Глава 18
Военните заклинатели напуснаха ВСА и занятията продължиха както обикновено. Ужасът от нападащите ни паяжини беше притъпени, все пак винаги сме знаели, че подобно явление е възможно. Кандидат разрушителите дори съжалиха, че Аодхен бил покрил академията със защитен купол твърде бързо, без да им даде достатъчно време да се борят със синкавите нишки. Разбира се тези, които редовно посещаваха уроците на професора и в същото време участваха в състезанията на арените, беше доста трудно да ги уплашиш с такава дреболия като небесната паяжина, дори и да е изгаряща до костите. Така че те бързо забравиха за това, превключвайки на по-важни за тях теми. А именно изпитите, подбора и бала. От всяка една от тези думи ме втрисаше с еднаква сила. И може би бих предпочела отново среща с паяжината отколкото коя да е от тези.
Според собствените си думи, Рийвс беше твърдо решен да отиде с мен на бала. Да ме държи за ръката и да шепне в ухото ми пошлости както винаги. Той лично ми каза да се приготвя за случая и да избера тоалет, с които да сразя всички.
Заради тренировките преди подбора, с Клифорд се виждахме доста рядко, за което тайно благодарих на Свети Фердион. Но все пак и малкото срещи, които имахме ми бяха достатъчни. През уикенда, по някаква причина, Рийвс реши да ме закара отново у дома и да ме вземе в понеделник.
– Слушай… това изобщо не е необходимо. – Опитах се да си предам тежест. – Мога да се прибера отлично и с общественото вагонче. Както и преди съм го правила!
– Твоята Котловина е ужасно място… – измърмори младежа, като ме настани в мобила си и след това преминахме оградата на BCA. – Не разбирам как можете да живеете там!
– Доста нормално дори! – Троснах се аз.
– Нормално? – Рийвс присви очи, и след кратка пауза изведнъж той каза. – Слушай, да отидем у нас?
– Тоест? – Опулих се изненадано аз.
– Ще те запозная с баща ми… – каза младежа със странна интонация. – Ще му разкажеш как живеете във твоята Котловина!
– С баща ти? Кралския съветник Клифорд? – Рийвс луд ли е? Не… аз разбира се подозирах, но не бях сигурна… – Попитах го, на което недосегаемия се засмя широко.
– С баща ми, майка ми и дори с по-големия ми брат, той обеща да се отбие вечерта, въпреки че от много време живее отделно.
– А също и кралския съветник? – Засмях се аз.
– Той е главен следовател. – Изричайки това в очите на неприкосновения се появи обожание. Впрочем Рийвс винаги говореше за цялото си семейство с удивителна топлина. – Домът ни се намира на брега на Плоското Езеро, там ако си чувала е много красиво. А за вечеря ще сервират патица в сметанов сос, картофи с фини подправки, бутер сладкиши и шоколадова торта. Убеден съм че ще ти хареса у нас. Ще дойдеш ли? – Аз се разсмях и го погледнах внимателно в очите.
– Много забавна шега, Рийвс… няма що! Добре се позабавлявахме… стига толкова. Сега ме закарай у нас в Котловината, че теб те чака у дома патицата!
– Не вярваш? – Недосегаемият присви очи взирайки се в моите, а мен изведнъж ме обзе страх и цялото ми тяло настръхна.
Какво той… съвсем на сериозно ли? Изглежда че наистина иска да ме запознае със семейството си. Но просто… това е невъзможно!
– Разбира се, че не ти вярвам! – Засмях се уплашено аз. – Вечеря със семейството на кралския съветник… главния следовател на кралството и майка ти, потомствена аристократка. Предполагам у вас дори прислугата е от заклинатели! Сигурно такива като мен дори не се допускат и до прага.
– Смяташ, че всички аристократи са бездушни сноби… така ли? – Пресече ме Клифорд. Аз разперих ръце безпомощно, без да разбирам каква муха е ухапала Рийвс днес.
До преди броени дни той просто се забавляваше и ми предлагаше разни вулгарни пошлости, какво му стана днес? – Но в следващия миг, Рийвс сви рамене и се засмя лукаво, давайки ми да разбера, че като винаги се е шегувал.
– Повярва ли… – леко ме щипна той по носа. – Моето семейство не обича патица!
Но по пътя на няколко пъти улових замисления му поглед. Като цяло не разбрах поведението на недосегаемия. – Последно време на няколко пъти Клифорд идваше при мен в библиотека, сядаше до мен и ме гледаше как уча. Или ме пресрещаше в коридора, прегръщаше ме през раменете и ме завличаше до перваза на прозореца да поседим заедно. Аз не можех да седя дълго време, и се измъквах след няколко минути, заемайки се отново със своите работи. Понякога си бъбрихме разменяйки си безсмислени фрази, глупави шеги или подигравки. Аз не бързах да се отпускам, но поведението на Клифорд все пак ме изненадва. В началото си мислех да го отбягвам денонощно, но той се държа доста прилично! Въпреки че може би е защото, все пак Рийвс също се възползва от нашата сделка и също извлича ползи от нея. Дали ще е задълго или не, но той все пак наистина стана номер едно във ВСА! А аз дори се чувствах благодарна, особено когато виждах розовото лице на чичо ми и чуех гласа му без плашещите хрипове.
И в такива моменти дори вярвах в това че всичко ще се нареди, и че ще мога да се справя с всичко. Докато не си спомнех за Подбора проклето състезание, битката между старшите студенти и съществата от хребетите. На което щеше да участва не само моето предполагаемо гадже, но и Аш също щеше бъде там. И ако Клифорд вече веднъж го бе правил, да победи дива Виверна, то Вандерфилд беше загубил.
Започнах да измервам потенциала си по десет пъти на ден. И със слабост в сърцето дори се радвах, виждайки, че потенциала ми отслабва. В деня преди подбора чаронометъра показваше само тридесет единици и от радост аз дори се втурнах да прегърна Клифорд. Мислейки че може би това е процеса, които обръща нещата назад и потенциала се връща на законния си собственик.
Господи… какво щастие! Да, грозеше ме да си върна живота на слугиня. Но какво от това… така да бъде, ще оцелея някак. Голяма работа! Но ако Аш попадне в устата на Аспида… – от всички тези тревожни мисли направо се вледявах и имах чувството, че леда в гърдите ми превзема цялото ми същество.
В навечерието на Подбора, ВСА направо кипеше, фенове и почитатели рисуваха омагьосани плакати, а аз не можех да си намеря място. От всички страни ме гледаха усмихнати и намигащи портрети на Вандерфилд, възседнал такъв зловещ звяр, че единствено разчитах на преувеличеното перверзно въображение на художниците. Изтощена от нерви и притеснения, аз накрая реших да говоря с Аш, но за мой късмет Алисия постоянно се навърташе около него. Русата красавица се бе залепила като пиявица за младоженеца си и изглежда не го оставяше сам нито за миг. Вече започвах да си мисля, че никога няма да мога да хвана Вандерфилд без придатъка си под формата на невеста, когато видях през прозореца Аш да се насочва към мобила си паркиран на паркинга. Мушнах чантата си в ръцете на Ерик и го помолих да се погрижи за нея, грабнах якето си и се втурнах след него. Пробягах по заснежените стъпала навън, без да обръщам глава и после се втурна към каменната стена на ВСА. Аз трябваше наистина да говоря с младежа!
Широката зона за паркиране ме посрещна с гробна тишина. Тук имаше няколко редици мобили, но нямаше нито един човек.
– Къде се дяна Вандерфилд? – Направих още една крачка и подскочих, когато някой ме хванаха за ръката.
– Чудя се, за къде тичаш така… да не си изгубила нещо? – Измърмори Рийвс, извисявайки се над мен. Младежът носеше дълго черно кожено палто върху студенската си униформа. Снежинките леко казаха върху яката и тъмната коса на Клифорд, сякаш се опитваха да променят тъмния цвят на косата му в светъл. – Искаш ли да се повозим, злобичке?
– Не… – огледах се безпомощно търсейки къде е Аш? – Слушай, да говорим по-късно? Сега имам неща за вършене…
– Аз също… но ти винаги си на първо място, Адърли. – Усмихна се широко Рийвс. Но усмивката не затопли студеното синьо в очите му. Дори напротив, усетих как погледа му стана твърд и жесток. Веселият шегаджия, в който се беше превърнал през последните дни, изведнъж изчезна безследно. А аз така бях свикнала напоследък с шегите на Рийвс, че почти бях забравила онзи, който използваше с усмивка психическо въздействие срещу мен, а след това и срещу Иън. Вътре в мен се появи странно чувство-спомен, но нямах време да мисля за това сега. Рийвс примижа, гледайки ме. – Знаеш ли какво, злобичке? Аз искам сега…
Не го разбрах и когато младежа властно сложи ръката си на тила ми, привличайки ме към себе си, аз ахнах уплашено. Дръпнах се, осъзнавайки, че той се опитва да ме целуне. – Какъво… по дяволите? Защо сега? Аз не искам! – Но замръзнах, спомняйки си нашето споразумение. Топлите му устни покриха моите, изисквайки още. Рийвс прокара езика си, след това натисна настойчиво, задълбочавайки целувката. Дланите му здраво стиснаха талията ми и ме придърпа към напрегнато му тяло. Устните му ме галеха нежно, но настойчиво.
Сдържах недоволството си. – Все пак това е само целувка, какво толкова… голяма работа! Нищо сложно… разтвори леко устните си и постой така няколко минути. Целувала съм се и преди, не малко пъти. Мога да си помисля за нещо друго… например да реша няколко задачки по аритметика на ум . Или нещо по чароит да си припомня… дори е доста удобно!
– Отговори ми… – въздъхна Рийвс. – Прегърни ме… – протегнах неохотно ръка и докоснах врата на недосегаемия.
Висок… красив. А и целувката си я бива… доколкото мога да съдя от малкият си опит. Но нещо все не ми е наред на мен! Просто продължавай… и го прави още няколко минути само. Движи си езика наляво, надясно и после ще си свободна! Това е просто една целувка! – Принудих се да мисля за суните си, че чичо ми ще се оправи, и че го правя от благодарността. – Дори и да нямах чувства, недосегаемия ми помогна много и се отнася с внимание към мен, трябва да си го призная… а може би той не е толкова лош, колкото си мислех? В крайна сметка трябва да продължа с живота си… не мога вечно да страдам за… Аш. – В този миг силна болка прониза гърдите ми и аз неволно ахнах. – Lastfata? Не… сърцето ми, моето влюбено сърце. Това е то… което бие в знак на протест и не ми позволява да почувствам устните на някой друг! – А Рийвс вече дишаше учестено, усетих резките удари на сърцето му от потока кръв туптящ под дланта ми. Бях притисната към силните мъжки гърди. Точно там, където коженото му палто беше разтворено. Тогава Рийвс дръпна косата ми и остави следа от целувки по врата ми.
– Стига… – дръпнах се рязко аз. Недосегаемия вдигна глава и пое дълбоко въздух.
– Вкусна си, Адърли… – каза той дрезгаво.
– Трябва да тръгвам!
– Та ние едва започнахме. – Рийвс стисна собственически ръката ми. – Ти си моето момиче, нали знаеш? Или го забрави?
Доволна усмивка играеше на устните му, но все така не променяше изражението на очите. Те си оставаха студени и жестоки. Тогава аз изведнъж замръзнах, усещайки в себе си lastfata. Извърнах рязко глава, втренчена в стъклото на черен мобил на паркинга. И едва сега забелязах нещо, което не видях преди малко. Черният железен звяр тихо мъркаше, двигателя му работеше. – А това означава… – вратата се затръшна и аз неволно направих крачка назад, виждайки бледото лице и черните от обземащата ги тъмнина очи на Аш.
– Махни се от нея…
Изглеждаше, сякаш го каза спокойно, но аз вече бях изучила достатъчно русия младеж, за да разбера, че зад това безстрастие се крие ураган от чувства, способен да ни смели и изплюе безжизнени! Рийвс се усмихна лениво.
Ето го и самоубиеца… състезанието не му ли е достатъчно?!
– Аш, виж ти! Не те забелязах… решил си да се разходиш ли? И защо да се махам от приятелката си? Ние едва сега започнахме…
– Казах… махни се. – Отговори Вандерфилд още по-спокойно и още по-страховито. Рийвс остана неподвижно на същото място, но аз мъдро отстъпих крачка назад. Но просто забравих, че дланта ми беше здраво стисната от ръката на Клифорд.
– Аш, просто си върви… – провлачи моя приятел. – Пречиш ни в момента. А аз мисля отново да целуна Тина. – Нямах време дори да се възмутя от чутото, защото Вандерфилд извади рязко от джоба си нугатите си.
– Ти просто се опитай да я докоснеш отново! Адърли ще дойде с мен…
– А може би трябва да попитаме Тина с кого ще тръгне?! – Отвърна той с ленива подигравка. – Е… Тина? – Намръщих се, но въпреки това отговорих.
– С теб…
– Е, изяснихме се… – оголи зъби Клифорд. – Така че омитай се… приятелю. И не се бъркай в личния живот на другите. Нали знаеш че е вредно за здравето. А последно време твоето и така е слабо. Щитовете ти не се получават, магиите ти се развалят… трябва да се грижиш за себе си, Вандерфилд.
– Адърли… казах да се отдръпнеш. – Нареди властно Аш.
Да… аз с удоволствие! Ще ви оставя да си мерите тук с магическите умения, без мен! Само дето железните клещи на Рийвс стискат дланта ми като в капан и не ме пуска! – Аш погледна преплетените ни пръсти и се ухили пренебрежително.
– Страхуваш ли се, Рийвс? Пусни я… и да те видим. – В този момент Клифорд ме пусна и извади рязко стъклените топчета от джоба си заемайки нападателна поза.
– Спрете! – Не издържах аз. – Боевете са забранени на територията на ВCA!
– Махай се оттук… – извика грубо Клифорд, а сините му очи блестяха от вълнение и гняв. – Чакай ме в креватчето скъпа, ще се видим съвсем скоро.
Аш произнесе заклинание и хвърляйки от своите нугати. Между момчетата избухна ярко червена светкавица от двойното заклинание. Съперниците устояха все пак бяха обучени за това гадовете. Но ударната вълна отхвърли настрани мен. Имах късмет, че удара бе поет от купчината сняг, който усърдния портиер беше изгребал към оградата.
– Слугиньо!
– Злобарке!
– Добре ли си?
– Цяла ли си?
Два чифта очи, сини и зелени се взряха в мен.
– Да, отлично… но не благодарение на вас. Да се провалите в бездната дано! – Излаях аз, разтърках натъртеното си дупе и станах. – Избийте се взаимно, направете си услуга! Само че без мен! Мразя ви…и двамата! Не искам да ви виждам… – и като се обърнах, се запътих с бърза крачка към академията.
Краката ми сами ме отведоха до моята изоставена класна стая. Изтичах, усещайки как вътре в мен кипи и бушува. Когато влязох хвърлих сакото си на пейката. Но тогава веднага нечии силни ръце стиснаха раменете ми и ме обърнах. Сърцето ми удари искайки да изскочи, предизвиквайки необратима реакция в моето тяло. Аш ме придърпа към себе си, свивайки устни.
О, не, ако ме целуне той, няма да се получи да мисля за аритметиката. Изобщо няма да мога и да мисля. Просто ще чувствам, ще се топя, ще губя волята си и ума си. Ще умирам и ще се прераждам в краткия миг на допир. – Но все пак се отскубнах. Притисна студените си длани към горящите си бузи.
– Не ме докосвай! Махни се от мен! – Аш нервно прокара ръка през косата ми, а аз прехапах устни. Отново ме погали… и отново. – Но, какво прави той? Ние двамата… та той има годеница, семеен снобизъм, черен мобил и огромно презрение към света. А аз имам болен чичо, постоянно преследване на суни, оптимизъм и смъртна перспектива. Между нас е ажурна ограда, Киж и Пиж, lastfata и много недоразумения. Нямаме нищо общо… нито една обща точка. Само едно диво привличане и почти неконтролируемо желание да се сближим. Но това не е достатъчно?
– Изчезвай!
Стиснах и захвърлих един учебник, който ми попадна под ръка. Но не уцелих. В следващия миг замръзнах, когато видях как Вандерфилд се обърна тръгна бавно и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Не вярвайки на очите си, погледнах към затворената врата. Вдишах шумно, сама в прашната изоставена аудитория, преглътнах сълзите си. – Отиде ли си? Отиде…
– Аш!
Излетях в коридора, беше празен. Нямаше никой чак до стълбите, рядко идваха студенти в тази част на сградата. Видях само жълтите петна светлина от стенните лампи, съчувстващите погледи на портрети от стените. И единствено желанието да крещя. – Отиде си… – тогава се обърнах.
Аш стоеше там облегнат на стената до вратата. С ръце в джобовете и отворено яке, бели кичури коса падаха върху лицето му, устните му бяха стиснати. В очите нямаше ни капка зеленина, само тъмнина и безкрайност. Пристъпих към него, той пристъпи към мен. Той ме вдигна в ръцете си, впивайки устните си силно, алчно и диво. Внесе ме обратно вътре и вратата се затръшна след нас, откъсвайки ни от света. Без да прекъсва целувката ни, ме настани на масата, вклини се между краката ми. Дръпна нетърпеливо дрехите ми, събличайки ги. Сакото ми полетя на пода, последвано от полата ми. Ризата ми се разтвори като копринени крила на птица. Аш се отдръпна за момент, разглеждайки ме страстно, трепереща от очакване и желание, с вече подути устни, само по риза, бельо и любимите ми омагьосани чорапи. Погледът му накара цялото ми същество да избухне в непоносими пламъци, коленете ми отслабнаха.
– Не мога… повече…
Той издиша толкова отчаяно, че ми се прииска да се притисна по-близо, за да го усетя и да го целуна, отново и отново! Аш, все още облечен, пристъпи към мен и постави ръката си на кръста ми, придърпвайки ме към себе си. Прокара езика си по врата ми, изкарвайки докрай треперещия дъх от тялото ми. Вътре в мен бушуваше вулкан, чиято лава вече кипеше искайки да изригне, и сякаш беше огромна огнена змия, която пламтеше все по-ярко и по-ярко.
Хванах дясната длан на Вандерфилд и дръпнах ръкавицата от ръката му. Гледайки желанието в очите му направо спираше дъха ми. Аш се напрегна, за момент изглеждаше сякаш иска да се отдръпне. Но не, ръкавицата падна върху полата ми, а Вандерфилд въздъхна с облекчение, предавайки се. Със стон той отново ме целуна, заравяйки двете си ръце в косата ми. След това плъзна ръката си надолу по тялото ми и докосна крака ми. Пръстите преминаха от коляното към бедрото. Наведе глава и облиза гърдите ми, взе зърната в устата си, галейки го с език и засмуквайки ги леко. Извих се от сладки усещания, навеждайки се напред. Толкова исках да го усетя целия, гола кожа, силни мускули, неговата топлина, тялото му. Исках всичко! Аз нетърпеливо дръпнах сакото му, после жилетката, накрая и ризата, разкъсвайки копчетата и я хвърлих на пода при всички останали дрехи. С нарастващо нетърпение разсъбличах дрехите на Аш който допълнително усложняваше задачата ми, защото не свали ръцете и устните си от мен, лакомо покривайки с целувки всичко местенце от тялото ми, до което можеше да достигне. Когато най-накрая достигнах до голото му тяло изстенах тихо, прокарвайки ръка по напрегнатия гръб, докосвайки кръста, трапчинките отдолу, гърдите му. – Гладката гореща кожа. Силен, напрегнат, възбуден до краен предел! И целият само мой! – Вандерфилд си пое дълбоко въздух и прокара ръка между краката ми. Аз изстенах и се вкопчих в раменете му, впих устните си към врата му и дори го захапах!
– Аш…
– М…
– Моля те, Аш…
– Още… кажи още…
– Моля те… имам нужда от теб…
– Искаш ли ме?
– Да…
Той вдигна глава и ме погледна в очите, рязко разкопча панталона си, притисна се в мен, държейки крака ми, за да ми е по-удобно. Тихо изхлипах и застенах, опитвайки се да се сдържа.
* * *
Стисках зъби толкова силно, чак до болка. – Проклятие, всичко ме боли, от желание, от необходимост. Просто не мога да я гледам така, разкрита, в моята собствена риза, с разрошени къдрици и без бельо, дрехи разхвърляни навсякъде. От тази гледка пред себе си направо губех присъствие и почва под краката си. Но не… само след нея! Дръж се Аш… – Тина ме дърпаше за дрехите, докосваше ме толкова алчно, сякаш не издържаше без мен, без да ме докосва. Галеше ме по врата и гърба, докосваше корема ми. Това бе изключително възбуждащо. Поти бях полудял от образите, които ме измъчваха вечер след вечер, всяка нощ. Дори и през деня понякога, постоянно. Но сега реалността надминаваше всяка, дори и най-порочната ми мечта! Тина внезапно алчно притиска устни във врата ми, оставяйки следа от зъби по кожата ми. – О проклятие! Хареса ми. Белези от нея по тялото ми. Искам тя да го направи отново. – Измъчвам я с устни, бавно слизам надолу разпръсквайки по цялото и тяло кратки, но изгарящи целувки. Мисли нямах, нямах нищо и виждах само нея. Хванах я за дупето, притискайки го по-силно в себе си. – Господи само как ухае тя? Така и все още не мога да разгадая аромата ѝ… но това сега няма значение. Просто искам още… и още от нея…
Някъде в периферията на разума ми се бият избледняващите мисли за lastfata, за потенциала ми, който рискувам. Но аз го захвърлям и пак хапя подпухналите, водещи ме до лудост устни, розовите и зърна, треперещия плосък корем. – Не ми е достатъчно! Искам още… искам всичко
– Моля те, Аш…
О да… от това имам нужда. От този треперещ глас и от тези пръсти, вкопчени в плътта ми. От молбата в широко отворените ѝ очи, в тялото ѝ, в докосванията ѝ. Моля те… Дай ми себе си!
– Нуждая се от теб…
Това е всичко… тази нейна дума ми действа като заклинание, което унищожава всяка бариера, която имам.
Обладавам я рязко, бързо и дълбоко чак до тъмнина в очите ѝ, до дрезгаво ѝ дихание. Тина се навежда назад, отмята косата си назад. Русите къдрици се пръскат по прашната маса, ръцете ѝ се хващат за ръбовете, опитвайки се да се задържи. Следва ново проникване и пак, и пак. Облизвам капчиците влага от врата ѝ, движа се все по-силно и по-дълбоко. Тя вече стене на глас. – Извитото ѝ тяло, отворените ѝ устни, стенанията ѝ… още много спомени за колекцията ми, които ме измъчват през дългите нощи. – И аз ги попивам и поглъщам жадно, заедно с нейния вкус, мирис и глас. – Но не ми е достатъчно… искам още. Искам я цялата… само за мен… завинаги.
Нещо се случва около нас, с крайчеца на окото си забелязвам хиляди искри, въздуха вибрира и трепери в ритъма на нашите движения. Стъклата звънят, огромния прашен глобус се върти в дървената си стойка, гравираните животни препускат в рамките си, птиците от картините излитат, а стените се топят като свещи. Но дори покрива да се срути върху нас в този момент, няма да спра.
Мисля, че искам да вляза буквално в нея. Да я запълня изцяло. Искам да съм единствения… завинаги. Диви, непоносими желания. Ревност, ярост и още нещо непонятно, непознатото ме гризат отвътре, сякаш откъсвайки късове живо месо, парче по парче… Още един тласък… и още, и още!
* * *
Това, което прави с мен, е такова непоносимо удоволствие, че ми идва да се смея и да плача едновременно. И нямам нужда дори от една дума. Светът се взриви, тялото ми трепереше от сладки спазми. Вандерфилд падна отгоре ми, притискайки ме към масата с тежестта си, дишайки дрезгаво в слепоочието ми. Облизах сухите си устни, изпитвах неистова жажда. Устата ми естествено се разтегна в усмивка, чувствах се толкова добре. – Сега вече всичко ще се оправи. Всичко ще бъде наред. Всичко ще преодолеем… ще сме заедно. – Отворих уста за да кажа нещо което мислех, но той ме изпревари.
– С Клифорд също ли искаш още и още? – Въпросът му не достигна веднага до съзнанието ми, блажено носещо се нейде в облаците. Но когато разбрах.
Избутах неприкосновения от себе си, претърколих се през масата и вдигнах бързо полата си от пода. Бях изумена от безпорядъка, който бе настанал в аудиторията, все едно ураган бе минал от тук! Но точно в този момент не ми пукаше изобщо. Дрехите ми бяха намачкани, имаше много прах и мръсотия по плата. Закопчах ризата си, накриво пропускайки половината копчета. – Сигурно имам гнездо на главата… да върви в бездната! – Аш през това време успя да закопчае панталона си наблюдавайки ме намръщено. Тогава внезапно се приближих, замахнах с все сила с юмрук и го стоварих в корема му. Вандерфилд ококори очи от болка и се приведе, очевидно не очаквайки това.
– Какво… по дяволите?
– Това ти е отговор! – Излаях аз.
– Тина!
– Не се приближавай до мен! Мразя те!
– Лъжкиня!
– Мерзавец!
– Ей, спри!
Зад гърба ми отново нещо заискри, но не си направих и труда да го погледна. Изтичах през вратата и се втурнах към галерията, стискайки сакото си в ръце. Тогава усетих, че гърлото ми сякаш задра, може би от страстните викове, или от не изплаканите сълзи. Втурнах се през открития проход между крилата на ВСА и влязох в затворената изоставена умивалня. Тук нямаше светлина, а през месинговия кран едва течеше ледено студена вода. Но успях да се поизмия и да охлади горящите си бузи. Закопчах дрехите си и се огледах в мътното огледало, което си беше най-обикновено, не омагьосано. На лунната светлина отражението ми беше бледо и леко диво. Погледнах устните си и веднага през ума ми премина пороя целувки. – И то какви целувки… – прокарах опакото на ръката по устните си, сякаш надявайки се да заличи следите от изживяната страст. Въздъхнах и отново пъхна ръце под тънката струя вода.
– И все пак Вандерфилд е рядка гадина! – Оплаках се на отражението си. – Ту ти се иска да го целунеш, ту ти се иска да ги пребиеш. И то да го пребиеш здравичката! – И вечерята пропуснах! И всичко заради…
Успокоявайки се с мърморене, аз предпазливо погледнах от тоалетната. От вълнение ме сви гърлото. В коридора нямаше никой, изобщо никой. Извадих от джоба си чаронометъра и го сложих на ръката си. Взрях се в стрелката и изстенах на глас.
– Това е много лошо… господи имам 85 единици!
Назад към част 17 Напред към част 19
