Глава 12
Рафаел знаеше защо само Дмитрий беше излязъл на балкона пред дневната им с Елена. Той и втория му човек имаха уникална връзка. Рафаел може и да беше на няколкостотин години, когато срещна Дмитрий за първи път, но Дмитрий вече беше женен мъж, фермер, уверен в кожата си и открит в любовта си към съпругата си.
Двамата винаги са се срещали като равни.
Когато излезе на балкона, втория му се обърна и го погледна с тъмни очи, които не издаваха нищо… Но той прекоси пространството, за да се срещне с Рафаел по средата на пътя. Те вдигнаха десниците си, стиснаха предмишниците си, наведени за прегръдката на воините.
– Хубаво е, че се върнахте. – Гласът на Дмитрий беше наситен с неизказани, но разбрани емоции. – От днес си пускам десетгодишен отпуск.
– Това е лошо? – Попита Рафаел, докато се отдръпваха.
– Харизмон продължава да си опитва късмета, Нейха гледа в загадъчно мълчание, Михаела е изчезнала в планините си, а Китай е загубил толкова много хора без обяснение, че големи части от него мълчат.
– Михаела? – Каза той, като открои най-интригуващата подробност сред всичко, което Дмитрий беше изрецитирал.
Вторият му сгъна ръце, бицепсите му бяха напрегнати, а кожата – с бронзов оттенък, който щеше да запази цвета си дори в сърцето на зимата.
– Джейсън потвърди, че тя е в крепостта си край Будапеща, но не е виждана в полет от поне пет месеца. – Повдигна рамене. – Все още никой не е посмял да се държи лошо на нейна територия. Генералите ѝ имат заповед да убиват при всеки признак на въстание. Това е всичко. Няма други наказания. Директно обезглавяване. Ефикасно е.
Рафаел не можеше да не се съгласи с възхищението в гласа на Дмитрий. Това беше прост и ефективен начин да се държи една територия под контрол, докато отговорния архангел се помрачи.
– Не е непознато архангелите да затъмняват за месеци. – Дори членовете на Кръга понякога имаха нужда от време, за да съществуват.
Рафаел беше твърде млад, за да изпита това желание, но знаеше, че майка му е отделяла такова време през годините, когато е бил дете.
– Михаела не е много по-възрастна от мен. – Петстотин години, плюс-минус. – Но неотдавна ѝ се наложи да се справи с едно месно „бебе“ и обладаването му от Юръм. Може би това я е поставило в лошо настроение.
Дмитрий се засмя.
– Виждам я да седи втренчена в крепостта си. Поне не си създава повече проблеми. От друга страна, Харизмон се държи като задник – само наличието на Тит на границата му го държи под контрол.
– Птиците и котките са на Елижа?
Кратко кимване.
– Онзи ден намерих един проклет рис на капака на моето ферари. Скочи срещу мен. – Той се намръщи и продължи. – Други интересни новини, Суин поиска да се премести в Ню Йорк и да започне бойна подготовка. Разреших го и я поставих под ръководството на Онър.
Рафаел повдигна вежда. С хладно бяла кожа и ледено бяла коса, с остри като остриета скули, племенницата на Леуан можеше да бъде близначка на леля си, ако не бяха тъмните ѝ очи и петното за красота под ъгъла на лявото ѝ око – и липсата на инстинкт за убиване. Суин беше пленница на Леуан в продължение на хиляди и хиляди години, крехко артистично същество, толкова травмирано, че когато я спасиха, изчезваше от живота.
Дмитрий кимна.
– Аз също не очаквах това, но Онър казва, че тя бързо се учи и е решена да бъде готова да се бори с Леуан, когато леля ѝ се възроди.
– Мотив, който трябва да се уважава. Особено след мъченията, които е преживяла при Леуан.
Изражението на втория беше мрачно, но тона му прагматичен, докато продължаваше да обновява информацията.
– Не съм чувал много от Астаад и Александър – и двамата бяха заети да се справят с огромни ледени бури.
Части от пустинната територия на Александър бяха податливи на лед, но територията на Астаад беше почти изцяло тропическа.
– Островите?
Дмитрий кимна.
– Жителите им едва ли притежават жилетки, още по-малко снежна екипировка. Изпратих провизии, както и Михаела и лейди Калиане. – Той прокара ръка през черната си коса. – Това не е всичко – Александър също е засегнат от внезапни наводнения, а сезона на мусоните на територията на Нейха заплашва да се превърне в мусонна година.
– Елижа?
– Язва на оси. Рояци са убили поне десет души досега. – Той подпря ръце на хълбоците си. – Тит и Харизмон имат противоположния на Нейха проблем: Суша. В саваната бушуват горски пожари.
– Става по-лошо.
Кимване от страна на втория му.
– Имахме късмет в схемата на нещата. Няколко проливни мълнии, няколко по-дребни геотермални проблема в района, който вече евакуирахте, и, странно, зараза от бръмбари божии кравички в един малък град. Бръмбарите не нанесоха щети, но стреснаха доста хора.
Дмитрий сбърчи вежди.
– Знаеш ли, че страха от божиите крачета си има име? Кокцинелидефобия.
Това беше забавно нещо, което трябваше да разкаже на Елена. Останалото обаче…
– Фаваши?
– Няма следа от нея, откакто изчезна в лавата с Касандра. Що се отнася до нейната територия – лейди Калиане ме държи в течение, когато не ме заплашва, че ще ме свари жив, задето не съм ѝ позволил да те види, и казва, че макар Нейха да е трябвало да се справи с някои бежанци от Китай, те далеч не са толкова много, колкото е очаквала. Дори и след като се отчетат изчезналите села.
– Хората на Леуан са лоялни. – Мнозина биха казали до ръба на лудостта. – Аодхан, Наазир и Гален остават в Убежището?
– Да. Гален искаше да изпрати останалите обратно в Ню Йорк, но аз им казах да останат. Не исках да го оставям без мощно подкрепление.
Рафаел втренчи очи в Дмитрий.
– Какво се е случило? – Гален беше майстор на оръжията на Рафаел и можеше да се справи с всяка заплаха, освен с нападението на някой от Кръга.
– Нещата се движат под Убежището.
Убежището никога не се е разклащало. Легендата разказваше, че то е било закрепено от катаклизмите на Спящите, които са пожелали никога да не се събудят.
– Да не ми казваш, че вярваш в легендата за Предците, Дмитрий? – Говореше се, че Дремели под Убежището, а Предците били първите от рода на Рафаел – ангели, толкова стари, че били друг вид.
– Господарю, в този момент съм готов да повярвам в шибаната фея на зъбките.
Рафаел стисна втория си по рамото.
– Благодаря ти, че опази моята кула.
– Следващият път ще ти бъда благодарен да предупредиш майка си, че ти предстои да си вземеш дрямка. – Черна гримаса. – Последната заплаха на лейди Калиане включваше да ме нарисува и разквартирува.
– Ти оцеля. – Това, че го е направил, беше мерило за издръжливостта му; майката на Рафаел все пак беше Древна.
Следващият въпрос на Дмитрий беше тих.
– Елена? – В тъмните му очи се появи тревога, която би учудила и съпругата на Рафаел – двамата бяха толкова решителни противници.
– Каскадата е подценила волята на моя ловец. – Той разтвори крилата си, за да провери състоянието им. Оставаха пламнали, но странните пера започваха да прозират, така че белия огън бе склонен да се уталожи през следващите часове. – Трябва да отида и да затворя пропастта, от която се появихме с Елена.
– Рафаел. – Отново сгънати ръце и раздалечени крака, Дмитрий застана на пътя му. – Свържи се с майка си, преди да тръгнеш, или се кълна, че ще ти вържа крилата и ще те вкарам вътре, за да се обадиш.
Студената сила в него му нашепваше да се обиди от такова неподчинение, но Рафаел нямаше намерение да се превръща в негова марионетка.
– Ще го направя веднага щом изпълня обещанието си към Елена. – Дмитрий беше прав – някога Калиане можеше да е луда, можеше да го остави окървавен и разбит в забравено поле, но тя беше станала здрава и оттогава беше твърдо на негова страна.
Кимвайки, Дмитрий си тръгна, за да се върне към задълженията си, а Рафаел се измъкна от балкона, за да се отправи към склада, където Елена съхраняваше детството си. Тя редовно посещаваше помещението, следеше вещите ѝ да не са запрашени, разказваше му истории за парчета, когато беше с нея, но макар да даваше на сестра си Бет всичко, което искаше отвътре, самата тя никога не беше донесла нито една вещ у дома. Днес обаче, когато той се върна с одеялото и го разтвори над нея, тя го придърпа по-близо и се сгуши.
Той прокара ръка по почти бялата коприна на косата ѝ. Това, което изпитваше към нея, беше такова огромно насилие в него, че нямаше име.
– До края и отвъд, ловецо-мой.
Като се принуди да излезе от стаята, той затвори тихо вратата след себе си, след което отиде до екрана, монтиран на едната стена на библиотеката в апартамента. Можеше да използва телефона, за да се обади в Аманат, но Калиане не вярваше на такива неща. Едва ли се чувстваше комфортно със системата, която им позволяваше да се виждат, докато говорят.
Лицето, което отговори от другата страна, беше познато: наклонени очи с драматично зелено, коса с дълбоко, дълбоко червено, кожа, която беше близка до полупрозрачната, и крила от медна коприна.
Таша никога нямаше да мине незабелязана през тълпата.
Очите ѝ се разшириха, като го видя, а от гърлото ѝ се изтръгна въздишка. Но жената – и воина – която беше негова любовница, когато бяха млади ангели, за първи път разперили криле, вече се отдалечаваше от кадъра и той знаеше, че тя вика майка му.
Таша беше толкова лоялна към Калиане, колкото Дмитрий към Рафаел.
Когато Калиане се появи от другата страна, на челото ѝ бе изписана бръчка.
– Какво… – Тя се прекъсна, а лицето ѝ омекна по начин, по който го правеше само за Рафаел. Поставяйки ръка върху екрана отстрани, тя прошепна: – Синът ми. Ти си у дома.
Рафаел повтори жеста ѝ от тази страна, като постави дланта си върху нейната.
– Скоро ще говорим повече, майко. Сега трябва да се погрижа за територията си.
Калиане беше архангел по-дълго, отколкото Рафаел можеше да си представи; тя не спореше срещу приоритетите му.
– Този избухлив вампир, когото наричаш втори, трябва да се научи как да говори с по-възрастните, но той те е направил горд. – Царствени и малко надменни, думите на Калиане все пак съдържаха одобрението на един архангел, който никога не се е страхувал да има силни хора около себе си. Тя го беше научила как да управлява с личен пример.
До лудостта. До смъртта.
– Никога не съм се съмнявал, че ще го направи. – Той наклони глава. – Сега ще тръгвам.
– Преди това – твоята съпруга?
Някога това можеше да бъде бодлив въпрос, но Калиан и Елена се бяха примирили. Винаги щеше да бъде странен мир с остри ръбове, но така се случваше, когато се сблъскат две силни жени и едната от тях беше свикнала да се подчинява във всичко – докато другата се подчиняваше само на диктата на съвестта си.
– Тя си почива – каза само Рафаел; двамата с Елена щяха да говорят, когато тя се събуди, и да решат как да действат по-нататък. Дотогава той нямаше да сподели нищо за физическото ѝ състояние.
След като приключи разговора, той погледна в спалнята. Отблясък на почти бяла коса… И приглушеното сияние на кожата ѝ под одеялото. Ловецът му се беше свил настрани в плътна топка, коленете ѝ бяха прибрани към гърдите, а гръбнака ѝ беше извит, главата ѝ беше свита над коленете. Татуировката на гърба ѝ пулсираше със светлина в такт с ударите на сърцето ѝ.
Стиснал челюст, той се пребори с желанието да я разтърси, за да се събуди от тази мъчително свита позиция, която ѝ бе позволила да излезе от пашкула с всичките си крайници. Той загуби битката.
„Елена.“
Сънливо мърморене от съзнанието ѝ, топлата стомана на присъствието ѝ – целувка.
Мускулна памет, каза си той. Това беше всичко. Но докосна гърба на ръката си до бузата ѝ, за да се увери в живота ѝ.
Въздъхвайки, тя се сгуши по-дълбоко в леглото… Точно когато от крилете му паднаха огнени капки, за да затанцуват по откритата страна на лицето ѝ. Тя потрепери, когато първо едно малко пламъче се впи в плътта ѝ, после друго, но не се събуди.
Силата се разпространи под кожата ѝ в мек взрив, който накара вените ѝ да пулсират в светещо злато за една поразителна секунда, преди ефекта да избледнее в по-меко сияние. Меко или не, неговия ловец си оставаше до голяма степен „светещ в тъмното“.
Можеше да си представи недоволната ѝ гримаса, когато се събуди.
Наведе се и притисна устни към бузата ѝ.
– Ако това е някаква утеха, ловецо мой, крилете ми продължават да горят, а очите ми са живи като светкавици.
„Архангеле.“ – Тихо, сънливо мърморене от съзнание, уловено в най-дълбок сън, но осъзнаващо го и това, което той означаваше за нея.
Ръката, стиснала сърцето му, престана да го стиска.
„Спи, хбебти. Скоро ще се прибера у дома.“
Той спря достатъчно дълго, за да навлече туника без ръкави и да сложи в джоба си комплекта малки торбички за проби, които Кеир беше оставил.
– Вашите учени – беше казал лечителя – несъмнено ще оценят всички проби, които успеете да извлечете от пропастта.
Докато излиташе от балкона на спалнята им, той обърна внимание на работата на крилата си, провери скоростта си. Всичко се усещаше както винаги, сякаш имаше плът и кръв, пера, кости и сухожилия под своя команда.
Доволен от умението си да контролира тялото си във въздуха, той прелетя през блестящите небостъргачи на своя град, покрай ярките форми на дърветата, които пламтяха с последния си цвят преди зимния си сън, и над хладните води на Хъдсън. Вече по-спокойна, тя блестеше под ранното следобедно слънце, а по повърхността ѝ танцуваха искри.
Оттук можеше да види крилете на Илиум – диво синьото беше ярко дори на фона на кристалното синьо на небето, а сребърните нишки – ярки отломки. Ангелът увисна близо до ръба на скалите. Беше наредил и на членовете на ескадрилата си и на Легиона да създадат широка бариера около опасната дупка в земята.
Във въздуха над него не се движеха неразрешени крила и никой не се разхождаше никъде в полезрението му
„Илиум, има ли съобщения за жертви в анклава?“
„Не, накарах членове на ескадрилата да прелетят над района – те не съобщиха за паднали или ранени хора.“
Като наклони тялото си, за да се издигне с крило високо над Илиум и останалите, Рафаел се вгледа в раната в земята. От толкова високо тя представляваше тъмно петно в пейзажа, белег, който не би трябвало да съществува.
Никаква сила не се въртеше в нея или около нея. Лавата не светеше.
Той се спусна надолу и се приземи на самия край на дупката. Скоро от двете му страни се приземиха Илиум и Първичния. Когато погледна към Първичния, видя нещо странно: Сега Първичния беше почти напълно безцветен. Преходът беше започнал, преди Рафаел да заспи в леглото до Елена.
Вторичното ставане, това беше казал Легиона на Елена, когато тя попита защо губят цветовете, които бяха започнали да се появяват в някои от тях. Когато Елена се бе върнала обратно към човечността, Легиона се бе върнал към сивотата, която бе цветовата палитра, с която се бяха издигнали от безпросветната дълбочина.
Но Елена вече не беше смъртна и въпреки това Първичните оставаха безцветни.
– Второто ставане приключи ли?
Първичният наклони глава настрани.
– Не – каза той след пауза, за да обмисли въпроса. – Ние решаваме.
Оставяйки засега въпроса настрана, Рафаел погледна в бездната, създадена от силата, която беше лед във вените му. Такава студена, студена сила. Сила, която шепнеше в ухото му, че Леуан е самозванец, а той е истинския бог.
Този, на когото трябва да се покланя.
Назад към част 12 Напред към част 14
