Глава 24
Дъхът на Холи се изтръгна от нея.
Косата падаше около лицето му, а очите му блестяха в избледняващата нощ, Венъм притисна китките ѝ от двете страни на тялото. Гърдите му се надигаха, ризата му беше мръсна и скъсана. А усмивката му, тя беше нещо като първична красота.
Холи не се замисли. Тя просто вдигна глава и улови устните му със своите.
Венъм я избута обратно надолу, тялото му беше еротично тежко, а езикът му се впиваше в нейния. Зъбите ѝ го пронизаха. Той не обърна внимание на това. Окуражена, тя облиза с език собствените му зъби. Той издаде звук, който тя не можеше да опише, освен че не беше човешки. Ерекцията му се превърна в марка срещу нея и той нарочно преряза устните ѝ.
Тя изсвири и той отпи от нея.
Холи изстена, гръбнака ѝ се изви. Не знаеше, че да се храниш от него може да бъде еротично. След като освободи китките ѝ, той плъзна ръце надолу по тялото ѝ и прокара палци по страните на гърдите ѝ, докато устата му се движеше надолу по челюстта ѝ и стигаше до уязвимото ѝ гърло. Захапа я и там, достатъчно, за да пусне кръвта ѝ, но не достатъчно, за да я нарани.
Хранеше се на малки глътки, сякаш тя беше предястие към основното ястие. Не разкъса ризата ѝ. Разкопча копчетата едно по едно, като използваше двете си ръце, за да разтвори страните и да разкрие гърдите ѝ, преди да наведе глава и да улови в устата си едно напрегнато, чувствително зърно… а след това я пощипна и там.
Холи изкрещя, без да се интересува кой може да я чуе.
Венъм прокара език по плътта ѝ, а ръката му – по пренебрегнатата ѝ гърда. Тя знаеше, че е твърде малка, но той правеше неща с възглавничката на палеца си, които караха краката ѝ да се подкосяват, а тялото ѝ да се извива. Тя събу обувките и чорапите си, опита се да намери опора в земята, но тя все изчезваше под мъглата на нуждата.
Усмихвайки ѝ се, когато вдигна глава, Венъм каза:
– Харесва ми твоя писък.
Беше разкопчал дънките ѝ и ръката му беше между краката ѝ, преди тя да успее да обработи думите. Тя отново изкрещя, а стегнатото ѝ тяло се разпадна върху пръстите му. Когато той свали панталоните ѝ, за да разкрие дантелените бикини с цвят на праскова, които носеше отдолу, тя не се почувства ни най-малко изложена на риск. Извивайки се с първичната скорост, която той ѝ беше показал, че притежава, тя смени позите им.
Той я остави да разкопчае ризата му, за да разкрие твърдата, тонизирана повърхност на гърдите му. Кожата му беше същата красива, обгоряла до кафяво, както на лицето му.
– Ти ходиш без риза? – По-възрастните вампири трудно придобиваха тен, но цветът на кожата на Венъм беше естествен – все пак трябваше да е по-блед по частите на тялото му, които най-често бяха покрити.
– Прекарвах много време на открития тренировъчен ринг, докато ме нямаше – каза той, лежейки там, без да се притеснява, че някой може да ги нападне. – Продължително бойно обучение.
Холи обичаше да го гледа как се движи, когато се спазарява – макар че никога нямаше да му го каже. Наведе се и прокара ръце по безмилостно тонизираната плоскост на гърдите му, преди да притисне устни към кожата му. Контактът не беше достатъчен. Тя искаше да се търка в него, искаше да бъде кожа до кожа много по-интимно.
Седна върху тялото му и тръгна да сваля ризата си, когато крилата в нея се разпериха в силен взрив.
– – –
Венъм знаеше, че прави грешка, но това беше най-еротичната грешка в живота му. Той гледаше с едва овладяно очакване как Холи разкопчава ризата си, разкривайки стегнатите буци на гърдите си, а пухкавата плът накара пръстите му да се свият в тревата. Тя му се усмихваше по един леко хищнически начин, който го накара да се почувства малко преследван.
Това се хареса на Венъм. Никоя жена не го беше гледала по този начин.
Сякаш беше нейна плячка.
След един удар на сърцето гърба ѝ се изви рязко, главата ѝ падна назад, а гърдите ѝ започнаха да горят с киселиннозелено сияние, което се оформи във формата на крила. Не ангелски крила. Не птичи крила. Странни, назъбени крила с остри ръбове, които изглеждаха така, сякаш могат да те порежат. Цветът беше вещерско зелено, киселинно зелено и светло, светлозелено, пулсиращи нюанси, които се разяждаха достатъчно ярко, за да светят в тъмнината.
Той се надигна в седнало положение, а ръцете му бяха на кръста ѝ.
– Холи!
Пръстите ѝ се вкопчиха в него, стиснаха го толкова здраво за бицепса, че ноктите ѝ се врязаха в кожата му. Болка, осъзна той, тя изпитваше болка. Той взе единственото решение, което можеше да вземе. Използвайки зъбите си, за да разкъса вената на китката си, той я задържа над устата ѝ. Не знаеше дали кръвта му ще ѝ помогне да се пребори с това, или само ще подсили ефекта, но трябваше да опита.
Гърлото ѝ се раздвижи. Отново и отново кръвта му се плъзна по гърлото ѝ.
Крилете затрептяха… и угаснаха.
Главата на Холи се изправи в нормално положение. Избърса със задната част на ръката си през устата, кръвта размаза белия цвят на ризата ѝ и го погледна с ясни очи.
– Какво ще стане сега?
Умирам ли? – Беше незададения въпрос в тези очи, лишени от всички щитове, от всички защити.
– Ще ме екзекутираш ли?
Венъм я хвана за тила и я придърпа към себе си.
– Сега – каза той – ще намерим някои отговори.
– – –
В десет часа на следващата сутрин, когато излезе от душа и започна да се облича, гърдите на Холи все още я боляха. Беше почивала около пет часа в тъмнина и без сънища, което беше достатъчно, за да не се чувства като зомби.
Удивително, но всъщност беше заспала по време на краткото пътуване обратно към кулата, след като бяха напуснали Сентръл Парк, тъй като беше толкова изтощена, че се чувстваше изцедена. Събуди се, когато Венъм отвори вратата на своето Бугати откъм страната на пътника в гаража на Кулата, и сърцето ѝ се разтуптя от това, което предстоеше да се случи.
Той бе прокарал пръсти по бузата ѝ, а погледа му бе неразгадаем.
– Не си в състояние да водиш дискусия с Дмитрий, котенце. Поспи малко. Ще поговорим на сутринта.
Сега беше сутрин и тя трябваше да се изправи пред съда, който се опитваше да избегне толкова дълго време. В известен смисъл беше облекчение, че всичко е наяве. Вече не трябваше да крие воя на другостта в себе си, нещото, което ставаше все по-силно. Нямаше повече да се преструва, че се подобрява.
След като навлече чифт елегантни черни дънки, Холи се вгледа в голата си горна половина в огледалото, забутано в ъгъла на стаята ѝ. То беше свободностоящо с богато украсена рамка, която тя беше боядисала в розово. Това, което огледалото отразяваше, беше гладка, неопетнена кожа. Тя прокара пръсти по централната линия на гърдите си. Плътта я болеше, но нямаше видими синини. Само една вътрешна.
Когато ръката ѝ докосна леката извивка на гърдите ѝ, тя спря, погледна се отново, този път като жена. Тялото ѝ беше стройно, но през годините след нападението бе натрупало лек слой мускули. Гърдите ѝ обаче бяха точно със същия размер като тогава – винаги се бе надявала, че ще станат по-големи, ако има деца, но сега беше отчасти вампир. Независимо от всичко, тялото ѝ сравнително бързо щеше да се върне в същото състояние.
В нея блестяха прорязани зелени очи, мъж, който не виждаше нищо нередно в малките и стегнати буци.
Цвят заля бузите ѝ, поведението ѝ от предишната нощ беше малко смущаващо в ярката светлина на деня. Какво си беше помислила?
Възторг. Горещина. Опасен, красив мъж, който не се страхуваше от нея.
Сърцевината ѝ се стегна, тя се обърна настрани, за да вземе тъмнорозов потник и го навлече. Върху него навлече друг потник в кървавооранжево, като наслои двата така, че да се виждат и двата цвята. Покриваше всичко много прилежно. Ако сестра ѝ носеше това, майка им щеше да я нарече „реклама“ – Дафни Чанг не беше от най-еманципираните жени, що се отнася до представите ѝ за подходящо облекло.
По-щедрите активи на Мия имаха склонност да преливат през горнището на банския. Винаги правеше физиономии, когато Холи се обличаше в потници, завиждайки, че не може да ги носи, без да рискува да се развали гардеробът. На свой ред Холи жадуваше за пищните и красиви сутиени в скрина за бельо на сестра си. Една незабравима вечер, докато Холи беше в гимназията, Мия ѝ беше помогнала да натъпче сутиен, пълен с кърпички, за да може да види какъв ще бъде, когато гърдите ѝ пораснат.
Усмихвайки се въпреки възела в стомаха си, тя взе телефона си и се снима, след като си беше навлякла дълга сребърна верижка с малка бутилка в края. В това шишенце имаше искрящ „пикси прах“. На верижката имаше и малка черна обувка с висок ток, както и също толкова малка ножица, изкована от сребро. Мия беше подарила на Холи дългото колие на осемнадесетия ѝ рожден ден.
Тя добави послание към картинката, такова, каквото можеш да изпратиш само на сестра, с която си играл, с която си се карал и с която си израснал:
„Мисля за теб, цици.“
Мия сигурно беше будна, въпреки че работеше нощна смяна, защото отговора ѝ дойде веднага.
„Глупавите цици ме болят, защото реших да тичам и не носех подходящата опора. Прибери косата си на опашка. Чу ли, че Уесли се пробва за младежката филхармония?
Алвин спомена, че Уес обмисля това, когато отидох да гледам бейзболния му мач миналата седмица. Самият той талантлив цигулар, петнайсетгодишния Алвин се интересуваше повече от това да бъде в хеви метъл група и в момента се подвизаваше с подмолно пробито ухо под рошавата си прическа – работеше по теорията да иска родителска прошка, а не разрешение.“
Холи му беше купила малък шип за рождения му ден.
„Кога са пробите?“
„Мисля, че след месец.“
Холи си отбеляза, за да може да се обади на брат си за късмет, след което изпрати отново снимката си, след като прибра косата си на опашка, както я беше посъветвала Мия:
„Моите искрящи боядисани ботуши или тези със слънчогледите?“
Холи беше купила и двата чифта в един благотворителен магазин за двайсет долара, а после се беше заела да ги украси.
„Искрящи. – Думата беше последвана от усмихнато личице. – Радвам се, че се върна, Мей Мей.“
„Аз също, джи джи.“
След тази размяна на ласки между голямата и малката сестра, тя реши да изпрати съобщение на двамата си братя, после да се обади и на родителите си – и тогава осъзна какво прави: сбогува се. Защото Холи щеше да се бори до смърт, за да живее… но не и ако това означаваше да освободи чудовищното и кръвожадно нещо в нея.
– Чух, че съскаш на красиви млади мъже – така майка ѝ започна разговора. – Щях да ти се обадя, но тъй като си излязла толкова късно с онзи красив млад мъж, реших да изчакам. Е?
– Той не е млад мъж. Той е един от най-могъщите вампири в града.
– Трябва да го поканиш на вечеря.
Холи за миг се разсея от идеята за Венъм на масата на майка ѝ. Злата му усмивка със сигурност щеше да очарова Дафни. Отърсвайки се от странно привлекателната представа, тя успя да подтикне разговора към други въпроси, след което заговори с баща си, след като майка ѝ трябваше да се отбие, за да се справи с клиент.
– Добре ли си, Холи? – Попита по своя нежен начин Алън Чанг.
– Да, татко. – Холи не го беше наричала така от години, но днес се чувстваше като малко момиченце, което има нужда от бащината си прегръдка.
За последен път.
Приключвайки разговора твърде кратко време по-късно, когато срещата ѝ с Дмитрий се очертаваше на хоризонта, тя обу черните ботуши, които беше прекарала два уикенда в боядисване, така че да блестят на светлината, но не прекалено много. Освен това имаха достатъчно висок ток, за да не се чувства лилипутка до всички високи хора, които обитаваха Кулата. Сякаш имаше изискване за височина или нещо подобно.
– Хубавите неща идват в малки опаковки – напомни си тя, докато навличаше дебел черен часовник на лявата си китка, след което добави куп цветни гривни, които беше взела от един магазин в Джаксън Хайтс.
Очите, които се взираха в нея, оставаха твърде сурови, твърде уплашени.
Изваждайки козметиката, която сестра ѝ я беше научила да използва, когато бяха тийнейджърки, тя се съсредоточи върху тези очи, оцветявайки клепачите си в розово-оранжева шарка от замазки, която вероятно беше прекалено, но на кого му пукаше, когато така или иначе полудяваше. Миглите ѝ бяха намазани с гъста черна спирала, след като с блестящ сребрист молив очерта долния клепач.
Готова, както никога досега, тя излезе от стаята си и започна да върви към асансьорите. Сърцето ѝ биеше като студен барабан, а кожата ѝ беше ледена. Когато обаче вратите на асансьора се отвориха, за да открият Венъм, тя не се поколеба, а просто влезе направо вътре. Защото от деня, в който за първи път чу психотичния шепот на глас, който не беше нейния, знаеше, че това ще се случи.
Той натисна бутона за етажа на Дмитрий и очите ѝ се спряха на ръката му, на пръстите, които бяха галили тялото ѝ, стиснати в косата ѝ.
Без да е готова да мисли за това как той я е накарал да се почувства висцерално жива, тя каза:
– Каза ли вече на Дмитрий?
– Не. Можеш да му кажеш.
Холи сгъна ръце на гърдите си.
– Никога досега не е било така. Бях сияеща, нали? – Едва бе доловила отблясъците му, преди агонията да извие гръбнака ѝ – напразен опит за бягство.
– Криле – каза Венъм с поглед към нея, който тя не беше готова да срещне. – Неестествени, назъбени крила, светещи в гърдите ти.
Холи кимна, сякаш разбираше безумието на всичко това. Когато ръката на Венъм стигна до горната част на корема ѝ и той взе деликатния комплект висулки на дългата ѝ сребърна верижка, тя не го спря.
– Подарък от сестра ми – каза тя, отказвайки да признае къдриците на желанието, предизвикани от самата му близост, от чистия му, свеж и неоспоримо мъжки аромат. – Ножицата, защото ѝ шиех дрехи още в гимназията. – Горнища, които ласкаеха пищната фигура на Мия и същевременно не скандализираха консервативните им родители. – Високият ток, защото обичам обувки. – Тя посочи надолу към ботушите си. – И прашеца на пикси, защото…
Венъм не излезе от асансьора, когато вратите се отвориха, а незащитените му очи се спряха на избледняващата ѝ усмивка.
– Защото си мечтателка.
– Веднъж. – Холи дръпна огърлицата и излезе, за да посрещне онова, което можеше да се окаже последния час от живота ѝ.
Назад към част 24 Напред към част 26
