Глава 18
Дмитрий вече беше в асансьора, когато Венъм влезе в него; по разрошената коса на другия мъж и слабия аромат на студен нощен въздух, който се лепна за него, Венъм разбра, че е бил на покрива.
Водачът на Седемте го погледна преценяващо.
– Холи ти влиза под кожата.
– Винаги е била там – призна Венъм на приятеля си, който никога не би го предал. – Но тя има нужда от малко подправки. – Трябваше да стане по-твърда… иначе никога нямаше да оцелее в света на безсмъртните. – Всички вие я защитавахте под претекст, че я държите под око.
Изражението на Дмитрий беше забавно.
– Аз не съм известен с това, че съм мек.
– Остави я да си тръгне, Дмитрий – каза тихо Венъм. – Трябва да разберем на какво е способна – но най-вече тя трябва да научи истината за себе си. – Той задържа тъмните очи на другия вампир, като едва тогава се сети, че е забравил слънчевите си очила горе. – Освободи веригите.
Дмитрий не отговори, докато не излязоха от асансьора и не се озоваха в осветения коридор, който водеше към кръглото помещение на технологичното ядро на Кулата. Прозорците, оформени по целия коридор, щяха да прелеят цветовете на Ню Йорк вътре, ако беше сутрин.
– Това може да е смъртоносно – каза най-сетне другия мъж. – Не само за другите, но и за Холи.
– Ако не я освободиш скоро, тя така или иначе ще умре – каза категорично Венъм. – Тя е диво същество. Не е създадена за клетка. – Той прокара пръсти през косата си. – Нейха. … тя ме разбираше, макар и да не беше нежна господарка. Тя ми даде свободата да разбера в какво съм се превърнал. – През първите пет години след превръщането му във вампир той не беше „човек“ дори във вампирския смисъл на думата.
– Между теб и Холи има съществена разлика – напомни му Дмитрий.
– Юръм.
– Юръм. – Дмитрий отново започна да върви, като двамата вървяха към техническия център мълчаливо.
Вивек ги чакаше. Дъхът му секна, когато влязоха, и Венъм бързо осъзна, че за първи път другия мъж се изправя пред очите му без щит.
– Имаш ли инфрачервено зрение? – На лицето му блесна интерес.
Венъм се усмихна, любопитната реакция беше далеч за предпочитане пред треперещия страх или ужас.
– Ще трябва да ме ухажваш с рози и диаманти, преди да ми задаваш такива интимни въпроси.
Вивек изхърка.
– Просто като работиш за Гилдията – мястото е пълно с умници. – Той завъртя инвалидната си количка. – Вече съм заредил кадрите в частната стая за гледане. – Тази стая се намираше зад лъскавата му контролна станция и разполагаше с три огромни екрана, всеки от които заемаше по-голямата част от стената.
Видеозаписът от изолационната стая беше зареден на стената точно срещу вратата.
Вивек изчака да затворят вратата, преди да започне да пуска записа.
– Това е забавено сто пъти – каза ловеца на гилдията. – Толкова навътре трябваше да вляза, за да видя нещо.
Венъм можеше да вижда движението с много по-висока скорост, така че записа напредваше с ледниково темпо за него, но се оказа полезен за улавянето на всички подробности. Това беше светеща червена искра, която беше избухнала от Дейзи. Дори не беше с размерите на юмрук. Никъде не се доближаваше до нея. Може би с големината на четвърт. Но тя се бе забила в Холи с феноменална сила.
– Усетих го – каза той, докато на екрана се възпроизвеждаше момента на удара. – Беше все едно е получила удар от боксьор в тежка категория. Ударът премина през нейното тяло в моето.
– Но нищо не проникна в тялото ти?
Венъм поклати глава в отговор на въпроса на Дмитрий.
– Беше насочен само към Холи, искаше само Холи. – Не знаеше дали може да го обясни, но се опита. – Не беше случайно изригване – изчака, докато Холи беше на една ръка разстояние, толкова близо, че да не може да избегне удара. И Дейзи е говорила с Холи преди това, казала е нещо за това, че ще бъдат заедно.
– Аудиото долови това. – Вивек превъртя лентата.
– „Той те вика. Той иска да бъдете заедно.“
Гърлените думи, гласа на Дейзи, много по-дълбок, отколкото би трябвало да бъде, бяха ясно насочени към Холи.
– Пусни го отново по-напред. – Стъпалата раздалечени и ръцете сгънати, Дмитрий гледаше екрана с мрачно внимание. – Увеличи мащаба на каквото и да е, което е прескочило от вампира към Холи.
Вивек го направи в мълчание. Червената искра всъщност представляваше много малка топка с шипчеста повърхност… а сърцето ѝ пулсираше в киселинно зелено.
– Майната му. – Венъм познаваше този цвят – беше същия нюанс, в който се бяха превърнали очите на Холи. – Юръм определено е докоснал Дейзи, променил я е.
– Вкарайте Кенаша тук веднага – каза Дмитрий, а тона му беше непреклонен.
– Той ще бъде недееспособен още известно време.
– Не, няма да бъде. – Лед във всяка дума. – Ако трябва, ще го задуша със собствената си кръв, за да се преборя с ефекта от отровата на Холи, но той ще говори с нас точно сега.
– Моята кръв ще подейства по-добре. Тя ще противодейства на отровата по-бързо. Илиум е в раздразнено настроение. Ще го помоля да излезе навън – на него ще му е приятно да довлачи задника. – Синьокрилият ангел обикновено имаше най-много жизнерадост от Седемте, но когато вчера Венъм го потърси, преди да се отправи към спаринг кръга, за да наблюдава Дмитрий, Аш и Джанвиер, беше намерил другия мъж замислен на покрива.
Илиум беше силен, жестоко силен, и колкото и мрачно ядосан да беше в момента, щеше да изплаши Кенаша. Това се съчетаваше добре с чувството за справедливост на Венъм.
– Направи го – каза Дмитрий.
Напускайки без повече думи, Венъм се отправи към един от балконите на кулата без парапети и сканира небето. Можеше да разговаря със сир с ума си, дарбата, която единствен възпитаваше у него Рафаел. Той обаче нямаше способността да се свързва сам с другите в Седемте – все още не. Но и не се нуждаеше от това.
Той имаше телефон.
Не забелязвайки в небето характерните сини крила със сребърни краища на Илиум и добре знаейки, че ангела обича всичко, свързано с технологиите, той се обади. Илиум отговори с необичайно кратък тон.
– Да?
– Имам нужда от услуга. Вземане. Заробил е една жена, когато тя е била твърде слаба, за да откаже.
– Ти винаги ми даваш най-хубавите подаръци. Къде?
Венъм му посочи местоположението, преди да добави:
– Холи го ухапа, така че ще е малко извън себе си.
Смях по линията, Илиум звучеше по-скоро като себе си, когато каза:
– Винаги съм харесвал малкото ти коте.
Ръката на Венъм се стисна върху телефона. Трябваше да се пребори с желанието да каже на Блубел да не нарича Холи така – това си беше лична игра между него и Холи.
– Благодаря за пикапа.
– Няма проблем. – Илиум затвори и след по-малко от пет секунди Венъм видя как формата му се стрелка от небето, за да се плъзне над върховете на ярко осветените небостъргачи. Беше като куршум, докато пресичаше Хъдсън, като там се спускаше толкова ниско, че преминаването му развълнува водата в разбиващи се вълни.
Да, смеещия се ангел, известен като Блубел, не беше в добро настроение.
Плъзнал ръце в джобовете на панталоните си, Венъм реши да изчака Илиум да се върне. Това, че искаше да се върне в апартамента си и да провери какво става с Холи, беше още една причина да се принуди да остане на място. Последният път, когато бе почувствал дори слаб проблясък на подобна закрила към някоя жена, тя бе негова годеница и вижте колко шибано добре се бе получило това.
И макар че Холи беше пораснала, тя си оставаше бебе в сравнение с него. Той не искаше да я докосне – е, можеше да я хвърли, за да я научи да приеме силата в себе си, но нямаше да я чука. Дори и ако тялото му започваше да се вълнува все повече и повече по този начин всеки път, когато я видеше.
– Господи. – Той поклати глава, когато отново забеляза Илиум над водите на Хъдсън; дори за Блубел скоростта на пикапа беше изключителна. Ангелът държеше Кенаша небрежно, като едната му ръка беше на тила на другия ангел. Крилете на Кенаша се бяха отпуснали безполезно. Изпразнените придатъци трябваше да създават огромно съпротивление, но Илиум не изглеждаше ни най-малко напрегнат.
Имаше причина някои архангели да пускат сигнали, за да привлекат Илиум на своя страна, за да заеме позиция на техен заместник. Мнозина смятаха, че все по-силния ангел трябва да започва да се измъчва от това, че заема по-ниска позиция в йерархията на Кулата от Дмитрий. Но отговора на Илиум винаги е бил категорично „не“.
Той беше избрал своята лоялност и тя не беше само към Рафаел, но и към Седемте.
– „Дмитрий е по-опитен и познава Сир от времето, когато той е бил достатъчно млад, за да може Рафаел да се отнася към него като към равен“ – бе казал веднъж ангела на Венъм. – „Аз пък някога бях бебе ангел, когато Рафаел ме спаси от реката, след като ме потопи. Следващият път, когато паднах в нея, ме измъкна Дмитрий.“
Той се засмя, златните му очи затанцуваха.
– „Не ми е писано да бъда заместник на Рафаел или да заемам позиция над Дмитрий. Властта не е всичко – връзките, които ни свързват един с друг, изковани от емоции, битки и приятелство, това ни прави силни.“ – Едно дивосиньо перо със сребристи краища се свлече на земята от крилете му, докато ги наместваше. – „Не, предназначението ми е да заема точно това място, което заемам сред нас.“
Тази дълбока за душата връзка щеше да се промени един ден в далечното бъдеще, съдбата на Илиум щеше да бъде написана със силата му. Но тя никога нямаше да се прекъсне. Седемте винаги щяха да имат гръба един на друг – и на Рафаел. Както архангел Елижа никога нямаше да се изправи срещу архангел Калиане.
Някога той беше най-доверения ѝ генерал и до ден днешен носеше тази лоялност в сърцето си.
По-малко от половин минута по-късно Илиум пусна треперещото тяло на Кенаша на балкона пред краката на Венъм.
– Това беше бързо – коментира Венъм.
Кацнал на балкона, Илиум сгъна крилата си.
– Надпреварвах се – каза той, а в очите му бушуваха емоции, които бяха съвсем човешки, каквито рядко се срещат при безсмъртни на възрастта и с мощта на Блубел.
– С кого се бориш? С Ели? – От всички Седем именно Илиум беше най-близък до ловната съпруга на Рафаел. – Не? Тогава трябва да е Аодан. – Другият ангел – и колега от Седемте – беше най-добрия приятел на Илиум. Двама напълно различни по характер мъже, Илиум и Аодхан се познаваха от детството си. Понякога, когато се сражаваха във въздуха, сякаш наблюдаваха две половини от едно цяло, реакциите им бяха толкова синхронизирани.
Илиум не отговори, челюстта му се сви.
– Защо крилата на приятеля ти приличат на тези на полуоскубано пиле? – Попита той точно когато Дмитрий излезе на балкона. – Харесва ми обаче ритмичното им потрепване.
– Това е работа на Холи. – Беше очевидно, че отровата ѝ все още причинява на Кенаша значителна болка.
– Това ме натъжава – каза Дмитрий без грам съчувствие. – Тъжно ми е за всички деца, които може би са видели това същество и са го помислили за пример за ангелоподобие.
– Не се притеснявай – отвърна Венъм със също толкова студен тон. – Той не лети. Кръвта на Дейзи е направила нещо с него.
Дмитрий коленичи до ангела, чиито очи бяха изпъкнали от главата му – дали от болка, или от страх, Венъм не можеше да каже.
– Дръж го спокойно.
Устните му се свиха при идеята да докосне другия мъж, но въпреки това Венъм коленичи и направи каквото поиска, за да може Дмитрий да използва спринцовките, които държеше в ръката си, за да вземе кръвни проби. Той протегна двете спринцовки с капачки към Илиум.
– Занеси ги в лазарета, за да започнат тестовете. Дръж ги внимателно. Не искаш случайно да смачкаш едната и да се замърсиш с кръвта.
Внимателно вземайки пробите, Илиум каза:
– Нямам никакво желание да приличам на оскубано пиле. Случвало се е, нямам желание да повтарям това преживяване. – Пауза. – Макар че… за да бъда ясен, приличах по-скоро на пухкаво пате – сладко, а не като че ли имах болест на линеенето. – Секунди по-късно Илиум изчезна в размаха на вятъра.
Венъм беше виждал как перата на Илиум се възстановяват след инцидент, но също така знаеше, че веднъж ангела е бил лишен от перата си като наказание за престъплението, че е говорил ангелски тайни на смъртна жена, за която скърби и до днес. Последното се бе случило преди времето на Венъм.
– Различни ли бяха перата на Илиум, преди да ги загуби за първи път? – Попита той Дмитрий, осъзнавайки, че просто е предположил, че са се възстановили идентични с оригиналните.
Дмитрий хвана устата на Кенаша, принуди я да се отвори с висините на хватката си.
Готов, Венъм използва джобното си ножче, за да разреже собствената си китка, след което капна кръв в устата на презрения ангел.
– Не – каза Дмитрий, когато гърлото на Кенаша започна да се движи спазматично. – Тогава нашия Блубел нямаше среброто. – Слаба усмивка. – Преди беше суетен. Представи си колко по-зле е станал, когато сред нишките са започнали да се появяват блестящи сребърни нишки.
– Когато си толкова красив – каза Илиум, като се издигна да завие от другата страна на балкона – нямаш друг избор, освен да бъдеш суетен. – Той излъска ноктите на ръката си, после духна по тях и в този миг отново беше ангела, когото Венъм познаваше: интелигентен, щедър и с топла закачливост в него.
Повечето безсмъртни отдавна бяха загубили тази игривост. Дори и Венъм.
Кенаша се задушаваше и плюеше, но Дмитрий беше неумолим. Венъм лесно можеше да дари толкова кръв за кратко време, но скоро щеше да се наложи да се нахрани, за да компенсира. Нямаше да е слаб, ако не го направи, но щеше да е по-слаб, а Венъм предпочиташе да е в пълна сила. Когато китката му започна да заздравява, той я разряза отново.
Отне му много повече време, отколкото бе предполагал, докато тялото на Кенаша спре да трепери.
– Холи е силна – промърмори той, доволен дълбоко в себе си.
– Искаш ли да хапнеш? – Илиум протегна собствената си китка. – Това е първокласна кръв, достъпна само за малцина избрани.
Венъм усети как устните му се надигат.
– Благодаря. – Той нямаше проблем да взема кръв от колегите си от Седемте – както нямаше проблем и да дарява кръв на свой ред. А когато ставаше дума за Илиум, трябваше да изпие само малко количество.
Блубел беше много силен.
Не толкова силен, колкото Рафаел, но повече от достатъчно силен, за да може един ден Венъм да знае, че ще погледне нагоре към небето и ще види архангел с крила от синьо, блестящи със сребърни нишки.
Сърцето му се свиваше, когато си помислеше за този далечен момент във времето.
Колко по-лошо трябва да е за Дмитрий, който бе наблюдавал израстването на Илиум и Аодхан? Защото, както луната следва слънцето, когато Илиум се издигне, за да стане архангел, Аодхан щеше да тръгне с него като негов заместник. Ангелът с крила от разкъсана светлина беше най-трудния за опознаване от Седемте… и въпреки това той беше дал на Венъм необикновен дар.
– „Ти си силен“ – бе казал тихо Аодхан преди сто години. – „Очите ти може и да са на гад, но имаш сърце на лъв. Изискваш света да ти се кланя. Бих искал да имам твоята смелост, Венъм.“
Когато кръвта на Илиум попадна в кръвообращението му, Венъм усети как вените му пулсират и се надяваше, че Аодхан е намерил собственото си лъвско сърце в Лумия, където ангела бе придружил Рафаел и Елена за срещата на Кръга. Това лъвско сърце винаги е било там; Аодхан беше воин през цялото време. Беше изгубил вярата си в себе си след един ужасен акт, който едва не сложи край на светлината му – но тази вяра се връщаше. И Аодхан, когото Венъм само бе зърнал, се появи.
– Благодаря – каза той и след около десет секунди вдигна глава от китката на Илиум. – Джанвиер ми каза, че фирмата на Елена сега прави ароматизирана първокласна кръв. – Винаги му се струваше истерично, че ловеца от гилдията е попаднал на бизнес, който обслужва строго вампирска клиентела.
– Според списание „Immortal Insider“ това е един от горещите нови бизнеси в Манхатън. – Илиум прокара пръсти през косата си, като след това черните кичури със сини връхчета се върнаха на мястото си около лицето му. – Трябва да посетиш някое от техните кръвни кафенета – каза той с прямо лице, опровергано от забавлението в очите му. – Това ще даде на бизнеса голям рекламен тласък сред модната публика.
Венъм изхърка, не искаше да се превръща в момче от плаката за ароматизирана кръв. Какво, по дяволите?
– Мисля, че нашия гост е напълно в съзнание. – Дмитрий се изправи на крака.
Това направи и Венъм, докато Илиум продължаваше да се носи точно край ръба в непринудена демонстрация на брутална сила. Те любезно позволиха на Кенаша да се изправи на крака, макар че това в най-добрия случай беше съмнителна любезност, тъй като ангела изглеждаше уплашен от пропастта на метри от него. А това беше повече от жалко. Като ангел другия мъж би трябвало да се чувства много по-удобно тук от Венъм или Дмитрий.
От друга страна, крилата му изглеждаха още по-безполезни сега, когато стоеше. Мускулите и сухожилията бяха увиснали като на марионетка с отрязани конци.
– Сигурен ли си, че не си болен? – Попита Венъм, загрижен за Илиум и другите ангели от Кулата.
– Ако съм, то е заради кръвта на Дейзи – промърмори Кенаша. – Тя направи нещо с мен.
– Някой от твоите ангелски приятели показва ли подобно изтощение на крилата?
Кенаша пребледня под среднощния студ на гласа на Дмитрий – трепереща фигура, обрамчена от светлините на град, който не познаваше значението на съня.
– Не. Не съм казал на никого от тях за нейната кръв. Аз съм единствения, който е пил от нея. – Той прокара разтреперани ръце по предницата си в напразно усилие да изглади бръчките в синкавото кадифе на богато украсеното си връхно палто. То беше украсено с две ленти от жълт брокат и жабешки закопчалки.
Венъм се зачуди какво ли би помислила Холи за сарториалния избор на Кенаша.
Дмитрий установи мимолетен визуален контакт с Венъм, предавайки щафетата, тъй като Венъм знаеше повече за ситуацията. Проблемът беше, че Кенаша не можеше да срещне очите на Венъм – ужаса му от погледа на Венъм беше по-силен от общия страх, който го беше сковал и смразяваше въздуха. Няма значение. Не беше като ангела да може да се измъкне с лъжа, не и при положение, че Венъм, Дмитрий и Илиум бяха съсредоточени върху треперещото му лице.
– Разкажи ни как точно намери Дейзи.
Назад към част 18 Напред към част 20
