Глава 25
На следващия ден, Аш почти не разговаряше с мен. Настани се на празното легло и отвори “Изследване на Магията“, който взе от чантата ми. След като прочете няколко страници от учебника, скочи и бързо излезе, след известно време се върна държейки в ръка „Откровение“ от Патрик Фердион, нахвърля по пода купчина листове и се потопи в задълбочено четене, като понякога записваше нещо и рисуваше стрелки и кръгове. А над листовете от време на време изплуваха неразбираеми мистични символи, най различни същества, портрети, хапещи опашките си змии и всевъзможни чудеса. Аш ги оглеждаше внимателно от всички страни, обръщаше ги насам-натам, после се мръщеше и в същия миг материализираните рисунки изгаряха в буен пламък, оставяйки хвърчащи частици пепел във въздуха. Аз също тайничко се опитах да направя подобен трик, да направя обемен образа на мрачен пълководец от моя учебник, но не успях. Известно време още наблюдавах с любопитство съсредоточеното лице на русия младеж, очаквайки кога Вандерфилд ще направи отегчена гримаса и ще захвърли досадното четиво. Но той упорито обръщаше страница след страница и продължаваше с неразбираемите си за мен записки!
– Ще кажеш ли какво е толкова интересно! – Не издържах аз. Недосегаемият вдигна блуждаещият си поглед и каза с изненада.
– Много е интересно…
– Искаш да кажеш, че разбираш какво пише там ли? – Недоверчиво попитах. – Всички тези думи? И безсмислени обяснеия…
– Разбира се… – Аш ме дари със снизходителната си усмивка, и на мен ми се прииска да го ритна здравичката. Явно желанието беше красноречиво отразено на лицето ми, защото той се засмя.
– Не ръмжи, вредно е за теб. Изучавам магии и заклинания откакто се помня. А ти само няколко месеца. Но ти си способна, Адърли… и ако имаше толкова време, колкото и аз… – той ме погледна със съмнение и се ухили. – Тогава би могла наполовина да се доближиш до моето ниво. Хм… не. Някъде една трета… може би. – Аз ядосано захвърлих възглавницата си по нахалния тип, Аш лесно се измъкна от хвърчащия снаряд и се засмя.
– Намери ли нещо интересно?
– И Патрик, и някакъв неизвестен изследовател на магическия потенциал пишат за някакъв кръговратен процес. Фердион се изразява алегорично, но дори в книгата на Откровението той изобразява змия хапеща опашката си. Това е символ за безкрайността на времето, началото и края на всичко са едно и също. Но не разбирам какво означава това и как може да ни помогне с копието на съдбата. – Той се намръщи от раздразнение и се върна към четенето.
Известно време и двамата учехме мълчаливо, само понякога Аш ми обясняваше това, което не разбирам или ми проверяваше задачите. А след това отново се потапяше в четене на „Изследване на Магията.“ Понякога той гледаше с празен поглед през прозореца към бавно кръжащите снежинки, а аз се чувствах ужасно. Искаше ми се да го попитам, за какво си мисли. Понякога гледаше към мен със същия изгубен поглед, но в тези моменти аз умишлено навеждах глава взирайки се в учебника. И тогава с изненада осъзнах, че така се чувстваме много добре. Когато сме заедно, говорим за уроците, за други дреболии, или дори мълчим. И това ми се стори странно, вълнуващо и дори малко плашещо.
До уикенда горчивите и омагьосаните мехлеми и хапчета подействаха и моето състоянието се подобри значително. Затова най-накрая ми позволиха да се прибера вкъщи. С радост посетих семейството си и прекарах прекрасно времето. Но най-важното беше, че чичо ми каза, че е чувал за Марк Правдивия и обеща да намери този човек. Така че се върнах във ВСА вдъхновена.
В понеделник започнаха изпитите и аз до последно не вярвах, че ще мога да изкарам задължителните си предмети. Въпреки че бях научила доста добре, не бях сигурна в себе си. Страхувах се, че когато изляза на подиума пред дъската от притеснение всичко ще забравя, ще объркам или ще го представя погрешно. Но за моя изненада нищо не забравих. Дори по някои предмети получих най-високите оценки и похвали от професорите!
Накрая само ми остана „Материализацията“. Запътих се бавно към аулата, унила, и готвейки се предварително, за предстоящото поражение. Въпреки че успехите ми със въплъщенията упорито продължаваха да клонят към абсолютната нула, не ме освободиха от изпита и трябваше да се явя заедно с останалите студенти. Дори ми мина през ума дали да не покажа на чаровната Тензия, Листик, моето единствено творение до момента! С усмивка на лице се почудих. – Колко ли точки бих получила, за това белезникаво бодливо чудовище, което живее в сметището и понякога ми идва на гости носейки ми от своите лакомства, някой гнили моркови или парче изгорял пай!
Изпитът по материализация се проведе в голяма кръгла аудитория и беше открит, защото тук е не бе възможно да се преписва. Освен Тензия на широката маса се настаниха още няколко професора, които не познавах. И техните взискателни погледи ме плашеха неимоверно. Студентите започнаха да слизат, теглиха задачите които трябваше да изпълняват, демонстрираха нивото на техните способности и знания, получаваха съответната оценка и си тръгваха. Останалите чакаха реда си и се упражняваха, така че на масите периодично нещо избухваше, пукаше се или падаше. Като цяло, обичайната обстановка в часовете на Тензия. Аз седях на една от последните маси, мачках нервно хартиената си топка в ръце и се опитвах да не изпадна в паника! Но нещо не ми се получаваше и с всяка изминала минута ужаса в мен надделяваше. И точно в този момент вратата на аулата се отвори и вътре влезна Вандерфилд.
– Г-н Вандерфилд, радваме се да ви видим в добро здраве… – приятелски се усмихна Тензия. – Но за вашия клас не е необходимо да държите изпит по Материализация!
– Не, г-жо Лебуест… – учтиво отвърна неприкосновеният. – Дойдох просто в подкрепа на една ваша ученичка. Това не е забранено, надявам се?
– Не… разбира се, че не. Изпитът е открит… а аз наистина съм много доволна от вашата инициатива. Чудесно е, когато старшите студенти помагат на новобранците! Влезте, Аш. – Аз примигвах с очи от изумление през цялото време, докато Вандерфилд се качваше спокойно по пътека към мен. Спря пред мен, за миг се огледа, след което седна до мен. Няколко студенти се обърнаха да ни погледнат, но за щастие сега всички бяха по-притеснени за резултатите си, а не за възникналата клюкарска възможност.
– Да не си се изгубил? – Прошепнах нацупено аз, а в отговор получих снизходителната му усмивка.
– Реших да подкрепя своя… партньор. Иначе пак ще онемееш и блокираш пред изпитващите и аз ще трябва да се червя заради теб.
– Щял да се изчервява заради мен той… – измърморих аз. – Не умееш как да се изчервяваш, Вандерфилд… излъжи ме пак. – Усмихнах се злобно и се огледах нервно.
– Затова пък ти умееш. Вече си се изчервила, сякаш са те поляли с боя. Дори ушите ти горят. Толкова ли се радваш да ме видиш, Адърли?
– Самовлюбен наглец! – Изсумтях и се обърнах, а Аш се засмя и постави ръката си на коляното ми. Аз подскочих от изненада, но за мое щастие в този момент нещо избухна на една от съседните маси, явно опита за материализация на някой студент не бе провървял, така че на нас никой не обърна внимание. Недосегаемият се усмихна с ъгълчето на устните си. И погали моят крак. Той прокара бавно пръсти от коляното ми нагоре до подгъва на полата, а аз се задавих от напрежение и страх да не ни видят.
– Спри! Имам изпит, а ти ме разсейваш! – Изсъсках, поглеждайки настрани към учителите. В този момент на подиума един студент се потеше, опитвайки се да направи елхова шишарка от парче глина.
– Значи, когато свърши изпита, няма да имаш нищо против… така ли?! – Прошепна русия, навеждайки се към ухото ми.
Какво става с този… все едно съм го събудила с целувка! Трябваше да продължиш да си спиш, копеле такова! Може би тогава бих могла благополучно да си взема изпита!
– Спри веднага! – Изсумтях и се опитах да махна нахалната длан от моето коляно, но Аш бързо сграбчи ръката ми и преплете пръстите си с моите. Сърцето ми се удари в ребрата и започна да бие бързо.
– Тина Адърли! – Съобщи писаря, а аз потръпнах, като разбрах, че ме викат. Поколебавайки се за миг Аш неохотно отпусна ръката ми. Аз скочих от мястото си, развълнувано грабнах листовете хартия пред себе си и се отправих към учителите. Докато слизах бавно, усещах погледа на Вандерфилд с цялата си кожа и същество.
Един сивокос професор с дълга до кръста брада и кадифена червена роба ми подаде някакъв списък. Полукръговете на очилата му блестяха на светлината. Погледнах крадешком месинговата табела пред него, а тя гласеше „Професор Елдор Велидорм, Магистрариус по Магически изменения на материалния свят.“ Аз нервно пригладих леко разрошените си къдрици. – Цял Магистрариус! Дори Аодхен все още не е получил такава титла! Въпреки че в случая с разрушителя не бих се изненадала, ако самия той не е искал да я получи.
– На вас са се паднали, Ментово листо, Пшеничен клас и Кора от дърво. – Обяви Магистрариуса и ме погледна взискателно. – Какъв материал ще използвате за материализация?
– Хартия, професор Велидорм… – отговорих аз трескаво.
– Виж ти… много любопитно! – Усмихна се насърчително професора, приглаждайки дългата си брада. След това той наведе леко глава и ме погледна над малките си очила. – Много рядко използван материал. Счита се, че хартията въпреки своята достатъчна наличност и простота, не е подходяща за модификация. Аз лично знам само няколко случая на работа с този материал. Преди много години хартията също беше използвана от едно момиче… тя имаше страхотно име, но за съжаление, нещастна съдба… – старецът се намръщи, а аз потрепнах.
– И какво беше името на това момичето?
– Камелия…
Как иначе… кой би се усъмнил в това! – Стоях като в шок от чутото.
– А има също и предположение, че самия свети Фердион е предпочитал да работи с този материал… хартията! – Вдигна показалеца си професора. – Но за съжаление, това са само спекулации и не се знае със сигурност. – След кратка пауза, магистрариуса обърна поглед към мен и каза. – Започнете, моля! Започнете с Листото от мента, желая да усетя този прекрасен аромат на лято!
– Тина имаше малко трудности с материализирането… – възбудено каза до него Професор Тензия. – Но за съжаление не успяхме да научим всичко… – въздъхна със съжаление тя, а аз продължих тъжно нейната въздишка.
Хубаво е, че е слънчевата учителка се опитва предварително да оправдае срама ми, но това едва ли ще помогне. Уви… май ще се наложи да разочаровам почтения Магистрариус. Без значение какви резултати са показали моите съученици, аз определено ще стана най-лошият от всички!
– Давайте.. – любезно разреши Магисрариуса.
Смачках в дланите си нещастния лист хартия на топка и въздъхнах. Знаех как е необходимо да се произнесат магиите за промяна. – Ментово листо… толкова просто. Така казваха всички, но на мен никога до сега не ми се получаваха.
Хвърли бърз поглед към студентите. Аш беше сложил ръце на масата и се взираше в мен, без да отмества поглед. Пръстите ми все още държаха топлината му. – Той не каза ли, че му липсвам… – обърнах се опитвайки се да се съсредоточа върху топката хартия в дланта ми. – Знам заклинанието, но… май няма полза…
– Metamorphosis mint… – прошепнах аз. В миг остър и свеж аромат на мента изпълни аулата, надделявайки дори над вонята на изгоряло дърво от несполучливия опит на съкурсника ми от задните редове. Аз ахнах учудено и отворих плахо дланта си, гледайки изненадано стръкчето мента. – Господи… получи ли се?!
– Много добре… – одобри моментално Магистрариуса, като взе творението ми без дори да ми даде време да се опомня. – Текстура, плътност, миризма… всичко е на висота! Дори аз не мога да направя разлика между твоята мента и тази, която расте в градината на моята съпруга! А аз имам опит, повярвай ми. Много, много добро! – Въодушевено отсече брадатото старче. А Тензия изглеждаше изненадана. Явно тя също като мен, очакваше пълен провал! – Сега въплътете житния клас, моля. – заповяда Магистрариуса. – Отново погледнах към Вандерфилд, а той се усмихна. Обърнах се към изпитващия и като въздъхнах тихо, взех нов лист хартия. Но този път казах по-уверено.
– Metamorphosis pullulant. Triticum! – Хартиената топка в ръцете ми потрепери и се сви, после се разтегли. Пред очите ми прие форма на житен клас натежал от зърна, а острите окончания погъделичкаха дланта ми.
– Позволете ми… – Маистрариусът внимателно взе творението ми, опипа го от всички страни, дори го подуши. След това той ме погледна над очилата си, с явно недоумение и каза. – Прекрасен образец, скъпа моя! Удивително… но ако не бях видял промяната със собствените си очи, бих си помислил, че сте ми дали истински житен клас, които можете да смелите и да изпечете например любимата ми кифличка с канела! Дори остатъчния фон от магията изобщо не се усеща! Просто невероятно, моля ви… продължете. Въплътете кора на дърво за нас. Аз кимнах и отново погледнах към Аш. И наистина ми се прииска да се кача при него за момент.
Аш… да го докосна, да попия топлината на пръстите му… – Вандерфилд се наведе напред, сякаш усети желанието ми. И сякаш по между ни отново се опъна нишката от мен към него, от него към мен.
– Не се страхувай.. – каза безмълвно Аш само с устни.
– Тина… всички чакаме.
– Разбира се, Магистрариус Велидорм… – свеждайки поглед.
След миг смачках нов лист хартия. – Кора на дърво. И така, какво беше заклинанието? – Паниката ме обзе като вълна. – Господи… забравих! Каква е думата в чароит? Забравих! Напълно забравих!
– Е какво, да не се разсеяхте Тина? Заклинанието за кора е много просто, изучава се веднага при постъпването в академията… – насърчи ме учителя.
– При пристигането? – Боже, но аз пропуснах почти месец от обучението! Наистина ли пропуснах точно това заклинание? Ох, какво да се правя?! Трябва по някакъв начин да се измъкна. – Вдишах дълбоко и погали хартиеното топче. – Кора, кора… грапава, оребрена повърхност, горчива миризма, тъмнокафяв цвят… като вкаменените клони в кулата, където аз сега живея. Като смърчовете, живеещи в гората. Ето каква е кората…
В този момент Тензия въздъхна тихо, а Магистрариуса протегна врат, сякаш за да види по-добре. Забелязах всичко това само с крайчеца на окото си, защото онемяла гледах тънкото клонче в собствените си ръце. Което растеше и се променяше, с размерите на пръст, после на цялата ми длан. Скоро се появиха корените, пъпки набъбнаха, листа се разтегнаха от клоните и след още няколко мига хартията ми стана малко дърво. Което осезаемо продължи да расте, след миг короната му се изпълни със сила, а малките му клоните се разпростряха на всички страни. След още миг сянката му започна да ме крие от погледите на учителите.
В този момент ужасен шум някъде от задните масите ме накара да подскоча и да се събудя. Някъде в близост до Аш нещо пушеше и миришеше ужасно!
– Г-н Вандерфилд! – Възмути се писаря, подскачайки от стола си. – Какво направите? Спрете веднага!
– Моля да ме извините! Съвсем случайно стана! Материализацията е безумно вдъхновяващ предмет! – Без никакви угризения заяви неприкосновения, и помаха с ръка, за да разпръсне още повече дима.
Учениците около него се закашляха, много от тях избухнаха в сълзи от лютивия дим. А след миг всички в аулата започнаха да кашлят. Аз изпуснах разтящото в ръцете ми дърво и то падна и се вкорени върху масата на учителите преустановявайки разтежа си. Магистрариус Велидорм размаха ръкавите на широката си роба, опитвайки се да прогони дима и се изправи. Тогава той прошепна нещо и в миг свеж порив задуха в аулата, изпълвайки стаята с миризмата на сол и морски вълни. Вятърът се втурна през масите, разпръсквайки тетрадки и разрошвайки косите, след това излетя през един от прозорците със свистене, отнасяйки със себе си острия дим на Аш.
– Ами добре… – Магистрариусът седна на мястото си, намести очилата си и огледа моята доста пораснала „клонка-кора“. – Това не е съвсем кора… нали разбирате Тина? Страхувам се, че направи грешка в заклинанието, скъпа моя. Трябваше да произнесеш Metamorphosis of bran, а не Metamorphosis of branch! Чуваш ли разликата… разбираш ли я скъпа ми Тина?
– Да, Магистрариус… – кимнах покорно с наведена глава.
– Все пак вашите резултати ме зарадваха много. Може би на следващите изпити ще можете да ме изненадате още повече и ще успеете да създадете нещо по мащабно! Вие, определено сте талантлив студент и материализацията трябва да е основния ви предмет! А г-жа Лебуест напълно напразно се тревожеше за вас… – погледна той към онемялата красавица на стола до себе си. – Поставям ви най-високия бал! Въпреки грешката с магията за кората на дървото… надявам се да работите упорито, за да не се налага на следващия изпит да отнема от бала ви. – Погледна ме строго Магистрариуса.
– Благодаря ви! – Засиях аз. – Ще се старая и няма да ви разочаровам, Магистрариус! – Писарят тържествено ми връчи свитък, в който бяха оценките от изпитите ми.
– Поздравления… – Усмихна се той.
– Не мога да повярвам на очите си… – гледах равните линии и резултатите в листа. – Издържах! Аз успях! – Прииска ми се да пея от радост!
Кльощавият учител от другата страна на Тензия, който седеше мълчаливо през цялото време, както ми се стори тихо дремеше в миг се оживи и ме погледна с широко отворените си жабешки очи.
– Хм, странно, но аз изобщо не чух заклинания от устните на ученичката… дали тя… тя каза ли заклинания въобще?
– Несъмнено сте си въобразявали, професор Баурк, заклинание имаше. – Самодоволно каза Магистрариуса. – Не съвсем правилно, но, разбира се, ученичката го каза. В противен случай как… няма начин, нали?
Тензия Лебуест се усмихна любезно, но погледа ѝ остана изненадан и някак подозрителен. Изглежда тя също бе забелязала нещо странно. Разбира се в крайна сметка аз не знаех никакво заклинание и просто нещо говорих! Тогава сянката на Вандерфилд израсна наблизо до мен.
– Много, много се радваме и ви благодарим, но трябва да ви съобщя, че Тина Адърли е очаквана от своя куратор, Професор Аодхен. И той спешно помоли да не се задържа прекалено! – При споменаването на разрушителя Магистрариуса видимо се вкисна и размаха широките си ръкави.
– Ах да… подопечна на Аодхен. Ммда… той винаги е знаел как да забелязва истинските таланти. Жалко, наистина много жалко… е, няма да ви бавя повече. И помислете за бъдещето си! Материализацията определено е вашата съдба! Чувате ли ме?
– Да, Магистрариус! Разбира се, Магистрариус! – Изстенах радостно, но тогава Аш грубо дръпна ръката ми. Усмихвайки се и кимайки като някоя кукла на конци, последвах Вандерфилд в коридора. А тогава той ме хвана за ръката и ме повлече към стълбите.
– Хей, на къде отиваме? Аодхен не е ли в кулата?
– Нямам си и представа къде е той… – измърмори Вандерфилд. – И раздвижи краката си, Адърли, бъди добра! Или ще си помисля, че си се материализирала в медуза по погрешка. И то също без думи от чароит. – Аз издишах нервно.
– И ти ли забеляза това?
– Аз не съм глух. За разлика от възрастния Магистрариус! Затова се радвай, че твоите трикове не излязоха от контрол!
Аш ме набута в една врата, обърна ме рязко и ме притисна към стената. Лицето ми бе горещо погалено от тежкият и ароматен, влажен въздух. Веднага разбрах, че сме в оранжерията. Мястото, между другото беше невероятно. Пространствените заклинатели трябва да са работили тук, защото градините на академията винаги са ми се стрували безкрайни. Няколко пъти бях отработвала зад тези врати наказателните си точки. Плевих разсада, или поливах и наторявах почвата. Обикновено мястото беше доста шумно от студенти лечители или наказани студенти, но сега беше пълна тишина, заради изпитите!
– За какво изобщо си мислеше, слугиньо? Искаш всички да разберат за lastfata ли?
– Аз случайно!
– Тя случайно! – Аш леко стисна раменете ми и ме разтърси. – Не може така да се рискува! Трябваше да кажеш, че не знаеш заклинанието, да си получиш глобата и да си тръгнеш! Или просто искаше да се покажеш? Не помисли ли какво ще се случи след това?
– Просто се обърках! – Прехапах устни от страх със закъснение. – Вандерфилд, разбира се си е гад, но сега е прав. Как можах да направя такава грешка? – Благодаря за отвличащия вниманието дим… – измърморих разкаяно. – Вярно е, аз просто се зарадвах, че нещо ми се получи. Преди това материализацията бях пълен провал, но тук някак си се получи. И така се увлякох и забравих…
– Заслужаваш добър побой, Адърли… – каза Аш дрезгаво. – А после поздравления… за изпитите. – Той се обърна към мен, а аз се притиснах инстинктивно към стената.
– Ти какво… не трябва! Забрави ли?
– Липсваш ми…
Ей така просто… „липсваш ми“! – Той въздъхна тежко, поглъщайки ме с поглед, а сърцето ми запрепуска отново.
– Ти-ина… – от дъха му пробягаха тръпки по кожата ми, изпълвайки цялото ми тяло с трепетна топлина.
Но какво е това… той пламна и в един момент кръвта закипя във вените ми. Господи… какво е това? Вандерфилд дори не ме е докоснал, а краката ми вече треперят.
– Не бива… – прошепнах аз едва. Ако нивото на потенциала му отново падне, лечението му ще се забави. Лечението на раните от зъбите и ноктите на Аспида, и без това не са лесна задача. А белезите от тях изобщо няма да изчезнат с никакъв вид заклинание.
Но въпреки всичко изглеждаше, че Аш се готвеше да ме целуне. Той постави дланите си на врата ми, и се наведе. В следващия миг той изсъска като ядосана котка! Тъй като водните пръскачки в оранжерията се включиха и една от тях обля недосегаемия със струя студена вода! Аш изруга опитвайки се да се прикрие, а аз не се сдържа и започнах да се хиля. Пръските едва ме докоснаха, защото Вандерфилд ме прикриваше с тялото си.
– Смешно ли ти е? – Възмути се неприкосновения. И като се обърна рязко, той ме мушна под летящите на всички посоки капки. Аз изпищях и настъпих крака му с токчето си, Аш се олюля от болка и ръцете му ме пуснаха. Но в същия момент горните пръскачки също оживяха, заплашвайки да ни изкъпят с истински порой!
– Да бягаме!
Вандерфилд ме дръпна за ръката и ме повлече навътре в оранжерията. Втурнахме се криейки се под чантите си и опитвайки се да не се пребием на размекналата се от водата пътека. Аш ме бутна в тъмнината под месестите и широки листа на непознато за мен растение приличащо на ветрило. Под тях имаше умопомрачителна миризма на пръст и някакви бели мънички цветя, които гъсто обсипваха земята вътре в тази странна жива палатка.
– Влизай… хайде, Адърли. Раздвижи красивото си дупе. Целият съм мокър вече!
– Ти сам ме довлече в оранжерията… – троснах се аз възмутено, пълзейки под огромните листа. – Между другото, все още не разбирам защо! Значи Аодхен не ме е търсил, нали? – Снобът пропълзя след мен и потрепери, а сърцето ми се сви. Той все още изглеждаше нездравословно блед. Аш не е толкова силен, колкото си мисли, че е. – Е, защо ме довлече в тези храсти? Ой, тоест… Дори не си и помисляй за нищо такова!
– Как да не мисля, като ти сама намекваш, Адърли? А този храст, между другото е рядък екземпляр от Listrarius shelterensis. Листата му са отлично убежище както от дъжда, така и от любопитните уши. Защото listrarius има невероятното свойство напълно да абсорбира звуците. Никой отвън няма да ни чуе, дори и да иска. – Очите на Вандерфилд блестяха весело.
– Така ли… – ирисите на Аш са точно в същия цвят като тези широки листа! Ярко зелени. – Смяташе да ми кажеш нещо тайно ли? – Отместих поглед от невероятните очи на неприкосновения и докоснах листенцата на едно от цветчетата близо до рамото ми.
– Чела ли си досието на Камелия Янсен? – Аз кимнах. – Знаеш ли, тогава ме озадачи формулировката… чакай малко. – Недосегаемият бръкна в чантата си и извади някакъв лист. – Ето виж. Имало е заподозрени за смъртта на момичето. Но тяхната вина не е била доказана и затова смъртта на момичето се я приели за нещастен случай. Не ти ли е странно, че имената на обвиняемите не са посочени? Няма ги…
– Ами ако е вярно… тоест може да са били там, но заклинанието за изтриване да ги е унищожило и затова да ги няма?
– Именно! Точно в годината и месеца на смъртта на Камелия се е случило нападението на съществата от Хребетите, и след това събитие са се случили всички останали. Но нещо ми направи впечатление… трябваше да прегледам куп безполезни сводки и както си забелязала, съм доста добър в сравняването и анализирането. Ето виж…
Взех листа усмихвайки се като го завъртях. Имаше изписан ситен текст на официална хартия в червено, а параграфа беше подчертан:
„Резолюция №79. Случаят с убийството на студентката се счита за приключен. Обвиняемият… е признат за виновен. Данните са класифицирани като поверителни и трябва да бъдат надлежно изтрити. Дата… Подпис“.
– Тук няма име… – казах бавно. – Във файла трябва да има име…
– Умница… – Аш се усмихна самодоволно, а аз бързо се обърнах. Да гледам гордата му усмивка в момента бе извън силите ми! А той продължи. – Името е изчезнало. Но някой е бил обвинен за убийството.
– Искаш да кажеш, че обвиняемия е бил Кей Лингстън… по настоящем професор Аодхен… – изненадах се аз. – Но как е възможно това? Та той е преподавател! Работи за BCA! И той е жив! Как е възможно това?
Недосегаемият се намръщи. А аз отчаяно изпитах нужда да вдигна ръката си и да я прокарам през бялата му коса, да прибера падналите на очите му кичури. Да го докосна, да усетя топлината на устните и пръстите му. Обърнах се рязко опитвайки се да се овладея, но продължих да усещам това остро желание. Впрочем винаги чувствам това желание.
– Семейство Лингстън са били невероятно влиятелни, а също и невероятно богати… – каза тихо Аш. – А днес нищо не е останало от тази династия. Нито злато, нито властта. Само траурните рамки върху портретите им. Кей е могъл да откупи живота си само на тази цена, Адърли. Да отстъпи в полза на короната цялото си семейно състояние в замяна на съществуване и… забвение. Помисли сама Адърли. Професор Аодхен… най-могъщия заклинател на нашето време… ти сама видя купола който сътвори отгоре върху BCA? Аз лично не съм чувал за някой друг в кралството, който да може да направи такова нещо. А той живее в самота… в малка стая в забравена академична кула. Носи едни и същи дрехи постоянно. И практически не общува с никого. Той дори няма мобил! И най-важното… крие своето минало и невероятните си способности. Казвам ти… той е Лингстън. Самият Кей Лингстън. И именно той е бил обвинен за смъртта на Камелия Янсен. Нищо чудно, че не желае да говори за нея. Това момиче е променила съдбата му по най-ужасния начин. Аз лично не виждам друго обяснение.
– Какво да правим с цялата тази информация? – Обърках се аз. Аш поклати глава.
– Трябва… да стоиш далеч от Аодхен.
– Но как? Той е наш куратор! – Задавих се и се закашлях, след това избърсах устата си с носна кърпичка.
– Аодхен знае всичко, но не иска да сподели… – каза мрачно младежа. – Аз вече не му вярвам. Ами ако е намерил начин да отнема потенциала на онези, които са свързани от копието на съдбата? Той определено знае всичко за lastfata!
– Това е някакъв кошмар. Аз не мога да повярвам! – Измърморих замислена.
– Аз никога нямаше да повярвам че lastfata съществува, ако не я бях видял със собствените си очи и изпитал на своя гръб… – засмя се Аш. – Или в това, че можеш да създадеш дърво… и то дори без заклинание. Или пък мислено да запалиш огромни купища хартия. Ти просто си непредсказуема, Адърли. А може би и да е истина, че си принцеса?
Нима и той е чул тези глупави клюки? – Смутих се и измърморих раздразнено.
– А ти си поредния глупак! В семейството ми няма нито един заклинател, няма на какво дори да се надявам. Аз самата не знам как успявам да направя всичко това.
Помълчахме, заслушани в капките, които звучно потропваха по широките месести листа на нашето временно живо убежище. Вътре в listrarius нямаше много място и ни се налагаше да седим почти долепени един до друг. Аш стоеше и гледаше безучастно, а погледа му ме караше да се чувствам гореща.
– Имаш кал по носа си… – каза изведнъж той нарушавайки тишината. И протегна топлата си ръка към мен.
Назад към част 24 Напред към част 26
