Глава 19
Денят на зимният подбор се оказа ясен и слънчев, сякаш заклинателите бяха поръчали това прекрасно времето в небесния Магистериум специално за случая. По всичко личеше, че ще бъде един прекрасен и много специален ден. И струва ми се, че единствено аз имах ужасно тревожно предчувствие, което стягаше сърцето ми като в клещи, докато останалите ученици с радост обсъждаха предстоящите забавления и възможността на живо да видят опасните същества от Хребетите. Специално за случая, от BCA до арената всички желаещи да присъстват бяха транспортирани в красиви омагьосани вагончета със седалки от меко кадифе и широки прозорци. Оказва се, че академията дори е имала свои собствен транспорт, за такива поводи!
Лично мен това ме зарадва, защото оскъдните финанси не ми позволяваха излишни разходи. И без това ми се наложи сутринта да прескоча до лечебния магазин зад ъгъла, за да си купя от зелените хапченца. Защото страстта понякога си има странични ефекти и ако не исках изненада, просто трябва да се застраховам. Като прибавим към останалото, объркването и хаоса царуващи вътре в мен, сърцето ми спорещо с разума ми, а вината и гнева в дуел със забраненото щастие. Единственото което произлизаше от всичко това бе поглъщащо, всеобхватно чувство на безпокойство, което направо ме подлудяваше.
Състезанието щеше да се проведе на голяма градска арена, наречена „Рантриум“. И аз за първи път виждах това монументално съоръжение. За разлика от полуразрушените и скрити в гората арени, тази площадка беше отлично запазена и изглеждаше сто пъти по-внушително. Високите каменни стъпала-седалки тук бяха покрити с комфортни кадифени възглавнички за удобство на зрителите, имаше също огромни отоплители, а вятъра развяваше дълги флагове с герба на ВСА и огромното кралското знаме, а над самата арена трептеше синкаво-прозрачен магичен защитен купол, разделящ мястото на битката от зрителите.
Луксозните ложи за благородните особи бяха все още празни, но студентите шепнаха, че на “Подбора“ ще присъства Негово Величество краля заедно със съпругата си и всички съветници. Над огромната арена се носиха ята от военни заклинатели яздейки върху Грифони, търсещи възможни заплахи. Около купола хронолози и чарографи се разхождаха наоколо, заслепявайки публиката със светкавиците на своите устройства за магични изображения. Още рано сутринта бяха публикувани подробности за Подбора и чарографите на всички участници във всички столични вестници.
Когато влязох на арената направо замръзнах, изумена от мащаба на събитието и неговото великолепие.
– Хей, принцесо, ела при нас! – Ерик махна с ръка, а аз опомняйки се, се усмихнах на познатите лица. Вече бях спряла да обръщам внимание на прякорите, който ми бяха лепнали. Забелязах също Томас да седи с приятелката си, също Грей, Шели и Брин. Но цялото ми внимание бе приковано на Арената, която за момента все още бе празна. Чаронометърът в джоба ми беше направо нажежен, слагах го на ръката си безброй пъти през изминалата нощта. Но резултата беше все един и същ, без да се промени и за миг.
Гледах с отчаяние към преподавателските места, където вече бяха започнали да се настаняват преподавателите на ВСА. За момента не виждах Аодхен, но нямаше как да не забележа г-жа Велвет с нейната екстравагантна прическа, която по скоро ми приличаше на гнездо от черна коса. – Но къде е разрушителя? – Огледах се аз неспокойно. – Той сигурно ще усети, че потенциала на Аш отново е намалял… и няма да му позволи да излезе на арената! Дали?!
Стиснах ледените си длани, въпреки че между редовете на арената имаше нагреватели и зимния студ изобщо не се усещаше. Публиката вече аплодираше в екстаз, подканяйки началото на събитието. От всички страни надуваха от онези разноцветни мегафони, които имитираха ту рев на Виверна, ту квакането на пъпчива жаба, или пък ръмжене на Дъбогриз. От шума и глъчката ушите ми направо пропищяха. Нагоре и надолу по стъпалата бързо сновяха усмихнати розовобузести момичета големи кутии със лакомства и омагьосани бездънни колби горещ чай. Извиках една от тях и платих половин пени за една напитка, опитвайки се да успокоя някак си треперенето си. Отпих голяма глътка, но не усетих вкуса.
– Къде по дяволите е Аодхен? – В следващия миг над централната трибуна прогърмяха няколко залпа и публиката избухна в ликуване. – Господи… започва…
– Дами и Господа. Господарят на Кралство Тритория и всички присъединени земи, Негово Кралско Величество Оквентий Трети и съпругата му кралица Виктория!
Върху защитния купол, разделящ арената от зрителите, се появи огромно живо полупрозрачно изображение. Отворих уста в захлас, гледайки монарха, влизащ в ложата си с широка усмивка. Илюзорното изображение, явно излъчвано от автоматично снимачно устройство в ложата, успя да предаде в детайли както леко сивите слепоочия на краля, така и суровите му тъмно зелени очи. Беше облечен в строги тъмни одежди, допълнени от тъмно лилава дълга роба и широк златен пояс през кръста и гърдите. Съпругата му се усмихваше мило и махаше с грациозната си ръка, докато всички момичетата на стадиона жадно разглеждаха неземно-искрящата рокля на своята кралицата, допълнени с дълги копринени ръкавици и диамантена тиара изящно кацнала в косата на нейно величество. Съветниците безмълвно се настаниха до монарха и съпругата му, а аз преглътнах с мъка, когато разпознах Мариус Вандерфилд, чарографията на когото бях видяла в учебник по Хералдика.
Отново прозвуча говорителя и купола промени изображението си с това на Аделия Велвет. Облечена в строга тъмносиня рокля, с редове перлени мъниста, правейки да изглежда ректора на ВСА сякаш е облечена в нежна броня. Думите и отекнаха из цялата арената, подсилени от магичните говорители. Студентите и цялата публика притихна.
– Ваше Величество, дами и господа. Драги студенти… задължение на всеки заклинател е да защитава кралството от всяка заплаха. Магическият потенциал в нашата кръв е не само дар, но и голяма отговорност! Академията обучава всеки един от вас в правилното управление на потенциала и уменията си. От стените на ВСА са произлезли най-силните заклинатели на кралството и ние много се гордеем с нашите ученици! И нека днес силата, интелигентността и магията да съпътстват всички участници в това състезание! Обявявам… Зимният Подбор за открит!
Трибуните завиха в унисон с химна на ВСА. Учениците скочиха на крака, отвсякъде полетяха нугати към небето, експлодирайки във въздуха и оцветявайки го в цветовете на академията. Над Рантриум се извиси Огнената Птица на Знанието и прелетя над всички трибуни сред виковете и овациите на публиката. От опашката на огромната птица валяха разноцветни пламтящи искри, подреждайки се и формирайки думи с мотото на състезанието „Победата избира достойните!“.
Задъхваща се, аз гледах с жадно и с огромна наслада случващото се пред очите ми. Когато в миг гигантската огнена птица размаха криле и зависна над мен. Аз протегнах инстинктивно ръце и в дланта ми падна мъничко златно перце. Което блесна ярко и се стопи в същия миг.
– Ооо, Тина… каква късметлийка си! – Извика Ерик през шума от обезумялата тълпа. – Определено ще имаш голям късмет на изпитите! Това е сигурен знак! – В този момент Говорителя извика отново, призовавайки за ред.
– И първият двубой за днес е… Итън Брант срещу Дъбогризец! – Извика говорителя, усилен от омагьосаните високоговорители пръснати по цялата арена.
На арената влезе нисичък младеж. Облечен в бяла ефирна риза, дебели кожени панталони, пъхнати в лъскави скъпи ботуши, на раменете с удължена бронирана жилетка, която приличаше на рокля с цепки отстрани. А на гърба и гърдите му цъфтяха червени защитни шарки. В паметта ми изплува якето с шипове на Аш в деня, когато за първи път отидох на състезание. И бялата му коса, изцапана с кръв. И последвалата нощ, стори ми се сякаш бяха минали оттогава много години, но всъщност беше съвсем наскоро!
– Формата на състезанията за Подбора почти не се е променила от времето на свети Фердион… – измърмори Томас стоящ близо до мен. – Традиция е да се представиш в нея. Единствено сега жилетката е омагьосана с много заклинания, за защита на участниците, а преди е била просто облекло…
Решетката на питомника се отвори, освобождавайки крупен звяр с форма на огромна бъчва, гъсто покрит с огромни шипове. Дъбогризеца приличаше на гигантски таралеж, с плоска муцуна и със смешни къси но дебели набръчкани крачета.
– Всеки може да победи това бодливо прасе… – измърмори Ерик надменно.
– Ако Дъбогризеца се ядоса, може да те стъпче и дори да не забележи… – намеси се Томас, а приятелката му се усмихна одобрително.
В това време бодливия звяр вдигна и размърда муцуната си, сякаш душейки непозната миризма. Изведнъж се втурна, ревейки яростно, право към замръзналия студент. Младежът бързо се опомни извади няколко нуги в дланта си и ги хвърли срещу разярения звяр, превръщайки ги в примка. Непохватният Дъбогриз се олюля, но не издържа и падна на една страна, като размахвайки непохватно късите си лапи. Трибуните в мигом гръмнаха от одобрителен смях и нова порция оглушителни звуци от ръчните многоцветни мегафони. Итън мълниеносно завърза ласото около безпомощните крака на животното и вдигна ръце, празнувайки победата си.
– Итън му постави сдържаща примка, това изисква потенциал не по-малко от петдесет единици… – обясни Томас. – Между другото, забелязахте ли как звяра се ускори? Обикновено те са доста тихи когато са посами…
– Победата се зачита! – Обяви говорителя.
– Следващия двубой… Тео Робъртс срещу Рогат Желязокопитник!
На арената почти едновременно изскочиха висок хилав студент и строен мусколест звяр, увенчан с огромни разклонени рога с остри железни върхове. Шестте му кърваво червени очи се взираха заплашително в противника, докато ровеше арената с масивните метални копита. В следващия момент без предупреждение, създанието от Хребета се втурна стремглаво към Тео! Мегафоните на зрителите завиха, а студента без да губи време хвърли нугатите си срещу настъпващия бесен исполин с метални рога и копита. Заклинанието на студента беше удавено в шума на тълпата, но въпреки това всички видяха, как копитата на звяра се разтвориха от образувалия се под тях дебел твърд лед.
– Браво, Тео! – Извика Ерик. – Ой-ой… внимавай отзад!
Звярът се претърколи на пясъка, но бързо се изправи и отново се втурна в бясна атака. Рогата му блестяха със заплашителните си стоманени върхове, а изпод масивните метални копита летяха буци натрошен лед и хвърчаха искри от ударите в камъните и пясъка по арената. Студентите крещяха.
– Видяхте ли, видяхте ли? – Попита Ерик незнайно кого. – Тео едва се измъкна! Желязокопитника напълно подивя!
Аз погледнах отново към преподавателските ложи.
– Къде е Аодхен? Може би той вече е разбрал и Аш няма да участва в състезанието? Надявам се…
В кралската ложа съветниците разговаряха, понякога поглеждайки към арената. От другата страна на арената омагьосания плакат на Вандерфилд намигаше на публиката. Там седяха повечето негови фенове, начело с Ари. А от близките трибуни се развяваше плакат на Рийвс който махаше с ръка поздравявайки. Преглътнах с пресъхнало гърло и погледнах към арената. Тео най-накрая бе успя да усмири ревящия звяр, който риташе с копита и се опитваше да се измъкне от омагьосаната мрежа, в която го бе оплел студента.
– Победата се зачита! – Отекна по трибуните гръмкия глас на говорителя.
– Следващият двубой… Марк Уайтхед срещу Мъглен Удушвач!
Арената в миг утихна. Иззад повдигнатата решетка изпълзя нещо на арената, което приличаше на облак гъста мъгла, или може би на огромна купчина полупрозрачни парцали. Мъгленият Удушвач беше страховито създание, без кости и крайници. Можеше да се свие и да проникне през ключалката, можеше да се слее със сянката ти и да стане почти невидим, може да се престори на тъмна локва под краката ти. Но ако човек се хванеше на измамата, съществото от мъгла се увиваше около жертвата си, оправдавайки своята слава на удушвач Това създание беше в списъка на смъртоносните, така че всички гледаха битката със затаен дъх.
– Марк е мощен заклинател… – каза Томас с притеснен тон, надали тази купчина парцали ще му се опъне. – Той има черен сектор все пак! Хайде, Марк… ти можеш да го направиш!
– Днес хищниците са по-яростни от обикновено… – каза тихо едно момиче седящо зад мен, което не познавах. Изглеждаше, сякаш познава добре животните от Хребетите. – Днес зверовете се държат нехарактерно. Удушвача го е страх от много ярката светлина.
Аз погледнах многобройните омагьосани лампи около арената. После пак погледнах надолу, Марк се бореше в хватката на удушвача. Изведнъж тогава той се обърна и хвърли нугата. За миг тъмния воал от мъгла беше издухан от яростен порив на вятъра, а след това се заби на пясъка. Мъгления Удушвач нямаше уста за да издава рев, но от конвулсивните потрепвания на обезкостеното му тяло изглеждаше, че прави точно това.
Но Аодхен все още не е сред учителите…
– Победата се зачита! – Гръмна внезапно говорителя.
– Следващият двубой… Рандолф Томпсън срещу Петнист Плъзгач!
Долу на арената се сменяха ученици и хищници, белия пясък и камъни кипяха, предизвиквайки нов взрив от аплодисменти и фурор. Когато долу се появата Еди, който също бе посрещнат с бурни аплодисменти. Той уверено се изправи срещу Пълзящия Копиезъб. Съществото беше нещо рошаво, отровно и много хлъзгаво, и се въртеше като змия всявайки ужас у повечето зрители. Звярът се опитваше да погълне не само младежа, но и всички околни наоколо. Яростта на звяра впечатли дори цялата кралската ложа, дори Негово Величество сбърчи вежди.
– Може би тези същества сутринта са ги напоили с някакъв еликсир увеличаващ гнева? – Провлачи Ерик объркано. – Не… вие видяхте ли как се бие само?
А долу Еди хвърли своите нуги и най-накрая постави хищника в стазис. На челото на студента се бе появила дълга ивица от кръв, но ученика се усмихна и вдигна победно ръце. Говорителя обяви победата! Публиката избухна в ентусиазирани аплодисменти.
– Следващият двубой… Рийвс Клифорд срещу Иглена Червена Виверна!
Арената в миг избухна когато един от основните фаворити на BCA излезе на пясъка. Аз се обърнах отново към преподавателските ложи, но професора по разрушение все още го нямаше.
– Къде е Аодхен? – Измърморих раздразнено.
– Там където е и баща ми. На Хребетите… – каза тихо Ерик. Аз изненадано повдигнах вежди, а младежа добави. – Всички военни бяха извикани тази нощ… не си ли разбрала?
– Баща ти военен заклинател ли е? – Кой би си го и помислил! Червенокосият глупак кимна мрачно. И добави с иронична усмивка.
– Изглежда, че роднините на тези същества също са нетърпеливи да излязат на арената.
– Но какво се е случило? Пробив ли има?
– Удушвачи и Отровни Слузници… – прошепна в ухото ми младежа.
– Има ли пострадали? – Разтревожих се аз, а Ерик сви рамене
– Откъде да знам?
Обърнах се обратно към арената, усвоявайки новата информация. Безпокойството ми се увеличи многократно. Без стриктното, но внимателно наблюдение на Аодхен ми беше много неспокойни. В това време на арената Рийвс огледа трибуните с ленив поглед и направи закачлив поклон. Зрители, и особено момичетата крещяха от възторг, а Рийвс изпрати целувка на трибуните. Аз трепнах отегчено измърморих на себе си.
– Какъв позьор…
– Внимавай отзад! – Провикна се Ерик, неспособен да се сдържи.
Иглената Виверна, безшумно излизаше иззад решетките, изглеждаше направо ужасяващо. Люспите ѝ бяха пурпурни, а шиповете ѝ бяха многократно по-дълги от тези, на отглежданите в развъдника. Полу отворената паст на звяра, показваше страховитите дълги зъби.
– Захапката на такъв звяр минимум те парализира за дни наред… естествено, след като си имал късмета да оцелееш. – Обясни Томас със затаен дъх. – А ако си сред жертвите ѝ, няма да имаш дори и ден, Виверната ще те погълне без да ѝ мигне окото!
А в това време, сякаш забравил за опасността, Рийвс продължаваше да се разхожда из арената размахвайки ръце и перчейки се пред публиката. Някои от зрителите дори наскачаха от страх и напрежение, опитвайки се да привлекат вниманието на недосегаемия. Който изглеждаше така, сякаш се наслаждаваше на невинната си разходка и не си даваше сметка, за пълзящия към него хищник с размерите на слон. Но когато Виверната се приближи на разстояние от един скок и всички едва ли не вече предвкусваха трагедията, Рийвс се обърна със светкавичен финт, хвърли нугата си срещу хищника. Стъклените топченца сякаш оживяха във въздуха изграждайки някаква структура.
– Laqueum bestia! – Изкрещя Клифорд и тутакси структурата от топчетата придоби формата на огромна здрава мрежа, която мигом покри хищника. Краищата ѝ се вкопаха в арената, приковавайки звяра. Виверната видимо побесняла с усилие се изправи на задните си лапи и понечи да разпери криле, но понеже не успя отвори широко уста и избълва отровни пръски по посока на недосегаемия. Рийвс избегна слюнчестия залп със светкавичен грациозен финт. Тогава от напрежението мрежата изпращя и се разкъса в единия край. Но в мигом към звяра полетя второто заклинание, което тотално обездвижи Виверната. И само след миг съществото се срути на арената безпомощно. Обръщайки се докато Виверната все още беше на крака, Клифорд се ухили надменно и закачливо се поклони в отговор на рева на трибуните.
– Доста бързо се справи! – Възхити се Ерик, а всичките му приятелите надуха мегафоните си. Аз притиснах длани към слепоочията си, защото от адския шум главата ми направо щеше да експлодира.
Или може би е от безпокойство? А може би… се притеснявам напразно и Аш просто не са го допуснали до състезания?
– Следващия двубой… Аш Вандерфилд срещу див Черен Хребетен Аспид! – Прогърмя говорителят.
– Неее… – изстенах със всички сили, но гласа ми просто се удави в крясъците на ентусиазираната публика и хаоса от звуците на многоцветните мегафони.
– Даа… да… даааа! – Крещяха стотици гърла. – Аш! Аш! Аш!
Снобът дори не погледна към трибуните. И въпреки че той беше облечен в традиционния екип за Подбора, изглеждаше съвсем различен от всички останали до сега. Сякаш на арената бе излязъл млад бог, древен, смел, безстрастен и безсмъртен. Белите му коси блестяха като сребро на светлината на слънцето, а мускулестата му осанка сякаш засенчваше цялата кралска ложа. Вандерфилд стоеше с гръб към мен и не успях да видях лицето му.
– Аш, Аш, Аш… – викаше публиката. Мариус Вандерфилд се усмихна доволно и прошепна нещо на краля. Монарха кимна одобрително без да го изпуска от поглед.
Върху купола на Рантриум, трептеше увеличено изображение на Аш, той обърна глава към трибуните и заразглежда редиците от зрители, предизвиквайки нова буря от аплодисменти и писъци. Зелените му очите сякаш търсеха някого и за момент дори ми се стори, че търси мен. Но писъците внезапно замряха, когато решетката се отвори, освобождавайки невиждания звяр.
– Майчице… – проплака момичешки Ерик.
Лъскавото черно тяло на Аспида изглеждаше сякаш бе течно, стори ми се, че нямаше кости, а беше от вода. Нямаше козина, само люспи, дебела призрачно черна броня, през която казват нищо не можело да проникне. Нито желязо, нито огън. Гърдите на звяра също бяха защитени от огромни люспи приличащи на черни каменни плочи, защитавайки вътрешностите на създанието от всякакви видове оръжие. Мрежестите криле на Аспида завършиха със смъртоносни гигантски шипове. Които бездното същество използваше доста често като патерици, за да се придвижва още по-близо, не оставяйки никакъв шанс на жертвата си за спасение. Имаше три очи, две искрящи жълти очи отстрани на тясната муцуна и едно страховито черно демонско око в средата на челото, които в момента се бяха съсредоточили в жертвата си.
Аспидът разтърси глава, сякаш подушваше нещо. И в следващия миг арената беше оглушена от дивия му, неземен рев. След това мигновено разтвори крилата си и се нахвърли срещу Аш. Който веднага хвърли нугати към центъра на гърдите му точно над плочите. Заклинанието накара създанието да падне на арената опирайки се на крилете си. Последваха още нугати и във въздуха се материализира омагьосано въже, увивайки се около врата на Аспида.
– Получи ли се? Аш успя ли? Мисля, че забравих, че трябва да дишам…
Трибуните замряха. В пълна тишина Аспида вдигна глава, трите му очи се втренчиха в Аш, тъмния змийски език проблесна в зяпналата уста на звяра. Изведнъж въжето се прокъса с трясък, освобождавайки муцуната на адовото създание. Аспидът бавно, сякаш подигравателно, се изправи в целия си ръст.
– Frigore bestial.
Малките каменни нугати блеснаха във въздуха и се удариха във въгленово черната люспеста кожа. Заклинание за замръзване, разбрах аз. Доста просто и лесно заклинание. Само дето снарядите на Аш не сработиха и чудото не се случи. Потенциалът му явно бе твърде нисък. Трибуните се тресяха нервно, някои дори ахнаха от почуда, а звяра се втурна напред срещу младежа.
– Frigore bestia! – Отново извика той заклинанието, което аз неволно повторих на глас, свивайки юмруците си до болка. Каменните нугати се пръснаха като трохи и се превърнаха в огромен леден пашкул. Аспидът изрева и в миг спря. Но тогава вдигна подобната на жило опашка и я стовари върху себе си, разбивайки дебелия леден капан.
– Той се освободи! – Прошепна ужасено някой наблизо до мен. – Господи… но как?
Трите очи на създанието промениха цвета си на кървав и обръщайки се, се стрелна отново напред. Зъбите му щракаха в непосредствена близост до Аш. Младежът падна на пясъка, претърколи се чевръсто и скочи на крака. Шмугна се бързо под огромното крило и отново хвърли нугати. Но заклинанието му беше заглушено от ужасяващия рев на Аспидата. – Какво използва Аш? Не разбрах… стазис? – За момент звяра замръзна, но почти веднага се съвзе и атакува отново, удряйки щита, който Аш явно беше поставил. Жилавите лапи с дълги нокти разравяха хаотично пясъка, сиво-синкава мъгла от прах вдигната от крилата на звяра увисна зловещо над арената. Яростта и лудостта водеха адския звяр, а кошмарния рев отекваше по трибуните. Зрителите вече стояха смразени и гледаха безпомощно състезание от бездната.
Състезание? Какво ти състезание е това! Аспидът убиваше Аш!
По бялата риза на недосегаемия се появиха алени петна от кръв. Косата му се разроши и омаза в черно.
– Спрете го! – Някои се провикна. – Това нещо ще убие Аш!
Учителите също наскачаха, гръмотевичен облак се носеше около бледното лице на ректора. Тя крещеше заклинания и ставаше все по-бледа. Защото никое от тях не действаше.
– Непроницаемостта на Аспид! – Изпъшка Томас. – Явно все пак е вярно!
Гъста черна мъгла се завихри около създанието от Хребетите и неприкосновения, който неуспешно се опитваше да избяга. Някои изследователи твърдяха, че Аспид по някакъв мистериозен начин също владеел някакъв род тъмни сили и в такива моменти на особена ярост е в състояние да създаде нещо като непроницаем щит около себе си, който не се подава на чужди заклинания или проникване. Но тези случаи бяха толкова редки, а самото създание беше толкова слабо изучено, че непроницаемостта му се смяташе за мит. Сега обаче този мит явно се потвърждаваше и пречеше на военните да спасят Аш.
Вандерфилд е обречен.
Изтичах надолу, разбутвайки настрана крещящите изпаднали в паника студенти.
– Бързо… махнете се… по-бързо. Чакай… Аш, просто се дръж! Моля те! Не се оставяйте да бъдеш изяден!
Вече не виждах арената, нищо не видях. Мъглата плуваше пред очите ми, аз тичах и виках заклинание след заклинание. Всичко, което успявах да си спомня. Аз не хвърлях нугати, но Аш ги хвърляше. И нашата lastfata трябва да предаде заклинание на арената. Или поне на това се надявах аз!
Когато най-накрая стигнах до арената, ударих с двете си длани прозрачно синия защитен купол, а той потрепери и се отвори образувайки малък пасаж. Съвсем наблизо видях очите на Аделия Велвет изразяващи разбиране.
– Давай малката! – Раздвижиха се устните на ректора.
– Премахни щита на звяра… – извиках аз. Защото не знаех нищо подобно на Чароит. И дори нямаше такова заклинание. Но тогава за моя изненада черната мъгла се разсея, а трибуните притихнаха от ужас. Аш лежеше на пясъка, а над него се бе надвесила Аспида. Размахваше отворените си криле, а в разтворената широко уста се виждаха огромните кървави зъби.
– Mortem! – Гласът на Аделия порази създанието от Хребетитеe, нугатите ѝ пламнаха на слънцето и поразиха безпощадно хищника. Аспидата издаде гърлен рев и бавно се свлече отстрани на Аш. На арената мигом се изсипаха голяма група пазители и затичаха по разровения пясък. Закриха Аш с гърбовете си.
– Жив ли е? Аш жив ли е? – Шепнеше някой там в трибуните.
Облегнах се на стената. Краката ми трепереха, такава слабост се разля вътре в мен, че дори ми беше трудно да дишам. Вдигнах глава, чух Ари да реве някъде наблизо. С трепереща ръка извадих чаронометъра и го сложих на ръката си. Стрелката спря на деветдесет и две единици.
– Той е все още жив…
Назад към част 18 Напред към част 20
