! – Погледна ме със строг поглед възрастната жена.
– Не се бой, не съм направила нищо ужасно! – Аз целунах леля си по набръчканата буза и измърморих. – И дори не си помисляй да плачеш! Всичко ще бъде наред… чу ли?
– Ой, момичето ми! – Няколко минути се прегръщахме, ридаехме и гледахме купчината суни с магично очаровани. След това усърдно прибрах парите обратно в плика, оставяйки само няколко банкноти за себе си.
– Това трябва да е достатъчно за всички тинктури и лекарства. А сега е време е да бягам, утре имам уроци!
– Да, разбира се… на какво си… но, Тина!
– Целуни чичо от мен! – Казах бързо и изтичах на улицата. Спрях за миг облягайки се на стената на къщата и отметнаг глава назад. Сърцето ми биеше лудо и имах нужда от поне една минута, за да го успокоя и да си поема дъх. Стоях там, всмуквайки студения въздух, докато снежинките бавно падаха от небесната тъмнина и се настаняваха върху устните и горещите ми бузи. Изведнъж решително се приближих към сребристият мобил и седнах вътре.
Рийвс седеше в тъмното купе и ме гледаше. Не разбирах какво си мисли. Върнахме се мълчаливо в академията. Клифорд мълча за моя изненада през цялото време, което беше доста необичайно, но аз останах доволна от това. Твърде много мисли се бяха натрупали в главата ми за да говоря и с него. Стигайки до южната порта на ВСА, Рийвс изключи двигателя и аз изскочих от мобила. Неприкосновения ме последва, приближи се и докосна ръката ми. Аз се напрегнах в очакване на обещаната разплата.
Целувка… – но Рийвс сякаш усещайки това спря и само се ухили широко.
– Знаеш ли, оказа се, че си права… – каза той. – Не ми хареса там зад оградата. – Усмихна се снизходително. – Ааа, за малко да забравя… споменах ли ти вече, че идваш с мен на бала на хилядата свещи? – От чутото почти изпаднах в нокаут, а той продължи. – Купи си рокля злобичке. Искам да сразиш в земята абсолютно всички. Така че се постарай… и то много! – И докато примигвах възмутено и неразбиращо какво се случва, недосегаемия пусна ръката ми, обърна се и си тръгна с уверена стъпка.
Назад към част 15 Напред към част 17
