Глава 11
Осем торбички за системите по-късно и Елена можеше да види промяната: сега беше изключително слаба, а не скелет. Хората можеха да коментират, че е само кожа и кости, но нямаше да извикат гробаря.
Татуировката на крилата ѝ обаче остана непроменена. Кеир и Нисия не можаха да открият никакъв признак, че е започнала да развива необходимата за полет подструктура. Това беше удар, но тя не се отказваше; ангелските тела се лекуваха приоритетно. Първо се лекуваха критичните органи, после кожата и крайниците. Крилете попадаха във втората категория.
– Спри – каза Елена, когато Нисия отиде да вземе торбичките с номера девет и десет. – Мисля, че достигнах максималния капацитет за обработване на калории наведнъж. – Зяпналата ѝ уста напука лицето ѝ. – Тялото ми скоро ще издъхне – внезапната летаргия натежа на раменете ѝ, накара клепачите ѝ да се спуснат – но първо трябва да направя няколко обаждания.
„Архангеле“ – каза тя мислено, а сърцето ѝ се разтуптя – „когато имаш време, ще ми донесеш ли одеялото, което майка ми направи за мен?“ – Беше го оставила в шкафчето за съхранение през цялото време, сладкият любящ спомен за него беше твърде преплетен с болка, но днес искаше прегръдката на майка си по какъвто и да е начин.
„Ще го направя веднага щом приключа разговора си с Дмитрий – той чака отвън.“ – Притискайки целувка към устните ѝ, Рафаел ѝ подаде телефона, който беше помолил Монтгомъри да донесе, след което той и лечителите излязоха.
Кеир и Нисия бяха събрали главите си. Двамата трябваше да обработят показанията и пробите, които бяха взели, докато Рафаел трябваше да се срещне с втория си човек. Тя знаеше какво му е било нужно, за да я остави, изпрати му мислено целувка. Той се обърна на прага на вратата, погледa му бе пронизан от мълния.
– Почивай, хбебти. Утре ще можеш да си поиграеш с арбалета си.
– Хах. – Спускайки се от леглото, когато той затвори вратата след себе си, тя вдигна телефона. Отне ѝ два опита, за да въведе номера на Сара.
– Здравей. – Неангажиращ отговор от директора на гилдията; тя несъмнено се чудеше как, по дяволите, един непознат се е свързал с личната ѝ линия.
– Не, не си яла случайно риба с ЛСД – каза Елена на най-добрата си приятелка, връщайки се към разговора им, когато за първи път се беше събудила като ангел.
Мълчание от другия край, преди Сара да каже:
– Ели, този път ще те удуша.
Елена се усмихна въпреки тежките си клепачи. Защото това бяха тя и Сара. Реално. Нормално. Приятели.
– В момента изглеждам толкова жалка и вретеновидна, че се обзалагам, че ще се почувстваш виновна, ако го направиш. – Макар че това нямаше да продължи дълго, ако продължаваше да преработва гориво с тази скорост. Вече усещаше как мускулите ѝ укрепват, а костите ѝ набират сила.
– Ели. – Гласът на Сара беше плътен. – Идвам при теб.
– Не, дай ми няколко дни. Вероятно ще спя през по-голямата част от тях. – Тя се прозя толкова силно, че беше сигурна, че лицето ѝ ще се напука. – Как е Ева?
– Играе си. Открадна мотора на Ранзъм от паркинга на Академията и го взе на разходка.
Ева винаги е била страшно възпитана.
– Хей, ние се оказахме добре и веднъж откраднахме кадилак.
– Назаем – каза Сара остро. – Директорът на гилдията не може да е престъпник.
Още една гигантска прозявка прекъсна смеха на Елена на две.
– Ели, сигурна ли си, че не мога да изтичам дотам и да те прегърна?
– Не, още не. Трябва ми време за възстановяване. – Да я види в този вид щеше да отмени всичко добро, което беше постигнал нейния разговор. – Трябва да се свържа с още няколко души, преди да заспя. Но се върнах и няма да отида никъде.
Приключвайки разговора със Сара скоро след това, а крайниците ѝ вече бяха толкова тежки, че се чувстваха като олово, тя набра номера на по-малката си сестра. Беше цяло чудо, че изобщо си спомняше някакви цифри при тази сънна мъгла в мозъка ѝ.
Оказа се, че Бет е с Майда и Жан-Батист Етиен – двама души, които вече бяха претърпели невъобразими мъчения и загуби. Баба ѝ избухна в сълзи при звука на гласа ѝ, а дядо ѝ беше твърд, но разтърсен.
Бет беше безмълвна.
Елена щеше да се справи с това, щеше да намери някакъв начин да компенсира емоционално болката, която беше причинила, но щеше да го направи лице в лице, а не по телефонната линия. Обещавайки да се обади отново скоро, тя приключи разговорите и с прекалено тежки очи, за да ги държи отворени, набра номера на Ева.
Най-малката ѝ полусестра не вдигна.
Затова Елена се обади пет пъти подред – докато накрая Ева отговори с изръмжалото:
– Какво?!
– Надявам се, че не си надраскала мотора на Ранзъм. Той е влюбен в това…
– Ели! – Това беше писък.
Останалата част от разговора беше бърза и развълнувана и Елена трябваше да разубеди сестра си да не открадне още едно превозно средство и да се приближи до Кулата тогава и там.
След като неохотно се съгласи да изчака с посещението, Ева каза:
– Да кажа ли на баща ни?
Тялото на Елена се скова, нервното напрежение действаше като адреналин във вените ѝ.
– Ти у дома ли си?
– Да. Заземена. – Тийнейджърското присвиване на очите беше почти чуваемо. – Останах навън след полицейския час, после се прибрах и реших да изпия скъпия алкохол на баща ни. Нещата са гадни. Излях по-голямата част от него в градината, но той е убеден, че съм алкохоличка.
Бет, Майда и Жан-Батист не бяха единствените, на които тя дължеше извинение. Това момиче не беше твърдото, но стабилно малко сладурче, което държеше ръката на Елена последния път, когато се бяха видели. Сега в нея живееше гняв. Но трябваше да почака, докато успее да прегърне Ева и да я задържи здраво.
– Дай му телефона. – Джефри и Елена може би никога нямаше да излекуват пукнатините помежду си, но тя нямаше да увеличава мъките му.
Джефри Деверо вече беше загубил любимата си съпруга и двете си скъпи дъщери. Човекът, който се беше оженил за майката на Ева и Ейми, Гуендълин, не беше същия Джефри, който беше пускал балони с Елена в слънчевия заден двор, или този, който се беше борил за правото ѝ да види телата на мъртвите си сестри. Тя трябваше да знае, че чудовището не е направило Ари и Бел като него, затова Джефри я беше завел при тях. Беше държал ръката ѝ. И беше плакал.
Не беше най-добрия баща, но не заслужаваше ужасната болка от мисълта, че е загубил трета дъщеря.
– Татко – чува да казва Ев – някой иска да говори с теб.
Елена можеше да си представи повдигнатата вежда на баща си, когато някой му се обажда по телефона на дъщеря му, знаеше, че най-вероятно сваля очилата си с телени рамки, докато обмисля дали да приеме обаждането, без да иска допълнителна информация. Главен изпълнителен директор на мегаимперия с пръсти във всеки пай в града, Джефри не беше човек, който обича липсата на контрол.
Днес обаче, каквото и да видя на лицето на Ева, го накара да се включи.
– Джефри Деверо.
– Аз съм Ели.
Този път тишината беше пронизваща.
– Ще поговорим повече по-късно. Кажи на Ева, че ще се обадя, за да ѝ кажа кога може да ме посети. – Елена приключи разговора – чувстваше се страхливка от това, но едно момиче си имаше граници. Току-що бе излязла от пашкул, който искаше да я погълне като вкусна закуска, и тялото ѝ заспиваше около нея; не беше готова да се занимава с Джефри и сложната история, която ги свързваше.
Ехото на спомена, аромата на афтършейва му, внезапно ярък и ясен. Беше ѝ дал шала си, за да не ѝ е студено. Тя го беше приела, защото между тях лежеше не само болката, но и хиляди детски мигове на щастие и семейство. Тя и Джефри, никога нямаше да им е лесно един с друг, но понякога успяваха да се срещнат по средата, упреците и болката се държаха настрана.
Докосване на тънка ръка върху челото ѝ.
„Спи, Азези. Маман е тук, за да те пази. Не се притеснявай за татко си – аз ще го оправя.“
Дори и в повечето случаи да спеше, Елена знаеше, че майка ѝ е мъртва, че това е призрачен спомен… Но реши да повярва. Само за този откъслечен миг, когато беше наранена и уморена и започваше отново.
– Маман… – Телефонът се изплъзна без внимание от пръстите ѝ, а тялото ѝ се срина в съня.
По кожата ѝ танцуваха светкавици, а вените ѝ представляваха светеща мрежа, скрита от чаршафа.
Назад към част 11 Напред към част 13
