Месец: декември 2023

ЕЛИС

– Хайде, Ела, ще го изпуснем – изсъска Гарет, стисна ръката ми и ме разтърси, за да ме накара да се събудя.
Аз изстенах и го отблъснах, като придърпах възглавницата върху главата си, за да се опитам да се предпазя от света, но, разбира се, той не се съгласи.
– Чух, че Талия има клиент с фетиш към бонбоните, който ще дойде тази вечер – добави той изкусително и стомахът ми се сви.
Вечерята тази вечер беше останала пица от снощи, която мама ни беше дала, преди да излезе за смяната си в клуба. Разбира се, снощи бяхме изяли почти цялата пица, така че на мен и Гарет ни остана точно по едно студено парче. Това не беше достатъчно.
– Сигурен ли си, че това ще си струва? – Попитах, надничайки изпод щита на възглавницата си.
– Да – усмихна се той. – Видях я да тренира за него онзи ден и изглеждаше толкова готино. Трябва да отидем да я видим лично.
Захилих се и му позволих да ме издърпа изпод завивките, като набързо сплетох дългата си до дупето руса коса и навлякох пуловера, който ми предложи. Беше стар и добре износен, но все още мек и топъл, а освен това миришеше на него, което означаваше, че мирише на дом. Никой от нас не спомена факта, че мама ми беше обещала нов пуловер преди два дни, когато последният ми хубав пуловер се беше разкъсал. Не че щях да го кажа. Но единствената причина, поради която той се беше оказал наполовина скъсан и безполезен, беше, че отново се бях скарала с Терънс Патриус. Мама ми беше крещяла около час без прекъсване и когато накрая ѝ казах, че той я е наричал евтина и мръсна курва, докато ми е предлагал да ми плати една аура, за да му смуча хлъзгавия член, тя просто се беше сгърчила и ми беше казала, че е трябвало да му поискам пет и тогава може би щях да мога да си купя дрехи.
Тогава Гарет се беше впуснал в моя защита и, разбира се, мама просто беше вдигнала ръце нагоре и беше тръгнала на смяна, крещейки нещо за това, че сега трябва сама да глътне един хуй, за да ми купи нов пуловер.
Нямаше обаче никакъв нов пуловер, така че кой може да каже дали е имало пенис, който да преглътне, но бях на четиринайсет и колкото и да уважавах нещата, които майка ни правеше, за да плаща сметките, никога нямаше да живея така.
Особено не заради една мизерна аура от гадния Терънс.
След като тя си тръгна, Гарет се беше разсърдил, после отиде, взе този пуловер от гардероба си и ми го даде назаем. И двамата знаехме, че има само два такива, от които може да предложи, и че този е по-хубавият, но знаех, че е по-добре да не се опитвам да му откажа, когато той се грижи за мен. Това само го ядосваше. И после се натъжаваше. Понякога казваше неща за живота, който трябваше да живеем, но аз просто свивах рамене. Не бях от хората, които живеят в мизерия. Просто възлагах надеждите и мечтите си на бягството, което щяхме да направим някой ден в бъдещето. Гарет учеше до припадък, за да се опита да получи стипендия за Академията „Аврора“, и ако по някакво чудо я получи, съдбата ни щеше да се промени веднъж завинаги.
– Чух, че днес Терънс Патриус се е озовал в кабинета на медицинската сестра в училище – каза небрежно той, докъто обувах изтърканите си маратонки и го последвах през входната врата.
– Явно някой го е пресрещнал, завързал го е за онова голямо дърво в средата на училищния двор, след което го е принудил да впие дълбоко гърло на една от тези гадости, неядливи хотдогчета от столовата.
– Наистина ли? – Попита Гарет, а ъгълчето на устата му потрепна от забавление.
– Да. А след това прикрепиха към гърдите му бележка с надпис: „Дължа ти една аура“ и я подписаха от господин Н Дог“.
Гарет избухна в смях, губейки сериозността, както очаквах, а аз му се усмихнах, свивайки пръсти, докато усещах жилото на напуканите си кокалчета покрай спомена за това, как удрях с юмрук по лицето онзи задник. Разбира се, училищната медицинска сестра беше излекувала лицето му веднага, но аз бях останала да страдам. Не че бях огорчена от това или нещо подобно.
– Чух, че бележката включвала и оценка на работата – небрежно добави Гарет.
– Една звезда – за такъв всемогъщ пенис със сигурност не си добър в смученето му. Слабо усилие – не бих препоръчал.
Избухнах в смях точно когато стигнахме до подножието на стълбите в нашия жилищен блок и бързо захлупих устата си с ръка, за да го заглуша, докато Гарет ме стрелна с предупредителен поглед.
Наистина не биваше да излизаме по улиците след тъмно тук и двамата го знаехме. Бяхме непробудени и нямахме никаква магия, за да се предпазим, а и никой от нас все още не беше излязъл от формата си на Орден. Така че това определено беше лоша идея.
Но Джинет беше тренирала това движение цяла седмица, както и се хвалеше с него пред всеки, който искаше да я слуша, и ние не успяхме да устоим на желанието да заложим какво ще се случи, когато го изпълни за своя клиент. Моят глас беше, че той ще се задейства с члена в момента, в който блясъкът попадне на лицето му. Гарет залагаше на това, че пичът наистина ще се заеме с члена си, преди тя да свърши – но само за около десет секунди.
Победителят получаваше правото да се хвали, а аз обичах да се хваля и да размазвам лицето на брат ми, когато знаех за победите си.
Гарет отвори вратата и двамата затаихме дъх, докато надничахме в тъмната улица отвъд. Уличното осветление точно пред сградата ни беше угаснало преди няколко месеца и нямаше признаци някой да дойде да го поправи.
Навън беше доста тихо – все още имаше много градски шум, коли с клаксони и хора, които се смееха и крещяха, но нямаше и следа от магически експлозии, гневни гласове или страховити писъци. Да се надяваме, че това означаваше, че бандите са заети да тероризират някои други части на града тази вечер.
Гарет ме хвана за ръка и аз му позволих, защото знаех, че така се чувства по-добре, когато знае, че ме държи. Но и двамата знаехме, че ако нещата там се объркат, единственото, което можем да направим, е да бягаме и да се надяваме да не умрем.
– Последният там трябва да върже един от пискюлите на мама към училищната си чанта като аксесоар – подиграх се аз, преди да се хвърля напред и да повлека брат ми със себе си в нощта.
Спринтирахме надолу по улицата, прегръщайки сенките, и се втурнахме покрай няколкото блока, които отделяха нашата жилищна сграда от „Искрящият Уран“, преди да се гмурнем в една странична уличка, която миришеше на урина и евтин секс. Заобиколихме бездомника, който спеше до редицата контейнери за боклук, след това заобиколихме двойката, която се търкаляше в сенките до мръсната стена, преди най-накрая да стигнем до страната на сградата, където работеше майка ни.
Заобиколихме отзад и намерихме вратата, затисната с тухла, както обикновено, и бързо се вмъкнахме вътре.
Гарет ме дари с усмивка, която знаех, че означава „ура! Бандите не са ни убили тази вечер“ и аз му отвърнах със същото.
Един от откачалките ни видя как се промъкваме и ни хвърли око, докато тичахме по късия коридор и Гарет отвори скритата врата, вградена в стената там. Това не беше точно най-добрата скрита врата на света и можеше да се видят очертанията ѝ, когато осветлението беше включено, но воайорите харесваха тръпката да се убедят, че никой не знае, че са тук.
Промъкнахме се по тесния, скрит коридор и Гарет бързо отвори частната стая там, преди да се промъкне вътре и да я заключи зад нас в момента, в който го последвах.
В малката стая имаше един стол, поставен до малка масичка, на която имаше избор от лубриканти, помощни средства за мастурбация и бутон за спешно повикване – за всеки случай, ако някой от жокеите, които обичат да се самозадушават, изпадне в беда.
Нито Гарет, нито аз заехме този стол. И двамата знаехме, че персоналът по почистването прави минимума от всичко тук и нямах намерение да се заразявам с мантикраби или сифилис, седейки върху някоя от повърхностите.
Преместихме се, за да застанем пред еднопосочното огледало на стената, и аз проклех, когато осъзнах, че сме закъснели.
Джинет вече беше там, танцуваше по цици на музика, която не можехме да чуем, докато Джон я гледаше с желание в очите и ръцете му се търкаха нагоре-надолу по бедрата.
Потръпнах, а Гарет задуши смях, докато не за първи път се запитах защо се подлагаме на тази гадост. Но тук беше трудно да имаш хобита за две разорени деца, а и това ни разсмиваше, ако не друго.
Но когато Джинет се премести да танцува с разтреперано дупе в лицето на Джон, сърцето ми заби малко по-бързо в очакване на големия финал и славата, която със сигурност щях да получа, когато спечеля залога. Ритъмът спадна, Джинет падна напред, за да докосне пръстите на краката си, и го пусна, като пръдна право в лицето му и предизвика експлозия от пегаски блясък от дупето си, който напълно покри лицето и горната част на тялото на пича.
Човекът изстена, удвои се, така че лицето му почти се заби в дупката на задника ѝ, и се хвана за панталона, докато правеше бърза дръпка в тях.
– Да! – Възкликнах, когато от мен се изтръгна смях, а очите на Гарет се разшириха от тревога, тъй като двойката в стаята, която шпионирахме, погледна в наша посока. О, по-дяволите.
Гарет грабна ръката ми, отключи вратата и след по-малко от един удар на сърцето ние се втурнахме по коридора, задушавайки се от смях и задъхвайки се, докато натискахме краката си, колкото ни стигаха силите.
Стигнахме до бара и Гарет ме повлече надолу, за да се скрия под него, преди някой да ни забележи.
– Аз спечелих – подканих аз, като вдигнах ръка за петица, а той ми извъртя очи.
– Да, да. Ти спечели.
Дланта му се удари в моята в потвърждение на победата ми и аз се събудих с изтръпване, като се изправих и се загледах във все още изтръпналата си длан.

Поех си няколко разтърсващи дълбоки вдишвания, сърцето ми се разтуптя от спомените за адреналина от бягането покрай Гарет, а спомените за онази нощ ме приковаха толкова силно, че сякаш буквално току-що се бяха случили.
Усещах топлината на пуловера му, който галеше тялото ми, чувах звука на смеха му, който звучеше във въздуха, и когато затворих очи, ми се струваше, че почти мога да се обърна и да го достигна.
Белият яспис, който висеше от гривната на китката ми, се усещаше топъл върху кожата ми и аз го погледнах надолу, обръщайки го с настървение. Леон беше сигурен, че няма да можем да разкрием тайните му без малко от кръвта на Гарет, но аз бях сигурна, че паметта му най-малкото е била подсилена от кристала.
Косата ми се раздвижи срещу ухото ми и със закъснение осъзнах, че Райдър е свободно увит около врата ми във формата си на василиск, а главата му се повдига бавно преди да допре люспестия си нос до бузата ми.
Протегнах ръка, за да прокарам пръсти по гръбнака му, след което се измъкнах от леглото, като се покатерих върху краката на Гейбриъл и се усмихнах при вида на Леон, който се гушкаше в Данте.
Преминах през стаята безшумно, за да не ги безпокоя, и взех дневника на Гарет от вещите си в подножието на леглото, преди да прекося стаята и да поема по малкото, извито желязно стълбище към люка на покрива. Когато излязох на хладния въздух над крепостта Оскура, открих, че небето бледнее с наближаващия изгрев на изток и птиците пеят в лозята, които се простираха във всички посоки на километри около нас. Снощи се бяхме върнали тук от хижата, а майката на Данте беше изпрала всичкото ни бельо и беше почистила цялото жилище на сина си, докато ни нямаше. Тя определено нямаше нужда да ни обгрижва по този начин, но не можех да отрека, че се чувствах някак приятно да ми бъде майка.
Взех едно топло одеяло от купчината, която Данте беше оставил тук, и се завих в него, докато заемах един стол с изглед. Райдър остана увит около врата ми, докато започнах да прелиствам добре изтърканите страници за стотен път, и се радвах, че е с мен, за да ме подкрепя. Кожата му се беше затоплила до моята, така че той беше като малък шал, който задържаше общата ни топлина.
Освен уликите, които бяхме отключили в хижата, бяха минали месеци, откакто не бях откривала нищо ново в безбройните драскулки, скици и бележки, които изпълваха дневника, но този сън ме накара да се почувствам толкова близка с брат ми, че просто бях погълната от нуждата да опитам отново. Може би отключването на страницата, отнасяща се до самоличностите, които той може би използва сега, щеше да ми отвори още една тайна, която да открия.
Прелиствах страница след страница, върховете на пръстите ми проследяваха рисунки и думи, докато мълчаливо молех брат си, звездите или някой шибан там, който можеше да ми обърне внимание, да ми даде още някакви улики в това.
Точно когато обърнах последната страница в дневника, слънцето се изкачи на хоризонта и първите лъчи на зората се разляха над мен, карайки ме да вдигна глава, за да го погледна.
Райдър се премести в косата ми, като му се изплъзна ниско съскане, докато се плъзгаше по врата ми. Погледнах назад към него, когато той се придвижи към дневника, и дъхът ми секна, когато погледнах надолу към страницата, която държах отворена.
Преди това на нея имаше само слаба скица на океана и изглед към хоризонта, но докато гледах, златното мастило започна да рисува шарки върху това изображение, а линиите бавно оформяха карта на цяла Солария пред очите ми.
Вгледах се в нея и намокрих устни, докато попивах имената на градовете, селата и селищата по цялата карта, внимателно изписани с почерка на Гарет.
Прокарах върховете на пръстите си по златните линии с учестен пулс и когато проследих едно място в центъра на страницата, четка от магията на брат ми докосна кожата ми.
Затворих очи в съсредоточеност, разплитайки грижливо прикриващите заклинания и използвайки силата си, за да призова нещото, което беше скрито от мен там. Когато ги разчупих, от страницата падна солидно кубче и само скоростта на дарбите ми позволи да го хвана, преди да падне на пода.
Отворих юмрук и се намръщих на златното кубче, разпознавайки го като едно от онези, които използвахме в Арканните изкуства, за да се опитваме понякога да предсказваме бъдещето.
Да хвърляш със зар означаваше да следваш призива на съдбата и изобщо да не ѝ влияеш, а сърцето ми се разтуптя, докато се взирах обратно в картата, откривайки думи, изписани по дъното ѝ.

Съдбата ще ме води. Дано дълго ме крие.
Докато моят ангел ме намери.

Райдър се измъкна от тялото ми, преминавайки обратно във формата си на фея, когато падна на земята, и мълчаливо взе дневника от мен. Той се приближи до ръба на частния балкон, който Данте си беше създал тук горе, и вдигна книгата на слънчевата светлина.
Аз също се изправих, оставих одеялото да се свлече в краката ми и обърнах замислено зарчето между пръстите си.
– Мислиш ли, че това означава, че той наистина е избягал? – Въздъхнах, надеждата стискаше сърцето ми в клещи, докато не можех да не погледна към хоризонта и да не се запитам дали брат ми не е някъде там, да гледа същия изгрев като мен и да чака да го намеря.
Дали беше видял статиите за мен във вестниците? Дали сега е имал няколко улики за живота ми, за които да се хване, докато продължава да се крие от чудовището, което се е опитало да го вкара в клетка?
– Мисля, че това означава, че е планирал – застрахова се Райдър, който никога не е разчитал на нещо толкова неосезаемо като надеждата, и аз прехапах език, докато няколко сълзи ми се изплъзнаха и се спуснаха по бузите ми при думите му.
Райдър се обърна рязко към мен, усещайки пробождането на болката, която беше причинил със съмнението си, и се намръщи, като хвана ръката ми и ме дръпна по-близо до себе си. Не носех нищо друго освен блузата му от предишния ден и хладният въздух смразяваше голите ми крака, но това не ме интересуваше, имах нужда да видя дали той може да ми повярва в това. Дали ще бъде с мен в това.
– Просто не искам да залагаш всичките си надежди и желания на това, бебе – изръмжа той. – Не и когато няма никакви доказателства, че той е успял да го направи.
Кимнах мълчаливо, опитвайки се да преглътна сълзите си, но когато хватката на Райдър се затегна върху ръката ми, той изкара тази болка от мен, вместо да ми позволи да се отдръпна в нея.
В гърдите ми се разнесе разтърсващо ридание, а той се наведе, целуна сълзите от бузите ми и опита болката ми.
Когато устата му намери моята, връзката, която почувствах с неговата сила, почти ме погълна, а скръбта ми се надигна като прилив в гърдите ми, толкова силен, че се страхувах, че ще ме унищожи.
Но когато езикът на Райдър премина през моя и той премести ръцете си, за да обгърне кръста ми, се почувствах заземена от него. Тази целувка беше изпълнена с толкова много болка и страдание, които и двамата бяхме преживели, но също така беше изпълнена с любов и надежда и обещание за живот за нас, независимо как ще се развие всичко това.
Звукът от отварянето на люка привлече вниманието ми, докато обгръщах Райдър с ръце, но не се отдръпнах, докато не усетих още едни устни да се впиват във врата ми и силни ръце да се увиват около кръста ми отзад.
Гейбриъл разпери крилата си зад нас, докато тримата останахме близо до него в продължение на няколко дълги секунди, хвърляйки всички ни в сянка, докато попиваше силата на изгряващото слънце.
– Покажи ми – промърмори Гейбриъл, гласът му беше груб от липсата на употреба след съня, докато устните му се допираха до ухото ми.
Откъснах се от Райдър, обърнах се между двамата и му подадох дневника, където златната карта все още седеше на пълен екран.
Гейбриъл взе картата и златния зар от мен, като постави дневника на малката масичка от ковано желязо и се отдалечи от мен.
Той затвори очи, дишаше бавно и дълбоко, като призоваваше връзката си със звездите да го води, преди да хвърли зара.
Гледах, докато задържах дъха си, а Райдър се стегна около кръста ми, докато ме притискаше към твърдата равнина на тялото си и наблюдавахме хвърлянето на зара.
Той се търкаляше отново и отново, като изглеждаше, че се движи на случаен принцип, както се очакваше, преди внезапно да се дръпне наляво и да спре толкова рязко, че не изглеждаше съвсем естествено.
Забързах се напред, Райдър не изоставаше от мен, докато тримата се взирахме в числото пет, което се намираше твърдо върху града Дестинел.
– Какво означава това? – Въздъхнах. – Мислиш ли, че той може да е там, или…
– Едно хвърляне не означава нищо – отвърна Гейбриъл. – Не е сигурно. Той отново го взе и го търкулна още веднъж, а ние с Райдър останахме безмълвни, за да запазим концентрацията му.
Зарът отново сякаш се дръпна в неочаквана посока, но този път падна върху града на Голиат. И отново числото пет се взираше в нас.
Гейбриъл мълчаливо хвърли отново. И отново. Повтаряше го отново и отново, докато зарът се подръпваше и спираше върху безброй различни градове, като нито веднъж не се приземи в мъртва зона от земеделска земя, джунгла или пустиня. Винаги някаква форма на цивилизация и винаги числото пет.
Трябваше да означава нещо, но не можех да разбера какво, а буцата в гърлото ми само се стягаше, докато Гейбриъл продължаваше да хвърля зара.
Но когато слънцето се издигна над хоризонта, златното мастило започна да избледнява и аз се задъхах, като се хвърлих към дневника, искайки да остане и да ни даде повече време да разберем това. Преди още да успея да го вдигна в ръцете си, зарът потъна обратно в страницата, петте точки бяха последното нещо, което видях, а след това нищо друго освен оригиналната скица на хоризонта, която ме погледна отново.
– Габриел? – Попитах, страхувайки се да кажа и една дума повече от това и молейки го да види нещо друго.
Той обърна стоманеносивите си очи към мен, бръчка се отдръпна от челото му, докато протягаше ръка и галеше бузата ми в голямата си длан, палецът му се плъзгаше по скулата ми, а в очите му се четеше болка.
– Не го виждам – издиша той и мога да кажа, че го боли да каже тези думи почти толкова, колкото и мен да ги чуя. – Опитах всичко, което мога, но там няма отговори за мен.
Поклатих глава в знак на яростно отрицание.
– Не. Тук има нещо. Някакъв отговор. Тази бележка явно е била за това, че трябва да го намеря. Явно е имал план и го е оставил за мен, за да мога да го намеря.
Чувах как гласът ми се повишава на височина, докато отчаянието ме изтръгваше, а очите на Гейбриъл блестяха от болка, докато Райдър ме дърпаше, за да го погледна.
– Той прави всичко, което може. Това, че си губиш душата, няма да помогне за нищо – изръмжа той срещу мен, сякаш бях някакво глупаво дете, и ръката ми се стовари върху бузата му, преди дори да успея да се замисля какво правя.
Райдър ми изръмжа, устата му се изпъна в мрачна усмивка, докато се движеше право в личното ми пространство, притискайки челото си към моето.
– Искаш да се биеш? – Предизвика той. – Искаш да нараниш някого? Добре, бейби, ще ти бъда боксова круша, ако имаш нужда от това. Но това няма да доведе до появата на нито един от отговорите, които търсиш.
Юмруците ми се свиха от желанието да се нахвърля отново върху него, както той предлагаше, а зъбите ми се измъкнаха, тъй като в червата ми се надигна гняв, но преди да му се отдам, Гейбриъл хвана ръката ми и ме накара да погледна към него.
– Числото пет беше последователно – каза той, сякаш това можеше да ми предложи нещо. – Означава свобода и чувство за приключение. Ако това число има афинитет към Гарет, то може би това е така, защото той наистина е някъде там и преживява тези неща.
Хванах се за идеята с всички сили и кимнах, опитвайки се да си спомня дали петица е било едно от нумерологичните числа на Гарет, или не. То ми прозвуча, така че може би, но общата ми омраза към всички неща, които разчитат твърде много на съдбата, означаваше, че не съм сигурна. Никога не бях обръщала внимание на всичко, което претендираше, че контролира съдбата ни, защото винаги бях твърдо решена да бъда господар на своята собствена. А и наистина не ми вървеше нумерологията.
– Понякога Прозрението е колкото проклятие, толкова и благословия. То няма да работи върху искане. Не винаги ще ни дава отговорите, от които се нуждаем. А някои от отговорите, които дава, са толкова ужасяващи, че ми се иска дори да не ми се налага да знам какво предстои. – Погледът на Гейбриъл се спря на Райдър и веждите му се смръщиха, преди да погледне обратно към мен. – Няма да спра да търся отговорите, от които се нуждаем, но понякога съдбите ни не зависят от нас. Единственото, което можем да направим, е да се молим на звездите за отсрочка, дори и тези молитви да останат глухи.
– Няма да се примиря с това – изръмжах.
– И аз няма да го направя – закле се той. – Просто ми се иска да мога да видя повече.
– Направете жертвено четене – предложи твърдо Райдър и очите на Гейбриъл се разшириха, когато се стрелнаха към него.
– Не – отвърна той мигновено.
– Защо не? – Поисках, макар да знаех защо се колебае, но бих дала всичко, за да намеря Гарет.
– Защото това е тъмна магия, а тя е невероятно опасна. Дори и да не беше, щеше да ми трябва кръв и други неща от теб, както и от мен самия, а след това щеше да е необходим кинжал за източване, защото не е като да можеш да го направиш просто с кухненски нож. Не ми се е случвало да притежавам подобно нещо и нямам интерес да бъда изпратен в затвора Даркмор за това, че съм се сдобил с такова – каза твърдо Гейбриъл.
– Но тогава ще можеш да го видиш, нали? – Настояваше Райдър, игнорирайки проблясъка на ярост в очите на Гейбриъл, докато гърдите ми се раздуваха от надежда при тази идея.
– Престани да и вкарваш такива идеи в шибаната глава – изсъска Гейбриъл, сякаш му се искаше да ме изключи от този разговор. – Освен това не знам нищо за тъмната магия или за начина, по който тя може да се използва за подобни гадания. Единственото, което знам със сигурност, е, че хората, които се ебават с Царството на сенките, без да знаят какво, по дяволите, правят, могат да бъдат завлечени вътре и душите им да бъдат изтръгнати направо от шибаните им тела.
Очите ми се разшириха и аз погледнах към Райдър, чудейки се дали той знае за това, а той само сви рамене, потвърждавайки, че е знаел.
– Така че може би трябва да намерим някой, който вече знае как да се чука с това – каза той мъртвешки, но Гейбриъл вече клатеше глава.
– Не. Никакъв шибан начин. Знаеш ли, Райдър, понякога си позволявам да забравям какъв психопат си в действителност, но в моменти като този си спомням точно защо смятах, че не си добър за нашето момиче.
Гейбриъл притисна кратка целувка към челото ми, след което се отправи към небето без повече думи, ускорявайки се толкова бързо, че след секунди беше само точка в небето.
Обърнах се към Райдър, дъвчейки долната си устна, докато предупредителните думи на Гейбриъл се бореха с отчаяното ми желание да направя всичко, за да се събера отново с брат си, независимо какво ще ми струва това.
Очите на Райдър потъмняха от нещо, за което можех да се закълна, че е нещо повече от ярост за няколко дълги секунди – сякаш думите на Гейбриъл всъщност току-що бяха пробили твърдата обвивка на сърцето му и го бяха разкъсали. Но в мига, в който погледът му отново изчезна, той притисна бузите ми между дланите си и приближи лицето си толкова близо до моето, че устните ни се допираха, докато ми говореше.
– Аз съм психопат, бебе – изръмжа той. – И за разлика от другите ти гаджета с техните морални устои и граници, които отказват да преминат, искам да знаеш, че няма дълбочина, до която не бих паднал заради теб. Готов съм да продам душата си за теб. Бих направил всичко за когото и да било. Никога не допускай грешката да си мислиш, че не бих го направил. Така че, ако се налага да се жертвам, за да намеря брат ти и да излекувам тази болка, която чувствам в сърцето ти, тогава считай, че е направено. Независимо от цената, ще я платя.
Дори да се наложи да си прережа гърлото и да изкървавя в краката ти, ще умра щастлив, ако знам, че това е било заради теб.
Преди да успея да реагирам, устата му се притисна към моята и той ме целуна по един твърд, брутален, взискателен начин, в който се усещаше вкусът на неговата отдаденост и греховете на душата му. Той все още беше много гол, тъй като се беше променял и явно не се срамуваше от това, забивайки твърдия си член в мен със сила по начин, който ми напомняше категорично, че сега съм неговото създание.
Но преди да успея да се поддам на изискванията на тялото му към моето, той отново се откъсна от мен също толкова внезапно и се върна обратно в стаята на Данте, без да погледне назад, оставяйки ме да се размотавам над всичко, което току-що бяхме открили, и да тъгувам за факта, че това не променя нищо. И все пак.

***

Всички бяхме напрегнати, когато пристигнахме отново пред портите на Академия „Аврора“ за първия учебен ден, петимата се качихме в пикапа на Данте, а той и Райдър седяха заедно на предните седалки.
Това беше моментът. Трябваше да се изправим пред него, да признаем това, което бяхме един за друг, и да се надяваме, че останалите враждебни членове на Лунното братство няма да дойдат да ни убият всички. И дори нямаше да си позволя да мисля за Кинг, Черната карта, изчезналия ми брат, неясната заплаха, която все още висеше над главата на Гейбриъл от миналото му, проблемите ни с Лайънъл Акрукс или това гадно шоу, което беше семейната ми драма – и не, все още не се бях обадила на майка ми за появата на Марлоу, но като змийска кучка бях потвърдила в уелнес центъра, че на обитателите не се дава достъп до националните новини. Така че, да, използвах смесица от избягване и отчаяние, за да преживея дните, гарнирана с доза неизбежна гибел от безброй източници, но очевидно това вече беше нашият стандарт. Приятно.
Още преди да сме слезли от колата обаче, кланът на Оскура се втурна на паркинга, виейки и подсвирквайки развълнувано, приветствайки ни да се присъединим към тях, сякаш това беше проклета коронация или нещо подобно. Недалеч зад тях се появиха и Итън Шадоубрук и верните членове на Лунното братство, макар че все пак внимаваха да не се смесват директно с Оскурите.
Сега може и да е настъпил мир, но те все още бяха отделни банди. Все още съперници, само че – да се надяваме – вече без кръвопролития.
– Готови ли сме да тръгнем, Гейб? – Попита Леон, подскачайки развълнувано на седалката до мен, сякаш нямаше търпение да се върне в училище.
Гейбриъл се намръщи съсредоточено за миг и накрая кимна.
– Не ме наричай Гейб – измърмори той автоматично и всички се ухилихме за негова сметка, преди да продължи. – Доколкото виждам, нелоялните членове на Братството, които са посещавали академията, вече ги няма благодарение на Итън и неговата глутница. Не би трябвало да има преки заплахи тук днес. Но все пак стой близо до мен. Не се доверявам на този мир.
– Имам нещо, което да ни помогне – каза Леон подозрително, докато вдигаше дупето си от стола и бъркаше, за да извади от джоба си малка торбичка.
Той седна тежко, изсипа съдържанието в дланта си и се усмихна, докато всички гледахме кристалите в ръката му.
– Какво е това? – Попита го Данте и Леон се усмихна като котка, която е получила сметаната.
– Кристали от среднощен аметист – като шибан късмет в скала.
– Ооооо – протягах се да взема един от тях от него и го вдигнах нагоре, за да мога да наблюдавам как цветовете се преливат на светлината.
– Взех ни по един и два за Елис, защото без нея в този сандвич има прекалено много колбаси и макар че при подходящи обстоятелства бих се съгласил да изсмуча един или два члена, просто ми се струва, че трябва допълнително да защитим единствената си путка.
– Уау, Лео, чувствам се толкова трогната от тази любовна декларация – казах аз, като си веех лицето, сякаш се пазех от сълзи.
– Не говори така за нея, задник – изръмжа Райдър, макар да знаеше, че Леон само се подиграва.
– О, съжалявам, Райдикинс, не исках да нараня чувствата ти. Какво ще кажете просто да се съберем по-късно и да гледаме „Замръзналото кралство“? Защото знам, че си го гледал, но се чудя защо?
– За какво говориш? – Намръщи се Райдър и прибра кристала си в джоба, докато останалите също приеха своите.
Данте грабна най-големия с див блясък в очите, който беше изцяло на Дракон, и веднага отдаде цялото си внимание на разглеждането на новото си съкровище.
– Говоря за начина, по който ни каза, че си гледал само детски филми, защото след като са те отвлекли и всичкото това нещо, никога повече не си гледал телевизия. Но ти също така се позова на „Замръзналото кралство“, докато се опитваше да ме обидиш миналата седмица. А „Замръзналото кралство“ излезе, след като ти избяга от лапите на Мариела, което означава…
– Това не означава нищо – отвърна Райдър, посегна към дръжката на вратата и излезе, преди Леон да довърши грандиозното си разкритие.
Гейбриъл се ухили, а Данте се усмихна, когато и те излязоха. Леон извъртя очи към гърба на Райдър през прозореца, преди да разкопчае няколко копчета на ризата ми и небрежно да плъзне втория кристал на късмета в деколтето ми. Той целуна извивката на гърдите ми една след друга и отново закопча ризата ми, докато аз му се хилех.
– Няма да го оставиш, нали? – попитах го.
– Замръзналите неща ли? – Попита той, а в очите му блесна палав блясък. – О, по дяволите, не.
Леон побърза да слезе от колата и аз го последвах, настигайки останалите, за да можем всички заедно да влезем в академията, заобиколени от смесващата се тълпа наши поддръжници.
– И така, разкажи ми, Райдър – настоя Леон, докато тичаше напред и обгръщаше с ръка врата на василиска. – Ти отборът на Анна ли си или на Елза?
Райдър изръмжа и отблъсна ръката му, като започна да крачи към Итън.
– Няма да водя тази тъпа като дявол дискусия с теб, Симба – каза той с твърд тон. – Просто го остави.
Устата на Леон се отвори от шок и той се обърна с лице към нас тримата, докато Райдър продължаваше да се отдалечава, а аз не можех да не се разсмея.
– Чухте ли това? – Просълзи се Леон. – Той ми каза да го оставя. О, мои звезди, той е толкова шибано влюбен в мен и във Фроузън!
Всички тръгнахме към първия час за деня, като се опитвахме да не обръщаме внимание на шепота, погледите и няколкото задници, които ни записваха на атласите си, докато вървяхме, но звукът от звъненето на атласа на Данте ни накара да спрем пред класната стая по кардинална магия.
Всички останали се поколебаха, докато той го вадеше от джоба си, но той им махна с ръка и те се отправиха навътре сред останалите ученици. Аз се задържах въпреки отпращането му, като забелязах идентификатора на обаждащия се и се преместих да застана с Данте, докато той хвърляше заглушаващ балон около нас.
Той изчака всички останали ученици да си тръгнат, преди да отговори, и аз тренирах дарбите си, за да мога да доловя думите от другата страна на линията.
– Поздравления, Данте – изръмжа Лайънъл Акрукс, когато обаждането се свърза, а Данте се намръщи.
– За какво?
– Джунипър току-що разбра, че е бременна. Изглежда, че семето ти е също толкова мъжествено, колкото и това на всички дракони. Така че се надяваме, че скоро на света ще има повече от твоя вид.
– Чудесно – отвърна Данте, но видях, че се опитва да задуши смеха си. Единственото бебе, което тази кучка щеше да има, беше дете на любовта между безчувствен грифон – който се оказа един от най-разпространените ордени – и торта за рожден ден, в която е забодена повече от една свещ. Зачудих се дали детето няма да се роди с глазура вместо коса и сложих ръка на устата си, за да скрия собствения си смях.
– Така е – съгласи се Лайънъл с най-самодоволния шибан глас на света. Някой наистина трябваше да го ритне по пишката.
– И така, ще изпълниш ли своята част от сделката? – Поиска Данте, а хуморът му се изплъзна. – И да освободиш Рори Найт от затвора Даркмор.
– Задръж конете си, Буреносен дракон – отвърна Лайънъл уморено. – Едва ли ще предам единствената си разменна монета за нищо повече от малко ДНК смес и няколко буркана с мълнии. Не, не. Не прибързвай толкова.
– Кълнеше се, че щом получиш това, което искаш от мен, ще…
– Това, което искам, е повече Буреносни дракони – изсъска той. – Така че, докато това дете – или едно от многото други, които очаквам да посееш – не се превърне в споменатия Буреносен дракон, няма да има прошка за крадеца лъв.
– Чакай малко, Стронзо – изръмжа Данте. – Ти се закле, че ще го освободиш, щом забременя онази кагана. И сега вече е така. Така че дай ми това, което си ми обещал, или се кълна във всички звезди на небето, че ще…
– Бих подбирал следващите си думи наистина много внимателно – прекъсна го Лайънъл. – Защото имам властта да наредя да екзекутират Лъва и всеки друг, който може да е участвал в проникването в дома ми. Не забравяй, че знам всичко и за малката вълчица. Така че позволи ми да бъда откровен с теб. Изглежда, че не разбираш сделката, която сключихме, затова ще я направя задължителна, за да спреш тези непрестанни искания за промяна на условията. Ще направя присъдата на Лъва неотменима под страх от смърт. Всичко, което трябва да направя, е да получа малко от кръвта му и да обвържа живота му с условията на нашето споразумение. Ще го обвържа с него със смъртна връзка, свързана със звездите. Присъдата на Рори Найт никога няма да бъде намалена или отменена от моята ръка или от която и да е друга, освен ако някой от потомците, които ми осигуриш, не се превърне в Буреносен дракон. А ако той не се съгласи на връзката, ще се погрижа братовчедка ти Розали да си плати за престъпленията, които извърши срещу мен.
– Не можеш да направиш това – изръмжа Данте злобно. – Няма причина никой от нас да вярва, че ще успея да предам формата си на Орден на което и да е дете. Аз съм роден от поколение след поколение върколаци! Аз съм единственият член на моята фамилия, който се е появил като нещо различно от Вълк за повече от осемдесет години!
– Още една причина да дадеш на племенницата ми повече деца, за да увеличиш шансовете в наша полза – мърмореше Лайънъл, докато умът ми се въртеше в паника, а сърцето ми се свиваше за Рори, заседнал съвсем сам долу в този мрачен, мизерен ад.
– Моля те – каза Данте, а гласът му се пречупваше, когато яростта премина в отчаяние. – Не прави това. Ще направя всичко, което поискаш от мен, но тази връзка, за която говориш, че ще му бъде поставена, ще гарантира, че той ще остане в капана на Даркмор до края на присъдата си. Не му отнемай живота заради мен. Умолявам те.
Протегнах ръка и стиснах ръката на Данте в моята, тъй като усещах как се съкрушава от това. Познавах го дълбоко в душата си. Познавах го до дъното на душата му и той никога не би молил за нищо, освен ако не е заради любовта на семейството му. Но Лайънъл явно вече беше разбрал, че това е слабото му място, и още преди да отговори, можех да кажа, че няма да се отклони от този път.
– Може би сега ще се научиш да уважаваш заповедите ми. И следващия път, когато те помоля да направиш нещо за мен, ще го направиш без нито едно от твоите не особено очарователни хрумвания и отношения. Или пък може да се окаже, че ще накажа някого още по-близък до теб – като твоята сладка малка елисейска половинка например.
Лайънъл прекъсна разговора и от Данте избухна рев на ярост, достатъчно силен, за да гръмне стените и да счупи няколко прозореца. Той изстреля своя атлас през коридора толкова силно, че той се разби на хиляди парчета, след което се обърна и започна да върви към изхода.
Направих крачка, за да го последвам, но после осъзнах, че в момента има нещо по-важно от това – трябваше да предупредим Рори да не позволява на този шибаняк да се сдобие с част от кръвта му или да бъде изнудван да се съгласи на тази шибана смъртна връзка над Роза.
Изстрелях се в Кардинална магия, игнорирайки разтревоженото сумтене на нашия професор, и се засилих право към Леон, преди да го преметна през рамо и да се изстрелям обратно от стаята.
Щом се върнахме в коридора, свалих Леон на крака и измъкнах атласа от джоба му, след което го пъхнах в ръцете му и хвърлих над нас балон за заглушаване.
– Обади се на Рори – изпъшках, когато Леон ме погледна с широки, загрижени очи.
– Защо? Какво се е случило? – Попита той, като вече набираше номера на Даркмор, без да чака отговора ми.
– Лайънъл. Той… Джунипър е бременна, така че Данте се опита да го накара да освободи Рори, както беше обещал, но тогава той избухна и каза, че няма да го пусне, докато едно от децата не стане Буреносен дракон. Накратко, той ще обвърже живота на Рори с тази сделка и ако не се съгласи, ще се погрижи Роза да бъде обвинена за кражбата му. Той иска да направи кръвта му смъртна връзка с него. Това означава, че той никога няма да може да бъде освободен предсрочно, освен ако едно от тези деца не се окаже Буреносен дракон, а между факта, че тя е бременна с чудовищно дете на грифон/кейк и това, че дори Данте да е истински донор на сперма в бъдеще, има като че ли само най-малкия шанс той да предаде Ордена си…
Обаждането се свърза, а очите на Леон се изпълниха със същата паника, която изпитвах и аз.
Замълчах, за да може той да говори с жената, която беше отговорила на обаждането, като използвах дарбите си, за да слушам.
– Затворническо общежитие Даркмор, как мога…
– Трябва спешно да говоря с един затворник – прекъсна я Леон. – Рори Найт, затворник номер шестдесет и девет. Има извънредна ситуация в семейството и наистина се нуждая от някаква информация от него, иначе някой може да умре.
– О. Ем, това е доста… изчакайте, моля.
Леон прокара ръка през косата си, като я удряше грубо в юмрук, а аз обгърнах с ръце кръста му, стиснах го здраво и положих глава върху бягащото му сърце.
Вратата на класната стая се отвори с трясък зад нас и аз се огледах, когато Габриел и Райдър излязоха.
– Съжалявам, Леон – въздъхна Гейбриъл, а веждите му се смръщиха, докато влизаше в балона на нашето мълчание. – Но не виждам никакъв начин да променя тази съдба. Мисля, че те вече са…
– Не – изръмжа Леон, като се втурна към Гейбриъл и ме принуди да използвам надарената си сила, за да го отблъсна една крачка назад, докато той оголваше зъби срещу него. – Не казвай това. Рори има целия си шибан живот пред себе си. Няма как да го пропусне, заклещен в тази шибана дупка!
– Ало? – Попита жената в другия край на линията, когато се върна. – Къде е той? – Изръмжа.
– Един офицер току-що го ескортира до телефона, моля, изчакайте и след малко ще ви свържат.
Гейбриъл отново отвори уста, но Райдър пристъпи напред и го удари с лакът в ребрата.
– Нека опита, Голяма птицо – изръмжа той. – Той трябва да опита, по дяволите.
Гейбриъл кимна бавно, поглеждайки към вратата, където знаех, че Данте е изчезнал, очите му бяха пълни с тъга и безнадеждност, която ме разряза, защото знаех какво означава. Той вече беше видял как се разиграва това. Знаеше какво ще се случи и знаеше, че няма как да го спре.
– Ще отида да поговоря с Данте – промълви той, като сложи ръка на рамото на Леон за кратко, преди да се отправи към изхода.
Райдър остана до нас и само един поглед към него накара сърцето ми да се разкъса още повече за Леон. Защото знаех защо той е тук с нас. Той усещаше болката на Леон и знаеше, че тя ще се влоши.
– Хей, Леон, какво става? – Попита забързано Рори, когато обаждането най-накрая се свърза и Леон въздъхна с облекчение.
– Рори, не позволявай на нито един от тези шибаняци да те заведе на среща с Лайънъл Акрукс, с адвокат или с когото и да било от този род – побърза да каже Леон.
– Защо? Какво е…
– Това е прецакано, Рори. Толкова ебано. Онзи гад е заплашил да ти наложи смъртна присъда и ще окачи свободата на Роза над главата ти, за да те накара да се съгласиш. Казва, че ако Данте не му даде дете, което наистина да се появи като Буреносен дракон, тогава никога няма да те пуснат оттам, преди да изтече присъдата ти. Никакво помилване, никакво предсрочно освобождаване, никакво условно предсрочно освобождаване, шибано нищо. Той ще те накара да изгниеш там за всяка една от тези двадесет и пет години и…
– Номер шестдесет и девет, трябва да дойдеш с нас – прозвуча груб глас на фона на обаждането на Рори и очите ми се разшириха от тревога, докато гледах към Леон.
– Не – отвърна мигновено Рори, а страхът в гласа му беше ясен, тъй като осъзна къде ще го отведат.
– Това не беше молба – изръмжа мъжът, за когото предположих, че е пазач. – Върховният лорд поиска да се явиш за оценка на твоя случай.
– Няма да отида – каза твърдо Рори, но тогава се чуха викове, лъвски рев, който ги последва, и отчетливи звуци от борба, ритане, удряне.
Леон изкрещя името на брат си отново и отново, но нямаше никаква полза. След няколко минути звуците от другия край на линията се отдалечиха, след което линията рязко прекъсна.
– Вече е твърде късно. Знам, че той няма да застраши свободата на Роза, той така или иначе е там само защото я е защитил преди – издиша отчаяно Леон, потъна на колене и се вкопчи в краката ми, като зарови лице в стомаха ми. От него се изтръгна траурен, безнадежден звук и болката от него ме разкъса, докато сълзите свободно се стичаха по бузите ми.
Райдър застана зад Леон, сложи ръце на раменете му и ме погледна в очите, докато правеше каквото можеше, за да се опита да го освободи от част от болката му, но знаех, че няма полза.
Последната надежда на Леон да види брат си освободен от този ад току-що му беше открадната, а единственият начин да се измъкне от него беше невъзможна задача. Дори Данте да се съгласеше в бъдеще да даде на Джунипър свои собствени деца, нямаше никакви гаранции, да не говорим за факта, че драконите обикновено се появяваха, когато бяха тийнейджъри. По какъвто и начин да се развиеше ситуацията, за Рори нямаше щастлив край. Животът му беше откраднат и сега и останалите щяха да живеят с това.

Назад към част 32                                                       Напред към част 34

„Всички сте шибано плиткоумни“

ГЛАВА 10

НЕШ

– Просто ще му позволиш да я вземе? – Попитах Аса, докато гледах как Талула си тръгва с шибания треньор Д. Бях видял начина, по който я беше погледнал. Бях сигурен, че повечето мъже я гледат по този начин. Но този задник беше учител в нейното училище, а тя беше на седемнайсет години.
Аса сви рамене.
– Какво друго мога да направя? Той е прав. Изпил съм няколко бири. Не мога да го накарам да се обади на баща ми. Или на майка и.
Слабо. Това извинение беше слабо. Той се притесняваше за играта. Да играе. А не за това, че Талула е заминала с мъж, който е с десет години по-възрастен от нея. По дяволите, само аз ли видях, че мъжът оглежда краката ѝ? Беше доста очевидно.
– Той не е толкова глупав. Няма да компрометира играта – отвърнах отвратено. Цялата тази нощ не трябваше да се случва. – Освен това защо си я довел тук? На парти в полето? Тя не се вписва в тази тълпа.
Аса беше този, който сега изглеждаше раздразнен.
– Не се дръж като задник. Тя отслабна.
А той си мислеше, че съм задник.
– Не говорех за теглото ѝ. Говорех за мозъка ѝ. Тя е ученолюбива. Не се забавлява. Чете много. Това не е нейната сцена.
– Ти не познаваш нейната сцена. Тя е тиха и ученолюбива, защото няма приятели. Сега тя е различен човек. Тя е невероятно секси. Забавно е да се говори с нея. Хубава е.
Този разговор ме дразнеше с всяка дума, излязла от устата му. Трябваше да го изоставя. Но не го направих.
– Тя е същият човек. Винаги е била всички тези неща. Просто сега изглежда различно. Вие всички сте шибано повърхностни.
Дори докато изричах думите, усетих чувство на вина. Това, че бях говорил с нея в миналото, не означаваше, че съм я намирал за привлекателна. Също така не бях чукал на вратата ѝ. Но поне не използвах внезапната ѝ външност като причина да е забавна за разговор.
– Откъде знаеш? Допреди да се появи днес, никой от нас не я познаваше. Никога преди не съм те виждала да се въртиш около нея.
Нямаше да ме хвърлят в същата отвратителна глутница като тях. Бях се държала мило с нея.
– Първи клас. Тя седеше на три места пред мен. Беше нервна и срамежлива. Учителката никога не произнасяше името ѝ правилно и след като няколко пъти я поправяше и получаваше игнориране, Талула спря да казва каквото и да било. Аз заговорих. Оттогава мис Баркър го оправяше. В трети клас тя завърши последна в бягането на една миля, което правехме по време на физическо възпитание. Тя вървеше и дишаше трудно. Никой от вас не обърна внимание на това, че останалите ѝ се смееха. Шегуваха се. Отидох при нея и ѝ казах, че се е справила чудесно. Дадох ѝ моята бутилка с вода, тъй като всички бяха изчезнали. Четвърти клас, тя падна и разсипа подноса си с храна по целия под на кафенето. Докато всички се смееха и говореха неща като това, че е добре, че ще пропусне хранене, аз ѝ помогнах да стане. Заведох я до тоалетната, за да може да изчисти червеното желе от късите си панталони. След това и дадох подноса си с храна…
– В единадесети клас се пошегувах, че не трябва да е по бански, и ти се разсмя. Смееше се и никога не се замисли за това. Престани да се държиш толкова високо и могъщо. Всички сме еднакви. Момичето беше дебело – не я забелязвахме. Сега е слаба и всички гледаме. – Прекъсването на Райкър беше като шамар в лицето.
Позволих на паметта си да се върне назад. Към онзи ден. Към последния учебен ден миналата година. Беше една седмица преди да реша да играя футбол в задния двор на Райкър с куп приятели и членове на семейството по време на барбекюто за Деня на паметта, което правим всяка година. Играта в задния двор, която щеше да разруши всичко за мен. Не мислех за това. Мислех за предишната седмица. Видях Талула да излиза от училище. Ръцете ѝ бяха пълни, а на лицето ѝ се четеше облекчение. Тя се радваше, че годината е свършила, също като нас.
Заговорих я. Никога не е било на добра воля или на съжаление. Просто ми харесваше усмивката ѝ. Очите ѝ бяха толкова проклето сини, а усмивката ѝ винаги беше истинска. Освен това беше рядка. Но аз можех да я накарам да се усмихне и това ми харесваше. Исках да го направя. Караше ме да се усмихвам в замяна.
Този ден обаче… след като видях усмивката ѝ, мисълта ми отново се върна към срещата с Блейкли тази вечер и към секса, който щях да получа. Не бях мислил повече за Талула. Тогава Райкър… Сега спрях и го погледнах. Изучавах лицето му. Оставих думите му да се възпроизведат в главата ми. Беше се пошегувал за Талула по бански. Никой не трябва да вижда това. Или нещо в този смисъл. Не му обръщах внимание. Главата ми беше другаде.
Но се засмях. Райкър се засмя и аз се присъединих към него.
Обърнах глава към редицата дървета, през които Талула отдавна беше минала, и сякаш току-що в гърдите ми се беше блъснала тухлена стена. Тя го беше чула… нас. Той не го беше казал тихо. Тя го беше чула.
Беше чула моя смях.
Раменете ми се отпуснаха и затворих плътно очи. Болка притисна гърдите ми. Проклятие. Сега разбрах. Нейният гняв днес. Думите, които почти беше казала, но не каза. Беше чула Райкър да се шегува за нейна сметка. Но знаех, че не за първи път чува шега за теглото си. Ние не бяхме първите хора, които и се присмиваха. Тогава защо беше толкова ядосана? Не на Райкър, а на мен? Защото в миналото съм бил мил с нея?
Това не изглеждаше справедливо. Трябваше да ми бъде простено. Имах добра карма в джоба си, за да компенсирам единствената грешка. Единствената глупава грешка, която ми се иска да мога да върна назад. Сега вече беше свършено и ѝ дължах извинение.
– Хайде да вървим – каза тогава Райкър, прекъсвайки тишината.
– Не исках да се смея – казах му аз. Макар че за него така или иначе нямаше никакво значение.
Той изглеждаше объркан.
– Какво?
Този разговор беше безсмислен.
– Нищо. Ще отида да потуша огъня. Ти вземи боклука. Знаеш, че не можем да оставим полето така. Не и ако очакваме да продължим да го използваме. – Ако го направехме, дядо ни щеше да набие задниците и на двама ни.
Райкър кимна и отиде да започне да чисти. Той излая на останалите, които все още стояха наоколо, да му помогнат. Съсредоточих се върху това да се уверя, че огънят е угасен. Не ми харесваше, че треньорът Д беше взел Талула вкъщи. Нещо не беше наред там. Не изглеждаше така, сякаш го правеше по полезен начин. Не и когато оглеждаше тялото ѝ. Тя беше твърде проклето наивна, за да го забележи.
Съмнявах се, че някога е била целувана. Нямаше как Аса вече да е стигнал толкова далеч с нея. Може и да изглеждаше различно, но отвътре си беше същата. Ядосана на мен, разбира се. Но сега знаех защо. Можех да поправя това. Исках да го поправя. Това беше първото нещо, което исках да направя, откакто бях наранен.
Талула имаше страхотна усмивка. Тя караше лошите неща да изглеждат по-малко важни. Сякаш виждаше дъга зад ъгъла. Очите ѝ не блестяха с кокетни намерения. Тя дори не знаеше как да го направи. Беше освежаващо. Това ми харесваше в нея. Липсваше ми. Щях да се уверя, че отново ще получа тази усмивка. Бях приключил с губенето на неща. Вече бях загубил достатъчно.

Назад към част 11                                                     Напред към част 13

Глава 18

Отне ми няколко секунди, за да възприема напълно кого и какво гледам. Фауст Тривиум. Самият търговец на артефакти, от когото бяхме дошли да крадем. Онзи, чиято репутация беше достатъчно неприятна, за да накара Вера да се изнерви. Човекът, който тази вечер беше организирал търг за „открадната магия“ за престъпниците в града.
Да, той.
Протегнах ръка и завърших ръкостискането.
– Аз съм Кит.
Трябваше ли да използвам фалшиво име? Вероятно, но в момента насочвах по-голямата част от мозъчната си енергия другаде.
Странната усмивка на Фауст се разшири. Този човек не приличаше на нито един стереотип за „разбойнически престъпник“. Приличаше по-скоро на комбинация от Скрилекс, Тилда Суинтън и кутия „Пшенични трохи“.
Той издърпа стола срещу мен.
– Имаш ли нещо против да седна?
Повдигнах рамене, а той деликатно се настани на стола, като кръстоса единия си крак върху другия и сгъна ръце в скута си.
– Това място е мое – каза ми той, все така усмихнат.
Страхотна информация, само че аз вече знаех това. Защо беше спрял да говори с мен? Подозираше ли нещо? Умът ми препускаше из възможностите, което не беше добре. Състезателният ум тутакси се изчерпва адски бързо от несъстезателния, а аз имах да поддържам халюцинационна бомба.
– Това трябва да те занимава – отвърнах аз, без да мога да измисля нещо по-интелигентно.
– От време на време. Но имам и други интереси, които отнемат повече от времето ми.
– А?
– Аз съм колекционер. Събирам неща.
Бях наясно и с това, но се престорих на невежа.
– Като какво? Антики?
Триъгълната му усмивка стана по-студена, а краищата – по-твърди.
– Не се прави на мил, Кит. Знам какво представляваш.
Кръвта ми се смрази и аз принудих бавно да вдишам през ноздрите си. Не можех да се паникьосвам. Още не.
– Какво имаш предвид?
– Ти си митичен. – Той бръкна в яката на костюма си и извади крещяща златна верижка. От нея висеше инкрустиран с диаманти компас, който не можеше да сочи север. – Спечелих този артефакт в една игра на покер преди няколко години. Той ме предупреждава, когато в негово присъствие се намира друг митичен човек, и те откри в момента, в който стъпи в ресторанта ми. Сигурно притежаваш мощна митична същност.
– О, благодаря. – Проблясна ми очарователна усмивка, която се надявах да прикрива облекчението ми. Бях задействал магическия му детектор и той беше дошъл да ме провери. Това беше всичко. В противен случай той беше безпомощен. Слава на Ктулу.
– И така, какъв си? – Попита той. – Кой клас?
Уау. Просто ме попита направо? Грубо.
Имаше пет класа магия. Спиритал, който включваше обичащите природата, почитащи феите вещици и друиди. Аркана, в която влизаха магьосници като Лиена, както и алхимици и лечители, специализирани в отварите. Демоника, която се състои от луди, които смятат, че адските чудовища са чудесни домашни любимци. Елементария, която се състоеше от магове, владеещи стихии, като моята прекрасна бивша приятелка.
И накрая, но не на последно място, Психика. Ние бяхме митиците със способности, които не бяха класически магически сили, а странни мозъчни сили, като телекинеза, телепатия, гадаене, манипулиране на сънища… и каквото и да е било извънредно чудато нещо, което бях аз.
– Но ние току-що се запознахме – избягах, като срамежливо размахах мигли. – Поне изчакай втората ни среща, преди да задаваш лични въпроси.
Усмивката му не се промени ни най-малко. Беше като извънземен, който се опитва да имитира хора, и никой не му вярваше. Поне аз не вярвах.
– Аз самият съм Елементария – информира ме той. – Темпемаг.
Не можех да си спомня какво е темпемаг, но не го показах.
– Психика – разкрих неохотно, като запазих неяснотата. – Значи това е, което събираш? Артефакти?
– Наред с други неща. Трябва да си много могъщ, Кит, или много рядък, за да излъчваш толкова силен сигнал към компаса… Бях се върнал в кабинета си, когато ти влезе, и все пак го задейства. Това е необичайно.
– Може би просто знаеше колко много се нуждая от това кафе.
Той прибра огърлицата обратно в костюма си.
– И така, какво си ти? Любопитно ми е.
Бих го нарекла страшно настойчив. Грабнах чашата с кафето си за първи път и отпих глътка. Да. Вкусът му беше също толкова лош, колкото и миризмата му. Дали са го смесили с котешка тоалетна или нещо подобно?
– Както казах, Фауст – отвърнах спокойно, сякаш вкусовите ми рецептори не бяха избухнали в пълен граждански бунт. – Аз не се излагам на първа среща.
– Имам добър нюх за митични способности. – Той направи пространен жест към групата мръсни пичове в отсрещната страна на стаята. – Всички мои сътрудници притежават уникални или мощни способности. Предполагам, че може да се каже, че и аз съм ги събрал.
Нямаше две мнения – това беше супер странно нещо, което трябваше да каже.
– Очарователно – казах категорично.
Фауст издаде звук, който можеше да бъде смях, но приличаше повече на гълъб, сплескан от камион.
– Обичам да се сприятелявам с митици от всякакъв вид. Смятам, че така социалният ми живот е по-интересен. Можем да бъдем добри приятели, Кит. Сигурен съм, че мога да бъда полезен по някакъв начин на митик като теб.
Очите ми се свиха. Хм. Дали той не предполагаше, че съм тук, защото искам нещо от него? Това би могло да работи в моя полза.
Спасяването на собствения ми задник беше мой основен приоритет, но не бях забравил за Куентин и неговите амбиции. Целият смисъл на „Синият дим“ беше да открадна артефакт и ако бившият ми приятел планираше да довърши тази кражба, бих искал да знам каква гадна магия ще трябва да избегна по този начин.
А в случай, че все пак разбера някакви пикантни подробности, може би ще пусна анонимен имейл на един [email protected], какъвто беше имейлът на Лиена. Тя би могла да направи бърз обрат в кариерата си след моето неловко бягство, а Куентин щеше да си получи заслуженото за това, че се е изгаврил с емоциите на Маги. С един добре насочен камък щях да се погрижа за два заека, които от дни кълвяха съвестта ми.
Осмелих се да пренасоча по-голяма част от мозъчната си енергия от бомбата халюци и се съсредоточих върху Фауст.
– Нека се върнем към артефактите. Ти не просто ги събиращ. Ти си търговец.
Ъгълчетата на усмивката му се забиха по-дълбоко в бузите му.
– Имаш ли нужда от артефакт, Кит? Или имаш нещо за продаване?
– Това зависи от ситуацията. Всеки собственик на питейно заведение може да се нарече дилър и да продава детектори за дъжд за жълти стотинки, но аз търся по-висок калибър продавачи.
Имаше ли изобщо нещо такова като детектор за дъжд? Нямах представа, но звучеше законно.
– Уверявам те, че съм водещият дилър в Ийстсайд. На търга на „Ямада“ може да откриеш по-бляскави дрънкулки, но моите стоки са далеч по-уникални. Изключителни. Дори редки.
Превъзходен търговец, а? Огледах с поглед отвратителната трапезария. Някак си се съмнявах в това.
– Имам… информация, която би представлявала интерес за теб. – Извих вежди. – Но трябва да бъда честен, Фаустъс. Подозирам, че тя е над твоето ниво на заплащане.
Триъгълната му уста промени посоката си.
– Съмнявам се в това, Кит. Каква информация?
– Свързана с артефакти, очевидно. – Усмихнах се с озъбена усмивка. – Предполагам, че си запознат с „Цербер“?
Очите му се разшириха.
– Знаеш за… разбирам. Впечатляващо, Кит.
– Често ме подценяват – отвърнах лекомислено, макар да нямах представа какво има предвид. Много хора знаеха за гилдията за сигурност, така че не можеше това да го е впечатлило.
– Разбира се, разбира се. Не успях да открия много неща, макар че не е поради липса на връзки от моя страна. Според слуховете дори Цербер няма следа за крадеца.
Побиха ме тръпки и набързо се проверих. Не можех да загубя фокуса си върху бомбата на халюцинаторите.
Немигащият поглед на Фауст прилепна зловещо към лицето ми.
– Наблюдавам пазара вече пет седмици, но артефактът все още не се е появил. А и при оскъдните сведения за обира, признавам, че имам съмнения, че знаеш нещо значимо за него.
– Може би артефактът не е на пазара, защото крадците седят на наградата си – блъфирах, като запазих неяснотата. – Все пак това не е нещо, което случайно бихте предложили на търг.
– Но какво друго биха направили с него? Със сигурност няма да го използват.
– Никога не се знае. – Наклоних глава. – Смяташ ли, че е толкова мощен, колкото казват?
– Вероятно дори повече – подсмръкна Фаустус. – Не можем да знаем истинската степен на усилващите му свойства, но като се има предвид защитата, която Цербер е приложил към него, в правилните ръце силата му би била доста величествена.
Усилващи свойства? Не ми хареса как звучи това.
Седнах напред, погледнах в пълзящите му очи и стрелях в тъмното.
– Чувал съм, че е идеален за усилване на психични сили.
– Както и аз. – В тези очи пламна искра. – Искаш ли да подсилиш силите си десетократно, Кит? Или, както твърди Цербер, двадесет пъти?
Студът в кръвта ми достигна нулата.
– Не – измърморих разсеяно, борейки се да отместя вниманието си от нарастващия страх и да се върна към бомбата халюци. – Но познавам човек, който би го направил.
– Ясновидец?
– Най-лошият вид.
– Хм.
Когато геометричната усмивка на Фаустус разцъфна отново, реших, че е крайно време да се превърна в амеба и да се разделя. Къде беше Вера? Горивото в резервоара на психиката ми намаляваше – не помогна и здравословната доза страх „о, по дяволите“.
– Преди да продължим, Кит, ще обсъдим ли способностите ти? – Попита той с остър ръб – такъв, който ме предупреждаваше, че е мой ред да бъда откровен. – Страхувам се, че не мога да посреднича в сделката, докато не знам.
Така че да се увери, че не съм психически надарен в измамата – а аз бях, макар и не по начина, по който той се притесняваше.
– Моите способности – застраховах се аз, забавяйки всяка възможна секунда, докато погледът ми се стрелкаше към вратата на кухнята.
Фауст изчака няколко търпеливи мига, като толерантността му избледня заедно с приятното му изражение.
Вдигнах чашата към устата си и се престорих, че отпивам дълга глътка.
– Те нямат име.
И това беше всичко, което беше необходимо, за да се съживи Усмивката.
– Очарователно! Ако ти си първият в нов вид, защото, това би било вълнуващо откритие.
– Да. – Усещах как хватката ми върху бомбата се изплъзва, докато тревогата прокарваше упоритите си пипала в мислите ми. – Вълнуващо.
– И така? Опиши силите си, Кит. Аз съм нещо като експерт в класификациите.
От другата страна на трапезарията вратата на кухнята се отвори. Орангутанът излезе навън – и Вера се промъкна по петите му, а раницата ѝ беше пълна с вещи, които не беше взела със себе си.
Да! Сега трябваше само да избягаме.
Върнах вниманието си към Фауст.
– Трудно е да се опише.
Вера се провираше между масите, а движенията ѝ бяха бавни и предпазливи. Не можеше да се види, което затрудняваше навигацията. Знаех, че не може да върви по-бързо, но трябваше да побърза. Мозъкът ми се замъгляваше, сякаш току-що се бях събудил от дълбок сън – предупредителен знак, че изчерпвам умствената си издръжливост.
– Мога да демонстрирам – изрекох бавно, като потиснах потрепването си, когато раницата на Вера се заби в един стол, – но това обикновено плаши хората.
Фауст почти бе изпуснал слюнка върху плота. Боже. Това навлизаше в словесна прелюдия, а аз исках да окача фигуративния телефон.
– Можеш да продължиш и да демонстрираш – въздъхна той. – Уверявам те, че нервите ми са повече от достатъчни за всяка демонстрация на сила.
– Твоите може и да са, но какво ще кажеш за колекционерските си издания там?
Докато Фауст поглеждаше към мъжката дружина в ъгъла, Вера мина покрай мен и ми махна, докато се отправяше към вратата. Тя не можеше да я отвори сама. Трябваше да приключа разговора си с Фаустус възможно най-скоро.
Преди замъгленото ми съзнание да измисли край на разговора, той се обърна към мен. Вместо усмивката му се появи остра бръчка, а ръката му се спусна към гърдите. Притисна дланта си към пуловера – там, където беше скрит компасът му за откриване на митове.
О. О, по дяволите.
Птицеподобните очи на Фауст се стрелнаха из стаята, движейки се напред-назад по Вера. Тя бе замръзнала на десетина крачки от вратата и изражението ѝ бе безизразно, когато я връхлетя видение за бъдещето.
– Колко странно – промърмори Фауст и дръпна верижката на врата си. Инкрустираният с диаманти артефакт се появи изпод ризата му. Той го изучаваше, вероятно чудейки се защо може да открие ново присъствие. Може би осъзнаваше, че причината да усети пристигането ми толкова силно не е, че съм свръхмита, а защото не бях влязъл сам.
Клепачите на Вера трепнаха и емоцията се върна на лицето ѝ – изтръпналата от устата ѝ физиономия на ужас. И аз знаех, че бъдещето е на път да стане грозно.
Което ми даваше около две минути, за да го променя.
– Митично присъствие – промълви Фауст. – Изключително близко, но не виждам друго митично същество. – Погледът му се спря на мен. – Не предполагам, че имаш някаква идея защо това е така, нали, Кит?
– Нямам никаква представа.
Вера се взираше в мен, половин дузина маси между нас. Лицето ѝ беше пепеляво и аз знаех какво ще направи. В края на краищата, това е, което бих направил на нейно място.
Тя се засили към вратата.
Събрах изхабената си концентрация, подготвяйки се да замаскирам отварянето на вратата – не защото исках да я спася, докато тя ме изоставя, а защото това, че тя не е на пътя, ще увеличи шансовете ми да се измъкна жив.
Но когато се опитах да добавя нова проекция върху невидимата халюцинаторна бомба, изтощеният ми мозък и отслабващите ми сили се взривиха в черепа ми.
Отпуснах се на стола си, стаята се завъртя и подът се разклати, сякаш отново бях на лодката на Вера.
Масата се дръпна, когато Фауст се изправи на крака. Разнесе се вик, последван от шумно тропане на столове и тропане на крака, а след това и трясък.
Погледът ми се успокои, когато Вера се спъна в един стол, който се беше изпречил на пътя ѝ. Когато се удари в пода, тя се плъзна назад по корем, теглена от невидима сила.
Отрядът от главорези беше на крака, а едно шест и половина метрово чудовище с приблизително тегло на бивол правеше нокът на Дарт Вейдър, докато телекинетично влачеше Вера далеч от вратата. Блайт беше най-страшният телекинетик, който бях срещал, но при три пъти по-голяма маса от нея този човек можеше да ѝ даде шанс.
В полезрението ми се появи едно лице. Фауст се наведе над мен, триъгълната му усмивка се върна – но съвсем различна от преди. От всяка негова геометрична линия струеше заплаха.
– Интересно, Кит. Виждам, че си довел приятел. – Погледът му се насочи към Вера. – Ще се справя с нея, преди да се върнем към обсъждането на най-очарователните ти сили.

Назад към част 18                                                  Напред към част 20

Глава 5

Устата ѝ пресъхна.
– Изкушена? Да се захвана с вампир?
О.
– Разбира се, че са прекрасни. – Но не истински, не Като Дийкън. – Не ми казвай, че не си съгласен.
– Цялото това нещо с кръвосмученето е отблъскващо.
– Да, това също ме спъва. Не искам партньорът ми да мисли за мен като за среднощна закуска. – Тя изключи джобния компютър и го постави внимателно върху малкия скрин до леглото. – Хранил ли се е някога вампир с теб?
Той поклати глава, а очите му останаха върху устните ѝ.
– А от теб?
– Спешно хранене – каза тя, внезапно гореща в тениската и дънките, които беше облекла. – Човекът беше толкова зле, че трябваше да направя нещо.
– Боли ли? – Тези тъмни зелени очи се носеха над гърдите ѝ, над корема ѝ.
Тя пое дълбоко дъх, видя го как вдишва собствения си дъх при движението на гърдите ѝ.
– Не толкова, колкото очакваш. В слюнката им има нещо, което успокоява. – Протягайки краката си, тя вдигна ръце над главата си. – И знаеш, че могат да те накарат да се чувстваш добре, ако искат.
Той не отговори, вниманието му беше съсредоточено върху тялото ѝ, докато тя се отпускаше от разтягането. След това се премести на леглото, като се подпря над нея, използвайки предмишниците си.
– Да?
Един прост въпрос, който я накара да спре и да се замисли. Ловците не бяха скромни, но Сара никога не беше имала забивка за една нощ. Просто не бяха за нея. И все пак тя искаше Дийкън от мига, в който го видя. И от възбудата, която той не полагаше усилия да скрие, тя знаеше много добре, че той също я желае.
Но те не бяха просто двама ловци, които се бяха срещнали на пътя.
– Ще се държиш ли странно след това?
– Дефинирай странно. – Той се притисна по-твърдо срещу нея.
Тя отвърна със стон. Човекът беше горещ, твърд и повече от готов.
– Трябва да изпълнявам заповеди, ако стана директор. – Бившите ѝ любовници не биха се поколебали, защото тя не беше кандидат за критично важната позиция тогава. В момента тя е кандидат. – Очакваш ли специално отношение?
– Не съм в леглото с бъдещия директор. В леглото съм със Сара. Това е достатъчно за мен.
Беше изкушаващо да се втурне, но тя прокара ръцете си през косата му и дръпна. Целувката беше удар за системата. Издавайки звук на истинско удоволствие, тя обгърна с ръцете си врата му, а краката ѝ се сключиха около кръста му. Човекът беше голям, солиден навсякъде. Стена от плът, кости и мускули, съдържаща се в гранитна воля. Искаше да се търка в него, докато не замърка.
Ухапа долната ѝ устна. Тя ахна, а след това се случваше отново, дивият прилив на усещания, почти непоносимото удоволствие, нуждата да го вкуси дълбоко. Когато целувката се прекъсна този път, тя се погали в гърлото му, целувайки го по опънатите сухожилия на врата му. Миришеше толкова хубаво.
Той я дръпна назад за още една целувка и някъде по средата тя осъзна, че ръката му е на голия ѝ гръб, под тениската ѝ. Тя искаше повече. Прекъсвайки целувката, тя го пусна и дръпна тениската си. Дийкън се надигна достатъчно, за да може да я издърпа над главата си и да я махне.
– Зелено? – Той проследи сложната дантелена шарка на сутиена ѝ с един дразнещ пръст.
Тя започна да разкопчава ризата му, докато той разкопчаваше сутиена ѝ.
– Това е любимият ми цвят.
– За мой късмет. – Последната дума беше стенание, докато тя поставяше ръцете си върху гърдите му. – Проклет късметлия. – Свали, заповяда тя.
Сумтейки, той се изправи на колене и се плъзна от сутиена ѝ, преди да се отърве от ризата. Но той не се върна веднага. Вместо това той протегна ръка, за да затвори една голяма ръка върху гърдите ѝ. Тя извика при неочаквано дръзкото докосване, очите ѝ се сблъскаха с неговите. Тъмно зелено, но вече не е спокойно или незасегнато.
Това накара последните ѝ задръжки да паднат и когато той наведе глава към гърдите ѝ, тя пъхна ръце в косата му и се задържа за него. Убиецът знаеше какво прави. Нямаше колебливи ласки, нямаше молби за още разрешение, които бе поискал веднъж, и тя се бе съгласила. Сега се възползва от всички предимства. Истината е, че беше отвъд еротичното съществуване с мъж, толкова сигурен в себе си в леглото. Толкова сигурен … и толкова дълбоко въвлечен. Сега тя знаеше отговора на въпроса си – когато Дийкън загуби контрол, той загуби контрол.
Боже, може ли да стане по-секси?
Тя обгърна краката си около кръста му и го целуна силно, дълбоко и желаещо.
– Мисля, че трябва да си свалиш панталоните.
Прокрадвайки се през врата му до най-важната точка, той се протегна към нейната. Но вместо да отвори дънките, той плъзна ръка под колана, за да я сграбчи със смело познанство. Тя се втурна към него, желаейки още.
– Без подигравки.
Пощипна меката плът на гърдите ѝ. Потръпвайки, тя пъхна ръце в косата му и дръпна.
– Не говориш ли в леглото?
Неговият отговор беше да целуне пътя си надолу по гръдната ѝ кост, преди да седне отново. Отдръпвайки ръката си с очевидно нежелание, той разкопча дънките ѝ и ги свали заедно с бикините. Един спокоен, мрачен чувствен момент, докато той просто я гледаше. Тялото ѝ се сви в безмълвна покана. Като го взе, той се наведе, докато устните му докоснаха ухото ѝ … и прошепна такива зли обещания, такива декадентски молби, тя мислеше, че ще се разтопи отвътре навън.
– Добре, спри да говориш. – Това беше твърде много сензорен вход, твърде много удоволствие. – Точно сега.
Той се усмихна и седна, погледът му никога не напускаше лицето ѝ. Интимността беше ослепителна. Тогава една голяма ръка се разпростря върху бедрото ѝ, галейки безумно чувствителната вътрешна страна. Тя извика в задната част на гърлото си … и се изви от хватката му, за да седне на коленете ѝ.
Премигване на изненада, последвано от усмивка, бавно и сигурно.
– Бърз и лъскав, и красив. – Той се наведе да прокара устни по шията ѝ, докато тя извади колана му и го хвърли на пода, след което започна с копчетата в скута му.
– М-М-М. – Звук на чиста мъжка признателност.
Напъвайки панталоните му достатъчно, тя затвори ръце около него. Голямото му тяло се разтресе.
– Сара. – И тогава той я притискаше към гърба ѝ, дърпаше ръцете ѝ и се плъзгаше в нея с едно твърдо натискане.
Цялото ѝ тяло се вдигна от леглото. Уау, помисли си тя, секунди преди да наруши здравия си разум, Дийкън беше изпратен точно за пропорция.
Тялото изтръпна от последиците от най-добрия оргазъм в живота ѝ, Сара се загледа в тавана на хотела.
– Знаех, че между нас има химия, но това беше неестествено.
Ръката през кръста ѝ стисна леко.
– Живея, за да се моля.
Секси, без задръжки, когато премина контрола, а той имаше чувство за хумор.
– Предполагам, че не си на пазара за дългосрочни отношения?
Очакваше шокиращо мълчание, но той отговори веднага.
– Не бих бил много добър любовник на директора.
– Не ти харесва светлината на прожекторите, нали? – Това не беше въпрос, защото тя знаеше отговора. И част от нея искаше да не го прави.
Защото тя харесваше Дийкън, повече от предишните. Всеки път, когато той разкриваше някаква нова страна на своята личност, тя откри, че тази страна допълва нейната на най-дълбоко ниво. Тук имаше обещание. И не беше само заради секса.
– Никога ли не си самотен?
– Да бъда сам никога не е било проблем за мен. – Пръстите му играеха над извивката на бедрото ѝ. – Ще приемеш, нали?
– Да. – Тя винаги е знаела, че ще се стигне до това. – Гилдията е важна. Тя трябва да има някой в юздите, който се грижи достатъчно, за да се увери, че тя остава силна, че ловците са защитени от вампири и ангели.
– Ами ловът?
Тя погали ръката си по предмишницата му.
– Ще ми липсва. Но … не колкото някои. Най-добрата ми приятелка, Ели, щеа полудее за седмица.
– Елена Девъроу? Роден ловец?
– Срещал ли си я? – Тя се обърна към него. Лицето му се отпусна от удоволствие, косата му беше разхвърляна, а зелените му очи мързеливи, той приличаше на голяма котка, просната до нея. Голяма, опасна котка.
– Чух за нея – каза той. – Наричат я „най-добрата“.
– Тя е. – Сара се гордееше с Ели, считаше я повече за сестра, отколкото за приятелка. – Притеснявам се за нея.
– Ти се притесняваш за всички ловци.
И беше истина. Тя го правеше.
– Мисля, че трябваше да стана директор. – Чувството ѝ за отговорност беше част от това, което беше. Тя не можеше повече да си тръгне и да остави гилдията в по-слаби ръце, отколкото можеше да принуди Дийкън да промени начина си на живот, за да се приспособи към нейния. – Как стана убиеца?
– Гилдията държи под око възможните неща. Последният убиец ми предложи позицията.
Сара знаеше, че беше приел, по същата причина, по която и тя.
– Някой трябва да свърши работата. – Но това беше и призвание, тя знаеше, че ще ѝ хареса да бъде директор, че това ще я предизвика и развълнува по начини, които обикновеният лов не може да се надява да постигне.
– И че някой може да е най-добрият.
Тя се усмихна и се обърна с лице към него, ръката му на хълбока ѝ, а нейната-под главата ѝ.
– Срещал ли си някога Архангел? – Малките косъмчета по ръцете ѝ се надигнаха при самата идея.
– Не. Но вероятно ще го направя.
Поддаде се на тръпките.
– Надявам се да не е за дълго, дълго време. – Тя можеше да се справи с ангели, но архангелите бяха съвсем различна история. Те просто не мислят като човешки същества по никакъв начин, форма или норма.
Устните на Дийкън се извиха.
– Мисля, че ще се справиш, когато му дойде времето. – Протягайки се, той махна косата ѝ от лицето.
Нежността на жеста я трогна. Тя отново почувства това обещание. Това влечение, че това може да бъде много повече.
– В момента просто искам да се справя с теб. – И тя го направи.

Един час по-късно и въпреки липсата на сън, тя не можеше да се изключи, твърде възбудена от удоволствие. Дийкън можеше да прави невероятни неща с езика си, помисли си тя, щастливо замаяна. Може би ен дорфините са осветили правилните области на мозъка ѝ, защото е седнала изправена и се е навела да вземе джобния компютър.
– Какво? – Попита Дийкън, с една тежка ръка около кръста.
Тя го включи и провери.
– Ах, не е тук. – Връщайки джобния компютър в предишната му позиция, тя се отпусна обратно на леглото.
– Какво?
– Снимка на гаджето на Марко. – Тя издаде звук на разочарование. – Виж, гледаме на това като на някакво престъпление от омраза, но какво ще стане, ако е нормален луд, който използва това, за да ни заблуди?
Дийкън свали косата от лицето си и вдигна вежди.
– Обясни – нормална лудост.
– Може би гаджето е зарязало Марко. Може би Марко е полудял. И сега може би е навън и реже вампири, които приличат на любимия му.
Дийкън се намръщи.
– Жертвите не отговарят на определен тип – те са били руси, тъмнокоси, черни, бели.
– Изглеждаше като добра идея. – Тя си пое дъх.
– Все още може да е добра идея. – Ръката му затихна по кожата ѝ. – Няма физически прилики, но всички те са известни с това, че се сприятеляват с хората повече от обикновено.
– Това се проследява – каза тя, чувствайки се на ръба на разбирането. – Открих Родни чрез човешките му приятели. Не може да си тръгне.
– Две от жертвите са имали любовници.
– Не е голяма работа – каза тя. – Двойките човек-вампир са доста често срещани, особено с по-младите вампири.
– Да, но това е различен модел, когато го сложиш заедно с другите неща. – Бутайки чаршафа, той стана от леглото. Господи, имай милост.
Тя погледна безсрамно, когато той отиде до сакото си и грабна едно малко черно устройство.
– Това нещо проследява предавателите чрез джипиес. Настроих го да бипка, ако някой от тях мръдне, но за всеки случай … Не, всички са там, където ги сложихме. Предавателите, така или иначе.
– Тревожа се за Тим – прошепна тя, чудейки се дали Дийкън ще има нещо против да използва зъбите си върху твърдата му, мускулеста плът. – Никой не го е виждал от дни. Ако той не е убиецът …
– Да. Но някой храни Луси, иначе щеше да е по-слаба.
– Точка. – Тя издърпа чаршафа над главата си. – Не мога да мисля с теб гол. Обличай се. – Смехът беше богат, неочакван и толкова дяволски красив, че тя почти му скочи отново. – Сега. Това е заповед от бъдещия директор на Гилдията.
– Чиито голи гърди искам да ухапя.
Тя махна с пръсти и продължи да се усмихва.
– Побързай.
Все още се усмихваше, сякаш се подчиняваше.
– Какво ще кажеш за един бърз душ? Потни сме.
– Този душ е мъничък. – Но тя свали чаршафа.
Изражението му я предизвикваше.
Тя беше такава глупачка, помисли си тя, като стана и тръгна. Но тя имаше последната дума … подлудявайки го, докато беше затворен в онова стъклено заграждение.

Назад към част 5                                              Напред към част 7

Глава 6

Противно на всички очаквания обаче вътре не ни посрещна нищо ужасно, освен „творческата“ бъркотия, следите от гризачи и плесента. Едва се сдържах да не затисна носа си от миризмите, които се носеха навътре. За щастие, виждайки мъката ми, кураторът дискретно направи мах с ръка и аз бях заобиколена от странна полупрозрачна сферична преграда, която скри всички неблагоприятни миризми, които ме объркваха. Усмихнах се с благодарност на брюнета, игнорирайки недоволния дроу, който отново бе намерил повод да ми се разсърди. Лакомника се прехвърли на рамото на арханида и присви недоброжелателно очи, наблюдавайки островния гений. Той, от своя страна, също ме наблюдаваше и все повече се напрягаше от безсрамното си внимание.
Той се усмихна подигравателно на щита, който ме обграждаше, но не направи никакъв коментар. С жест ме помоли да го последвам. Вървяхме нататък, като не забравяхме да проучим съдържанието на жилището на учения. Невидима струна се стягаше в мен с всяка крачка, затова, когато драконът извика, се обърнах твърде рязко. Нещо неприятно щракна във врата ми и за няколко секунди се почувствах замаян, но бях готова да атакувам непознатия враг.
– Махнете тази гадост от мен! – С дълъг ноктест пръст драконът посочи неприлично двете омагьосани костени ръце, които летяха около него и бяха изкуствено създадени. Но те изглеждаха достатъчно правдоподобно, за да уплашат крилатия нещастник.
– Те са само мои приятели, няма нужда да ги обиждаш – каза магът, като погледна Лакомника снизходително.
– Кой нормален човек би поддържал такива страшни приятели у тях? – Възмути се малкия. – Те дори не са живи, не са интелигентни и са отвратителни!
– За вкуса не се спори – сви рамене надменно хазяинът.
Стигнахме до кухнята. Тя изглеждаше много по-добре от останалите помещения, чиста и подредена. Небе и земя, в сравнение с другите стаи. Сякаш обиталището на храната беше свещено място в къщата, което не биваше да се довежда до ужасно състояние и което се нуждаеше от постоянна подкрепа на чистотата, уюта и реда. Мислено изхъмках и огледах оскъдния интериор. Беше минимален, но с най-необходимото, с нещата, които винаги трябва да са под ръка и без които човек не може да се справи.
– Чай? – Предложи мъжът с напрегнат, приятелски тон. – Или искате да преминем направо към същността на въпроса?
С голямо съмнение погледнах към нагорещения чайник в ръцете му, а после към четирите чаши и малката чинийка на масата. Сякаш ни беше очаквал и сега разиграваше добре изиграна сцена, но не се интересуваше от малките неща, които го издаваха. Спътниците ми също забелязаха тази странност и сега всячески се опитваха да не показват колко са напрегнати. За куратора не беше трудно, но дроу предпочете да отклони вниманието си от мен и да ми се разсърди отново, вместо да започне да ме вбесява отново. Имам чувството, че скоро може да му порасне опашка, забравяйки клетвата си, че ще го направя само ако ми писне от нашата война.
Най-лошото е, че водата ни свършваше и лудият маг беше наясно с това, така че щеше да заподозре нещо нередно, ако откажехме. Обстоятелствата играят срещу нас: чаят може да е подсилен или подправен. Ако започнем да проверяваме дали има нещо в него, можем да си навлечем неприятности. Не знам какви планове има господарят на къщата за нас и какво трябва да очакваме, ако сега сгреша. Но професорът не ми харесва и не мога да направя нищо по въпроса. Затова трябва да се усмихвам и да се преструвам на наивна глупачка, която не разбира нищо.
По неизвестни за мен причини нашият „гений“ ме е взел за главна, затова се интересува от всичко преди всичко от мен, а другите, мълчащи отстрани, само потвърждават теорията му. А сега решиха да хвърлят решението на проблема върху мен, стрелкайки очи в моята посока. Ясно е, че професор Валгордом няма да се намесва в практиката ни, само в някои моменти ще помага в борбата с враговете, от него очаквах ненамеса. Но тук можеше да помогне Алвасдин, който вместо да изчака решението ми и да подкрепи изцяло играта, да измамим островния маг.
– Не бихме имали нищо против да пием чай след толкова дълго пътуване – усмихнах се още по-широко, като влязох в образа си на глупачка.
Нима искат да видят в мен едно глупаво, неопитно момиченце, което се доверява на всички наляво и надясно? Моля те, ще ти дадем най-доброто! Главното е по-често да шариш глупаво с очи и да се преструваш, че не разбираш нещо, както и да обръщаш внимание само на глупости и да говориш за тях. Да не се оплакват после само, че сами са го искали!
Опитах се да си представя как очите ми блестят само от факта, че най-сетне мога да достигна до заветната влага и вече не се притеснявам, че ще свърши водата от личните ни запаси. Че вече не е нужно да сме на строга хранителна икономия, а след това да направя съответното изражение на лицето, когато ми повярват. Остава само да спечеля доверието на нашия учен и да го убедя, че сме съюзници, така че не трябва да се страхуваме или да се предаваме. После ще разберем от него как да убием местния пазител, как да стигнем до гробището, а след това ни остават само люспите на русалките и кръвта на сирените, които вече ни бяха обещани. Ах, да, аленото кълбо… Все пак трябва да го намерим сред бъркотията тук и по никакъв начин да не показваме интереса си към реликвата на рибената опашка.
– В такъв случай сядайте – поканиха ни към столовете и се усмихнаха добродушно.
Усмихнах се мило и седнах на масата, а на второкурсника и учителя не им оставаше нищо друго, освен да последват примера ми и да сложат благодарни усмивки на лицата си. Като се има предвид характерът на учителя и постоянният му мрачен поглед, излезе криво и страшно, но обектът на нашата задача дори не помръдна вежда, а може би дори не забеляза нищо, като обърна цялото си внимание на мен. Пред мен беше поставена чаша, пълна догоре с чай. Дискретно проверих съдържанието за отрови и други отровни гадости, а след това погледнах към Лакомника, който се тъпчеше със сметаната, която ми беше предложена.
Вместо да завъртя очи заради безразсъдството му и липсата на самосъхранение, се усмихнах още по-широко и се опитах да се преструвам на развеселена. Не знам дали заради моята игра или заради глупостта на нашия луд професор, но той веднага се отпусна и седна на останалия стол. Напълни чашата си и отпи глътка, като не откъсваше поглед от мен, което започваше да става досадно. Въпреки това се доверих на инстинктите си и поднесох чашата към устните си, отпих глътка от сладката напитка, а след това стиснах очи, като по този начин демонстрирах удоволствието си.
Но такова нямаше. Никога не съм харесвала сладък чай и кафе. Захарта в тях ми се струва ненужна – прави вкуса по-слабо изразен. Но сега щеше да ми се наложи да изпия поне половината, за да не обидя господаря на къщата и да не разруша крехкото му благоволение към нас. Това би било жалко, като се има предвид положението ни. Разполагаме с три дни, за да се справим с гробището, артефакта и островното божество. Въпреки че можем да оставим последното за накрая и да се подготвим добре. Не се знае как ще реагират сирените, ако съпоставят всички факти и разберат кой е убиецът на такова могъщо същество. А като се има предвид, да речем, рангът на пазителя на острова, обезглавяването може и да не е всичко, което е необходимо…
– И така, каква е целта на посещението ви на острова, стажанти? – От размислите ми ме изтръгна гласът на един гений. – Между другото, можете да ме наричате Вейстейн.
– Мейлинара – представих се и протегнах ръка, която в същата секунда бе стисната силно и не бе пусната веднага. – За мен е удоволствие да се запозная с вас. А ние дойдохме тук за люспите на русалките и главата на едно ужасно чудовище, което без твоята помощ никога няма да успеем да победим – тя въздъхна тъжно и отвърна поглед. – Още нямаме късмет да се справим със сирените, едва ги отблъснахме и избягахме. Страх ме е да си представя какво биха могли да ни сторят! Когато тялото ми започна да реагира на магията на рибената опашка, бях ужасена от това, което се случва… Дори не можеш да си представиш какво е да не можеш да контролираш собственото си тяло и желания – при тези думи трябваше да повиша малко глас и да предизвикам сълзи в очите си.
Алвасдин ме погледна, сякаш бях болна, професор Валгордом се престори, че пие чай и разговорът ни изобщо не го интересува. Но на мен не ми пукаше, защото чувствах, че това е начинът, по който трябва да се държа сега. За да не ни вземат насериозно и да не ни смятат за заплаха. Защото магът пред мен не беше от обикновените и обичаше черната магия, забранена за моя свят. Смъртните не го усещаха и дори не долавяха миризмата, идваща от него. Така че имаме добри шансове да спечелим доверието му, освен ако, разбира се, не отидем до ритуалния олтар и не станем поредната жертва.
– Срещали сте се с водача на сирените? – Престори се на изненадан Вейстейн. – Чувал съм, че той никога не пуска жертвата си. Как успяхте да се освободите от заклинанието му? – Опита се да ме захапе, но не тръгна срещу мен!
– Беше Лакомника, ако не беше той… – изхлипах нарочно, а споменатият дракон се задави с десерта си и ме погледна подозрително.
Имаше обаче само секундно колебание, след което крилатият гущер изпъчи гърди и гордо вдигна глава нагоре, като започна да показва мускулите на предните си крака, които не бяха там. Изглеждаше доста смешно, което той скоро осъзна, защото премина към демонстрация на удари върху невидимия противник, а след това много успешно издиша струя пламък и направи огнена спирала над главата си. И тъкмо когато си помислих, че в това отношение се е променил много от първата ни среща, струята изведнъж отново изчезна и излезе отзад, като почти изгори косата на арханида.
– Разбирам – протегна се Вейстейн, докато кураторът гледаше скептично стоящия Лакомник. – Такова неразбираемо същество би накарало всеки да се замая и да загуби концентрация. Мога да ви дам няколко люспи от собствения си запас на русалка. Кое е съществото, което трябва да победите?
„От собствените ми запаси“ ме заболяха ушите. Като гледам смъртника, мога само да кажа, че люспите не са получени доброволно, а по кървав начин. Такива люспи няма да взема дори и заради един „кърлеж“ за практика. Ще ми е противно да ги гледам, а после ще се чувствам виновна, че съм взела нещо от ръцете на този човек. Дроу и Професора, за разлика от мен, можеха дискретно да разлеят течността или дори да я изсипят в цветята до тях. На тяхно място не бих направила последното. Кой знае какви гадости има в саксиите си. Ще се окаже, че не е позволено да се залива, иначе те ще се събудят от някакъв зимен сън и ще издадат машинациите на „неблагодарните“ Антазелци.
– Същество, което през деня е във вид на елен с човешко лице, а през нощта приема формата на великан и се разхожда из собствения си имот, като от време на време убива неканените гости на острова – каза тя с глупаво присвиване на очи.
Професор Валгордом ме погледна, сякаш не можеше да повярва на чутото. Нямах време да изучавам последния етап от практиката ни, а той сякаш дори не забеляза, че ни наблюдават. Нито пък осъзнаваше, че въпросното същество вече се бе намесило в битката му с водния паяк и в този момент сериозно бе засегнало регенерацията ми. Трудно е да си представим изненадата му, когато разбере, че пазителят на острова ни е проследил чак до капана, в който така глупаво попаднахме.
– Интересувате се от Абуру ли? – Попита някак замислено той, без да говори на никого конкретно. – Лоша идея… Той ще ви убие и дори няма да забележи. Ще отнеме живота ви само с едно докосване до вас или до аурата ви. Съветът ми към вас е да се откажете от него, ако цените живота си, и да се приберете у дома.
– За съжаление, това не е възможно. Нуждаем се от главата му, за да отворим портала, иначе твоята реалност ще ни заличи – казах аз, като погледнах русокосия маг с очи, изпълнени с надежда, а после добавих съжалително: – Моля, помогнете ни.
Видях, че лицето на Алвас се е вцепенило и юмруците му са стиснати върху плота. Лакомникът ни гледаше възмутено, осъзнал, че целият интерес към него е изгубен. Надзирателят просто се взираше в мен, втренчено, като от време на време се мръщеше. За разлика от Дроу, той разбра, че знам много повече, отколкото му показвам, и не се хвана на играта ми. Слушах внимателно всяка дума, която чувах, и мислех за опасността. Информацията, която получавах, само потвърждаваше предположенията ми и правеше арханида все по-мрачен и по-мрачен.
Но тъмният елф се ядосваше все повече и повече с всяка моя дума и едва се сдържаше, за да не ме нападне веднага и да провали играта ми, като по този начин застраши живота ни. Не мисля, че лудият професор ще оцени колко хитро щях да го омотам около пръста си, а после да го лиша от реликвата на сирените и в същото време благодарение на неговите знания и разработки да унищожа местното божество. Ако ушатия дори се опита да направи такава глупава грешка, няма да се отърве само с опашката си. Би било неуместно дори да го помоля да излезе навън и да подиша чист въздух. Първо, това би породило въпроси, и второ, къде би отишъл, когато се намира на вражеска територия и рискува да загуби живота си във всеки един момент? Абуру вече ме е признал за враг, така че няма да пощади нито мен, нито спътниците ми. Да се изправиш сам срещу него не е добра идея.
Вейстейн започна да почуква замислено с пръст по повърхността на масата, като се взираше в една точка пред себе си и не забелязваше нищо друго. Наблюдавах го, опитвайки се да уловя емоцията в очите му, и се надявах да съм права, когато си мисля, че той също се нуждае от смъртта на пазителя на острова.
Не знам защо, но бях необходима, както ми се стори в момента, в който ни пусна от капана, а после проследи погледа ми. Сега му давам възможност да го направи. Всичко, от което се нуждая, е той да ми каже как точно да убия съществото и може би малко помощ, а останалото ще го измислим. Най-малкото ще трябва да видим втората форма на куратора, тъй като той е решен да ни помогне с последния елемент.
– Добре, аз ще ви помогна. Освен това вече имам идея как да го направим.
– Имаш? – Скочих от стола си и се загледах във Вейстейн с възхищение.
Изразяването на възхищение в нашата ситуация беше отвратително и трябваше да наблюдавам всяка емоция на лицето си и колебаещите се магически частици около мен. Не ме интересуваше, че по някаква неизвестна причина аристократът искаше да ме удуши и едва се сдържаше. По дяволите дроу и неговото неразбираемо поведение! С това ще се занимавам по-късно, не сега.
– Да – усмихна се широко мъжът. – Отдавна мислех да го убия сам, но не можех да се доближа до Абуру. А ти, млада госпожице, си била удостоена с тази чест и дори си почувствала силата му. Прав ли съм? – Той ме погледна с толкова хищнически и мрачен поглед, че за секунда ми се стори, че очите на смъртния са изпълнени с истински мрак, като тези на някой демон, който беше срещал преди.
– Прав си – опитах се да бъда смутена, което винаги беше малко трудно, така че след неуспешния опит просто сведех очи и леко наведех глава. – Той беше на няколко метра от нас и беше изпратил огромен воден паяк, който ме нарани силно. Абуру по някакъв начин повлия на тялото ми и започна да прехвърля регенерацията ми на своя подчинен, правейки го на практика непобедим, докато новоизлекуваните ми рани се отваряха отново и отново… – тя стисна ръце в юмруци и се разтрепери от гняв. – Беше ужасно. Изглеждаше така, сякаш жизнената ми сила беше на път да напусне кървящото ми тяло точно там, край езерото, пред очите на моите спътници и това създание…
– Съжалявам… – магьосникът успя да каже само това, след което ме разтри по главата, но аз не се отпуснах.
Сега той се преструва на най-милия човек на света, но аз виждам прогнилата му душа. Чувствам, че замисля нещо, но го е отложил временно, намирайки поредното предимство за себе си в нашето посещение. Но все още не осъзнава, че няма да постигне първоначалната си цел. Без значение какво замисля, никой няма да стане жертва на експериментите му и няма да направи нищо, което идва в ума на един луд. Време е да сложа край на този досаден спектакъл и да му покажа, че не бива да ме взема за неопитно момиче, което винаги се пречка.
– Благодарим ви… Наистина се надяваме да ни помогнете, защото искаме да се приберем у дома при семейството и приятелите си, които много ни липсват. И сме ви много благодарни, че се съгласихте да ни помогнете – казах със сериозен тон.
– Няма за какво – усмихна се магът. – Но ще трябва да отидеш до близкото гробище и да вземеш някои от съставките, от които се нуждая, включително скритата реликва на сирените.
– Сирените имат реликви? – Връщам се към глупавата си същност и разширявам очи от изненада, след което размахвам глупаво мигли. – Но те не са интелигентни! – В този момент усетих възмущението на Лакомника от наглите ми лъжи и възмущението на тъмния елф от играта ми.
В същото време изпратих емоционална вълна към гущера, в която се опитах да изразя цялото си недоволство и желание да го удуша, и настъпих крака на Алвасдин под масата. Той се дръпна и ме погледна гневно, но импулсът беше спрян. Очевидно разговорът ще се проведе в тази реалност, веднага щом се отървем от вниманието на местния гений, а след това и на куратора и дракона.
– Те само се преструват на глупави и безмозъчни, но в действителност са толкова интелигентни, колкото и ние с теб. Явно не са искали да познаваш тази тяхна страна. Ако искате, можете да спите при мен, така или иначе има много свободни стаи, а Абуру ви чака отвън.
След тази оферта благодарихме на домакина за гостоприемството и го последвахме до стаите, които щеше да ни определи. Надявах се, че там няма да е безпорядък като във всички стаи, които бяхме видели досега. В същото време се вслушах в ограниченията на стаите. Лабораторията, кабинетът, мазето и собствената стая на професора – всички те попадаха под забраната „за ваша собствена безопасност“.
За щастие, стаите бяха наред или просто бяха почистени така енергично от костеливите ръце, които излитаха от тях, карайки Лакомника отново да изтръпне от отвращение. Обособените спални бяха обзаведени в същия минималистичен стил, така че дори не се занимавах с дребните детайли, а насочих вниманието си направо към търсене на скрити артефакти за проследяване и подслушване. За моя изненада не открих такива артефакти нито с помощта на елементарна магия, нито с поглед.
Когато за четвърти път проверявах стаята, без да вярвам в подобен късмет, а Лакомника беше заспал на стола си, без да обръща внимание на шума, на вратата се почука. Намръщена, аз отидох и я отворих, като веднага открих на прага мрачен и недоволен Алвасдин. Вдигнал дясната си вежда в ням въпрос.
– Да поговорим ли? – Попита той грубо, предизвиквайки странна вълна, която прониза тялото ми.
Мълчаливо се дръпнах встрани и отворих по-широко вратата, като пуснах благородника вътре. Затворих вратата, като проверих дали има още някой навън. Просто се надявах, че непризнатият гений на острова няма да реши да ни безпокои сега, защото от такъв странен смъртен човек може да се очаква всичко.
– За какво искаш да говорим? – Попитах безразлично, като седнах на стола и подгънах крака под себе си. – Пак ли ще повдигнеш въпроса за езерото и нападението на паяка? Ако е така, не искам.
– Не, искам да поговорим за теб – каза ми напълно сериозно, докато сядах срещу него. – Професор Валгордом даде ясно да се разбере, че не сме достатъчно открити един с друг, трябва да се опитаме да поправим това, докато има време и войната отново е разперила ръце между нас.
– Това беше твоя инициатива – напомних му аз с подигравателна усмивка.
– Трябва да правя нещо, за да разчупя скуката – сви рамене той, после добави: – Освен това може би няма да имаш възможност да говориш така в академията. Брат ти винаги е наоколо, а всичките ми опити да поговоря с теб насаме успяха само веднъж.
– Хммм… Дори е невероятно как си успял да го омотаеш и да го накараш да си мисли през целия път до стаята, че го следвам или съм близо до него през цялото време.
– Това беше въздействието на клановия артефакт – отвърна уклончиво момчето. – Ами ти? Защо никое заклинание или отвара не може да ти въздейства? Веднъж се опитах да те изплаша и в час, когато пренебрегна поканата ми да седнеш до мен. Не се получи.
– Родова магия. Имунизирана съм срещу талисмани, повечето отрови и заклинания като твоето. – Също така не разкрих козовете си. – Мой ред. Какво се е случило в твоето семейство? Намериха ти годеница и заради това трябва да напуснеш академията? Тъй като сме решили да се прехвърлим на доверие, независимо колко личен е въпросът, трябва да поговорим за него.
Алвасдин искаше да стане и да си тръгне, но нещо в думите ми го накара да промени решението си и да се замисли. Тежката му въздишка беше положителен знак за мен и се приготвих да слушам.
– Вярно е… Ще се оженя за сестрата на кралицата и ще ѝ стана петнадесетият съпруг, защото тя ме харесва… Когато заминах за академията, си дадох отсрочка, но последните ми действия и силният ми интерес към теб чрез нашите схватки разгневиха принцесата и я принудиха да предприеме драстични мерки… След като завърша стажа си, трябва да се върна и да се закълна пред Забравената богиня, за да скрепя връзката ни.
Загледах го замислено, опитвайки се да разбера каква е уловката. Тъмните елфи бяха измислили друго мое превъплъщение под формата на тъмна, жестока елфка и дори ми бяха дали името Айнулиндейл. Дроу хората не ме наричат забравена, защото смятат, че това ще ме обиди и ще се окажат в още по-голяма немилост. Но Алвас ме нарече с име, което е обичайно за Антазел, така тяхната принцеса искаше да се отличава от останалите.
– Какво имаш предвид? – Намекнах за пояснение.
– Ти разбра всичко правилно. Нейно височество Риазанаел Руентана Вазарда иска да скрепи брака пред лицето на главната богиня-създателка на Антазел и да покаже на всички, че се е присъединила към изключението и е станала една от онези, които Забравената богиня нарича висша раса.
– В този случай имаш два избора. Да се ожениш за някой друг, докато все още има време, или да помолиш Забравената богиня за милост и да откаже да обвърже теб и принцесата.
– Страхувам се, че нито първото, нито второто са възможни. В първия случай не знам кого да помоля за такава услуга. Едва ли ти ще се съгласиш, а след подобно нещо едва ли ще искаш да продължим войната си. Освен това няма време да се оженя за друга. И второ, Забравената богиня е глуха за молитвите на моя народ и няма да се вслуша.
– Наистина ли мислиш така? – Попитах подигравателно, като се вгледах в сериозните му очи. – Кажи ми, че Айнулиндейл не е Забравената богиня и че тя е глуха и за теб. Не от слухове знам, че не един и двама елфи са идвали в главния храм на Забравената богиня и са я молили за помощ. И тя се е отзовала, помогнала е, защото всеки от нас е любимо същество за нея, макар че някои обича повече, а други по-малко. Трябва да я помолиш за помощ, когато застанеш пред олтара. Сигурна съм, че тя ще помогне и може би дори ще направи така, че принцесата да слезе от гърба ти и да не може повече да ти се налага.
– Ами ако тя не чуе или е заета? – Той размърда уши и се зачуди с нескрита надежда.
За пръв път го виждах в този вид и започнах да разбирам защо напоследък е в лошо настроение. Търсеше изход от безнадеждна ситуация и преценяваше шансовете си. Ако се ожени за непознат човек, който не е от неговия народ, против волята на родителите си, щеше да бъде изгонен завинаги или екзекутиран. Затова дори не обмисляше първия вариант и ми посочи основните причини, поради които не би рискувал. Освен това той е прав. Не бих се омъжила за него, знаейки, че ако го направя, той ще стане полубог и ще застраши мисията ми. Има само един изход и той трябва да го поеме, освен ако не иска да прекара остатъка от живота си в бягство от убийците на собствения си клан.
– Тя ще чуе веднага. В такава ситуация може дори да се появи лично и да накаже вашата принцеса, ако се опита да се противопостави на волята на богинята. Трябва да се опиташ да се свържеш с нея и да я помолиш за помощ. Защото не мога да дойда с теб в твоето царство. Аз и брат ми имаме много важен семеен проблем, с който само ние можем да се справим. Забравената богиня не може да ни помогне с този проблем, а само да ни покаже пътя – усмихнах се тъжно.
Алвасдин не попита за проблема ми, разбирайки, че не искам да говоря за него сега. Прекарахме вечерта заедно, като си разказвахме истории от детството. Припомних си всички пакости на Луис и моите ответни действия, постоянните ми кавги и приключения с чичо ми. Не споменах имена, но трябваше да изкарам от главата си местата на моите приключения, така че да се впишат в историята на Антазел и да не предизвикват въпроси или съмнения. Дроу имаше време да изтича за вечеря, разказа как като дете е бил принуден да пие отрови, за да си изгради постоянен имунитет, как са били изковани стандартите им, а после премина към редки игри с по-големия си брат и постоянни тренировки. Още от дете бил подготвян да стане член на харема на една от владетелките и неин верен телохранител.
От вечерта тя заключи, че детството на аристократа не е било толкова хубаво и весело, колкото това на всички деца. Било му е трудно, но той не се е отказал. Постигнал слава и успех сред връстниците си и станал изключителен воин със силно телосложение. Мнозина в академията са луди по него, самият тъмен елф упорито се старае в часовете си да не бъде изгонен от академията, въпреки поведението си и любовта към временно спечелената свобода.
След още малко разговори решихме да приключим деня. Утрешният ден щеше да е труден, въпреки че всичко вървеше странно гладко и в наша полза. След разговора, както искаше нашият наставник, все пак станахме малко по-близки един с друг и постигнахме разбирателство.

Назад към част 5                                                Напред към част 7

Глава 4
ПРОРОЧЕСТВОТО

Седях в джунглата облегнала гръб на едно дърво. Уморена, изтощена от дългото бягане и емоционален шок. Разумната част част от съзнанието ми казваше, че Рен трябва да е имал основателна причина да ме изтрие от паметта си. За съжаление имаше и друга част – тази, която се съмняваше в това – и нейният глас беше много по-силен. Заболя ме. Ако някой ме беше попитал, преди Рен да бъде отвлечен, дали му вярвам, отговорът щеше да е „да“. Имах му абсолютно доверие, 100%. Нямах ни най-малко съмнение в неговата искреност.
Но един изпълнен с отрицание глас ме глождеше, казвайки ми, че не бях подходяща за него и че е трябвало да очаквам това. Казваше ми, че съм недостойна за Рен и така или иначе, рано или късно щях да го загубя. Всъщност винаги съм смятала, че е твърде красиво, за да е истинско. И сега всичко си дойде на мястото.
Най-болното беше, че самият Рен реши да се оттегли от играта. И това беше много по-болезнено. Как съм могла да греша толкова много? Бях прекалено наивна. Да, не съм първото момиче, чието сърце е разбито, и със сигурност няма да съм последното. Но му се доверих! Повярвах на уверенията му за вечна любов!
Преди да посетя Фет, можех да си казвам, че Локеш е причинил това. Че Рен няма нищо общо. Че дълбоко в себе си ме обича. Сега научих, че той самият е искал да ме забрави. Той искаше да се отърве от мен и е намерил много убедителен начин да го направи!
Колко удобно – просто да заличиш грешката си! Избрал си грешното момиче? Всичко е наред! Просто го изтрий от паметта си! И никакви спомени няма да те безпокоят. Той трябва да патентова това лекарство и ще стане милиардер. Има толкова много хора по света, които са направили неща, които искат да изтрият от паметта си…
Потънах в самосъжаление за около час, след което се затътрих обратно към хижата. Когато прекрачих прага, всички разговори спряха. И двамата братя мълчаливо ме гледаха, а Фет започна оживено да счуква подправки.
Рен се изправи и направи крачка напред. Погледнах го безизразно и той замръзна на място.
– Значи не можеш да направиш нищо повече за нас? – Попитах Фет.
Той се обърна към мен, наклони глава и отговори спокойно:
– Фет е изпълнен със съжаление. Не може да помогне с това.
– Добре – обърнах се към Кишан – тогава искам да си тръгнем. Сега.
Кишан кимна и започна да събира нещата ни.
– Келси. – Рен протегна ръка към мен, но веднага я дръпна назад, когато погледнах ръката му, сякаш беше нещо неприятно. – Трябва да поговорим.
– Няма за какво да говорим – сопнах се аз, подавайки ръка на Фет. – Благодарим ти за гостоприемството и за всичко, което направи за нас.
Фет стана и ме прегърна:
– Без грижи, Кел-сии. Винаги помни: водата и земята са едно.
– Помня, но сега съм по-скоро като луната. За мен не остана и капка вода!
Фет сложи ръце на раменете ми:
– Има вода за Кел-сии. И луната призовава приливите и отливите.
– Добре – въздъхнах тихо. – Благодаря ти. Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. Не се тревожи за мен – успокоих го, прегръщайки стареца силно. – Довиждане.
– Следващия път ще дойдеш с голямо щастие, Кел-сии.
– Надявам се. Ще ми липсваш Фет. Съжалявам, че те напускаме така внезапно, но искам бързо да премахна проклятието, веднъж завинаги! – Грабнах раницата си и се втурнах към вратата.
Кишан ме настигна.
– Келс – започна той.
– Може ли просто да вървим? – Сопнах се аз. – Не съм в настроение да говоря!
Няколко секунди златните му очи изучаваха лицето ми, след което каза тихо:
– Добре.
Преди да се отдалечим, белият тигър ме настигна и потри глава в ръката ми. Отказах да реагирам на това, просто хванах презрамките на раницата си по-здраво и се закрачих до Кишан. Той погледна сгърченото ми лице, после белия тигър, който сега се влачеше зад нас и скоро изостана толкова много, че го изгубих от поглед.
Вървях по-спокойно и мълчаливо, без да спирам да се нахраня или да почина, докато краката ми не се подкосиха. Тогава помолих Шала за малка единична палатка и се строполих върху спалния си чувал, отказвайки да се погрижа за вечерята и оставих братята да се справят сами. Оставиха ме сама – това ме накара да изпитвам благодарност, примесена с раздразнение – и накрая заспах.

Събудих се в тъмното и погледнах екрана на телефона си за първи път от дни. Нито едно обаждане от г-н Кадъм. Беше четири сутринта. Не исках да спя повече, затова подадох глава от палатката и видях слабата светлина на гаснещия огън. Нито Рен, нито Кишан бяха наоколо. Хвърлих шепа клони в огъня, запалих го отново и пожелах чаша горещо какао от Златния плод. Отпивайки бавно от горещата напитка, мълчаливо гледах в огъня.
– Кошмар ли сънува?
Обърнах се рязко. Рен стоеше облегнат на едно дърво. Познах го по бялата му риза, лицето му беше в сянка.
– Не. – Обърнах се отново към огъня. – Просто спах достатъчно, това е всичко.
Той пристъпи в кръга от светлина и седна на дънера срещу мен. Трепкащите пламъци направиха кожата му още по-бронзова. Реших да го игнорирам. Защо е толкова красив? Сините му очи ме изучаваха внимателно.
Духнах какаото, опитвайки се да не го гледам.
– Къде е Кишан?
– Ловува. Напоследък не успява да го прави често, затова се наслаждава на момента.
– Надявам се, че не очаква да вадя бодли на таралеж от лапите му! Ако се набоде, нека се оправя сам. – Отпих глътка. – Защо не си с него?
– Грижа се за теб.
– Знаеш ли, това не е необходимо! Аз съм голямо момиче. Върви да ловуваш, ако искаш. Честно казано, дори трябва! Все още си слаб като скелет.
– Радвам се, че обръщаш внимание на това. Страхувах се, че си ме забравила.
Повдигнах вежди, кипяща от гняв.
– Забравих за теб? Аз? Забравила съм? Дразниш ме, разбираш ли?
– Много добре. Трябва да изпуснеш парата.
Оставих чашата си и скочих.
– Харесва ли ти? Хубаво ли е да ме караш да се кълна във вечна любов, и в същото време да се подиграваш!
Той също стана.
– Но аз не ти се присмивам, Келси.
Вдигнах ръце.
– Наистина ли?! И защо? Имаш всички основания! В крайна сметка ти получи от мен всичко, което ми беше скъпо! Ти… ти изтръгна сърцето ми, смачка го и го хвърли на маймуните! И аз, глупачката, ти се доверих! Идиотка. Вярвах, че наистина ме обичаш. Че те обичам. Че ни е писано да бъдем заедно. А ти… ти… ти си просто… квадратна възглавница, това си! И наскоро разбрах, че харесвам кръгли, разбираш ли?
Той се засмя учтиво, което ме ядоса още повече.
– Квадратна възглавница ли съм? И какво значи?
– Това означава, че не сме подходящи един за друг, това е всичко. Трябваше веднага да разбера, че ще разбиеш сърцето ми! Думите, които казаваше, стиховете, които написа, те не са означавали нищо за теб! Като се върнем, ще ти върна всичко!
Той се напрегна.
– Какво искаш да кажеш с това?
– Че и аз вече не се нуждая от тях! По-добре е да ги хвърля в огъня, поне ще има полза от тях!
– Не вярвам да го направиш.
– Ще видиш!
Втурнах се в палатката, грабнах дневника си и трескаво прелистих страниците, докато не намерих стихотворението за безценния бисер. Отново отидох до огъня, откъснах страницата със стихотворението от дневника и го погледнах предизвикателно.
– Келси. – Сините му очи срещнаха моите. – Не прави това.
– И защо? Човекът, който го е написал е долен лъжец и самозванец!
– Не си права. Това, че не те помня, не означава, че предишните ми чувства към теб са били лъжа. Да, не знам защо и как съм се принудил да те забравя. Но това няма значение. Давам ти честната си дума, не съм лъжец.
Поклатих глава.
– Ти си мъртъв за мен! – И хвърлих листа в огъня. Стоях и гледах как се върти във въздуха. Сълза се търкулна по бузата ми, когато ъглите на страницата се запалиха.
По-бързо от мълния, Рен грабна листа от огъня и стисна горящия ъгъл в юмрука си. Дишаше тежко и виждах, че го боли. Веднага изгарянията му зараснаха точно пред очите ми и не можех да откъсна очи от почернелия в ъглите лист.
– Винаги ли си била толкова сляпо, твърдоглаво и недосетливо момиче?
– Значи сега мислиш, че съм глупава?
– Може би, но по-скоро в поетичен смисъл.
– Имам едно стихотворение за теб: върви да се изгубиш някъде!
– Вече съм изгубен, Келси. Още ли не разбираш? Защо не можеш да видиш това, което е пред очите ти?
– Какво да видя? Тигър, който случайно е и принц? Човек, който по някаква причина ме мрази толкова много, че нарочно ме изтрива от паметта си с някакво заклинание? Мъж, който не може да понесе присъствието ми повече от две минути? Мъж, на когото му е непоносимо да ме докосва? Това ли трябва да видя? Ако да, тогава виждам всичко перфектно, не се притеснявай!
– Не, избухливо момиче! Не виждаш ето това!
Той ме сграбчи, придърпа ме към себе си и ме целуна. Страстно и горещо. Горещите му устни се сляха с моите, но свърши толкова бързо, че нямах време да реагирам. Рен залитна назад и се преви, като се хвана за ствола на дърво. Дишаше тежко, ръцете му трепереха.
Скръстих ръце на гърдите си и мълчаливо го наблюдавах.
– И така, какво се опитваш да докажеш с това?
– Щом трябва да ме питаш, значи определено съм се провалил в опита си.
– Добре, целуна ме. И какво? Това не значи нищо!
– Означава всичко.
– Какво искаш да кажеш?
Той си пое дълбоко глътка въздух и се облегна на дървото.
– Означава, че започвам да изпитвам чувства към теб, а щом ги изпитвам сега, вероятността да съм ги изпитвал преди е доста голяма.
– Ако това е вряно, премахни блокирането.
– Не мога. Не знам какво е или откъде се е взело, или какво може да отключи спомените. Донякъде се надявах, че като те целуна, това ще отключи спомените. Очевидно не е така.
– Значи…какво? Мислеше, че като целунеш жаба, тя ще се превърне в красива принцеса? E, никак не ми е приятно да пукам сапуненият ти мехур, но това, което виждаш е това, което получаваш!
– Какво за бога те кара да мислиш, че не бих се заинтересувал от това, което виждам?
– Знаеш ли, не искам отново да го обсъждам с теб! Обсъждали сме го това преди, макар и да не можеш да си спомниш. С краткотрайната памет, която все пак притежаваш, може би си спомняш как каза, че Нелима е красива!
– Да. Спомням си, че казах това. И какво? Защо изказването ми, че тя е красива, да означава, че ти не си?
– Всичко е в начина, по който го каза! „Толкова по-зле, че не съм влюбен в Нилим, тя е умна и красива!“ Това означава, че аз не съм. Наистина ли нищо не разбираш от жени? Никога не наричай, че една жена е красва пред друга.
– Не съм го казал пред теб. Ти подслуша разговора ми с Кишан.
– И какво от това! Няма значение!
– Чудесно. В такъв случай чуй какво мисля и можеш да ме оставиш без ядене, ако лъжа. Ти си красива.
– Влакът вече е свирил, а ти нямаш билет!
Той отчаяно прокара пръсти през косата си.
– Значи каквото и да кажа, няма да ми повярваш?
– Мисля че не! – Сложих ръце на хълбоците си. – Просто защото не разбирам защо би го направил! Ако ме обичаше, как можа да направиш това? Изводът е – ти не си ме обичал. Винаги съм знаела, че си твърде добър, за да си истина.
– Какво искаш да кажеш?
– Ти сам го каза на Кишан! Каза, че не можеш да си представиш как можеш да обичаш някой като мен. Разбираш ли? Ти знаеш, че не сме един за друг. Ти си г-н Перфектен, а аз съм мис Посредственост. Вижда се от пръв поглед и това е, което си почувствал искрено, след като те спасихме.
Рен се засмя горчиво.
– Повярвай ми, Келси, аз съм далеч от съвършенството, а ти си толкова посредствена, колкото самата Дурга. Едва те познавах, когато казах тези думи на Кишан, и освен това ти си ме разбрала погрешно.
– Как така?
– Аз … това, което имах предвид … това, което казах беше… виж! Не си това, за което те мислех тогава!
– Аз съм същата!
– Не. Тогава те избягвах. Не исках да те опозная. Бях…
Откъснах още една страница.
– Келси! – Той скочи, изтръгна дневника от ръцете ми и неволно изстена от болката, причинена от близостта ми. – Спри! Не си и помисляйте да изгориш друга страница!
Грабнах дневника и го дръпнах към себе си.
– Това е моят дневник, ще правя с него каквото си искам!
Той дръпна дневника към себе си.
– Не бива да ме съдиш въз основа на това, което казах веднага след като се върнах! Тогава бях едва жив и не можех да мисля свързано. Трябваше ми време да те опозная, да… За да разбера, че те харесвам! – извика той. – Харесвам те достатъчно, за да разбера защо съм те обичал… въпреки че ме ядосваш!
Взех му дневника.
– Ти… аз… харесваш ме достатъчно?! Достатъчно? Е на мен достатъчно не ми стига!
Той отново ми взе дневника.
– Келси, какво искаш повече от мен?
Дръпнах дневника към себе си.
– Искам стария Рен!
Той замръзна, после изсъска:
– Е, в такъв случай не знам какво да ти кажа. Може би старият Рен си е отишъл завинаги. Но… новият Рен не иска да те загуби. – Той ме погледна мрачно, сложи ръка на кръста ми и ме привлече към себе си, забравил за дневника. – Освен това, ти сама го каза, можем да започнем всичко отначало.
– Не мисля, че е възможно. – Дръпнах дневника с всички сили и този път Рен го пусна и се отдръпна от мен.
Рен отпусна ръцете си свити в юмруци до бедрата, след което заговори с опасно тих глас.
– Направи го възможно.
– Искаш твърде много!
– Не. Ти искаш твърде много. – Той пристъпи към мен. – Държиш се неразумно, Келси. Дай ми малко време.
Погледнах го, очите ни се срещнаха.
– Бях готова да чакам вечно, но това беше преди Фет да ми разкрие истината.
– „Колко беден е този, който не е богат на търпение! Коя рана зараства веднага?“
– Шекспир няма да ти помогне този път, Супермен. Твоето време изтече.
Той повдигна вежди.
– Може би трябва да започна да изучавам „Укротяването на опърничавата“.
– Чудесно, ето ти първият урок: „Но по-добре жлъчта си да излея. Вратата ей я, никой ви не спира.“
– Не ми трябва урок. Вече знам как свършва. Той я победи. „Ще я поискам, даже да крещи по-зле от грамотевица наесен“ – Той присви пръст и ме повика да се приближа. -„Първо ме целуни, Кейт, и да тръгваме.“
Стиснах очи.
– Изопачи репликите и освен това много скоро ще видиш, че не съм толкова лесна за опитомяване като Катарина!
Рен се намръщи, махна с ръка раздразнено:
– Чудесно. Печелиш. Ако искаш да ми върнеш стиховете, давай. Само не ги изгаряй.
– Добре! Ще се съглася да не ги горя, ако ти се съгласиш да ме оставиш на спокойствие за остатъка от пътуването
– Чудесно! Между другото, не мога да разбера как изобщо съм те смятал за мил, приятен и добросърдечен човек! Ти… да, ти си бодлива като таралеж! Всеки мъж, който се доближи до теб, рискува да свърши с лице, набодено от бодли!
– Точно така. Едно момиче трябва да бъде по-внимателно с мъжете, които искат да я погълнат за обяд. Особено, когато тези мъже са диви тигри, скитащи се в търсене на неприятности.
Той присви очи, хвана ръката ми, ощипа ме леко от вътрешната страна на китката и след това ме целуна на същото място, въпреки че беше невъзможно да не забележа, че изпитва силна болка.
– Още не си видяла колко див мога да бъда, subhaga jadugarni.
С театрален жест изтрих целувката му от ръката си.
– Какво означава това?
– Това означава… „прекрасна вещица“.
– Ласкателствата вече няма да ти помогнат, камо ли съмнителните комплименти. Твърде добре научих твоите словесни номера!
Той се усмихна лукаво, засмя се и откровено задържа поглед върху устните ми.
– Според твоя дневник, пълен със стихове, моите словесни трикове и съмнителни комплименти са били успешни.
– Нямаш ли си нещо друго, което да преследваш?
– Разбира се. Не се притеснявай, ще ти дам преднина.
– Не в този живот, приятелю!
Той скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.
– Спри! Вбесяваш ме с усмивките си!
Излъгах. Усмивката на Рен никога не ме е ядосвала. Честно казано, точно обратното. Тя ме накара да копнея за него. Усетих как тиха тъга ме обзема, охлаждайки сляпата ми ярост до температурата на бавно кипене.
– Никога досега не си ме наричал така!
– Как? Subhaga? Значи съм ти давал други имена?
Поколебах се, после прошепнах:
– Да…
– И как те наричах? – Той наведе глава и ми хвърли подигравателен поглед. – Вероятно съм използвал думите: упорита, ограничена, раздразнителна, нетърпелива …
Безумната ярост се върна, пламна с ослепителни пламъци, кипна толкова горещо, че поисках да го нараня.
Сложих двете си ръце на гърдите на Рен и го блъснах с всичка сила, но той дори не помръдна и се засмя обидно на жалките ми опити, така че трябваше леко да го поразя с мълния.
– Еха! Страхотно, котенце, ти ми показа ноктите си, сега аз ще ти покажа моите. – С това Рен притисна двете ми ръце към бедрата ми, обездвижвайки ме. Бях притисната плътно до гърдите му, ръцете му се превърнаха в железни обръчи. Целуна врата ми и промърмори тихо: – Знаех си, че нямаш търпение да се докопаш до мен.
Задавих се от гняв:
– Ти… ти… предател!.. Дезертьор!
– Какво? Дезертьор? Ако имаш предвид любител на десерти, тогава да, той е пред теб. Наистина, ще трябва малко да те подсладя! – Той се засмя и отново ме целуна по врата.
Отдръпнах се, треперейки цялата от възмущение (поне искрено исках да мисля така). Сериозно обмислях да изстрелям в тялото му достатъчно силна м ълния, за да накарам косата му да се изправи и да изтрия тази самодоволна усмивка от лицето му, но тогава Кишан се втурна с трясък иззад дърветата.
– За какво е цялата тази врява? – Попита той.
– Можете да кажеш на подлия си брат, че повече не говоря с него!
Кишан се засмя.
– Няма проблем. Рен, тя вече не ти говори. Притесних се, че напоследък се разбирате твърде добре! Оказа се, че е било ненужно.
Усмивката напусна устните на Рен. Той погледна навъсено брат си, после присви очи към мен.
– С радост приемам да не говоря с теб, поне ще ми бъде спестена необходимостта да те слушам. – Той се поклони подигравателно и добави: – Тъй като няма какво да добавя, с радост ще приема условията ти за капитулация.
– Никога няма да капитулирам пред никого, Ваше Височество, принце на Битката на петте коня! И аз съм адски щастлива, защото и аз не искам да ме слушаш!
– Титлата ми звучи като Победител в битката на Стоте коня!
– Чудесно! Защо не хукнеш обратно в галоп до джипа, победителю?
– Чудесно! Точно това ще направя.
– Прекрасно! – Изръмжах, едва успявайки да сдържа яростта си. – И гледай да не пострадаш при излизане от джунглата!
Без да откъсва очи от мен, Рен тръгна напред. Той кипеше от възмущение и раздразнение, а аз… почти се втурнах след него, за да го прегърна и целуна.
Уловил ядосания ми поглед, Рен спря и тихо каза:
– Съжалявам за горкия Кишан, който трябва да извърви остатъка от пътя в твоята компания.
– Нищо, ще оцелее! – Отвърнах язвително.
Рен погледна студено Кишан.
– Без съмнение. Ще се срещнем при джипа.
Кишан кимна, но Рен не си тръгна.
Скръстих ръце.
– Е? Какво чакаш? Целувка за довиждане?
Погледът му се задържа върху устните ми.
– Трябва да внимаваш какво си пожелаваш, mohini stri.
За част от секундата сериозно се уплаших, че ще приеме предизвикателството, но Рен само наведе учтиво глава, усмихна ми се с безобразно разбираща усмивка, прескочи огъня и изчезна в джунглата.
Кишан се взря в пролуката в джунглата, където Рен изчезна, след което се обърна и сложи ръце на раменете ми.
– Никога не съм те виждал толкова ядосана.
– Какво да кажа, Кишан? Брат ти изважда най-доброто от мен.
Кишан повдигна вежди.
– Може би си права.
– Какво значеше това, което каза?
– Mohini stri? Това означава „магьосница“ или „очарователна жена“.
Аз се засмях.
– Оказа се, че той отново ми се подигра!
Кишан ме погледна озадачено.
– Келси, не мисля, че ти се подиграваше.
– Разбира се, че се подиграваше, знам го много добре! Между другото, ще те предупредя, че не съм в настроение да започвам битка с друг тигър, така че ако искаш да последваш брат си, не те задържам! Действай!
– Келси, няма да те оставя сама в джунглата. И аз не искам да се карам с теб.
– Много добре, поне един от вас е джентълмен! – Изсъсках и започнах да събирам багажа. Вдигнах от земята смачкания лист със стихотворението, виновно го изгладих и внимателно го поставих в разкъсания си дневник.
– Келси, можеш да си мислиш каквото искаш, но и Рен никога не би те оставил сама в джунглата. Ако не бях аз, той щеше да остане с теб.
– Да, разбира се! Той ще се радва, ако скоча от най-високата скала! И все пак, защо, за бога, го защитаваш?! Мислех, че искаш да изчезне от сцената.
– Това… не е съвсем вярно.
– О?! Разбирам. Значи за всичко е виновна Келси! Това е Келси, която разбира всичко погрешно! Ти си добър, но Келси е лоша! В такъв случай нека се уверим, че разбирам правилно намеренията ти. И така, искаш ли да си с мен или не?
Кишан повдигна вежди.
– Знаеш отговора ми.
– Страхотно! Сега е шансът ти! Целуни ме.
Кишан изучава лицето ми за няколко секунди, след което поклати глава.
– Не.
– Не? Не искаш ли това?
– Обещах, че ще те целуна едва след като всичко приключи между теб и Рен. А сега не е така.
– Ха! Уверявам те, всичко свърши.
– Не. Честно казано, твоето предложение да те целуна, го доказва.
Изправих се на пръсти, за да изглеждам по-висока, и изпънах врат, доближавайки лицето си до това на Кишан.
– Страхотно! Тогава не е нужно никой от вас да ме изпраща по обратния път.
Грабнах раницата си и се втурнах покрай смаяния Кишан. Няколко минути, подтиквана от гняв, ходих злобно през джунглата, след което извадих мобилния си телефон от джоба си и потърсих на картата точката Рен. Точката на Кишан се движеше на известно разстояние зад мен. Стоеше достатъчно далеч, за да бъде невидим и мълчалив, но достатъчно близо, за да се втурне на помощ, ако е необходимо.
Ходенето през джунглата в относителна самота ми се отрази добре. Първо, тя ми даде време и възможност да се успокоя. Все още бях бясна и мърморех ядосано под носа си, но напрежението вече се беше нормализирало и не бях заплашена да получа удар. И когато си спомних, че съм запазила и Шала, и Златния плод, веднага се развеселих и с отмъстителна усмивка се сетих за тигрите, които ще трябва да гладуват или да ловуват. Доволна, поръчах си огромна фунийка сладолед и в движение започнах да овладявам гнева си с парченца шоколад.

Няколко часа по-късно видях Рен, който стоеше до джипа, паркиран в сянката на едно дърво. Той мълчаливо ме наблюдаваше как си проправям път през гъсталаците. Вероятно е чул стъпките ми десет минути преди да се появя. Рен погледна зад мен, изненадан, че съм сама, след това присви гневно с очи, превърна се в бял тигър и тръгна през храстите, така че не се виждаше повече.
Внимателно пренебрегвайки присъствието му, се свлякох на земята, облегнах се на джипа и отпих от шише с неподсладена лимонада. Всъщност бих предпочела да пия вода, но Златният плод не можеше да направи обикновена вода.
Кишан излезе от джунглата, погледна ме бързо, запазвайки изражението си безстрастно, след това отключи и отвори рязко вратата на джипа. Рен излезе от храстите и безшумно скочи на задната седалка. Нямах намерение да седна до него, затова се метнах на пътническата седалка, пуснах климатика, направих си възглавница и се облегнах назад.
Пътуването беше необичайно тихо. Щом джипът спря пред къщата, изскочих като куршум от колата, блъснах вратата с всичка сила и се втурнах вътре.
– Г-н Кадам, прибрахме се! – Извиках и изчезнах в спалнята си.
Няколко часа по-късно, отпочинала и повече или по-малко възвърнала човешката си форма, набързо си приготвих чиния с плодове и сандвич с пиле, след което отидох в стаята с пауните в търсене на г-н Кадам.
– Господин Кадам! Няма да повярвате колко много ми липсваше компанията на истински джентълмен… – млъкнах по средата на изречението, забелязвайки твърде късно, че събеседникът ми не е сам, а в компанията на Рен, който наскоро беше излязъл от душа.
– Влезте, госпожице Келси – каза г-н Кадам, разтваряйки ръце.
Прекрачих неловко прага, прегърнах г-н Кадам и изгледах злобно Рен. Мократа му коса беше пригладена назад, той се беше преоблякъл в тесен син потник с V-образно деколте и сиви дизайнерски панталони на рибена кост. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а мускулите на предмишниците му бяха изпъкнали. Беше бос и неизказано красив, не помня кога за последен път съм го виждала такъв.
Изгледах го злобно.
– Е, ще ви оставя. – Рен се поклони подигравателно и излезе от стаята, като нарочно ме докосна с ръка.
– Надявам се, че те е заболяло! – Изсъсках и го чух да се смее, докато влизаше в кухнята.
Г-н Кадъм сякаш не забеляза караниците ни.
– Г-це Келси, елате седнете тук. Трябва да ви покажа нещо.
– Какво?
– Приключих с дешифрирането на третото пророчество и бих искал да чуя вашето мнение – обяви той и ми подаде листа.
Думите бяха написани с калиграфския почерк на г-н Кадам. Започнах да чета на глас:

„Блестящи скъпоценни камъни в пламтящо черно
Красяха нявга нежната ѝ кожа.
Огърлица безценна на шията ѝ някога висеше,
Но нанизът потъна в дълбините.
И камъните му сега в морета са дълбоко потопени –
Смелчак един оттам ще ги извади.
Чудовища ужасни дебнат, жилят там и хапят –
На тях не можете се довери.
Ала тризъбеца размахвайте и камандала намерете,
И тази, що коприната тъче,
Ще ви упъти и ще каже тя как да положите
Венеца в море от мляко.
Кралете дракони вий на петте океана намерете:
На дракона червен звездите гонят се отново по небето,
А синият ще ви посочи пътя,
Зеленият ще ви помогне да прозрете в мъглата,
градът на златния пясък пък край вълните там лежи,
отключва белият вратите към ледни светлини,
оръжията нейни вий вземете, служете си с тях добре
и нейната награда вий неопетнена спечелете.
Пленете жилото с ловка сила,
Отново поемете към дома.
На Индия тъй скъпа, земите с малкото вода да охладите;
Река, поток, ще рукне буен дъжд.
Земята суха ще се напои.
Че иначе и лапата лечебна все така ще спи.“

Бавно свалих хартията на коленете си и се взрях в господин Кадам с неописуем ужас.
– Д-дракони? – Беше всичко, което успях да промълвя.

Назад към част 5                                               Напред към част 7

Глава 17

Деня на обира. Кой беше развълнуван? Вера определено беше. Аз… не чак толкова. Но това беше цената за пътуване извън страната без белезници.
Когато сутрешното слънце надничаше през тънък слой облаци, които до средата на следобеда щяха да се сгъстят в мрачни облаци, аз се качих на мотоциклета на Вера зад нея и поехме през залива обратно към града. Продажбата на Фаустус беше насрочена за тази вечер, а ние се стремяхме да бъдем в ресторанта му до обяд.
Защо да не се промъкнем по време на разпродажбата и да използваме няколко добри халюцинации, за да скрием алчните си ръкавици, които грабват артефактите на Вера? Защото щеше да има твърде много хора, твърде много възможности за грешка и твърде много допълнителна охрана със самата цел да се осуетят крадците.
Така че, бидейки толкова умни, ще откраднем артефактите ѝ преди продажбата. Това нямаше как да се обърка.
Дъвчех вътрешната страна на бузата си, докато моторът спираше на червен светофар в Ийстсайд. На ъгъла от другата страна на кръстовището имаше кубична тухлена сграда с неприветлива входна врата, прибрана в сенчест ъгъл. Примижах към нея.
– Ей, мисля, че вече съм виждал това място – извиках над ръмженето на мотора на мотора. – Това е бар, нали?
Вера поклати глава.
– Не искаш да ходиш там.
– Не е ли това мястото, където са снимали „Дедпул“?
– Това е гилдия – „Врана и чук“.
Обхвана ме ужас. Добре, не е готино филмово място. „Врана и чук“ беше гилдията, която беше изпекла ККК до черни отломки, а после беше смляла останалото – включително и моя не толкова лош живот – на прах под бойните си ботуши с модни панталони. ККК може и да беше избрала тази битка, но „Врана и чук“ със сигурност я беше завършила.
Не знаех много за гилдията, но знаех, че не искам да се мотая наоколо и да разбера дали няма да разпознаят избягалия от ККК. С небрежен поглед наоколо пуснах бърза халюци-бомба върху всяко превозно средство, което се виждаше, и включих всички светофари в червено.
Гумите изпищяха, когато половин дузина шокирани шофьори натиснаха спирачките.
– Тръгвай – извиках на Вера.
– Светофарът…
– Просто го направи!
Тя натисна газта. С писък на гумите пресякохме празното кръстовище и аз захвърлих халюцинацията. Клаксоните натиснаха гневно, докато ускорявахме от „Врана и чук“ – и към „Фаустус Тривиум“. Чувствах се като в ситуация „от тигана в огъня“.
За кратко се усъмних в разумността на житейските си избори, след което отхвърлих тази мисъл. Сега не беше време за мъдрост. Сега беше моментът да се втурна с главата напред в леговището на опасен престъпник!
Спряхме мотора между един контейнер за смет и контейнер за компост на няколко пресечки от „Корки“ и извървяхме останалата част от пътя пеша. Преди да се доближим до ресторанта, спряхме в едно закътано кътче зад един контейнер за боклук.
Първа стъпка: Бомбата против Вера Халучи.
Разгърнах масовата проекция, като на практика изтрих Вера от лицето на земята. Тя, дънковото ѝ яке, камуфлажните панталони и платнената раница изчезнаха в очите на всички, освен на мен. Тя си пое равномерно дъх, докато всичките ѝ сетива се размърдаха.
– Все още не ми… харесва това – промълви тя, като държеше ръцете си пред себе си.
Възобновихме приближаването си. Когато стигнахме до Корки, походката ѝ почти наподобяваше тази на нормално, функциониращо човешко същество.
Вдишах гнилия въздух, който се носеше от вратата, и попитах под нос:
– Сигурна ли си, че тук сервират истинска храна?
Тя се почеса по носа.
– Може би просто си поръчвам кафе.
Отворих вратата с достатъчен хъс, за да се вмъкне тя след мен.
Вътрешността на Корки не миришеше по-добре от външноста, нито пък декорът вдъхваше увереност в кулинарната ѝ компетентност. Масите приличаха на клатещи се остатъци от други питейни барове, а столовете определено бяха откраднати от дефектния контейнер зад неохраняем Уолмарт.
Обувката ми залепна за плочките на пода и положих значителни усилия, за да не направя физиономия „ех“ на мистериозно лепкавата кафява субстанция, през която бях минал. Груба, ръкописна бележка, прикрепена към стената, ме инструктира да седна, така че избрах най-непоклатимата маса, която успях да намеря в най-самотния ъгъл на ресторанта.
Вера ме последва.
– Сигурен ли си, че никой от тях не ме вижда?
И двамата погледнахме през ясно изразения мъжки стол на Корки. Петима мъже се бяха скупчили около една-единствена маса в ъгъла срещу моята и изглежда никой от тях не знаеше какво е бръснач. Говореха помежду си на красноречив език от псувни.
– Някакво парти с колбаси, нали? – Забелязах аз.
– Да. Мазно.
Мъж на около шейсет години, приблизително с размерите и формата на възрастен орангутан, се измъкна от кухнята и се пресегна към масата ми.
– Какво искаш?
– Засега само кафе.
– Това е всичко?
– Засега.
Орангутанът с престилката измърмори нещо нелюбезно и си тръгна, без да погледне към Вера. Когато той изчезна в кухнята, тя се отпусна.
– Работи – промърморих аз, като се опитвах да не мърдам прекалено много устните си. – Или това, или е неспособен да признае някой без Y хромозома.
Тя отново огледа стаята, в която имаше само мъже.
– Фаустус има склонност да управлява малко момчешки клуб. Докъде се простира илюзията ти?
– Стига да останеш вътре в ресторанта, всичко ще е наред.
– Сигурен ли си?
– На сто процента.
Тя постоя така още миг, после поклати глава.
– Не получавам никакви видения, така че предполагам, че можем да тръгнем.
– Тогава бягай – подканих я аз. – Колкото по-бърза си, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш във видимата си форма.
Честно казано, не бях толкова загрижен за нейния личен комфорт, колкото за моята издръжливост. Не бях сигурен колко дълго ще мога да поддържам халюцинационната бомба.
С бързо кимване тя се отдалечи от масата и си проправи път през ресторанта.
Втора стъпка: Скриване и търсене.
Сега успехът ни беше единствено в ръцете на Вера. Всичко, което трябваше да направя, беше да седя неподвижно и да поддържам проекцията, докато тя незабелязано претърсваше сградата за скривалището с артефакти на Фауст.
Тази част от плана ни беше сравнително слаба, ако се съпостави с идеята да се представим за потенциални купувачи, където артефактите щяха да бъдат изложени и лесно достъпни. Тя щеше да трябва да претърси недрата на „Корки“ за улики, а тъй като беше невидима, трябваше да внимава, докато се движи. Не можеше да премества нищо, включително врати, ако някой можеше да я види.
И най-голямата потенциална пречка: ако артефактите ѝ бяха запечатани в магически подсилена каса или по друг начин недостъпни, тогава бяхме прецакани. А това, разбира се, щеше да доведе до…
Трета стъпка: Импровизирай.
Човекът-орангутан се пъхна през вратата, носейки чиния със странно хлъзгави пилешки крилца, и Вера се вмъкна незабелязано в кухнята. Сервитьорът/кулинар/приматът предаде птичите крайници на мускулестите мъже в другия ъгъл, след което се върна в мазното си владение отзад.
Е, сега не ми остава нищо друго, освен да поддържам проекцията и да се отпусна. Колкото повече енергия запазвах, толкова по-добре. Затворих очи и се съсредоточих върху дишането си. Вдишване и издишване, бавно и дълбоко.
Изминаха няколко спокойни минути, след което дихателната ми концентрация бе прекъсната от миризмата на нещо, което наподобяваше кисело кафе. Погледнах нагоре, за да видя, че поръчката ми е пристигнала – само че не беше човекът от орангу, който я беше доставил.
Пред мен стоеше човек с дълга, права, черна коса, която прилепваше към черепа му и висеше до лактите. Чисто избръснатото му лице, подобно на птица, не позволяваше да се определи възрастта му. Тридесет и пет? Седемдесет и пет? Вероятно някъде по средата. Всичко – от носа, през раменете, до десена на сакото му – беше странно геометрично. Дори ослепително бялата му усмивка беше твърде триъгълна, за да е естествена.
– Не вярвам да сме се срещали – каза той с глас, който се регистрираше някъде между шепот и писък. Той протегна ръка към мен. – Името ми е Фауст. Фаустус Тривиум.

Назад към част 17                                                  Напред към част 19

Глава 4

– Очаквах Дийкън – каза той с копринено мек тон.
– Шах Майур, предполагам.
– Сара Хазиз. – Малка изненада. – От кога си Убийца?
– Наречи го допълнително умение. – Тя забеляза пистолета в скута му. – Ти си подготвен.
– Не исках да ми отрежат главата, преди да имам възможност да обясня, че не съм убиец. -Този път тонът беше ироничен.
Тя го харесваше. Това не значи, че не е убиец.
– Ами ако си тръгна?
– Няма да те застрелям. Кажи на Дийкън, че ще ви чакам отвън. – Пауза. – Сара, не е добра обноска бъдещият директор на Гилдията да влиза с взлом.
– Защо всички се държат така, сякаш това е сключена сделка? – Промърмори тя и се отдръпна, като държеше под око ръцете му през цялото време. Ако е необходимо, тя може да скочи – това ще счупи няколко кости, но няма да я убие. Не като куршум.
Дали Шах е отговорил, тя не е чула. Беше много по-лесно да се спуснеш по тръбата, отколкото да се качиш.
– Той слиза, за да говори.
Лицето на Дийкън стана много твърдо. Опасно.
– Той не би трябвало да е тук.
– Но знаеше, че ще дойдеш. И знае името ти.
Това го накара да се отдръпне още повече. Сара беше очарована. Дийкън някога отпускал ли се е? Или това не се е случвало дори и в най-интимните ситуации? Беше изкушаващо да го целуне и да разбере, но по начина, по който я гледаше, тя знаеше, че няма да се спре на целувка.
Шепотът по стълбата от Шах, плъзгаща се към земята, беше добре дошло разсейване. Тя чакаше, докато другият ловец слизаше, а пистолетът му не се виждаше никъде. Разбира се, това просто означаваше, че той е добър в прикриването на оръжията си. Елена щеше да се съгласи, помисли си Сара. Най-добрата ѝ приятелка обикновено имаше шипове, скрити в косата ѝ, и ножове, прикрепени към бедрата ѝ. Това беше само за начало.
– Здравей, Дийкън. – Шах се оказа висок, тъмен и много красив, с блестяща черна коса, която се стелеше по раменете му. – Впечатлен съм. – Дийкън едва доловимо се наклони, за да защити Сара.
Тя спря да върти очи и използва възможността да извади собствения си пистолет от гърба си. После излезе от сянката на Дийкън, за да може да вижда ясно.
– Шпионирането е моето нещо. Работя за Гилдията.
Гилдията е имала разузнавателен отдел? Сара се чудеше колко още тайни ще научи като директор на Гилдията. Това беше истинско изкушение за толкова любопитна жена като нея. Но беше ли готова да се откаже от всичко, което беше, да се откаже от възможността за семейство, деца? Да, имаше мъже, които биха били повече от щастливи да спят с директора на Гилдията, но те бяха от типа мъже, които тя не би докоснала и с двуметров прът.
Не, Дийкън беше неин Тип. Хладнокръвен, контролиран, силен. И е почти толкова вероятно да спи с жената, която на практика ще му бъде шеф – ако тя приеме директорския пост – колкото и да започне да се шегува. Обуздавайки блуждаещите си мисли, тя срещна погледа на Шах.
– И ние просто трябва да ти вярваме?
Шах сви рамене, давайки ѝ потайна усмивка.
– Или мога да ти разкажа за времето, когато ти и Елена решихте да пробвате пилона за стриптийз в Макси.
Как, по дяволите, е научил за това? Тя се намръщи.
– Ако работиш в разузнаването, защо Саймън не те оневини?
– Дийкън ръководи операциите си самостоятелно. – Сви рамене той. – Можех да играя трудно, но смятам, че вие двамата сте добър залог, когато става въпрос за пазене на тайни. Бъдещият ръководител и убиеца. На кого ще кажеш?
Дийкън изведнъж сложи ръка на врата на Шах, с нож в корема.
– Свали си ризата. – Шах примигна, криейки изненадата си зад чар. – Не знаех, че се въртиш така.
Дийкън натисна леко ножа.
– Добре. – Разкопчавайки ризата с бързи пръсти, Шах я вдигна.
– Сара, провери тялото му за следи от борба. Един от вампирите се е борил жестоко. – Сара направи внимателен оглед, но всичко, което видя, беше гладка, неопетнена кожа.
– Той е чист. – Шах си потърка гърлото, докато Дийкън го пускаше. – Можеше да попиташ мило.
– И можеше да го намушкаш в сърцето. – Изсумтя Сара. – Зарежи преструвките. Безпомощен си като пираня.
– Не мога да виня момчето, че опита. – Той се усмихна, разкривайки трапчинки, които без съмнение използва като инструмент. – Ако искате моя дял, бих заложил на Тим. Виждал ли си кучето му? Вероятно е сключил сделка с дявола и я е получил като застраховка. Сега нещото го е обладало.
Сара поклати глава, отбелязвайки блясъка на забавлението в очите му.
– Не мисля, че трябва да хвърляш камъни – видях плюшеното мече на дивана ти.
Интересно. Един вежлив, изтънчен шпионин може да стане яркочервен под канелена кожа.
– На племенника ми е и ако не се налага да ме малтретирате повече, бих искал да спя. – С това той се обърна и си тръгна.
– Той не те е свалял. – Това беше тихо изявление.
Тя стисна устни.
– И почувства необходимостта да посочиш това, защо?
– Шах няма близки приятели ловци, но е популярен сред дамите. Той удря всичко с гърди, но дребничките тъмнокоси жени са особено негов тип.
– Благодаря ти, че разби самочувствието ми под ботуша си. – Сдържайки желанието си да го ритне, тя грабна каската си и я сложи.
Дийкън зае мястото си, слагайки каската си, преди да запали двигателя. Бяха на десет минути от дома на Шах и минаваха през безлюден паркинг, когато Дийкън спря.
– Да се бием или да бягаме?
Беше видяла вампирите в сенките. Колко са? Пет, не, седем. Седем срещу двама.
– Бягай. – Глупостта не беше това, което я държеше жива толкова дълго.
Едва когато Дийкън се измъкваше от всичко, тя осъзна, че е оставил избора на нея. Беше … неочаквано.
Третата им спирка за вечерта беше гей бар. Сара се втренчи в името на бара.
– „АД.“ – Тя се обърна към мълчаливия мъж до себе си – … така ли ми се струва или виждам тенденция тук?
Прищявка на устните му. Беше по-секси от всяка усмивка на който и да е друг мъж.
– Аз те вкарвам в грях. – Тя не можа да се сдържи. Засмя се.
– Очевидно третият заподозрян е гей. Нали?
– Марко Джиардес. – Кимна той. – Живее над бара.
– А?
– Притежава мястото. Купил го с наследство. – Сара въздъхна. – Не ме притеснява. Да те притеснявам?
Малко червено оцвети бузите му. Устата ѝ се отвори.
– Какво? – Въздъхна тя.
– Ще видиш.
– Влизаме ли?
– Да. Той не знае за мен, освен ако не е друг шпионин. Ние сме просто двама ловци, които са чули за дома му и са решили да се отбият.
Тъй като ловците са известни с това, че правят неща като това, за да се подкрепят един друг, това е напълно правдоподобно прикритие. И въпреки факта, че беше близо до четири сутринта, барът подскачаше.
– Оръжия?
– За ловците няма проблем.
– Тогава да вървим.
Те показаха своите гилдии и бяха поканени от силно мускулестия бодигард… който е показал на Дийкън обстойна проверка на Сара, която е захапала вътрешността на бузата си, когато големият, силен Убиец се е преместил малко зад нея.
В момента, в който влязоха в главния етаж, разговорът спря, а след това започна в огромен прилив. Тя беше посрещната с усмивки – имаше още няколко жени в тълпата, но вниманието определено беше насочено към Дийкън. Така че, когато той сложи ръка на хълбока ѝ и я издърпа срещу себе си, тя не протестира.
– Горкото дете – промърмори тя. – Те наистина те харесват.
– Не е смешно. – Тя никога не беше виждала толкова зачервен мъж преди.
Красив мъж със слабо тяло на модел се спря на подиума пред тях.
– Какъв срам – промърмори той, отбелязвайки езика на тялото им. – Надявам се, че се грижиш добре за него.
Сара потупа ръката на Дийкън, където тя се изви над бедрото ѝ.
– Много добре.
– Ще му позволиш ли да танцува с мен?
Сара усещаше ужаса на Дийкън в абсолютно замръзналите линии на тялото му. Беше изкушаващо да го дразня, но …
– Той не е много добър танцьор.
Още една тъжна въздишка, блондина си тръгна. Неспособна да го задържи повече, Сара се обърна и зарови лице в гърдите на Дийкън, докато тялото ѝ трепереше от смях. Ръцете му я обгърнаха, устните му прошепнаха до ухото ѝ.
– Ще ходим в нормален бар на следващата ни среща.
Това я караше да се смее още по-силно. Сълзи потекоха от очите ѝ. Докато излезе от ступора си, миризмата на Дийкън беше в дробовете ѝ. Човекът миришеше много добре. Малко топлина, малко пот, много опасно. Перфектно.
Ръце, положени върху великолепния му гръден кош, тя вдигна поглед.
– Предполагам, че те познават мъжествения мъж, когато го видят. – Миглите му, дълги и красиви, засенчваха очите му, но тя виждаше блясъка в тях.
– Ами ти?
Отговорът ѝ бе прекъснат от дискретна кашлица. Тя се обърна, за да намери човек, който можеше да бъде само друг ловец. Позицията му беше лесна като на някой, който знаеше как да се движи в битка, а очите му бяха бдителни … и в момента се забавлява.
– Добре дошли. Не мисля, че сме се срещали преди.
– Сара. – Тя протегна ръка. – Това е Дийкън.
– Сара Хазиз? – Усмивката на ловеца стана ослепителна. – Толкова се радвам да се запознаем. Чувал съм за теб, разбира се. Моля, влезте. – Той погледна през рамо. – Пиер, приготви масата. – Връщайки вниманието си към тях, той кимна кратко. – Аз съм Марко в Гилдията, но не за дълго.
– О?
Той се усмихна отново, показвайки редица блестящи бели зъби.
– Реших, че този бар е моята истинска любов в края на краищата. – Няма много отказали се в гилдиите. Но не беше напълно нечувано.
– Няма ли да ти липсва тръпката от лова?
– Това е игра за млад мъж. Сега съм в края на тридесетте си години, но не казвай.
Дийкън най-накрая наруши мълчанието си.
– Твоят бар се справя добре-чухме за това от ловния лозунг.
– Някои от най-добрите ми клиенти са ловци – каза Марко с искрено удоволствие в гласа си. – Те водят приятелките си, приятелите не мигат с око. Много се радвам, че съм част от това братство. Моля те, ела. Питиетата са от мен. – С това той се обърна и ги поведе към една маса на ръба на дансинга.
Всички сядат и си поръчват питиета. Сара забеляза, че Дийкън едва си е докоснал уискито, разбира се, нито пък Марко. Тя отпи глътка от коктейла си и издаде истински звук на удоволствие.
– Това е греховно Добро.
– Да, барът става доста известен със своите коктейли.
Тя се усмихна и разговаряха в продължение на няколко минути.
– Това място има ли дамска тоалетна? – Марко се засмя. – Разбира се. Мога да ти покажа.
– Не, просто ме насочи в правилната посока. – Тя се наведе и прошепна: – трябва да останеш тук и да защитаваш Дийкън.
Очите на Марко заблестяха.
– Големите искат да се изправят срещу него, а красивите искат да го заведат вкъщи и да му дадат камшик.
Лицето на Дийкън остана безизразно, но зелените му очи съдържаха ясно предупреждение. Смеейки се, тя влезе в действие и погали бузата му, докато си тръгваше. Наболата му брада накара пръстите ѝ да искат да изследват, но вместо това тя отиде до банята, получавайки няколко одобрителни погледа от тълпата.
Не беше нейна вината, че се разсея от разговор с друг ловец и се озова на врата, която не водеше към тоалетните. За съжаление, беше заключено здраво и кодирано с тъчпад. Скривайки разочарованието си, тя отново поиска указания за банята и отиде да използва съоръженията, преди да се върне на масата.
– Ти се изгуби? – Попита Дийкън преди Марко да може да го направи.
– Да. – Тя се засмя. – Някой ме издърпа, за да ме попита дали наистина си толкова твърд, колкото изглеждаш. – Дийкън се изчерви.
– Продължавай.
Знаеше, че това е още едно предупреждение. Но сценарият обезоръжи подозренията на Марко. Той се засмя и каза още няколко думи, преди да стане, за да се смеси с тълпата.
Дийкън не изглеждаше особено щастлив, но изчака да поговорят, докато се качат на мотора и се отправят към хотела.
– Не си го направила в апартамента му.
– Няма нужда. – Засмя се тя. – Той кръстосва крака си, както правят момчетата. – Тишина.
Тя го съжали.
– Нали знаеш, един глезен над коляното, нахлувайки в пространството на другите хора.
– Имаш предавател на обувката му.
– Когато поисках да отида до тоалетната. – Тя се чувстваше изключително доволна от това. – И това дори не е най-добрата част – той носеше солидни ловджийски ботуши. – Увеличавайки шансовете да използва същите обувки, ако реши да убива.
– Предполагам, че убиецът няма да помръдне тази вечер. Не и след Родни.
– Няма ли да бъде разочарован от факта, че се е провалил?
– Възможно е, но този човек не е глупав. Той си пише домашното, удря само когато знае, че плячката му ще бъде уязвима.
– Ако имаше повече хора, можеше да сложиш часовници и на Тим, и на Марко, и ако е необходимо, на Шах.
– Някога опитвал ли си да следваш ловец, който не иска да бъде следван?
– Точка.
Тя се сети за тримата, които бяха посетили.
– Помоли ли Саймън да направи проверка на миналото им?
– Може вече да са ги пратилили.
Той беше прав. Веднага щом се върнаха в хотела, включи компютър, който изглеждаше толкова корав, колкото и той, в имейла му чакаха три доклада.
– Доста стандартни неща – каза Сара, докато лежеше по гръб на леглото с джобния компютър в ръце. – Тимъти имал лош лов, оттогава не е виждан на публично място, но знаем, че е жив. Шах наистина е шпионин. Това не значи, че не е убиец.
– Инстинкт?
– Че ако Шах ще убива, ще го направи по начин, по който никой няма да го проследи. – Тя погледна последната страница – Марко е солиден ловец със стабилен личен живот – играе си на щастливо семейство с вампир, така че очевидно ги харесва.
– Била ли си някога изкушавана? – Леглото се потопи, докато Дийкън подпря коляното си на долния ръб и погледна надолу към нея.

Назад към част 4                                              Напред към част 6

Глава 5

Тръгнахме да търсим лудия професор веднага щом се уверихме, че всички следи от престоя ни край океана и нощта, която прекарахме там, са изчезнали, така че никой няма да се натъкне на тях и имаме поне призрачна надежда за безопасност. Изненадващо, никой не ни нападна. Всеки от нас беше напрегнат и подготвен за неочаквано нападение, дори драконът мълчеше и се дуеше, което не му пречеше да се взира гневно в гърба на тъмния елф. Необходимите растения бяха точно на пътя и не беше трудно да ги наберем, което само породи още въпроси.
След всичко преживяно абсолютно всичко ми се струваше подозрително, търсех уловка във всичко, поучена от горчивия опит. И така, когато всички билки бяха събрани и почти бяхме стигнали до необходимото място, без да срещнем опасни същества по пътя си, започнах да се вглеждам по-внимателно в обкръжението си. Съществата бяха наблизо, наблюдаваха ни от храстите, тихо се прокрадваха и очевидно се готвеха да нападнат, но после изведнъж си намериха по-интересна цел и веднага пренасочиха цялото си внимание към нея. Някои от тях дори по време на скок бяха рязко пресрещнати от по-голям хищник, след което се отдръпнаха от нас в храстите.
– Не мислите ли, че това е странно? – Попита мрачно Алвасдин, наблюдавайки как чудовището се скрива с плячката си в съседните храсти. – Тримата магове са по-привлекателна храна от някакво дребно озъбено създание, но по някаква причина те избират него. Сякаш някой ни помага по пътя….
– Подозрително е, но е по-добре да не се задържаме на едно място – казах мрачно, изучавайки водния басейн пред нас.
– Съгласен съм с адептката – каза професор Валгордом. – Местността е твърде опасна, за да стоим на едно място и да задаваме въпроси, търсейки отговори. С това може да се справим по-късно.
Забелязвайки странна сянка в далечината и малко вляво от нас, присвих очи, взирайки се и изостряйки зрението си, за да разгледам странното на вид същество. Торсът приличаше на елен, както и главата, но това, което би трябвало да се нарече муцуна, приличаше по-скоро на човешко лице, но всъщност не беше. Пухкави вежди, очи със спираловидна очна ябълка, съвсем човешки нос, само че с дълги бели зверски мустаци. По-нататък имаше човешка уста и издължена брадичка. Главата беше увенчана с три чифта огромни рога, които отгоре се разклоняваха на много клони, като по този начин създаваха нещо като храст. Тялото приличаше на еленско, но имаше много дълга, пухкава козина и топла козина по шията и гърдите, което беше странно за района.
Това ме накара да се вгледам по-внимателно и дори да превключа на магическо зрение. Ако не го бях направила, нямаше да осъзная какво е това същество, което ме наблюдава отдалеч и не откъсва поглед от лицето ми. Пазителят на Острова в дневния си, на пръв поглед безобиден вид. Силата му беше невероятно огромна, което подсказваше, че няма да е лесно да убия гадината. Като божество на местната област той може както да излекува всеки, така и да отнеме живота му. А сега ние попадаме под неговите правила и закони, така че битката ни няма да е равностойна и бърза. В името на своята защита той дори няма да повика помощ, защото е напълно способен да победи всекиго със собствени сили. И нищо чудно, с такава способност. Сигурна съм, че той има и нещо друго, но засега няма да го разбера.
– Мейлинара, забеляза ли нещо? – Попита Алвас, присвивайки бледите си виолетови очи, но очевидно не можеше да види никого с естествената си способност, затова ме погледна и повдигна въпросително вежда.
– Не, просто гледам да видя дали наблизо няма някаква опасност, която не може да бъде спряна да ни нападне. Във водата и над нея винаги има нещо, с което трябва да се справиш. Помисли си за океана, например…
Спомняйки си собствената си грешка, трепнах, което не остана скрито от моите другари. Кураторът тъкмо се канеше да отвори уста и да каже нещо назидателно, когато в един и същи момент се случиха три неща: повърхността на водата близо до нас се развълнува, в нея се отразиха осем червени очи, а след това от водата като шип изплува остра стоманена лапа и подобно на жило на скорпион започна бързо да се приближава към дроу.
Нямах време да извикам магия и да активирам щита си, както и нашият надзирател. Ние се спуснахме и въпреки че очаквахме нападението, все пак не бяхме в състояние да предотвратим такава мигновена атака. Единственото, което можех да направя, беше да отхвърля спящия Лакомник от себе си и да избутам Ушатия настрани, като вместо това аз получа удара. Не осъзнавах как моята крачка е успяла да промени траекторията на движението си в този миг, но тялото ми беше залято от болка.
Коремът ми беше пронизан изцяло, засягайки няколко жизненоважни органа едновременно. Само за секунда тъмнопурпурната кръв се смеси с черната и бавно се разля в локва под мен, устата ми се напълни с метален вкус, дихателните ми пътища се запушиха, главата ми изпищя със сигнала, че регенерацията е започнала да възстановява принудително увредените клетки, а драконокръвният се задави от собственото си възмущение от сцената. В следващия миг от тялото ми излезе лапа, разпръсквайки капки кръв по земята, тя веднага бе разрязана на няколко парчета от немалко ядосания аристократ и падна на колене до мен, започвайки да прехвърля собствената си енергия. Арханидът ме погледна сърдито, каза нещо неразбираемо на Ушатия, след което ни закри с щита си и се втурна да се бори с паяка-разрушител, който беше по-силен и по-могъщ от онзи, който срещнах вчера в езерото.
Чуждата магия беше приятна вълна, която премина през тялото ми, засилвайки регенерацията ми, а човекът стисна зъби, едва успявайки да се сдържи да не ми каже нещо неприятно. Отдаваше енергия, без да пести усилия, макар че след това вероятно щеше да се чувства далеч от най-добрата си форма. Аз поддържах постоянен приток на енергия и не му позволявах да намалее дори за секунда, сякаш животът ми зависеше от това. Малкият просто седна пред лицето ми и опря челото си на моето, като дори не го докосна с рогата си. С тъжния си поглед той показваше на Алвасдин колко зле се чувствам в момента.
Самата аз не можех да кажа нито дума, за да спра безразсъдния второкурсник. Тялото ми беше парализирано, кръвотечението не спираше, слабостта ми беше непреодолима, регенерацията ми все още се бореше упорито за живота ми и лекуваше тялото ми, но имах чувството, че става все по-зле. Исках да затворя очи и да заспя дълъг сън, може би безметежен, но по-добре от всякога знаех, че сега не мога да го направя. Реалността е странна и неведнъж е показвала, че може да повлияе на тялото ми, така че може да се окаже, че смъртта ми ще е истинска, въпреки безсмъртието. Няма да умра при такива условия и без да съм изпълнила мисията си, така че ще трябва да се постарая да се изправя…
Опитах се да се концентрирам и да насоча цялата си енергия към регенерация, като същевременно анализирах състоянието на тялото си и се абстрахирах от всички неприятни усещания. Раните бяха много сериозни и един обикновен смъртен можеше да умре от тях в рамките на петнайсет-двайсет минути, но аз имах регенерация, която превъзхождаше всяка друга раса, така че разполагах с повече време.
Не си направих труда да попитам колко минути са минали, за да не се разстроя. Някои от органите ми бяха сплетени и след това разкъсани наново на същото място, сякаш в знак на подигравка. Беше ми трудно да дишам, но се принудих да вдишвам и издишвам през болката. Челото на дроу се потеше, но той само ме погледна с гневен поглед, в дълбините на очите му се четеше обида, която разбирах отлично. Жена го беше спасила от нападение, а това беше против правилата им. Дроу бяха свикнали мъжете да защитават нежния пол, но не и обратното.
Странното поведение на тялото му и нарастващата слабост, която го съпътстваше, ме вбесиха дотолкова, че ми стигнаха силите да извърна глава и да погледна с омраза към паякообразното чудовище. Кураторът все още си играеше с него. Всички рани, които беше нанесъл, заздравяха веднага, докато моите продължаваха да се мъчат да се отворят. Погледнах в посоката, където бях видяла пазителя на острова, и веднага се сблъсках с подигравателната му усмивка и превъзходството в очите му. Нещо започваше да ме вбесява в това същество, а осъзнаването, че с истинските си сили лесно бих могла да отнема живота на мерзавеца, ме накара да се отвратя от него.
Отвърнах със същия поглед и разтегнах устни в очаквателна усмивка, оглеждайки съществото от глава до пети, опитвайки се да открия поне приблизително слабост. С всяка идея за убийство на гадината усмивката ставаше все по-широка, а регенерацията, подхранвана от емоциите ми, набираше сила и накрая завърши регенерирането, сливайки се напълно с магията на дроу. Секунда по секунда всички увредени клетки се регенерираха, като вече не ми причиняват дискомфорт. Болката, която все още не беше отстъпила, избледня на заден план, докато не свалях очи от пазителя, който вече се съмняваше в увереността си. Беше показал, че може да контролира процеса на оздравяване и да приближи смъртта, а в същото време да помогне на създанието от неговото владение да се излекува, но нямаше как да очаква, че такава магия ще бъде преодоляна.
Пухкавите сиви вежди на главата на елена се кръстосаха над носа му, спираловидните му очи се свиха подозрително и тогава той ме погледна подозрително. Божеството започна да отстъпва, постепенно разтваряйки се пред очите ми, тъй като забеляза нещо или, незнайно защо, долови желанието ми да откъсна главата на такова странно същество. Магията му изчезна заедно с него, а чудовището, което бе загубило подкрепата си, се изпържи докрай, щом получи поредното бойно заклинание.
– Най-накрая – издиша гущерът, като премести поглед от мен към трупа на паяка и обратно. – Мислех, че това никога няма да свърши – сподели притесненията си той и ме погледна укорително, но дроу го изпревари.
– Никога повече не го прави! – Изръмжа той, докато професор Валгордом изучаваше овъгления труп и се опитваше да разбере защо му е отнело толкова време да се справи с врага си. – Можеше да умреш заради собствената си глупост.
– А ти не ли, или си мислиш, че си безсмъртен? – Отговорих и се повдигнах на лакти, наблюдавайки реакцията на врага си. Това беше хитър въпрос и нямаше да бъда в неведение дълго време. – Не можеше да отблъснеш атака в сърцето, а точно там се целеше това нещо.
– Не, не съм безсмъртен, но няма да толерирам подобно пренебрежение към живота на партньора ми – той стисна юмруци с едва сдържан гняв и възмущение.
– Ваша милост Алвадин Дегос Вазард, осъзнавате ли, че не сме на Антазел с неговите закони? – Забелязах как лицето му потъмня при това звание. Само за миг то се изкриви, показвайки отношението му към моята шега, но не ми пукаше. – Законите и обичаите на дроу не важат тук, а аз по никакъв начин не съм свързана с вашия народ. Така че няма нужда да реагирате прекалено остро на действията ми. Ние сме партньори, така че трябва да си пазим взаимно гърба, а не да си изкарваме гнева един на друг, ако не ни харесва. Ще се измъкна от това проклето място на всяка цена, така че няма да слушам никакви глупости от рода на „защо, по дяволите, ме спасихте?“.
– Искаш да кажеш, че трябва да стоя отстрани и да гледам как теб те удрят вместо мен, а после да изкървиш до смърт? Този път регенерацията ти отне много време, за да излекуваш раните си. Ако не бях споделил енергията си, кой знае дали щеше да оцелееш! Знаеш ли, дори не съм ни най-малко изненадан, че след такива рани си намерила сили да се изправиш със собствени усилия и сега отново спориш с мен. За пореден път несъзнателно зачекнахме темата за доверието. Знаеш за мен много повече, отколкото показваш. Какво знам аз за теб? Разказвала ли си ми някога нещо за себе си?
– Не съм видяла и ти да си бил честен – изригнах гневно, като започнах да съжалявам, че изобщо съм повдигнала този въпрос. – Трябваше ти победа, за да ме помолиш за помощ, но когато загуби и те попитах какво се е случило, ти беше толкова упорит и отбранителен! Не знам толкова много за теб, колкото си мислиш, че знам. Дори не знам какъв си в действителност и какво да очаквам от теб. Единственото, което правиш, е да ръмжиш и да ми съскаш след всяка обида, а после да се сърдиш и да се възмущаваш като истинско малко дете! И ти ми говориш, за доверие?
– Казвам ти го и ще продължавам да ти го казвам, защото забелязвам всеки подозрителен поглед в моя посока, виждам неуместните съмнения в очите ти, цялото странно поведение и потайност! Права си, вбесяваш ме, че просто нямам думи, но си мълча и не питам. А ти продължаваш да мълчиш и да ескалираш, а жестокостта ти и жаждата ти за битка понякога ме карат да си мисля, че си замесена в изчезването на бившата ми! Между другото, онази, която не ти харесваше толкова много.
– Бившата, казваш? – Усмихвам се горчиво. – Дори не съм я докосвала, но някой е имал смелостта да направи най-голямата грешка в живота си! Не е моя грешката, че някои от най-умните хора имат мозъка да се кълнат в първичния мрак и да желаят невъзможното.
Без да кажа и дума повече, се изправих на крака под недоверчивия поглед и като взех малкия на ръце, се отправих към арханида, който чакаше края на споровете ни. Той сигурно беше чул разговора ни и сега ме гледаше замислено, в което нямаше и капка осъждане. Само известен интерес и странно очакване, което нямаше да изпълня. Брюнетът се усмихна и се отдръпна от дървото, обърна се и мълчаливо започна да навлиза по-навътре в гъсталака. Последвах го, като имах чувството, че в мен се пробива дупка.
Настроението ми падна до най-ниското ниво, до което можех да стигна, ако само имах къде да отида. Спомних си глупавата случка със смъртната и всички последствия, които произтекоха от нея. Неприятната утайка нямаше да изчезне, и то само от мисълта, че ако не бях богиня, всичко нямаше да завърши толкова тъжно. Макар че не бях принуждавала момичето да се закълне, а тя се бе оказала гадна работа заради опита си да развали външния ми вид, все пак се чувствах виновна и не можех да направя нищо по въпроса. Алвасдин, след като засегна темата за бившата си, събуди далеч не най-приятните емоции и спомени.
Не исках да говоря за смъртта на момичето, но му разказах какво се беше случило, без да навлизам в подробности. Не ме интересуваше какво ще си помисли за мен и дали ще ме осъди. Разбира се, че имаше право, защото явно беше привлечен от нея като момиче, а може би дори много я харесваше. Но също така е доста трудно да се повярва, че не е отгатнал истинската ѝ същност. Ако той не я е видял, приятелите му са я видели и са могли да разкажат всичко за нея. Той не изглеждаше като човек, който упорито опровергава очевидното.
Все пак усещах цялата му горчивина и гняв, но се правех, че не ги забелязвам. Нито Дроу, нито надзирателят ми зададоха някакви въпроси, а малкият се качи на рамото ми, с увиснала опашка, и седна мълчаливо, замислен за нещо. А аз вече си мислех, че остатъкът от пътя ще премине в пълно мълчание и наши размисли, тъй като Лакомника реши отново да блесне със странните си способности да знае това, което не бива да знае, и нетактичност.
– Коя е бившата? Не беше ли тя онова лудо момиченце, което се опитваше да те нареже с острие, да те надраска с нокти, а когато не се получаваше, искаше да напръска лицето ти с киселина, която разяжда всичко?
– Не сега – казах мрачно, виждайки как тъмният елф се напряга, докато се приближава, и едва се сдържа да не зададе въпрос.
– И как ти, адептка, Дарвадар, успя да избегнеш такава атака? – Попита равнодушно кураторът с глас, от който все още ме побиват тръпки. Сега реакцията на собственото ѝ тяло към менталното въздействие на брюнета ме ядоса още повече отпреди, но не го показах.
– Не беше лесно, но за щастие всичко приключи. Избих киселината с магия, но не можах да се спася от странния бледолилав прах – отговорих студено.
– Да, а после тя каза такава глупост с тази клетва към първичния мрак, просто ужасно! – Драконът вкара своите пет цента. – Дори и да не бях там, мога да виждам всичко през твоите очи, стига да сме свързани, и ти през моите. За първи път ме изненадваш с такава глупост!
– А ти се оплакваш, че не те водя никъде – измърморих в отговор, осъзнавайки, че дори не съм си помисляла за този вариант.
– Та какво толкова желаеше адептката, че първичната тъмнина да я отнесе веднага след като беше положила клетвата си? – Професор Валгордом дори нямаше намерение да изостава с въпросите си.
– Похищение на драконовата форма на Мейлинара и световно господство – избълва малкият, спасявайки ме от необходимостта да отговарям на неудобния въпрос. – Никой не може да отнеме драконовата ѝ същност, дори и със забранена магия, така че мракът сметна клетвата за неизпълнима и тогава се случи познатото явление. Разкъсването на пространството, протягането на ръце, стъпките на смъртта, унищожаването на душата и нищото – драконокръвният разтвори крака, сякаш не казваше нищо особено. – Кажи ми след това, че малкият човек не е глупав или луд. И Мейлинара, идиотката, се опита да я спре, когато вече беше твърде късно! Но кой ще я послуша? Хората са толкова наивни и арогантни, че си мислят, че само те са прави на този свят и никой друг. Защо да слушат някого, който се опитва да помогне въпреки опита за убийство?
– Хм… Интересно – каза кураторът. – Адептка Дарвадар, защо не казахте на никого за това, което се случи? И какъв беше прахът?
– Не знам какъв е бил прахът, но след него бях в леглото – коментирах аз. – Нямах време да съобщя – обявиха среща с предстоящата практика и сякаш бяха забравили за това момиче. Не съм я убила, можеш да ме тествате със серум на истината, ако искате.
– Серум на истината? – Мъжът веднага се заинтересува, като ме изгледа подозрително. – Откъде мислиш, че ще се сдобием с такъв?
А на мен ми се искаше да се плесна по челото, защото съвсем ми беше излязло от главата, че на Антазел няма рецепта за такъв чудодеен серум и затова отнема толкова време да се измъкне признание от престъпник. А сега, изглежда, ще се наложи да въведат „новостта“ в техния свят и да разпространят „родовата“ рецепта, като по този начин отново спечеля вниманието на обществото.
– Ще го създадете – отговорих аз и свих рамене. – Може да създадете нещо с подобни свойства. Серум или артефакт за тези, които не могат да бъдат повлияни психически, и същите разпитващи няма да могат да открият истината чрез спомените на заподозрения. Понякога се случва обикновени доказателства, колкото и пряко да сочат към извършителя, да бъдат фалшифицирани, купени или обстоятелствата майсторски манипулирани, за да се прикрие сериозно престъпление от същите аристократи. Вижте сами колко невинни хора биха могли да бъдат вкарани зад решетките по този начин и принудени да излежават присъда просто за нищо.
– Звучи добре, разбира се, но аз не съм артефактор и нямам никаква представа как да създам някое от нещата, които сте предложили. Все пак идеята е добра, можеш да напишеш реферат по нея и да го предадеш на професора си през втората година.
– Аз нямам достатъчно знания, за да се заема с толкова сложна тема, а и не съм много добра отваристка или артефакторка. Специализирам се повече в разрушаването и бойните изкуства.
– Ти си странно момиче – подсмръкна арханида. – Обикновено дамите на твоята възраст мислят за това какви дрехи да си купят и къде да намерят идеалната любов, но ти изглежда не се интересуваш от нито едно от двете. Мисленето ти също е различно и въпреки че най-често се държиш като наивна тийнейджърка, понякога започва да ми се струва, че си много по-възрастна и си имала време да видиш много. А също така не се стряскаш от мен като всички останали, само в изключителни моменти помръдваш, но не показваш, че нещо в мен те плаши.
– Нима искаш да мълча през цялото време, да се крия по ъглите, да се обръщам в друга посока, когато те видя? – Подсмърчам подигравателно. – Меко казано, това е глупаво, точно както е глупаво да мислиш какво да си купиш и облечеш днес, утре и така нататък. Има и по-интересни неща за правене от всичко изброено.
– Например постоянните спорове и кавги с партньора ви? Докато не се отворите един към друг, не се научите да си имате пълно доверие и не се застъпите един за друг, никога няма да постигнете единомислие. – Каза професор Валгордом. – Сега всеки от вас си мисли, че прави много, за да постигне пълна отдаденост и разбиране от страна на партньора си. И все пак нито един от вас не се е отворил дори наполовина, за да изгради доверието, от което така отчаяно се нуждаете. Ако се надявате, че ще бъдете партньори само през цялата тази година, жестоко се лъжете. Ако не можете да работите заедно и да схващате мислите на половинката си в движение, ще бъдете изхвърлени от академията, въпреки заслугите и положението ви в обществото. Въпреки това именно ти трябва да направиш първата крачка в тази ситуация, защото за теб, адептка Дарвадар, се знае малко. И това не се отнася само за адепта Вазард.
– Ще помисля върху това, което казахте – отвърнах сухо и наистина започнах да премислям в главата си казаното от куратора.
Алвасдин вървеше до мен и от време на време ми хвърляше въпросителни погледи, сякаш чакаше нещо, но не можеше да повярва, че то ще се случи. Но Лакомника отново се беше върнал към примигването към дроу, сякаш беше враг на народа – факт, който не убягна на самия тъмен елф. Той смръщи нос с неприязън, което ме накара да си помисля, че двамата вече са имали пререкание, от чийто изход и двамата не са доволни. Размениха си красноречиви погледи, усмихнаха се и се обърнаха, преструвайки се, че току-що нищо не се е случило.
Междувременно пътят ни продължи нагоре по високия склон на планината, където се издигаше каменна къща с тъмна аура, която ме накара да се напрегна. Макар че раните ми заздравяха благодарение на енергията на благородника и на собствената ми регенерация, не съм сигурна, че точно сега съм готова за нова сериозна битка. Пазителят на острова продължава да ни наблюдава, макар вече да не ми показва лицето си. Усещам го наблизо, заинтересован и кръвожаден към мен. По някакъв начин вече съм успяла да предизвикам недоволството на божеството и да си навлека такива ужасни и негативни желания, че ми се иска да се разкрещя. Дали вчера е чул, че имаме нужда от главата му?
И логично, той е най-силното същество, което сме срещали в тази реалност досега, а островът е много различен от другите места, което го отличава от всичко останало. Това навежда на мисълта, че центърът на тази непонятна реалност е островът, а главният „злодей“ е местното божество, което далеч не е добро и вероятно е намислило нещо ужасно за нас. Странно е само, че той все още не се е опитал да ни убие в собствената си област, въпреки че може да го направи. Някак си не мисля, че е замислил нещо голямо и засега е решил да се позабавлява за наша сметка.
Нападението на Паяка от водоема беше спонтанно, особено след като осемкраката гадост определено не беше в обраслото езеро в този момент. Съществото се появи съвсем неочаквано, както и атаката му, а след това ми показа в целия си блясък какъв ефект може да има върху мен магията на господаря на местността. Той беше изненадан, че не се е получило и че съм успяла да преодолея намесата в регенерацията на собственото си тяло, а след това и да лиша призованото от него същество от способността да се лекува бързо.
Затова реши или да наблюдава мен и моите спътници, за да се увери в собствените си предположения, или да открие слабост и да ни убие всички наведнъж. Но последният вариант поражда много съмнения и въпроси. Имаше много възможности да се отърве от нас, докато все още бяхме на брега.
Погледнах момчето, което вървеше рамо до рамо с мен и упорито гледаше напред. Забелязах интереса на лицето му и последвах погледа му, за да спра веднага, когато усетих нещо нередно.
– На земята, веднага! – Извиках.
Изненадващо, дори надзирателят ме послуша и никой не ми зададе нито един въпрос. В същата секунда всички бяха притиснати към земята и над нас прелетяха стотина стрели с отровни върхове. В същата секунда изригна фонтан от пръскащи се стражеви заклинания и ние трябваше доста бързо да скочим и да започнем да избягваме препятствията по пътя си.
Щитовете се пръскаха наведнъж, сякаш нещо беше разрушило тяхната консистенция и структура в момента на създаването им. Това само усложни задачата, защото колкото и да се стараехме, в крайна сметка попадахме в един от най-простите и съвсем безобидни капани. Някой не е забелязал въжето под краката си и се е хванал за него, в резултат на което нашето прословуто трио беше обвито в плътен пашкул от здрави нишки и издигнато нагоре.
– Това е просто страхотно! – Изкоментирах мрачно, след като бях попаднала в капана с арханид и смазана от дроу, който бе успял да се натъкне на парализиращата отрова дори в толкова тясно пространство.
– Хм… А каква плячка ще имам за обяд и вечеря днес? – Дойде отдолу под нас.
Идва лудият професор…
Започнаха да ни спускат с подръчни средства, като по време на процеса се опитвах да не съскам, когато кураторът или партньорът ме блъскаха с лакти и ме притискаха още по-силно. Ако някой от моите роднини знаеше, че някога съм попадала в такава ситуация и съм се чувствала така, сякаш съм на път да се превърна в нещо като палачинка, щеше да се изсмее. Мама щеше да се намръщи, че съм го допуснала и съм попаднала в такъв прост капан, а чичо Хадес щеше да изхърка насмешливо и да каже, че не на това ме е учил по време на всичките ни приключения и разходки из неговия свят. Други щяха да предположат, че тяхната прословута мързелива богиня не е способна на нищо друго, освен да се намира в такава глупава среда.
По някакъв странен начин именно Лакомника беше най-големият късметлия да се озове на Алвасдин. Усещах, че той негодуваше срещу обстоятелствата, но се радваше, че не се е озовал на дъното на чувала. Изненадващо, той мълчеше и дори не си помисли да мрънка пред цялата околност, че сме били толкова глупави и сме попаднали в капана и сме го взели със себе си. Той не го направи. Напоследък дори не го разпознавам – твърде по-спокоен и сдържан е отпреди. Замисля ли нещо и трябва ли да очакваме неприятности в бъдеще? Не ми харесва това затишие….
Междувременно вече бяхме напълно снишени, което влоши положението ми – пространството сякаш стана още по-тясно, отколкото беше. Така че, когато лъчът светлина достигна до мен, бях по-развълнувана от всякога, че ще бъда на свобода, но не стана точно така. Един кльощав, рус мъж на средна възраст с неприятно лице изведнъж се ядоса и ни изхвърли с торбата, после скръсти ръце на гърдите си, разтвори крака на ширината на раменете си и ни изгледа мрачно.
– Кои сте вие и какво правите тук?! – Попита ме заплашително той, като по някаква причина се съсредоточи върху мен, а след това обходи фигурата ми с фанатичен поглед, оценявайки всяка налична част от тялото ми.
Едва се сдържах да не се размърдам от отвращение и от усещането, че ме препарират и научават всички възможности на тялото ми чрез научни изследвания. Дори само видът на професора с набръчканото му лице, „украсено“ с грозно изгаряне от лявата страна, беше отвратителен. Магията, която димеше от него, беше тъмна и неприятна, заради което стигнах до извода, че нашата цел не се свени да използва забранена магия и не се ограничава в нищо.
– Антазелци, дойдохме във вашата реалност, за да изпълним практиката си – казах му, като веднага получих укорителен поглед от аристократа и мрачен от арханида. – Имаме за какво да говорим с вас, така че моля ви, изслушайте ни, но не тук – и красноречиво стрелнах очи в посока, където все още се мотаеше пазачът на острова и не сваляше унилия си поглед от мен.
Явно на финалния етап от нашата практика беше разбрал, че съм му враг, и окончателно реши, че трябва да се отърве от мен колкото се може по-скоро. Само че ние ще се отървем от него, а лудият професор ще ни помогне за това, дори и да не иска. Освен това имам чувството, че и той не харесва божеството тук, щом е поставил толкова много капани и магически защитни и възпиращи заклинания по целия периметър.
– И така, какво ще направите този път? Миналия път пуснахте онова нещо – кимна той към еленоподобното същество, – а после активирахте артефакт на мрака и заразихте света ни с опасни същества, като го променихте напълно. Иска ми се да го бяхте унищожили напълно!
– О – впечатлих се аз и се усмихнах в очакване. – Може да се уреди, искаш ли?
Те ме погледнаха като луда, но осъзнаха, че наистина мога да направя нещо подобно. Дори и без да използвам божествени способности, можех просто да унищожа книгата с реалността, като по този начин я изтрия и от лицето на Антазел. Разбира се, унищожаването на книгата няма да е толкова лесно, колкото звучи, но това е много по-добър вариант, отколкото да покажа лицето си на Антазелците и те да започнат да проверяват всяка реалност и да я сортират на „пасва“ и „не пасва“.
– Не, благодаря, ще се справим и без това – каза предупредително професор Валгордом и ми хвърли красноречив поглед, от който ме побиха тръпки по гърба. Е, това е просто извън границите на допустимото! Как може един смъртен да изплаши богинята по този начин? Тук определено има нещо нередно!
– В такъв случай нека да отидем в дома ми. Ще обсъдим това, което толкова много желаете да ми кажете. Това не е най-разумното нещо, което мога да кажа, но съм готов да ви изслушам.
С това мъжът се обърна и тръгна нагоре по хълма, като избирателно стъпваше по парцелите и така избягваше собствените си капани, предотвратявайки дори активирането им. Започнах да следвам стъпките му, запаметявайки всеки район, в случай че се наложи да бягаме от мага, който започвах да не харесвам все повече и повече. Той говори с нас напрегнато и не се държи с нас като с хора. И това не е заради нашите предшественици, които доведоха реалността до това състояние. Вероятно лъже, а и преди нас не е имало ученици, нито артефакти. Но по някакъв начин знае, че има и други светове, и прие думите ми сериозно, без да се усъмни в тях дори за секунда.
Когато се озовахме пред къщата и той отвори вратата, за да ни пусне вътре, забелязах странен блясък в очите му и усмивка на злорадство, сякаш влизахме в поредния капан. Или по-скоро сами се бяхме вкарали в него, като бяхме избрали да се доверим на един напълно непознат.
Хвърлих предпазлив поглед към Алвасдин, после към учителя и като забелязах от погледите им, че съм напълно разбрана, без да се налага повече да се изказвам, се обърнах към лудия професор, който не откъсваше поглед от мен. Усмихнах се ослепително, подготвих няколко заклинания, в случай че вътре ме очакваше голяма изненада под формата на поредния не особено приятен капан, и пристъпих напред, сякаш нищо не се беше случило.

Назад към част 4                                                      Напред към част 6

Глава 3
ФЕТ

На другата сутрин решихме да потеглим рано. През нощта температурата беше паднала и джунглата беше относително прохладна и уханна. Поех си дълбоко дъх, протегнах се и вдъхнах пикантния сладък мирис на тамяновите дървето. След закуска Кишан се отправи навътре в джунглата да се облече в новите дрехи, които беше направил с Божествения шал.
Рен разбъркваше студената черна пепел от огъня с дълга пръчка. Застанах достатъчно надалече, така че присъствието ми да не го смущава. Тези нови отношения, в които бяхме „само приятели“, бяха неловки. Не бях съвсем сигурна как да разговарям с моя Рен. В много отношения той наистина беше. Но как можеш да си същият човек, когато от живота ти липсва огромен къс?
Рен все още беше обаятелен, мил и сладък. Все още обичаше същите неща, само че не беше толкова самоуверен. Кишан винаги беше последователят, а Рен – водачът, но сега ролите им бяха разменени. Рен беше оставен на заден план, сякаш вече нямаше място в това столетие.
Рен сякаш вече не заеше кой е или как се вписва в този свят. Стряскащо бе да осъзная, че чувството му за принадлежност беше изчезнало. Той сякаш вече не искаше да пише поезия. Рядко свиреше на китарата си. Четеше литературни произведения само когато го насърчавахме ние с господин Кадам. Беше изгубил чувството си за иднетичност.
Във вземането на решения Рен като че ли не се интересуваше особено от нищо и беше доволен да прави каквото си иска или да ходи където иска Кишан. Посещението при Фет беше по-скоро просто някакво действие, отколкото начин да си върне паметта или да развали проклятието. Рен не оказваше съпротива срещу него, но и не се стремеш към него. Беше отрезвяващо да призная, че моята загуба го беше променила толкова драматично. Но се безпокоях.
Приклекнах срещу него и се усмихнах.
– Нама ли да се преоблечеш? Планирали сме още един цял ден ходене.
Рен метна пръчката в кръга с огъня и вдигна поглед към мен:
– Не.
– Добре, но след известно време на босите ти крака няма да им е много удобно. Джунглата е пълна с остри камъни и бодливи тръни.
Той отиде до раницата, извади тубичка лосион против слънце и ми я подаде:
– Намажи с това лицето и ръцете си. Порозовяваш.
Послушно започнах да втривам лосиона в ръцете си и се изненадах, като го чух да казва:
– Мисля, че днес ще бъда тигър.
– Какво? Защо ти е да правиш това? О, вероятно така ти е по-удобно на краката. Не те виня. Ако имах избор, вероятно и аз щях да бъда тигър.
– Не е заради дългото ходене.
– Не? Тогава защо?
В този момент Кишан изникна от джунглата с пригладена наза коса. Рен пристъпи една крачка по-близо, сякаш искаше да каже още нещо, но появата на Кишан привлече вниманието ми.
– Не е честно! Къпа ли се? – Попитах със съвсем лека нотка на завист в гласа.
– Там има един доста хубав поток. Не се безпокой. Ще се изкъпиш хубаво, като стигнем при Фет.
Размазах лосион против слънце на носа си.
– Добре. – Усмихнах се в очакване на тази мисъл. – Тогава съм готова. Водете, Луис и Кларк.
Обърнах се към Рен, който се беше преобразил в тигър и седеше, наблюдавайки двама ни. Кишан повдигна вежда и раздвижи мускулите на челюстта си, докато се взираше в брат си.
– Нещо не е наред ли? – Попитах го.
Кишан се обърна към мен с усмивка и ми подаде ръка:
– Абсолютно нищо.
Поех ръката му и тръгнахме. Бяхме вървяли само минута-две, когато почувствах косматото тяло на Рен да се допира леко до другата ми ръка. Хрумна ми мисълта, че Рен може би се чувства по-удобно като тигър, до голяма степен като Кишан през всичките тези години. Прехапах устна, разтревожена, и разтрих тила на Рен, после изтиках мисълта в дъното на ума си и разказах на Кишан какво представлява тамянът.

***

Вървяхме цяла сутрин, а после спряхме да си починем и да се нахраним. След като прекарахме в дрямка горещия следобед, вървяхме още два часа и най-накрая стигнахме до поляната на Фет. Шаманът беше отвън и работеше в градината си. Беше на длани и колене, скубеше плевели и говореше на растенията си, докато внимателно се грижаше за тях.
Оше преди да успея да се провикна за поздрав, го чух да вика:
– Здравей, Кел-сии. Радостни срещи се случват с теб!
Кишан прескочи каменния зид на Фет, после прехвърли и мен и внимателно ме остави долу от другата страна. Рен с лекота прескочи до нас.
Втурнах се към градината:
– Здравей, Фет! И аз много се радвам да те видя!
Фет надникна към мен над една маруля и се изкиска радостно:
– Ах! Моето цвете расте здраво и силно!
Той се изправи, изтупа пръстта от ръцете си и ме прегърна. Облаче прах се понесе във въздуха. Той оправи робата си и я изтръска. Буци богата, плодородна пръст изпаднаха от предния край, където беше коленичил.
Фет беше висок прблизително колкото мен, но с приведен гръб, вероятно то възръстта, затова изглеждаше по-нисък. Ясно виждах лъскавата плешивина, която блестеше в центъра на подобната му на птиче гнездо твърда сива коса. Погледна туристическите обувки на Кишан и плъзна очи бавно нагоре по високото му тяло, докато проницателните му очи спряха на лицето на по-малкия брат.
– Значително голям мъж пътува до теб. – Той пристъпи да застане редом с Кишан, сложи ръце на раменете му и вдигна глава, докато надничаше в златистите му очи.
Кишан търпеливо понесе внимателния оглед на Фет.
– Ах, виждам. Дълбоки очи. Много цветове там. Баща на много.
Фет се обърна да вземе градинските си сечива, докато аз погледнах изненадано Кишан и изрекох само с устни:
– Баща на много?
Кишан се раздвижи смутено. Вратът му се обля в руменина, когато го смушках с лакът и прошепнах:
– Хей, Какво мислиш, че искаше да каже с това?
– Не знам, Келс. Току-що го срещнах. Може да е луд – каза Кишан нервно, сякаш се опитваше да скрие нещо.
Настоях:
– Какво? Какво има? Чакай малко. Не си вече баща, нали? Вие с Йесубай да не би…
– Не!
– Хм. Никога не съм те виждала толкова смутен. Има нещо, което не ми казваш. Е няма значение. Рано или късно ще проявя лукавство на невестулка и ще го измъкна от теб.
Той се надвеси и прошепна в ухото ми:
– Ям невестулки на закуска.
Прошепнах в отговор:
– Доста съм находчива и хитра. Няма да ме хванеш.
Той изсумтя в отговор.
Фет редеше напевно: „Луд, луд. Ленива, маргаритка“, после взе да тананика доволно, докато се шмугваше в колибата си.
– Ела, ела, Кел-сии – обяви Фет. – Време за говорене.
Рен се преобрази в човек и докосна за миг ръката ми, но се дръпна няколко стъпки назад.
– Фет не е луд – каза той на Кишан, а после се обърна към мен и се ухили: – „По-добре мъдър луд, отколкото луд мъдрец“.
Усмихнах му се и контрирах неговия цитат на Шекспир с африканска пословица:
– „Когато глупакът говори, мъдрецът слуша.“
Рен галантно се поклони:
– Ще тръгваме ли?
Кишан сложи ръка на гърба ми и ме въведе вътре, без да я отмества. Останах с впечатление, че се опитваше да докаже нещо.
Обърнах се и видях Рен да се усмихва добродушно, докато влизаше след нас вътре и сядаше на леглото.
Суетейки се из кухнята, Фет започна да ни приготвя ядене. Опитах се да му кажа, че не е необходимо, но той настоя и скоро постави на масата големи блюда, пълни с пикантни зеленчуци, изпържени на силен огън, и кръгчета пържен патладжан. Кишан ми напълни една чиния, преди да приготви своята.
Занесох моята на Рен, който я прие с палава усмивка и намигване. Върнах се с препъване до масата, усещайки очите му върху себе си. Рен седеше на леглото и ме наблюдаваше открито, докато се хранеше сам.
Кишан вече ми беше напълнил друга чиния, след като изгледа гневно Рен. Благодарих му, а след това благодарих и на Фет, който пренебрегна жеста ми.
– Фет знае, че ти идваш, Кел-сии. – Докосна носа си и намигна. – Тих глас на птица в ухо на Фет. Казва ми тигри наближават, скоро идват.
Засмях се:
– Откъде разбра, че са правилните тигри?
– Птици всичко виждат. Птиците много знаят. Казват два тигъра много влюбени. Само едно момиче. – Той се засмя гръмогласно, а после се усмихна и ме потупа по бузата. – Кра-си-во цвете пленява мнозина. Преди това малка пъпка. Сега пъпка се открехнала, наполовина цъфнала. После закръглен цвят разцъфва. После съвършен цвят и живот на цвете пълен.
Потупах кафявата му ръка с тънка като хартия кожа и се засмях:
– Фет, ще имаш ли нещо против да се изкъпя след вечеря? Чевствам се лепкава и мръсна.
– Да. Да. Фет говори с тигри.

***

След като съдовете от вечерята бяха разчистени, се засмях тихо, когато видях Фет да размахва пръст в лицето на Кишан и да сочи строго вратата. Рен ми хвърли една усмивка през рамо и двамата мъже последваха Фет навън, като затвориха тихо вратата след себе си. Усмихнах се, като чух как Фет им нареди да се заемат с плевенето.
Кишан беше така любезен да напълни кофата дузина пъти от кухненската помпа на Фет, за да си напълня ваната. Изхлузих мръсните си дрехи и помолих Божествения шал за нови, докато се пъхвах във ваната. Жулих кожата си с калъп от домашния люлаков сапун на Фет и го слушах как гълчи братята, после насапунисах косата си.
Беше рязък с тях. Звучеше, сякаш им изнася строга лекция. Възкликна раздразнено:
– Трябва да внимавате с крехко цвете. Деликатни и фини цветчета се повреждат лесно, нараняват се. Разваляте го и му вредите. В градината не трябва пакости! Грубо пипане, битка за цвете, унищожават го. Режеш стъблото, цветето умира. Трябва разцъфти, бъде блестящо, за да се възхищават. Любовта е гледане, не късане. С груба сила преди да е готово за бране само губиш енергия, всичко губиш. Помнете.
Спрях да слушам и се отпуснах, мислейки си, че ароматизираната вода е сто пъти по-добра от ваната с мляко. После си спомних казаното от Кишан за банята с мляко и се изчервих до корените на косата си.
Гласът на Фет отново се чу отвъд стената. Изглежда, че той наистина хока братята, задето са били невнимателни с цветята му. Най-смешното е, че не забелязах нито едно цвете в градината му.
След като се накиснах добре, помолих Шала да ми приготви няколко малки, пухкави кърпи, увих едната като тюрбан около мократа си коса, а другата около тялото си. Излязох от ваната, стъпих върху тъкана бамбукова рогозка и облякох лека пижама. На горнището си намерих надпис:
АЗ ♥ ТИГРИ
Долнището на пижамата му беше покрито от горе до долу с фигурки на мирно спящи бели и черни тигри.
Намръщих се.
Честно казано, не си спомням да съм искала от Шала пижама с тигри. Помолих го да премахне рисунките и тъканта заблестя, черно-белите нишки се преобразиха в бебешкосиньо. След като си направих чифт сини кашмирени чорапи, ги нахлузих на краката си и въздъхнах от удоволствие.
Когато мъжете се върнаха в къщата, аз седях на леглото и четях с възглавница на коленете си. Бях вързала мократа си коса на плитка. Беше тъмно, запалих лампата и помолих Златния плод да ни направи лека закуска. Рен и Кишан се приближиха до масата с кисела усмивка. И двамата имаха озадачен вид. Те изглеждаха като двама пакостливи внуци, наказани от строг дядо. Последен Фет влезе в колибата и закачи сламената си шапка на една кука.
– Ах, Кел-сии! Чувстваш ли се чиста и освежена?
– Да, благодаря. Приготвила съм ти нещо за хапване. Това е храна от Шангри-ла.
За следобедения чай поръчах най-добрите деликатеси на Шангри-ла: чай с мед от черешов цвят, прасковени тарталети с маслоронливи канелени сладки със захар, тънки бисквити със сирене с масло и гъби, палачинки с горски плодове със сос от заквасена сметана и сладки сухи бисквити с гъст боровинков сос.
Фет щастливо потри длани и плесна Кишан, който се протягаше към прасковения сладкиш. След като напълни чинията си, шаманът започна да се наслаждава на деликатесите и ми се усмихна със смешната си щърба усмивка.
– Ах. Фет отдавна не ходил в Шангри-ла! Изобилна храна има там!
– Искаш ли нещо, Келс? – Попита Кишан. – Кажи сега, преди да е станало твърде късно.
– Не благодаря. Още съм сита от вечерята. Бил ли си в Шангри-ла, Фет?
– О да. Преди толкова много години. Преди много коса – засмя се той.
По някаква причина изобщо не бях изненадана от това, което чух. Затворих книгата си и се примъкнах напред на леглото.
– Фет, ти искаше да говориш с нас? – Продължих аз. – Ще можеш ли да помогнеш на Рен?
Ярките сини очи на Рен се обърнаха към мен. Той ме гледаше замислено няколко секунди, докато Кишан бавно разкъсваше палачинката си на парчета. Фет изтръска пудрата захар от ръцете си.
– Фет мисли за това отдавна. Може или не може да бъде оправено. Утре е точното време да погледне в очите на тигър.
– Да погледнеш в очите му? Защо е нужно да правиш това?
– Око е за гледане. Не огледало! Вътре в окото бръмчене като пчела. Кожа е плът. Не е важно. – Фет прокара пръсти през тънката си сива коса. – Коса – абсолютно нищо! – Удмихна ми се – Зъбите и езикът също. Без шум. Само окото бръмчи, говори с думи.
Премигнах.
– Искаш да кажеш, че очите са прозорец към душата?
Фет се засмя.
– Аха! Кел-сии е много умно момиче. – Той удари с ръка по масата и погледна братята – Какво казах? Моята Кел-сии е много умен!
Потиснах смеха си, докато гледах Рен и Кишан да кимат послушно като прилежни ученици.
– Значи ще го видиш утре? – Продължих – Добре. Донесохме ти оръжията на Дурга. Искаше да ги видиш, нали?
Фет се изправи, бутна назад стола си и размаха ръце.
– О, не, утре е време за оръжие. Сега е време за дарове. Дарове за кра-си-ва богиня.
– О, това! Искаш ли да вземеш обратно даровете на Дурга? – Разрових се в раницата си. Честно казано ще ми е трудно да се разделя с тях. Толкова е удобно! Да кажем, че ако имам Златния плод, тогава вече няма нужда да мъкна купища провизии за пътуване през джунглата, да не говорим за факта, че няма нужда да ям енергийни блокчета в продължение на седмици! Но тези неща не са наши и никога не са били. Те са предназначени за Дурга.
Извадих Златния плод и Божествения шал, оставих ги внимателно на масата и бързо се отдалечих, забелязвайки как Рен се размърда неспокойно на стола си.
Фет взе Златния плод, който веднага проблесна в слабата светлина на колибата.
– Великорепен дар. Сунахара.
Започна да гали Плода с пръсти, като му говореше тихо и от тази милувка той заблестя още повече. Фет протегна пръсти към Шала, внимателно докосна преливащата се тъкан и каза:
– Dupatta pavitra.
Нишките се разтегнаха сами в ръцете на Фет и започнаха пъргаво да се усукват около пръстите му като основа на стан. Старият отшелник гукаше тихо, галейки плата, а Шалът полепваше по дланите му и блестеше все по-ярко. Искреше и пукаше, докато не избухна като малка свръхнова и материята стана ослепително бяла.
Фет заговори на Шала, както преди малко беше говорил на Плода, прошепна му нещо, цъкайки с език и постепенно магическата тъкан пусна пръстите му, размота се и отново се превърна в шал. Шарки от оранжево, жълто и алено цъфтяха по бялата повърхност като искрящи риби в чист океан. Цветовете проблясваха в светкавици, а след това бялата повърхност се разтвори в оранжево-златист блясък. Струваше ми се, че тъканта вибрира или по-скоро мърка от удоволствие под старческата ръка на Фет.
– На Фет му липсват даровете толкова дълго! Изключително много добре, Кел-сии. Подаръците са много добри. Два дара бяха дадени, два дара ще получиш.
С това той взе Златния плод и го постави в ръцете на Рен. После вдигна шала и го даде на Кишан. Шалът веднага промени цвета си на черно и зелено. Фет замислено погледна Шала, после Кишан, който пламна до корените на косата си и набързо сгъна Шала и го сложи на масата пред себе си.
Шаманът се прокашля шумно.
– Фет ви ги дава за втори път. Облекчава, прави по-лесно за вас.
– Искаш да кажеш, че можем да продължим да използваме даровете? Попитах.
– Да. А сега Фет ще ви даде нещо за освежаване.
Той стана, хвърли няколко щипки билки в купата, капна малко от различни стъкленици в нея, а после заля всичко с вряла вода. След като разбърка добре получената смес, изсипа щипка бели гранули в купата. От мястото, където стоях, не можех да видя всичко както трябва, но бях любопитна.
– Фет, това захар ли е?
Той се обърна към мен и ми се усмихна с щърба усмивка.
– Захарта е сладост. Пиеш горчиво, захар е добра.
Без да престава да разбърква отварата си, той започна да мърмори: „Пиенето е горчиво, захарта е добра …“ Когато сместа достигна желаната консистенция, Фет бутна чаша към Кишан, който с озадачено изражение я подаде на Рен .
Фет цъкна с език.
– Не, не, черни тигре! Това е за теб.
– За мен? Но на мен не ми трябва лекарств! Рен е онзи с проблема.
– Фет знае всички проблеми. За теб това питие.
Кишан послушно взе чашата, помириса я и направи гримаса:
– И какво ще ми направи?
– Абсолютно нищо и всичко! – Фет се засмя. – Дава ти това, което искаш, и те оставя незадоволени за това, без което можеш.
Рен не сваляше очи от Фет. Напразно се опитвах да разбера какво означават думите на шамана.
Кишан вдигна чашата си, но се поколеба.
– Да го изпия ли?
Фет сви рамене.
– Изборът винаги е твой! Ти избираш да пиеш или да не пиеш. Яде, не яде. Да обичаш или да не обичаш. – Той вдигна пръст. – Но твоят избор оставя следа.
Кишан наблюдаваше плискащата течност в чашата, после ме погледна. Накрая вдигна чашата до устните си и я пресуши до дъно.
Фет кимна.
– Един дар, още един дам ви сега.
– Това подарък ли беше? – попитах.
– Да. Две и две.
– Но ти ни върна даровете на Дурга! И все пак ще ни дадеш два подарък?
Той кимна важно.
– Но ако това питие е подарък за Кишан, поне ми кажи какво беше – помоли Рен.
Фет се наведе напред, лицето му придоби странно изражение и каза:
– Сома.
Кишан се задави и се закашля конвулсивно, докато Рен замръзна.
– Какво е сома? – Попитах, без да разбера нищо.
Рен се обърна към мен.
– Сома е индийската версия на амброзия. Напитката на боговете. Но в днешния свят това е халюциногенен наркотик.
– О!
Фет изсумтя.
– Моят сома не е наркотик!
– Това значи ли, че ще стане бог? – Попитах.
И двамата братя се втренчиха във Фет.
Но шаманът сви рамене.
– Фет не знае всичко на света, а само нещо. Сега още един подарък.
Той вдигна от рафта буркан, пълне с лепкава розова течност.
– Ти, бял тигре, седни тук.
Той махна на Рен да седне в центъра на стаята и да облегне глава назад. Загребвайки от розовото нещо, Фет го размаза по темето на Рен, който скочи като ужилен.
– Не! Фет не е свършил! Седни, тигре!
Рен седна послушно, а Фет, тананикайки си, загреба още една шепа и я размаза по косата му. Скоро цялата глава на Рен се покри с лепкава слуз и Фет, с ловкостта на опитен фризьор, започна да я втрива в скалпа. Кишан придърпа един стол по-близо и наблюдаваше процедурата с подигравателна усмивка. Рен едва се сдържаше. Не можах да се сдържа при видам му и се засмях, което го накара да се намръщи още повече.
– И как би трябвало да действа това? – Попита той уплашено Фет.
Шаманът не благоволи да му отговори, сега той оживено ровеше пръсти и нокти в косата на Рен като маймуна, която търси бълхи. Едва когато едри капки розово желе покриха всеки инч от главата на Рен, Фет обяви, че всичко е готово.
– Сега е време за лягане.
– Така? Очакваш да спя с това?
– Да. Цяла нощ спи. Станеш свидетел какво стане сутрин..
– О, благодаря!
Кишан се разсмя, без да си прави труда да се прикрива. Фет отиде до умивалника да си измие ръцете. Рен ме погледна с мрачен копнеж, приличаше на мокро, насапунисано куче, което с ням укор гледа от ваната стопанина си. Потискайки смеха си, помолих Шала да създаде кърпа. Рен седеше на стола със скръстени ръце, с мрачна гримаса на красивото си лице. Когато се приближих до него с кърпа, огромна буца розова слуз се плъзна по носа му и запълзя по бузата му.
– Дай да ти помогна! Не се притеснявай, ще гледам да не те докосвам.
Той кимна и още едно петно се плъзна по врата му. Извадих гребена си, загладих тъмната коса на Рен и почистих излишната розова маса с кърпа. Когато приключих, помолих Шала за нова кърпа, намокрих я под чешмата и избърсах врата, ушите и лицето на Рен, преминавайки от линията на косата към носа и бузите му.
Опитвах се да внимавам. Бавно прокарвайки кърпата по бузата на Рен, случайно докоснах кожата му с палец. И тогава нещо вътре в мен щракна. Заля ме нежност. Ръката ми трепереше и замръзнах. Стаята стана много тиха. Чувах само звука от накъсаното си дишане, ускоряващо се заедно с ударите на сърцето ми.
Тогава усетих ръката му на китката си и бавно го погледнах в очите. Рен ме погледна с нежна усмивка. Разтопих се в очите му, докато мекият му глас не ме извади от зашеметеното ми състояние.
– Благодаря ти.
Той пусна китката ми и аз дръпнах ръката си с кърпата назад. Забелязах как той потърка бузата си с палец. От колко време стоях там и го зяпах като идиотка? Сигурно е изпитвал ужасно изгарящо усещане! Бързо сведох очи и се отдалечих. Всички в стаята ме гледаха. Обърнах им гръб и започнах да оправям леглото. Когато се обърнах отново, напълно се бях овладяля.
– Фет е прав! – Обявих с усмивка. – Време е за сън!
Фет плесна с ръце.
– Кел-сии е в къщата. Тигрите навън. Фет – той се усмихна лукаво – с Шала.
Избухвайки в ликуващ смях, той поиска уютна палатка. След това отвори вратата и изчака тигрите да излязат на двора.
Кишан докосна бузата ми.
– Лека нощ, Келс, – каза той и се шмугна под навеса на вратата.
Рен го последва, но спря на прага, за да ми даде една от ослепителните си, спиращи уличното движение, усмивка. Болезнена надежда изгори сърцето ми. Рен кимна небрежно и излезе. Чух Фет да им шепне указания къде да се настанят за през нощта.

***

На следващата сутрин се събудих от тананикането на Фет в кухнята.
– Кел-сии! Събуди се. Яж!
Малката му маса беше пълна с храна. Присъединих се към Фет и си сипах плодова салата и нещо, което приличаше на ронливо домашно сирене.
– Къде са другите?
– Тигрите се къпят на река.
– О.
Хранехме се в пълно мълчание. Фет погледна внимателно лицето ми, след което хвана ръката ми в дланите си. Той я обърна и я погали. От докосването му татуировката с къна, която беше направил при първото ми идване върху дланта ми, отново се показа и засия за кратко, после изчезна.
– Хм. Ай-ай. Хм. – Той взе резенче ябълка и го захапа звучно, без да откъсва очи от ръката ми.
– Ай, Кел-сии, видяла си много неща с очите си, пътувала си до далечни места.
– Да.
Той ме погледна в очите.
– В душата ли ми се взираш?
– Е-хе-хе… Кел-си е много унила. Какъв е проблемът?
– Какъв е проблемът? Е, как да кажа … Главно емоционални. Обичам Рен, но той не ме помни. Кишан ме обича, но не знам как да постъпя. С други думи, това е любовен триъгълник, стар като света, в който всички са нещастни. Освен Рен може би. Той не може да си спомни дали е щастлив или не. Можеш ли да посъветваш нещо?
Фет се замисли дълбоко.
– Любовта е като водата. Водата е с нас навсякъде. Лед, река, облак, дъжд, океан – всичко вода. Кога голяма, кога малка. Едната за пиене, другата прекалено солена. Но всяка вода е полезна за земята. И постоянно е в движение. Трябва да признаем нуждата от вода. Ами жена? Жената е като земята. Трябва да абсорбира вода. Обединявайки се, водата и земята вземат сила, дават си форма.
– Виж, Кел-сии, земята се променя за реката – тя създава канал за нея. Дъното на езерото знае как да задържи водата в бреговете си, как да я задържи изцяло. Замръзналата вода може да се превърне в лед, да премести земята. Дъждът предизвиква свлачища. Океанът прави пясък. Винаги са заедно, навсякъде, земя и вода. Имат нужда едно от друго. Стават едно цяло. От теб се иска да избереш. Скоро.
– Ами ако не мога да избера или откажа да избера? Или направя грешен избор?
– Няма грешен избор. Има твой избор.
Фет отиде до леглото и взе две възглавници.
– Коя предпочиташ, кръгла или квадратна?
– Не знам. Възглавниците са си възглавници.
– Харесваш ли кръгли? Избереш кръгли. Харесваш ли квадратна? Взимаш квадратна. Няма значение. Ако искаш да спиш, взимаш възглавница. Ще вземеш ли камък? Не! Възглавницата е добра за сън. Ето какво ти трябва. По същия начин с водата. Ще избереш ли река? Лед? Океан? Всичко е добро. Избирайки океана, променяш пясъка. Ако пожелаеш реката, ще станеш тиня. Когато вали, ставаш градинска почва.
– Искаш да кажеш, че трябва да избера мъж въз основа на това, което искам да стана? Какъв живот искам да живея?
– Да. Ето това искам да кажа. И двамата мъже ще направят живота ти специален. Избереш океан или река. Няма разлика.
– Но…
– Няма такова – но! Има – да. Кел-сии има силен гръб. Може да издържи голямо натоварване, голям дълг, много работа. Кел-сии е като земята. И гърбът ти ще се промени с всеки от мъжете, които изберете.
– Ако разбирам правилно, ти смяташ Рен и Кишан за две възглавници в света на камъните и смяташ, че ще бъда щастлива с всеки от двамата?
– Аха! Умно момиче! – Изкиска се Фет.
– Проблемът е, че единият от двамата ще бъде нещастен.
Фет ме потупа по ръката.
– Напълно грешиш! Фет помага на тигрите.

***

Около половин час по-късно братята шумно влязоха в колибата. И двамата ме поздравиха любезно, Кишан ми стисна ръката, а Рен кимна от масата.
Тихо попитах Кишан:
– Е, помогна ли? Той спомни ли си?
Кишан поклати глава и се върна на масата, за да помогне на Рен да изпразни чиниите. Косите на двамата братя бяха влажни и зализани назад. Рен беше отмил цялата розова субстанция от косата си.
Неволно се засмях и си помислих: „Може би е попила в мозъка му през нощта!“
През цялото време, докато братята ядяха, си мислех за думите на Фет. „Ще бъда ли щастлива с всеки един от тях? Ще можем ли с Рен да се обичаме отново? И ако можем, какво да кажем за физическата близост? Ще мога ли да го докосна, без да го нараня?“ Досега не съм мислила за възможността за съвместно бъдеще с Кишан. Бях твърде сигурна в силата на връзката ни с Рен. Но сега, когато Рен загуби спомените си за нашето минало, започнах да се чудя дали някога бихме могли да си върнем това, което загубихме.
Видях, че Кишан продължава да ме гледа, докато слушаше Фет. Прав ли беше Кишан? Може би наистина ми е писано да загубя Рен? Но следва ли от това, че Кишан е човекът, с когото трябва да бъда? Или, както каза Фет, трябва аз да избера с кого искам да бъда? С кой искам да прекарам живота си? Цялата трудност беше в това, че не разбирах как мога да бъда щастлива, като знам, че един от братята е нещастен.
След закуска Фет ме помоли да му покажа оръжията. Извадих гадама, чакрата, Фаниндра и лъка и стрелите от раницата си, подавайки ги на Кишан, който ги занесе на масата. Всеки път, когато пръстите ни се докоснеха, Кишан се усмихваше. Усмихнах му се в отговор, но радостта ми моментално изчезна, щом забелязах как Рен се извърща раздразнен.
Фет погледна оръжиеята и безпогрешно ги подаде на онзи от нас, на когото Дурга го беше дала най-напред.
– Как разбра?! – Попитах слисано. – Откъде знаеш, че лъкът и стрелите са мои, а гадата е на Рен?
– Змията ми каза.
Сякаш в отговор на думите му, Фаниндра разгъна пръстените си, вдигна глава и, издувайки златната си качулка, погледна в очите на Фет. Той запя тихо и поклати глава. Златната змия започна да се люлее от една страна на друга, като кобра под заклинанието на укротител на змии. Когато Фет млъкна, тя наведе глава и се сви отново.
– Да, Кел-сии, Фаниндра казва, че се е привързала към теб. Ти си добра и знаеш как да показвате уважение.
Той взе Фаниндра в ръцете си и внимателно ми я подаде. Придърпах кръгла възглавница и сложих змията в центъра, като си помислих: „Хей, обичам кръгли възглавници! Остава само да разберем кой от братята олицетворява кръглата възглавница!“
Фет обяви, че е време да погледне в очите на Рен. Той взе два стола и ги постави в средата на стаята. Рен седна на единия стол, Фет на другия. Кишан се премести до леглото ми и хвана ръката ми. Рен ни погледна.
Фет го плесна по ръката.
– Погледни в очите ми, Тигре!
Рен изсумтя тихо, но послушно се обърна към стария отшелник. Фет се взря в очите му и цъкайки с език, започна да върти главата на Рен в различни посоки, сякаш регулираше огледалото на кола. Най-накрая той остана доволен и двамата с Рен замръзнаха за няколко дълги минути, гледайки се в очите. Прехапах устни в нервно очакване.
След непоносимо дълго мълчание Фет внезапно скочи от стола си:
– Не мога да оправя.
Изправих се:
– Какво искаш да кажеш?
– Тигърът е много упорит. Мен блокира.
– Блокира те? – Обърнах се към Рен. – Защо ти е да го блокираш?
– Не знам.
– Фет – умолявах аз -умолявам те, кажи ми какво откри!
Фет въздъхна шумно.
– Излекувани рани от нож и клетка. Черното зло на онова време си е отишло завинаги. Но спомените са заключени и само белият тигър има ключа.
– Тоест, ако разбрах правилно, успял си да поправиш последствията от посттравматичния стресов синдром, облекчи болката и спомените за изтезания, нали? Значи контузията, нанесена от Локеш, вече не съществува? Но помни ли какво се е случило?
– Да, помня всичко много добре – каза Рен. – В случай, че сте забравили, все още съм тук.
– Фет току-що каза, че е премахнал чернотата. Усещаш ли промяна?
Рен се съсредоточи:
– Не знам. Предполагам, че ще видим.
Преместих поглед към Фет.
– Но спомените му все още са блокирани? Какво имаше предвид с това, че има нещо, което може да ги задейства?
– Тигър ги държи здраво затворени. Това не е направено от врага, не от злодея. От ум на тигър. Само той може да оправи.
– Искаш да кажеш, че той умишлено е блокирал спомените си за мен?
Фет кимна.
Зашеметена, зяпнах Рен. Той сбърчи смутено вежди и сведе поглед. Сълзи бликнаха от очите ми.
– Но защо?! – Извиках с тънък глас. – Защо би ми причинил това?
Той стисна здраво зъби, така че мускулите на челюстта му се раздвижиха, и ме погледна. Сините му очи блестяха. Той отвори уста да каже нещо, после отново я затвори. Втурнах се към вратата и я отворих рязко.
Рен се изправи.
– Келси! Чакай!
Поклатих глава.
– Моля те, не бягай – помоли ме тихо той.
– Да не си посмял да ме последваш! – Извиках аз.
Поклатих глава и проливайки сълзи, се втурнах в джунглата възможно най-бързо.

Назад към част 4                                             Напред към част 6